Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 32 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЦИКЪЛЪТ НА МЕСАЛИНА. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 159. Цена: 1800.00 лв.

 

Първото издание е от 1996 — Изд. на Изд. Национален клуб на Художествено-творческата интелигенция, София.

История

  1. — Добавяне

II

„Човекът-тайна“, Лозев, се върна в България след дълго отсъствие — поиска среща с ръководството на „Пентхаус“. Дебелия и генерал Боев бяха мъртви, но Валентин Андреев и Михаил Младенов — Мишел се отзоваха на позива. Беше юли, неделя на обяд, в градината на Руския клуб беше заета само още една маса и никой нямаше да пречи на деловия разговор на старите съратници. Поръчаха водка, черен хайвер и дълго бъбриха общи приказки, очаквайки някой да изплюе камъчето.

— Какво става в държавата? — все пак попита Лозев.

Спогледаха се усмихнати.

— Сериозно ли не знаеш? — на свой ред попита Мишел.

— Може ли батакът да е толкова всеобхватен, колкото твърдят вестниците?

— Брат ми е лекар — намеси се Валентин Андреев. — Педиатър. Беше пълен въздържател. Сега пие като донски казак. Опитах да му говоря. Родният ми брат ме напсува на майка. Каза: „Докато девет от десет деца са болни от глад, не ми давай съвети, другарю комунист!“

— Не може да бъде! — възкликна Петър Лозев. — В тази страна не е имало глад и по време на войните!

— Сега гладът е повсеместен — тихо отговори Андреев.

Мълчаха дълго.

— И това е дело на комунистите? Младите образовани кадри, необременени с идиотщините от миналото?

— Точно те! — Мишел намаза хайвер върху ръженото хлебче, изстиска лимон отгоре и му го показа. — Този залък се равнява на месечния доход на средния българин.

Ново мълчание ги затисна. Вече никой не поглеждаше хайвера, но поръчаха втора бутилка водка.

— Да ги свалим, щом са чак такива некадърници — като на себе си каза Лозев.

— Лошото е, че няма с кого да ги заместим.

— Глупости, Мишел. Не може да не намерим двайсет способни мъже сред един милион социалисти.

— Де да беше глупости. Корупцията е просмукала като… acid[1] костната система на партията. Информационната завеса се вдигна. Сега и децата знаят, че Ленин и комисарите са били шайка крадци, избили една трета от Русия в името на равенството, за да отворят милиардни сметки в западните банки. Знаят, че Сталин изби друга трета, за да издадат кодовете на банковите влогове и заграби заграбеното. Каквито учителите, такива и учениците. Държавата се краде под формата на приватизация, социална реформа, свободно банково предприемачество. Основните крадци са обучените в европейски и американски колежи комсомолци.

Лозев погледна въпросително Валентин Андреев.

— Чуваш самата истина, Лозев. Гадната, горестна истина за пълния разпад на всякаква нравственост.

— Добре де… Нали има опозиция, мама му стара.

— Шайка гладни копелдаци, които мечтаят да се доберат до кокала.

— Светът познава смесени управленски модели, коалиционни, експертни, служебни…

— У нас нищо не помага, Петре… Освен дървото. Трябва да се вдигне мораториумът върху смъртното наказание, да се избият последните три кабинета до крак… Без съд! Назидателно! Народът ще знае за какви грехове са разстреляни!

— Народът може би, Валентине, но светът — не!

— На прехваления демократичен свят въобще не му пука за нас.

Ново мълчание, гарнирано с водка, главоболие и все по-тягостно настроение.

— Очаквате да кажа военно положение, нали? — все пак Лозев наруши тишината.

— Няма значение кой ще го каже! — обади се Мишел. — Не военно положение, а откровен военен преврат! Светкавичен и безмилостен! Това е единственият изход от блатото. Никакъв комунизъм, социализъм… Всички „изми“ намирисват на онанизъм. Отвратени от корупцията и продажността на политиците в синьо, червено, зелено, лилаво и така нататък, военните взимат в ръцете си съдбата на отечеството и пращат на майка им в путката всички политически лидери, банкери, профсъюзни деятели и, разбира се, бандитите… Пиночет! Стадионите в телени мрежи. Който иска да напуска държавата, да върви на майната си, който остане, ще изтърпи присъдата си и ще живее само и единствено от собствения си труд.

— Западът няма да приеме хунта, Мишел. Утре започва двайсет и първи век.

— Грешиш, Лозев. Аз съм историк. Формално светът осъди превратите на Франко, Салазар, Пападопоулос, Еврен, Пиночет, но всъщност ги подкрепи и помогна на временните диктатори да кюртират държавата си от бандитизъм и корупция. До един изброените войници са национални герои на страната си!

* * *

Същата вечер, 23,30. Терасата на хотел „София“, наречена „Панорама“.

— Аз съм пиян, момчета — каза Лозев. — Ще повърна. Намерете аспирин, ако е възможно.

— Повърнах два пъти — усмихна се Мишел. — Ние сме трима пияни лайнари, решили да ебат мамата на България.

— Не дрънкай глупости — Валентин стана. — Ще намеря аспирин, дори ако трябва да накарам шибаните келнери да разбиват някоя аптека.

Заваля дъжд. След убийствена десетдневна задуха облаците се сблъскаха в гръмотевична канонада, изви се вихрушка, заваля като в притчата за Потопа.

— Преврат? — като на себе си каза видимо освеженият Лозев. — Сондаж сред генералите!

— Сред капитаните — обади се Мишел. — Генералите правят преврати в Африка и по тихоокеанските острови.

— Имаш ли предвид офицери?

— Да, Лозев. Трябва да подготвим терена. Имаме предварителна работа.

Генерал-полковник Лозев, шеф на ВКР, шампион по пистово колоездене, четирийсетгодишен, говорещ основните езици по света, бързо излизаше от алкохолната криза. Сега, осветен от бурята като от сценични прожектори, той изглеждаше непоклатим като сфинкс и фанатичен като камикадзе пред таран.

— Можеш ли да степенуваш полезните ходове?

Мишел кимна, втренчен в лицето на Валентин Андреев. Може би историкът, социологът и политологът на тайните служби трябваше да вземе думата.

— Говори! — уморено каза „поетът“, стана и излезе на терасата. Секунда по-късно го видяха да подлага тил на пороя и да повръща върху площад „Народно събрание“.

— Трябва да инфектираме опозицията! Бандитизъм! — започна Мишел. — Ще инфилтрираме криминални типове Във висшия екип. Ще им подхвърлим лесен достъп до големите мангизи. И ще ги компрометираме, като му дойде времето.

— Кадри?

— Чакай. Ще дойде ред и на подробностите. Вторият ешелон — директори, сини кметове, шефове на регионални координационни съвети… според рецептата: „Кой е големият враг на първия?“…

— Вторият?

— Точно така, Лозев. Повсеместно разпалване на алчност и завист. Сам знаеш, в полезрението на нашите служби попадат предимно мегаамбициозните типове.

— Практиката го доказва, прав си… — Лозев запали цигара и дълго се взираше в пушека. — Създаваме набор от компромати за пред електората, без да се готвим за изборна победа?

— На пръв поглед. БСП няма нужда от компрометиране. От Ленин до Виденов историята й е низ от кражби, измами, некадърност, бездарие… Но когато извадим танковете на улицата, светът ще попита: „Щом властта е толкова компрометирана, защо не дадоха шанс на опозицията?“ Тогава ти, генерале, от името на хунтата, която оглавяваш, ще им докажеш крилатата фраза на Щастливеца „И едните, и другите са маскари!“.

Лозев очакваше да бъде избран за водач на преврата, но сега, когато го чу с ушите си, му трябваше време да потисне вътрешния триумф и усилия да не му позволи да избие по лицето.

— Опозицията-а-а — проточи глас той. — Кой трябва да се заеме с нея?

— Поета. Има готови разработки, подбрани хора… Изчакай да се справи с кризата. Той е стар войн и бързо ще влезе във форма.

Чуваше се далечен тътен. Бурята отминаваше на изток, скоро и пороят щеше да стихне.

— Сваляме нашата власт, компрометираме опозицията, а после?

— Не бързай, генерале! Действат много допълнителни сили. Фракциите на КГБ — „Нева“ и „Братството на Йехова“ — монархистите, „ВИС-2“, „SIC“, „Кали“ или „ЖИТ“, както се наричат сега, „Пирана“, „Аполо-Болкан“ и не на последно място нашата рожба — Ескадронът на смъртта.

* * *

Същата нощ, 3,15,бара на хотел „София“, по време на еротично-вариететната програма.

— Кой е генерал-полковник Иван Жаров? — попита Лозев, взрян в бръснатата вулва на стрийптизьорката.

— Бившият майор Иван Милетиев — Козела — отговори Мишел. — Дебелия го натрапи за шеф на Ескадрона след смъртта на Стоян Боев. Когато и Дебелия „спихна гумите“, Алкалай го наложи за глава на „Пентхаус“.

— Сега държи в ръцете си и двете структури?

— За приемник на поделение единайсет тринайсет посочи своя партньор Тодор Токев — Теди. Млад убиец, около трийсетте. Алчен и безмилостен. Козела го произведе генерал-майор и командва хиляда и петстотин цеви чрез него.

— Още един презрян тип с власт — замислен, като на себе си, каза Лозев. — Тежко на това общество, в което презрението е по-слабият двигател от алчността и властолюбието.

— На никой и наум не му минава да го презира — обади се Поета. Макар блед и оросен със ситна пот, той отдавна не беше пиян, стоеше с гръб към стрийптиза и теглеше на кантар думите на събеседниците си, с които — с всеки изминал миг — ставаха все по-обвързани партньори и съзаклятници. — Напротив, всява ужас във формации като SIC, ВИС, Аполо, Корона…

— Изпусна „Кали“, Валентин — Лозев беше живял дълги години в Америка, често мислеше на английски и не ползваше звателния падеж в българския език.

— Той е „Кали“, генерале! Поне една съществена част от него.

Анализът на Валентин Андреев, „поетът на Държавна сигурност“, беше доста точен, макар и непълен. Беше прозрял какво се крие зад абревиатурата ЖИТ, сливането на банките на „Кали холдинг“ и „Пентхаус“, разпределението на функциите в триумвирата Жаров-Изов-Токев. Грешеше по отношение целите на „ЖИТ Интернешънъл“, приписваше им опит да унищожат гангстерските групировки и завземане на сенчестия пазар. Вменяваше смъртта на Дебелия, Тодор Беров и генерал Боев на Бесния, но това беше несъществена подробност и не променяше същността на новата хидра, пръкнала се като мутант от собствения им „Ескадрон на смъртта“.

Стрийптизът свърши, програмата също… Подиумът загасна, публиката оредя, по уредбата се въртяха стари шлагери, осветлението беше обрано до сумрак.

— Така представената картина крие неизвестни, Валентин. Защо Центърът и Алкалай толерират „ЖИТ“, след като „Нева“ е тяхно изчадие, а „Нерон“, „Кали“ или новия холдинг изби герои афганци като Степанчик, братя Пас, Чайковски, Винокуров, манджурците и стотици други. Имаш ли задоволителен отговор?

— Отговорът е прост и библейски. Мъртвите с мъртвите, живите с живите — учи светата книга. Афганците са мъртви, но „ЖИТ“ и Центърът преплетоха живите си интереси. Парите на Майкъл Чьорни с лихвите сигурно са стигнали десет милиона долара и са в „Калибанк“, а Пентхаус държи в ръцете си дъщерята на Алкалай.

— Ясно — Лозев се усмихна. — Просто и ясно. При така подредените карти имаме ли естествени съюзници?

— „Криша“ — обади се Мишел. — Япончик, Монгол, армиите им в Брайтън — Ню Йорк и руските отбори в Питър, Москва, Казан, Одеса…

— Във връзка ли сме с Япончик?

Мишел поклати глава.

— Това е твоя работа, генерале. Япончик иска парите на Чьорни и дъщерята на Алкалай. Ще подаде ръка на всяка легитимна сила, която се наеме да задоволи претенциите му.

— Легитимна?

— Тази нощ ние се превърнахме в Легион на честта и националното спасение! — кротко продължи Мишел. — Създаваме структури, търсим контакти, разширяваме лъчите по хоризонтала и, ако е рекъл Господ, отърваваме горката държава от крастата на бандитизма, корупцията и политическото невежество. Организацията трябва да се сдобие с форма и ти, нейният водач, да одобряваш или отхвърляш бъдещите контакти.

След дълго мълчание Валентин Андреев процеди през зъби:

— Бог да благослови Легиона, господа, и неговия водач — генерал-полковник Петър Лозев!

Амин!, помислиха висшите ченгета от бившата ДС.

* * *

7,10 сутринта, ресторанта на аерогара София.

Ядяха шкембе чорба, пиеха леден „Туборг“ и разсеяно наблюдаваха излитането и кацането на самолетите. Беше свежа и чиста утрин. Бурята беше отмила праха на вечно мръсната София, прочистила въздуха през озоновия си филтър и беше истинско удоволствие изтрезняването по старата изпитана рецепта. Лозев довърши чорбата, запали цигара и огледа партньорите си.

— Да подредим по значимост операциите… — погледна Поета. — Валентин, това е по твоята част.

— Комсомолците се пържат в собствен сос, троянски коне в опозицията, под око КГБ и „ЖИТ“. Подготвяме военните, изостряме апетита на „Криша“, избираме деня и провеждаме кюртаж под кодово название… „Възкресение“? Как звучи?

— Точно и лесно за възприемане — каза Мишел.

— Изстрел в десятката, Валентин — генералът изглеждаше възбуден и напрегнат. — Време е да говорим с имена.

— Мразя имената!

— И аз — потвърди Мишел. — Старото полицейско правило. „Името е куршум, изстреляш ли го, връщане няма!“

Лозев се усмихна.

— Добре, колеги. Време е за имената.

 

— Япончик, Сенка Маленкий те безпокои.

— Слушам, солдат.

— Оливия е в Русия.

— Москва?

— Пицунда. С придружител.

— Любовник?

— Така твърдят „свинските уши“ — това беше понятие за доносник-доброволец, на когото не се плаща и се вярва петдесет на сто.

— Име?

— Алкалай го пази като Кохинор. Достъпен е за морски бинокъл.

Япончик се разсъни, скочи, дръпна пердетата и се взря с празен поглед в одеското пристанище. Там долу се люшкаше яхтата „Койот“, с която още тази нощ щеше да тръгне на юг, към Грузия.

— Това ли е всичко, Сен?

— Почти… Следобед пристига Монгол. Къде да те търси?

— Хотел „Черномор“ в Сочи… Искам дузина казаци… Въоръжени до зъби… Хеликоптер, ракети и всичко необходимо за електронно подслушване. Ти си атаманът, Маленкий.

— Кога е атаката, Япончик?

— Сбор в „Черномор“. Ще действаме според обстоятелствата, солдат — Япончик се съблече гол и влезе в банята. — Ще ме търсят варненски разбойници. Шефът им се казва Кала!

— Да ги взема на юг.

— Ще ги настаниш в „Росия“… Да чакат… Колкото трябва, толкова. Ясен ли съм?

— Ясен като месец, мать твая…

Япончик реши да вади врели картофи с чужди ръце и изпрати Сенка срещу вилата на Алкалай. Знаеха два-найсетстепенната й осигуровка, владееха прихващане на капани, лазерни щитове, преодоляване на невидими заплахи и невинни крепости с внушителния вид на пирамидите и крехки като черупки на яйце. Казаците на атаман Семьон Фрин — Маленкий бяха превземали двореца на афганистанския президент Хафизула Амин и тази плейбойска вила им се виждаше беззащитна като детска ясла.

Загинаха. Не остана жив казак да разкаже какво се е случило в Пицунда през нощта на 7-ми срещу 8-ми септември. Япончик пиеше уиски в „Черномор“, когато поредната лоша вест стигна до него. Не му вървеше. Да, категорично можеше да заяви, а и да докаже, че зарът тече в негов ущърб. Излишно беше да хленчи на глас.

— Трябва да примамим Алкалай в България.

— Как? — попита Монгол.

— Не знам…

— Оливия?

Япончик го погледна с празен поглед.

— Познавам я… И тя ме познава. Ще й замирише на лайно… Не. Мисли друг трик… Нещо, което го няма дори в литературата.

— Ти мисли, Япончик. Оливия е твоя жена!

— Де да беше — лицето на афганеца сиво, та черно, настроението буреносно, та взривоопасно. — Обратно в България, Монгол. Щом „Калашников“ е негоден, ще опитам „Паркер“.

— Лошо ли ти е, Слав?

— Не ми върви… Не ми е добре… Да, мога да кажа, че ми е лошо — Япончик млъкна задълго. — Щом не приемат открита среща на бойното поле, ще се стреляме на полетата на демократичната преса…

Монгол го изгледа със съжаление, но и със съчувствие. Наистина не е добре старият степен вълк Слав Иванков, Япончик!

* * *

— Къде са парите, Пентхаус?

— В куфара, господин Алкалай.

— Колко?

— Осем милиона, седемстотин трийсет и шест хиляди.

— Точната сума е осем милиона, седемстотин трийсет и пет и двеста щатски долара.

— Аз не съм дребнав, генерале.

— Видимо, Пентхаус. Добре дошъл на Кавказ. Вземи душ, освежи се и ела да поговорим.

Козела се огледа.

— Къде е Оливия, господин Алкалай?

— Наричай ме Морис… Подрежда вашата вила, Пентхаус. Адютантът ще ти покаже къде те чака дъщеря ми.

Беше първата им среща на четири очи.

Втората:

— Къде е дъщеря ми, Пентхаус?

— Казвам се Иван, Морис. Спи…

— По-добре… Пиеш ли, Иван?

— Рядко и малко, Морис Абрамович.

Рузвелт… Разбира се Алкалай беше оживяло атлетично превъплъщение на Франклин Рузвелт и подсилваше тази прилика.

— Оливия ли настоя да ме наричаш Морис Абрамович?

— Да.

— Аз съм евреин. Руският церемониал не е задължителен, Иван… — погледна го въпросително.

— Иван Ангелов Жаров?

— И това е истинското ти име?

— Не.

Рузвелт не попита за подробности, Козела не се чувстваше длъжен да се изповядва.

— Как доби кеш? Експроприация?

— Не.

— Собствени извори на ресурси?

— Нещо подобно.

Морис Абрамович Алкалай се усмихна уморено, изпи водката като руснак, наля нова чаша от двеста грама.

— Девет милиона долара са дребни пари, Иван. Аз съм богат човек.

— За какво ти бяха тези дребни пари, Морис?

— Изпит.

— Сега, като са в джоба ти… какво ще правиш с тях?

— Ще ти ги върна — Рузвелт му подаде чек за девет милиона долара във „Форейн банк“ — Цюрих. „Булбанк“ беше кореспондентската банка в София.

Мълчаха дълго.

— Плановете ти, Козел?

Генерал Иван Милетиев, Жаров, Пентхаус — Козела се усмихна вътрешно.

— Ще се върна в България.

— Цел?

— Ти кажи целта, Морис. Твоята цел, която върна чека в джоба ми!

— Бързаш, приятелю… Истинският евреин никога не се изповядва преди третата среща с равина!

Третата среща:

— Къде е Оливия?

— Плува. Рота автоматчици я следи с катери в морето.

— Ти не плуваш ли?

— Аз съм рейнджър, Морис. Ползвам всякакъв транспорт… добре.

— Включително въздушен?

— Включително — кимна Козела.

— Това е третата среща. Време е за целта.

Рузвелт изпъна дългите, обути в туид крака, кръстоса вечните си обувки „Поанкаре“, запали „Давидоф“, изпусна тихо дима.

— Русия е кървава смърдяща помийна яма. Надига се жалкият й антисемитизъм. Не ми се живее тук. Аз съм евреин. Рожба на медитеранския климат. Време е да превземем България.

Пентхаус беше втрещен.

— Ти и аз?

— Ти! Аз… Ришельо, Мазарини, Суслов… Който си избереш от сивите кардинали!

— Защо се спря на мен, Морис?

— Защото оцеляваш, Козел. Ти ликвидира легендата Япончик. Той ще влезе в историята редом с Емелян Пугачов и Стенка Разин.

— С това трябваше да започнеш, господин генерал. Ще ви разочаровам. Япончик не е сред труповете…

Рузвелт не трепна.

— Жалко — усмихнат приветливо, каза той. — Забрави този разговор. Явно три срещи не са достатъчни.

— Чекът е на твое разположение, Морис.

— Забрави и за чека… Мисли за здравето на Япончик. Мине ли погребението му, тръгваме на югозапад.

На четвъртата среща козела доведе Оливия.

— Забавлявате ли се, деца — попита Алкалай. — Иван, да не забравя, Япончик е в София. Имаш ли представа защо?

Търси реванш! — помисли Козела. — КГБ му знае триковете и Япончик обяви гроздето за кисело, но в България..

— Не, Морис, нямам представа, но ще опитам да разбера къде бие сонди.

* * *

Императора и Нели се чукаха лениво, пушеха, отпиваха глътки бяло вино и си шепнеха възбуждащи мръсотийки, макар че и да ги крещяха, нямаше кой да ги чуе. Охраната беше зад оградата на резиденция „Ангор“ и в двата глисера в язовира, които се виждаха през дантелените пердета. Бяха легнали уж да дремнат преди пътуването — довечера летяха за Париж — а бяха на път да завършат третия акт, вкопчани един за друг като удавници. Иззвъня мобифонът.

— Япончик е в София, Императоре — каза Теди. — Козела в Москва… Поне в Русия. Да му приготвя ли сватбен подарък?

— Афганец на фурна?

— С лимон в устата и морков в гъза! — генералът на Ескадрона се изсмя с безцветния си глуховат баритон.

Опасно, безчувствено и мръсно момче беше Теди, но идеалният човек за работата, която му бяха поверили.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Търся, Императоре… Пуснал съм всички териери по следата. Ще те държа в час. Всъщност, обаждам се да ви пожелая „добър път“.

— Благодаря, Теди. Ще се видим след две седмици — Император Валериан изключи, отпи глътка и отново се впи като пиявица в бившата проститутка и кой знае… бъдеща Императрица.

* * *

Теди му хвърли прах в очите. Беше вдигнал на бойна нога цялата наличност на Ескадрона, но я изпрати не по следите на Япончик, а срещу гангстерите на „Пирана“. Джуджето Баджо си беше позволил луксозен „овърдрафт“ в онзи пъб и днес… утре щеше да си плати. Генерал Токев щеше да бъде пълновластен господар на „ЖИТ Интернешънъл“ петнайсет дни — предостатъчно, за да представи на съдружниците си новата война като неизбежна.

Лежеше по гръб, ядеше грозде и чакаше първите резултати от бойните действия, когато се обади Грета.

— Как сте, господин генерал?

— Мечтая за теб, изкушение.

Грета се засмя звънко.

— Около мен е опасно! Знаеш, нали?

— Забравих да ти кажа, че съм безумно смел. Аз съм нещо като храбрия шивач, мечта неосъществима.

Секретар-манекенката онемя на слушалката.

— Знаеш ли какво е ад, генерале?

— Не.

— Бивша мечта — тихо каза Грета. — Така пише в книгите.

— Какво пише за настоящите мечти, видение?

— Изискват постоянство и търпение…

— Не разполагам с нито едно от двете! Кога ще те видя?

Грета притихна задълго, преди да каже:

— Не знам. Ще се обадя — и изключи.

Едва тогава Теди се сети, че не й е давал номера на мобилния си телефон и че по никакъв начин не би могла да го има, ако не го е взела от „Мобилтел“. Провери веднага. Никой не беше се обаждал да иска номера.

Половин час по-късно започнаха да текат комюникетата на бойните действия. „Личният егоизъм е в основата и на най-благородните пориви!“ — казваше баща му и Теди поведе безмилостна война за свободен достъп до сексапилното изкушение Грета, но ако спечелеше — нещо, в което не се съмняваше — щеше да излекува обществото от бандитската краста „Пирана“.

Под щита на ЦСБОП Ескадронът на смъртта удари едновременно офисите на гангстерите в Русе, Силистра, Търговище, Добрич, Шумен, Разград и Варна. Претекстът беше регулярна проверка, но мутрите бяха сърбали попарата на „регулярните проверки“ и почти навсякъде оказаха отпор. Баретите имаха заповед да избягват мокрите дела, но Ескадронът — точно обратната. Бяха въоръжени с дебалансирани патрони и стреляха дори при неволно движение, камо ли при опит за бягство или — не дай, Боже! — съпротива. На място бяха разстреляни единайсет бандита, осем починаха по пътя за болницата и трийсет и четири души бяха подложени на спешни операции, половината от тях с ефимерен шанс за оцеляване. Петстотин ескадронисти бяха разхвърляни към подстъпите на „Пирана“, но Борис Бухалов — Баджо отсъстваше и Теди ги въздържаше от атака.

— Ще чакате, докато се появи джуджето! — беше заповядал той. — Дори с риск да изпукате от глад!

Баджо се бавеше. Теди беше пратил ченгетата да установят всичките му телефонни и мобифонни номера, но освен че блокира капани и явки, друг резултат не постигна. Замирисало му е на мърша и е хукнал през границата! Провери едно след друго капепетата — не беше напускал държавата официално, но това не значеше, че не е минал на десет метра вляво или вдясно на някое от тях. Трябваше да чака… Чакаше. Огладня. Прати охраната за скара. С чаша уиски в ръка, бос и гол под хавлията, взе да броди нервно из хола. Като се наяде до пръсване и изпи три ледени „Загорка“, очите му взеха да се затварят и заспа на канапето срещу гърмящите шлагери на Ем Ти Ви. Събуди се в три през нощта. Звънеше мобифонът.

— Господин генерал, Борис Бухалов ви буди — чу той остър, режещ тенор.

— Колко е часът… Кой сте вие? Името нищо не ми говори.

— Аз съм Баджо, генерале. Приятелят на Грета…

— Оня от кръчмата?

— Същият… Разсъни ли се? Имам сериозни оферти… Или, колко искаш, така ги наречи?

— Чакай да се изпикая, бандитче. Сърди се на себе си, ако си ме събудил залудо!

Теди хукна през апартамента, срита спящата охрана, процеди през зъби:

— Свързвате се с нашите хора в „Мобилтел“ и БТК. Искам точното местонахождение на повикването, имате три минути, провалите ли се, ще ви одера живи! — и седна да мисли. Баджо и Грета знаят номера на мобифона. Баджо се готви да я изтъргува срещу живота си. Ако приема, ще разполага с моето документирано предателство и ще ме обвини в убийството на бандата си.

— Говори, боклук. Опиташ ли да се майтапиш с мен, ще ти скъсам гъза!

— Кротко, генерале — Баджо се опита да имитира смях. Не се получи. Теди беше гърмян пес и отдавна се беше научил да разпознава истинските настроения и по глас, и по лицева маска. — Спри Ескадрона и започваме делови разговор. Мъжки, както му казваме ние.

— Втори път намекваш за Ескадрона, джудже. Май ме бъркаш с някого.

— Спри безсмисленото клане, генерале! Моля ти се. Прибери войската. Готов съм на всякаква цена… дори Грета!

— Какво Грета?

— Ако искаш, твоя е… Стига кръв, генерале.

— Ти робовладелец ли си, бе — Теди се изсмя гръмко и искрено. — Грета да не е твоя собственост… и за какви кланета, кървища и Ескадрони бълнуваш? Намираш ме вкъщи спящ, а не на някакво си шибано бойно поле, начело на някакъв шибан Ескадрон.

— Искаш ли Грета? — изкрещя Баджо.

Още малко, лайно такова, и ще ти кажа какво искам! На четири очи, докато не станат две — моите!

— Къде е Грета?

— Тук… до мен… искаш ли да я чуеш?

— Да.

— За Бога, господин Токев, спрете Ескадрона — изкрещя секретарката-манекенка. — Ще ме убият, Теди… Ох, Господи!

— Чу ли я? — Баджо беше грабнал слушалката. — Чу ли я, или не?

— Да. И какво?

— Искаш ли да я получиш… пълна със слама?

Теди погледна часовника си. Бяха минали почти две минути.

— Слушам те внимателно, Баджо. Говори смислено и бавно. Каква ти е Грета? Любовница или заложница? Чия кръв е пролята? Кой я проля? Каква е ролята на митичния Ескадрон? Съсредоточи се и ми отговори… Почнеш ли с пиянските брътвежи, изключвам и заспивам!

Шефът на „Пирана“ мълча десет скъпоценни секунди.

— Генерале, петдесетина наши служители са в преразход. Кой студен, кой бере душа, кой в анестезия. Това е работа на Ескадрона на смъртта! Ти ги командваш… Спри, за Бога! Грета беше мое гадже, няма да те лъжа. Вземи я, щом държиш на нея… Не струва петдесет млади мъже, дори да й е златна шундата!

Влезе охраната. Теди ги попита с поглед: „Открихте ли адреса?“ и те с поглед отговориха: „Открихме го!“.

— Ясно, Баджо. Ти или си луд, или лунатик… Ще изпуша една цигара и лягам. Преди да изгася лампата, ще изключа мобифона. Имаш една цигара време да измислиш какво искаш от мен. Ариведерчи!

Генерал Токев изключи и скочи.

— Къде са?

— Спортния хотел на „Дианабад“.

— С колко души разполагаме?

— Четири роти.

— Палете колите… Идвам!

Теди облече бронирана жилетка, бархетна риза и джинси. Обу маратонки, грабна узито и хукна след Ескадрона.

Превзеха хотела с щурм. Избиха две коли охрана на паркинга и зад хотела, още толкова на деветия етаж — тайната квартира на „Пирана“. Движеха се като мълнии, стреляха със заглушители и напредваха тихо като в църква. Когато нахлуха в президентския апартамент, завариха Грета, Баджо и двама с вид на касапи от чикагска кланица да играят бридж-белот на отрупана с пачки маса. Беше невъобразимо шумно. Гърмеше „Формула 1“ по „Скай спорт“ и български фолк, сръбска имитация, по уредбата. Всяка съпротива беше самоубийство. Разбраха го, щом видяха двайсетина автомата в ръцете на мъже с маски. Единствено Грета скочи, но това бе достатъчно да бъдат проснати по очи и оковани. Преди да й сложат белезниците, Теди се обади:

— Дойдох, изкушение…

Грета мълчеше.

— Тия двамата вън! Баджо да седне… Той е голям гангстер… Ал Капоне. Нищо, че е кинта и двайсет и има нахалството да ме буди нощем. Седни, Баджо. Ролите се смениха. Сега ти си мой гост. Момчета, помолете госпожица Грета да ме изчака в колата. Правете й компания, докато дойда…

Грета излезе с наведена глава, ескортирана от ескадронисти. Баджо, син до апоплексия, се мъчеше да овладее пулса си. Теди седна срещу него, запали цигара, наля си уиски, отпи, кръстоса крак върху крак, впи змийските си очи в доживяващия последните си мигове бандит.

— Ти ли даде мобифона на Грета?

— Да — отговори пресипналият тенор.

— От кого го взе?

— Не помня… Честна дума… Някой ми го даде, но кой? Тук да пукна, ако помня.

Шампионът по кикбокс Тодор Токев изпъна ръка и заби пръстите си в лявото му око. Извади го, но трябваше да мине време да отшуми болката, да потече лигур вместо сълзи — едва тогава Баджо щеше да разбере, че е кьорав, ако разбира се имаше кой да го чака.

— Кой ти даде мобифона?

— Карамански.

— Лъжеш, джудже — Теди замахна втори път и Борис Бухалов — Баджо се превърна в слепец.

— Кой ти даде мобифона, лайно смрадливо? Питам за последно!

— Иво Карамански, господин генерал… За Бога… Взел го е от Бесния, лека му пръст… а той — от компютъра на Вълка.

Да, отговорът беше задоволителен. Вълка наистина беше дал номера на Козела… Неговият номер! Нямаше какво повече да изстиска от шефа на „Пирана“. Теди стана, даде знак на момчетата да го довършат и тръгна към асансьора. Предстоеше му интересна и странна среща… Грета? Да, тази нощ обещаваше да бъде вълнуваща!

— Какво ще правите с пресата, господин генерал? — попита млад майор, ченге от БОП.

— Надушиха ли?

— Не още, но… четирийсет и осем трупа?

— Само толкова? — Теди се изсмя разсеяно. — При престрелка между гангстери и барети четири лица с криминални досиета бяха застреляни на място, други шест ранени и под стража откарани в софийските болници. Двама полицаи ранени без опасност за живота.

— Само толкова? — майорът неволно имитира Теди.

— Предостатъчно, майор. Разхвърлете труповете по моргите в страната… ранените също. Кой оцелее, оцелее, кой не — така му било писано. Ясно ли е?

— Да — баретата стреляше бързо, но мислеше бавно и не беше кой знае колко сигурен, че знае как да постъпи, когато остане лице в лице с журналистите. — Но все пак…

— Това е всичко, майор. Операция на ЦСБОП и никой друг. Една изпусната дума и лично ще ти изтръгна езика.

* * *

— Е, Грета, повика ме, дойдох. Доволна ли си? — разсеяно попита Теди, сменяйки пълнителя на автомата си.

— Не знам… Баджо жив ли е?

— Не. Мразя да ме будят.

— Къде отиваме?

— „Суингинг хол“. Престъпникът винаги се завръща на местопрестъплението.

— Само двамата?

— Мога да взема охрана… Още ли мислиш, че около теб е опасно?

— Вече не.

Спряха пред пъба. Теди излезе, подаде й ръка, поведе я по стълбите надолу към заведението. Тази вечер беше почти празно. Дори двата оркестъра, които създаваха откровена какафония, почиваха. Седнаха на бара. Поръча два големи „Паспортс“, снобското уиски на бандитите, погледна я усмихнат.

— Наздраве, изкушение.

Обади се мобифонът. Ескадронът беше атакувал централния офис на „Пирана“.

— Открихме двайсет кила хероин и цяла артилерия — каза заместникът му майор Драгомир Досев — Демпси, съотборник по кикбокс. — Вързахме двайсет и две мутри. Наредих да запечатат офисите в страната.

— Добре, Демпси… Иди да къртиш. Това е всичко за тази вечер.

— Намерих Япончик. В блиндирано обкръжение. Труден и за свиткане, генерале.

— Пази дистанцията! Утре ще мислим.

Теди изключи и се обърна към Грета.

— Бог да прости „Пирана“, мечта неосъществима. Тази нощ почина скоропостижно — отля глътка уиски на пода и добави весело: — Бог прибира при себе си тия, които обича!

Тръпки играеха по кожата й.

— Аз не съм „Пирана“, господин Токев.

— Никога не съм твърдял обратното. Наздраве!

— Какво ще правиш с мен?

— Аз? Ще изпием по едно уиски, ще те изпратя до вас… Какво очакваш? Нещо лошо?

Грета дълго търси отговора.

— Хвана ме в лъжа… Нали?

— Да — кимна шефът на Ескадрона. — Предпочитам да мисля, че се е налагало…

— Не, не се налагаше — тихо каза Грета.

— Тогава защо? Не разбирам.

Отново иззвъня мобифонът.

— Генерал Токев, Карамански от пандиза.

— О, Готфадър? Още ли си на топло?

— Ти ме държиш тука, генерале.

— Грешиш, но това не е за телефон. Зает съм, казвай какво има?

— Каква е цената на „отключените врати“? Няма да се пазаря, честна гангстерска — Карамански се изсмя пресилено. — Каквото кажеш — такова ще е!

Теди се замисли.

— Колко роми имаш?

— Много… Всичките! Колкото кажеш — толкова.

— Добре. Чакай ме там. Утре следобед ще мина. Може да измислим нещо.

Отново се обърна към Грета.

— Тръгвам… Ако ти трябвам, знаеш как да ме намериш. Пред кръчмата ще те чака кола и шофьор.

Прибра се, взе душ, изяде две студени кюфтета, изпи още една бира. Беше пет часът, когато се обади Грета.

— Мога ли да дойда при теб? — тихо попита манекенката.

— Заповядай — каза Теди, пусна музика, обра централното осветление и седна да чака жената, която го беше разбрала без думи. Женската интуиция й беше подсказала спасителния ход.

* * *

Три дни по-късно, в понеделник сутринта, Иво Карамански или Кръстника на мафията, както го наричаше пресата, беше освободен под гаранция от СЦЗ, даде импровизирана пресконференция и изчезна. Напразни бяха опитите на папараците да го открият, въпреки че му залагаха капани на най-невероятни места. Никой не се сети да го търси в квартал „Абисиния“, където — облечен в копринен халат, седнал по турски, пиян и дрогиран — набираше ромска войска, която генерал Токев щеше да командва чрез него във войната срещу „Криша“ и главатаря й Вячеслав Иванков — Япончик. Ебал съм им мамата!, мислеше Карамански. Достатъчно е да съм на свобода ида има пиячка, стъф и курви!

Бележки

[1] Киселина, от англ.