Мартин Тошев, Мирослав Петров
Синът на нощта (4)

4. Черното Братство. Раздор.

Храмът-крепост на Черното Братство Локрайд беше разположен в центъра на града, на билото на висок, потънал в зеленина хълм. Беше огромно здание от сив гранит, с непристъпни, назъбени стени и високи осмоъгълни кули. Дълбок ров с вода го опасваше отвред, масивни стоманени порти защитаваха входа му.

Фасада на храма беше гола, лишена от каквито и да било фрески, статуи или свещени писмена. Украсяваха я единствено знамената със символа на братството — пламтящ меч на черен фон.

Но, ако външно храмът беше суров и неприветлив, то вътре нещата изглеждаха по-коренно различен начин. Просторният му двор бе изпъстрен с многобройни леки павилиони, с разкошни градини с екзотични растения и фонтани, с широки тренировъчни площадки. Бляскави покрити с фина мозайка алеи отвеждаха до централното здание.

То беше изградено цялото от черен мрамор, прозорците му бяха от тъмно, опушено стъкло. Вътрешността му бе запълнена от аскетични килии за послушниците, библиотеки и ритуални зали. В самото му сърце, дълбоко под земята се намираше Стаята на Посветените.

Посветените бяха онези от Братството, които бяха придобили способността да се възползват от силите на могъщия меч Локрайд. Това беше велика чест, защото от Локрайд можеше да се научи наистина много.

Уви, не всеки член на Братството имаше тази привилегия. Макар че при постъпването си в храма, всеки послушник бе завеждан в Стаята на Посветените, за да докосне меча, то малцина биваха избрани да усвоят тайните му.

За хиляда години все още никой не бе разбрал как Локрайд избираше учениците си. Може би това се дължеше на някаква дарба или пък беше просто каприз на вълшебното оръжие. Единственото, което се знаеше със сигурност бе, че всеки докоснал се до меча бързо откриваше своето призвание. И което бе по-важно бързо се развиваше и усъвършенстваше до невиждани висоти.

Затова и Черното Братство на Локрайд се беше превърнало в една от най-силните светски и духовни власти в империята. Неговите бойци и магьосници, книжовници и политици бяха онези, които явно или тайно дърпаха конците, определяйки съдбините на милиони най-различни същества. Агентите на Братството непрекъснато сновяха напред-назад, търсейки хора с различни дарби.

Свещите пукаха тихо, изпълвайки подземната зала с мека, призрачна светлина. Насядали в поставените в полукръг столове, около тридесет мъже и жени на различна възраст се взираха мълчаливо в голямата ниша. Там, положен върху възглавница от червено кадифе лежеше Локрайд.

Вълшебният меч беше дълъг и лек. Острието му беше направено от червеникаво-черен странен метал и изпъстрено с непознати древни руни. Дръжката му беше обсипана с огненочервени рубини и искрящи смарагди. Предпазителят му бе тънък, с два шипа отстрани. Това беше оръжие за майстор правено от майстор. Мечът пламтеше. Но това не беше обичайното му златно-сребристо сияние. Светлината му сега бе пурпурна.

Един от мъжете, достолепен на вид старец, с бяла коса и брада се изправи.

— Господарят на Локрайд се е завърнал — произнесе той тежко. — Ние трябва да изпълним Завета на Илд и да го приветстваме като наш Върховен Господар.

— Никога не ще стане това! — прогърмя могъщ глас.

Старецът и останалите присъстващи в залата погледнаха към вратата. Там бяха застанали трима души — двама мъже и една жена.

Първият мъж беше исполин с мургава кожа и разбъркана червена коса. Очите му бяха сини и студени, тялото му изтъкано от здрави като стоманени въжета мускули. Облеклото му се състоеше от меки гамаши, набедрена препаска и къс елек без ръкави. В десницата си държеше странно оръжие. То имаше дълга около четири лакти ясенова дръжка и на върха завършваше с широк стоманен полумесец. Дрехите и оръжието на исполина бяха чисто бели.

Другият мъж беше значително по-нисък, жилав със закривен като човка нос. Косата му беше къса, тъмнокафява, очите зелени и присвити. Носеше черен ленен костюм и конусовидна оризова шапка. В пояса му беше втъкнат закривен нож, кожени осеяни с дискове предпазители защитаваха ръцете му.

Жената беше красива и младолика, с очи с цвят на тъмен махагон. Имаше леко бронзова кожа и черна, лъскава коса, която бе прибрана на конска опашка. Формите на тялото и не бяха много пищни, но излъчваха съблазън и стаената грация на хищник.

Жената беше облечена в плътно прилепнали сребристи одежди. Дългите ръкавици от леки стоманени пластини, които защитаваха ръцете й криеха в долната си част тънки, прилични на котешки нокти остриета. Те бяха напоени със смъртоносна отрова и бяха много опасно оръжие. Жената беше въоръжена още и с дълъг кожен бич.

— Белия Сърп! Падащия Диск! Ветрени Нокти! Значи най-накрая си спомнихте, че сте част от Съвета на Посветените — каза мрачно старецът.

— Да, старейшино Баллад! — отвърна исполинът. — Спомнихме си и дойдохме тъкмо навреме, за да спрем една лудост.

Баллад се смръщи, но не каза нищо.

— Ние, никога не бихме позволили Свещения Локрайд да попадне отново в ръцете на онзи ужасен вампир! — продължи гигантът. — Той ще донесе ужас и разруха в цялата Империя. Той ще унищожи Братството. Той ще…

— Не се самозабравяй, Бял Сърп! — не можа да се сдържи повече старейшината Баллад. — Ако преди хиляда години Мортег не бе дал мечът си на Илд, то днес нямаше да има Братство. Нито пък ние щяхме да бъдем тук.

Белия Сърп смутено разкърши рамене.

— Няма спор, така е мъдри Баллад — притече се на помощ на исполина мъжът с гърбавия нос. — Всички ние трябва да сме благодарни на господаря на Локрайд, задето подтикван от кой знае какви неведоми сили е дал мечът си на Илд. Така ние, хората сме получили силно оръжие, оръжие което ни позволява да се борим с шестващите по света нечестиви сили. И тъй като самият Мортег е част от злото, ние не бива да му връщаме меча. Напротив, трябва да сторим всичко възможно, за да унищожим господарят на Локрайд.

— Падащ Диск, ти си глупак! — извика с почервеняло лица Баллад. — Нима си мислиш, че може просто така да бъде убит господаря на Локрайд. Нима, смяташ, че притежаваш силата на меча?! Онова, до което са се докосвали най-добрите от нас е едва половината му мощ. Запитвал ли си се изобщо някога, каква сила притежава същество като Мортег. Защото именно той, със собствената си ръка е изковал меча във вълшебната планина Чантарх.

— Точно затова Мортег трябва да бъде унищожен, а Локрайд да остане в Братството — разнесе се мелодичния тих глас на жената в сребристите одежди.

Баллад поклати мрачно глава.

— Мислех си, че ти ще се окажеш достатъчно разумна, за да ми помогнат да променя мнението на тази глупаци, Ветрени Нокти. За съжаление приятелството ти с тях, те е накарало да слушаш сърцето си, а не разума.

— Грешиш, Баллад! — младата жена се усмихна мило. — Винаги обмислям добре нещата. И сега — погледът й се задържа за миг върху пламтящия меч, — смятам ча господарят на Локрайд трябва да умре!

— Точно така? Смърт за вампира! Локрайд да остане в Братството! — завикаха някои от Посветените.

— Господарят на Локрайд трябва да получи оръжието си! Той е нашият Върховен Повелител! — отвърнаха им други.

Имаше и такива, които продължиха да стоят безмълвно, загледани като хипнотизирани в оръжието.

— Тишина! — ревна изведнъж Баллад с несвойствен за старческото му тяло могъщ бас. Крясъците мигом стихнаха.

— Държанието Ви а недостойно за посветени! — поде с пламнали от гняв очи старейшината. — Затова разпускам Съвета до началото на следващата седмица. Тогава ще се съберем отново, за да решим окончателно въпроса за Локрайд. Смирете Духа си и прекарайте времето в съзерцание!

Старейшината излезе. Един по един го последваха останалите Посветени. Последни напуснаха залата Белия Сърп, Падащия Диск и Ветрени Нокти.

— Какво ще правим? — запита исполинът, нарамвайки оръжието си като огромна коса.

— Ами-и-и, Баллад не уточни — с измамна мекота отвърна Падащия Диск.

— Аз предлагам малко да половуваме — с рязко свиване Ветрени Нокти накара остриетата на дясната й ръкавица да изскочат. Тримата приятели се засмяха.