Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (164)

164

Таймерът на пулта изщрака, на екрана се изписаха 5:00 минути. После цифрите се смениха на 4:59.

Газът вече беше запълнил подземието и бързо се издигаше нагоре. Съставът му беше предимно от метан — както в ужасната лаборатория, но Фокс си беше направил труда да го изчисти от органичния химикал меркаптан, който му придаваше характерния мирис. В резултат присъствието му нямаше да се усети от никой, който все още се намираше в сградата.

 

 

4:58 сутринта

Капитан Белинда Диас седеше до пилота на хеликоптера с пистолет в ръка. Зад нея се бяха разположили шестима агенти на Сикрет Сървис от отряда на Бил Стрейт. Секунди по-късно във въздуха се вдигна още една машина с около дузина агенти. Хеликоптерът на Диас се издигна на трийсетина метра и пое курс към църквата на хълма. Вторият стори същото.

— Говори капитан Диас — каза в микрофона тя. Беше на честотата, използвана от полицията и испанските тайни служби. — Обектите най-вероятно се намират близо до задния вход на църквата „Санта Мария“. Отряди с номера от седем до дванайсет веднага да се насочат натам. Агентите на Сикрет Сървис в района също. Бъдете внимателни.

 

 

Хап скри картечния пистолет под ризата си, напусна прикритието на дървото и спокойно се насочи към църквата. Пътьом взе греблото, оставено от Хосе край цветната леха, и го хвърли в количката за голф.

— Хей, градинарят! — включи се рупорът на хеликоптера. — Спри на място! Полиция!

Хап придоби смелост в мига, в който осъзна, че все още е облечен в униформа на работник от поддръжката — също като Хосе, Мартин и президента. Към момента липсата на униформите от склада и на електрическата количка за голф от паркинга имаше всички шансове да е вече разкрита, а това означаваше, че стотиците агенти на Бил Стрейт и на испанските тайни служби трескаво оглеждаха периметъра, за да открият самозванците. Ако това беше вярно, неговите действия много ги улесняваха. Същевременно обаче той печелеше и време. Все още се надяваше, че бойният хеликоптер на Уди всеки миг ще изскочи иззад дървета и ще кацне на паркинга. Появата му несъмнено щеше да предизвика суматоха и да им осигури ценните секунди, от които се нуждаеха, за да се качат на борда.

Погледна нагоре, разпери ръце и махна към вратата на църквата, зад която се криеха президентът и останалите. После свали ръце и спокойно тръгна натам. Очите му не пропуснаха да отбележат полицейските джипове, които се изкачваха по пътя почти без дистанция помежду си.

 

 

Таймерът на командния пулт продължаваше да отмерва времето:

4:08

4:07

Хап влезе в църквата, очаквайки, че групата, включително Деми, ще бъде готова за излизане. Но тя не беше. Хосе лежеше на пода почти в безсъзнание и с разкопчана риза. Мартин се бе навел над него и се опитваше да му направи импровизирана превръзка. Гърдите на младежа бяха в кръв. На крачка от тях президентът придържаше хлипащата Деми.

— Какво става, по дяволите? — извика Хап.

— Хосе е ранен. Никой не разбра това, преди да припадне. — По лицето на президента се изписа дълбока загриженост. — Куршумът го е улучил някъде в горната част на гръдния кош.

— Нямаме време, господин президент. Испанската полиция вече е тук, а към нея всеки момент ще се присъединят и агентите на тайните служби. Ако Уди изобщо се появи, той ще бъде тук след броени секунди. Трябва веднага да излезем навън!

— Не можем да ги оставим.

— Трябва!

— Мартин! — рязко се извърна президентът. — Хосе ще може ли да ходи?

— Мисля, че да.

Президентът погледна Хап, после младата жена.

— Вземи Деми! — заповяда той. — Деми, тръгваш с Хап!

След това пристъпи към Мартин и му помогна да вдигнат Хосе.

— Бързо навън!

 

 

Таймерът продължаваше да отброява секундите.

3:12

3:11

Задната врата на църквата отхвръкна на пантите си. Хап изскочи пръв, закачил златната значка на Сикрет Сървис на ревера на ризата си. Дясната му ръка стискаше дръжката на пистолета под ризата, а лявата подкрепяше залитащата Деми. След тях излязоха президентът и Мартин, хванали Хосе под мишниците. Здравата ръка на младежа беше прехвърлена през раменете на Мартин, а президентът го държеше за колана.

— Спрете на място! — заповяда металически глас на испански. — Веднага спрете! — повтори на английски той.

Полицейските джипове блокираха пътя им към количката за голф и пътя зад нея. От тях изскочиха двайсетина тежковъоръжени мъже, които се пръснаха във верига. Полицейският хеликоптер се издигна на около триста метра и увисна над площадката. Към него се присъедини и машината на капитан Диас.

— Виждам ги! — извика в микрофона тя и махна на пилота. Хеликоптерът се спусна на осемдесет метра и остана там.

Вляво от Хап настъпваха най-малко двайсет агенти на испанските тайни служби, изскочили иззад каменните стени на църквата.

— Американски тайни служби! — изкрещя към тях той.

Нищо не се случи.

— А сега какво? — тихо попита президентът.

— Кажете им, че сме от Сикрет Сървис и имаме ранен, който се нуждае от спешна медицинска помощ — отвърна тихо Хап.

Президентът направи крачка напред и извика на испански:

— Ние сме от американските тайни служби! Имаме тежко ранен, който се нуждае от лекар! Веднага!

 

 

Таймерът на Бек неумолимо отброяваше секундите.

2:17

2:16

2:15

Капитан Диас извърна глава към агента на Сикрет Сървис, който надничаше от прозорчето зад нея.

— Твърдят, че са от вашите. Познаваш ли някого?

— Единият ми прилича на шефа, но с тази униформа не съм много сигурен. Жената е изненада за мен, а другите не ги познавам.

Диас се обърна и приближи устни до микрофона.

— Наземните отряди в действие!

В следващия миг четирима от испанската полиция предпазливо тръгнаха напред. Водачът им направи знак на отряда на тайните служби да им пази тила.

— Мътните да те вземат, Уди! — отчаяно простена Хап. — Къде се запиля, по дяволите? Голф ли играеш?

В отговор над дърветата се появи гигантска сянка, която бързо засенчи слънцето. Огромният двумоторен хеликоптер се спусна с оглушителен рев, засипвайки въоръжените полицаи и агентите от тайните служби с прах, листа и откършени клонки. Почти докосвайки върховете на дърветата, армейският „Чинук“ се плъзна под хеликоптера на Диас и се насочи към площадката.

— Уди! — тържествуващо изкрещя президентът.

* * *

— Преди четири минути тази машина беше на земята — озадачено промълви пилотът на капитан Диас. Очите му под визьора бяха разширени от смайване. — Какво да правя сега?

— Капитан Диас, говори Бил Стрейт — пропука напрегнат глас в слушалките. — Нашият хеликоптер има разрешение за кацане. Моля, останете на позиция!

Диас замълча за момент, после кимна на пилота.

— Остани на позиция! — Включи радиостанцията и добави: — До всички! Американският „Чинук“ има разрешение за кацане. Всички отряди да останат на позиция!

Хап гледаше с разширени очи как огромната машина се насочва към площадката.

— Няма как да приземи това чудовище! — изкрещя той. — Просто няма достатъчно място, по дяволите!

Дължината на бойния „Чинук“ от носа до опашката надвишаваше трийсет метра. Горе-долу толкова беше и площадката за паркиране сред дърветата. Ако Уди искаше да го приземи там, щяха да му трябват изключителни умения, късмет, обувалка и вазелин.

 

 

Таймерът на Бек продължаваше да отброява секундите.

1:51

1:50

1:49

Хеликоптерът се спускаше. В остъклената кабина се виждаше как Уди върти глава, преценявайки разстоянието до дърветата. Приличаше на шофьор на тежкотоварен камион, който се опитва да паркира на мястото на обикновен автомобил. Внезапно се разнесе остър пукот. Задното витло отряза няколко клона от висок бор, които се разлетяха на всички страни. В следващия миг огромните колела докоснаха земята, тежката машина се разтърси.

— Сега! — изрева Хап. — Тичайте, тичайте!

Мартин и президентът се втурнаха напред, мъкнейки Хосе. Хап се понесе на крачка след тях, понесъл Деми.

Вратата на хеликоптера се плъзна встрани. В рамката се очерта фигурата на Бил Стрейт, зад която надничаха двама мъже с бели престилки. Изтекоха пет секунди, после още пет. Групата стигна до корпуса и започна да се прехвърля на борда с активната помощ на униформените мъже. След още десет секунди вратата се затръшна и Уди издърпа дроселите докрай. Огромният „Чинук“ нададе гръмотевичен рев и се издигна във въздуха. Бяха му нужни осем секунди, за да се издигне над дърветата. След още осем машината направи завой на сто и осемдесет градуса и изчезна в източна посока.