Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (155)

155

8:53 сутринта

На вратата се почука и Мартин рязко се завъртя, вдигайки пистолета. Хап застана пред президента и стисна щаера в ръцете си. Чукането се повтори. Веднъж, два, три пъти.

— Това е Хосе — изпусна въздишка на облекчение Мартин.

Хап му кимна да отвори. Хосе стоеше на прага. Беше напрегнат, с разширени очи и сковано тяло. Мартин го дръпна вътре и заключи вратата.

— Какво има? — попита на испански президентът.

— Стигнах, докъдето можах — започна да разказва момчето. — По стълбите до една дебела метална врата. Мисля, че има и асансьор. Но всичко беше заключено. Ако някъде отдолу има тунел, не можем да стигнем до него.

— Благодаря ти, Хосе — кимна с топла усмивка президентът. — Всичко е наред, отпусни се.

Хап изслуша забързания превод и мрачно въздъхна.

— Значи ще чакаме с надеждата, че никой няма да дойде тук. — Главата му се извърна към мониторите. — Предполагам, че след церемонията хидравличната сцена ще се спусне обратно, подът ще се върне на мястото си, а монасите ще отключат вратите. Гостите ще се насочат към автобусите, сякаш нищо не се е случило. Тогава ще действаме — нагоре по стълбите и по обратния път навън. Не го ли сторим бързо, с нас е свършено. След като гостите си заминат, охраната ще провери сградата и ще я заключи.

— А Кристина? — рязко попита Мартин. — Те ще я убият!

— Не можем да направим нищо, без да изложим на опасност президента — въздъхна Хап. — Трябва да го проумееш и да забравиш за нея.

— Проумявам го, но не ми харесва.

— На мен също. Но нищо не може да се направи.

Мартин дълго време мълча.

— Добре — отстъпи най-сетне той. — Излизаме навън. А после? Къде отиваме? Петстотин души ни издирват, като повечето от тях са насочили вниманието си към църквата и хората в нея.

— Качваме се на количката за голф и се връщаме на онова място край пътя, където се скрихме на идване — тихо отвърна Хап. — Охраната ще бъде вдигната най-много час след отпътуването на гостите. След това ще видим.

— Но твоите хора все още са навън заедно с испанската полиция. Вече са претърсили планината и сега най-вероятно ще започнат тук. Няма да се оттеглят, без да са открили президента.

— Не можем да останем, Мартин.

— Уди — внезапно се обади президентът.

— Какво?

— Налага се да рискуваме с надеждата, че той не е посветен в мръсната игра. Когато излезем навън и имаме обхват, ще изпратиш един есемес на личния му телефон. Ще му дадеш точните координати и той ще дойде да ни вземе с хеликоптера. Трябва да дойде сам. Ако кацне отзад, където оставихме количката за голф, всичко ще свърши за трийсет секунди.

— Но какво ще стане след това, господин президент? Дори планът ви да проработи? Добре, Уди ще ни вземе, но какво ще направи после? Възможно е да ни откара направо на летището, на което чакат самолетът на ЦРУ и най-малко двайсет човека, които имат заповед да ви открият на всяка цена!

— Твърде скоро ще се наложи да се доверим на някого, Хап — въздъхна президентът. — Аз харесвам майор Удс по много причини, и то не от вчера. Приеми го като заповед.

— Слушам, сър.

Внезапно от високоговорителите екна гласът на преподобния Бек. Обърнаха се и видяха капелана на Конгреса на всички монитори едновременно. В ръката си държеше безжичен микрофон, под краката му играеха червени, зелени и оранжеви кълба дим. Изправен на авансцената, той изричаше на непознат език нещо като хвалебствена ода. Членовете на „Нов свят“ откликнаха хорово на същия език — както го бяха сторили зрителите в амфитеатъра предишната вечер.

Бек изрече още няколко напевни думи, после посочи Кристина, която продължаваше да седи на трона в средата на сцената. На лицето й се появи горда усмивка. Един прожектор улови Бек, който обяви нещо на паството си, а ръката му описа широк кръг. Това беше призив, изискващ отговор. Присъстващите повториха думите му. Прожекторът рязко се отклони от фигурата на Бек и се насочи към Лучана. Гримираното й лице с прибрана черна коса излъчваше страховита, неземна сила, предизвикваща тръпки на ужас. Рубиненият жезъл описа лек кръг над главата на Кристина. Блестящите очи на вещицата се насочиха към публиката, от устата й излетя кратка заповедна фраза. От цялата й фигура се излъчваха увереност и сила. Тя извика още веднъж, после се обърна и прекоси сцената, следена от камерите.

Появи се в цял ръст на поне дузина монитори. Очите й бяха заковани в нещо или някой пред нея. В следващия миг част от мониторите го показаха. Беше Деми, прикована към огромен алдебарански кръст. Ужасът в очите й казваше всичко. Тя беше агнецът, нарочен за заколение.

— Пресвети боже! — простена Мартин.

Лучана спря пред нея и монасите отново запяха. Гласовете им бързо се извисиха до кресчендо, утихнаха, после отново набраха сила. Лучана гледаше жертвата втренчено, с дълбоко презрение. Деми вдигна поглед, в очите й пламтеше гняв. Вещицата хладно се усмихна и й обърна гръб.

— Тя ще ни предаде, както го направиха тези тук! — извика на английски тя и махна с ръка към главите, набучени на алдебаранските кръстове. После отчетливо произнесе три кратки думи на непознатия език. От пода под отрязаните глави изригнаха алени пламъци. Тълпата ги посрещна с тържествуващ вик.

Разкривено от ужас, лицето на Деми изплува на част от мониторите. Тя крещеше неистово. На четири от екраните се появи разтревоженото лице на Кристина, която сякаш започваше да се освобождава от въздействието на наркотиците и да проумява какво се случва. В следващия миг пред нея изскочиха двама монаси с тъмни качулки, които здраво я завързаха към трона. Останалите камери следяха изгарянето на главите, а също така движенията на Лучана и Бек. После, подчинявайки се на невидим режисьор, те се заковаха върху „верните приятели“ на вицепрезидента: Джейн Дий Бейкър, държавния секретар Чаплин, министъра на отбраната Лангдън, председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Кийтън, шефа на канцеларията Кърън и съветника Евън Бърд. Президентът беше прав: тези хора бяха от друг вид. Никой от тях не беше само съучастник в убийство или очевидец на екзекуция. Нивото им беше друго — нивото на римските патриции, заели местата си в Колизея, за да се наслаждават на кървавата касапница, организирана специално за тях.

— Това е само началото — прошепна с треперещ глас президентът. Беше скован от ужас, защото не можеше да направи нищо, за да промени невъобразимата ситуация, на която ставаха неволни свидетели. — Сега предстои изгарянето на жените!