Патрик Ротфус
Музиката на тишината (4)

Съвършено и съкрушено

След като си почина, Аури отпи глътка вода от басейна в Петното, а сетне се върна обратно долу, за да вземе зъбното колело. Беше търпеливо като три камъка наведнъж, но все пак, също като всичко останало, и то заслужаваше да намери мястото си.

Тъй като не й хрумна нищо по-подходящо, Аури свали колелото в Колата. Може би мястото му беше точно там. Или пък щеше да се получи още по-добре и медното колело щеше да й подскаже от какво има нужда салонът, за да зазвъни като камбана.

А може би там щеше да успее да види колелото в по-добра светлина. Особено след като всичко там беше съвсем ново и почти съвършено. Мястото на колелото все пак беше някъде и спокойно можеше да е точно там.

Затова тя се отправи надолу към Колата с дървената ламперия на стените, пристойна и богато украсена. Сетне влезе в новия си салон. Положи зъбното колело на дивана и се сгуши до него, като сви крака под себе си.

Но колелото не остана по-доволно от предния път. Аури въздъхна, наклони глава и го загледа. Бедничкото. Толкова прекрасно и толкова изгубено. Пълно с познание, което не може да сподели. Съвършено и съкрушено. Аури кимна и утешително прокара ръка по гладката повърхност на колелото.

Може би в Дълбината? Как не се беше сетила по-рано? Вярно, че когато ставаше дума за любов и познание, в съзнанието й не изникваха древните останки в тази подземна пещера. Но може би точно това беше разковничето. Може би някоя отдавна застинала, исполинска механична конструкция отчаяно се нуждаеше от любовта на девет медни зъба, които да стоплят сърцето й?

Аури прокара пръст по ръба на колелото и върхът му се закачи на грапавото място, от което се беше отчупил десетият зъб.

В този момент просветлението я порази като гръмотевица. Тя знаеше точно какво не е наред. Разбира се. Аури скочи на крака и развълнувано се усмихна. Повдигна единия край на килима и започна да го навива, докато отдолу не се показа доволното копче.

Ръцете й затършуваха в джобовете, докато не намериха… Да.

Аури постави потъмнялата катарама до копчето. Леко ги побутна едно към друго. Обърна я наопаки. Точно така. Цялата потрепваше от вълнение, докато връщаше килима обратно на мястото му. Приглади го леко с две ръце.

Тя се изправи и сякаш нещо в нея щракна като ключе в ключалка. Стаята вече беше съвършена като окръжност. Като камбана. Като луната по време на пълнолуние.

Аури се разсмя от радост, а всяка частица от смеха й се разлиташе в стаята като мъничка птичка от многобройно щастливо ято.

Тя застана в средата на стаята и се завъртя в кръг, за да я огледа. И когато погледът й попадна на пръстена върху масата, тя разбра, че мястото му вече не е там. Вече можеше да отиде където си поиска. Песента му преливаше от злато, а кехлибарът му беше по-мек от есенен следобед.

Аури танцуваше, изпълнена с радост. Босите й бели крака просветваха по пухкавия мъх на тъмния килим.

С разтуптяно от щастие сърце Аури отново вдигна зъбното колело и се усмихна. Беше стигнала едва до средата на пътя обратно към Покривалото, когато дочу някаква музика.

Застина на мястото си. Притихна като смирено сърце. Не беше възможно. Не и сега. Имаше още цели дни. Тя далеч не беше…

Чу я отново. Съвсем слабо. Може би звън от чаши, които се чукват една в друга, или чуруликане на птичка, но може би далечната песен на изопната струна.

Той беше тук! Беше подранил с няколко дни, а тя беше едновременно мърлява й с празни ръце. Въпреки това сърцето й подскочи настрани от вълнение при мисълта, че ще го види отново.

Аури се втурна обратно към Покривалото като зайче, преследвано от вълк. Избра най-краткия път, макар че така щеше да й се наложи да мине през Видното, където беше влажно и страшно, а във въздуха се носеше ужасната миризма на нагорещени цветя.

Когато се върна в Покривалото, тя постави зъбното колело върху огнището. Сетне си изми лицето, ръцете и краката. Преоблече се в любимата си рокля.

Сетне, тръпнеща от вълнение, тя изтича до Порт и огледа полиците. Не и костта, това беше ясно. Нито пък книгата. Все още не. Вдигна кристалчето с два пръста и го завъртя. Пое си дъх, за да вкуси въздуха. Сложи го обратно на мястото му.

Пристъпи от крак на крак и погледна към Покривалото. Съвършеното й жълто листо беше почти подходящо. Зъбното колело точно сега не беше в настроение,’а и в него имаше твърде много гордост. Самият той си имаше предостатъчно.

Ето го и пръстена от есенно злато, с който току-що се беше сдобила. Несъмнено притежаваше нужното изящество. А и щеше да му подхожда с двойния си блясък. Но такъв дар беше… поличба. Тя не искаше по никакъв начин да му напомня за демоните.

Тогава зърна малката празна бутилка. Бързо хвърли поглед към съседната полица и видя кърпата, върху която бяха пръснати зрънцата самодивски чемшир, алени като капки кръв. Изпълни я вълнение. Тя се усмихна.

Аури грабна зрънцата и ги изсипа в мъничката бутилка. Събраха се като по мярка. Разбира се. Бяха послушни и верни. Самодива бутилка. За закрила. Беше подранил. Музика.

Подаръкът беше малко по-импровизиран, отколкото й харесваше. Беше на ръба на приличието. И все пак самият той беше подранил. Като за подранило посещение беше добре. Тя се втурна навън и с подскоци премина първо през Гримсби, сетне надолу през Веслата и най-сетне нагоре към Долния път.

А там спря под дебелата отводнителна решетка. Ослуша се с всички сили, макар че сърцето й биеше лудо. Нищо. Дали не й се беше сторило? Дали все още я чакаше? Дали не си беше тръгнал, отегчен от безкрайното й суетене?

Тя сложи Фоксен в малката му кутийка, отмести тайното резе и с треперещи ръце избута дебелата желязна решетка над главата си. Решетката се отмести и Аури с мъка се покатери в Градината, където се скри зад живия плет. Заслуша се, без да помръдва. Никакви гласове. Добре. Никаква светлина през прозорците. Добре.

Луната се взираше в Градината. Не беше от най-добрите. Аури надникна към небето от своето скривалище. Никакви облаци. Тя затвори очи и отново се ослуша. Нищо.

Пое си дълбоко дъх и хукна през поляната към скривалището под клоните на лейди Ларбър. Там спря, за да си поеме въздух, по-тиха от водата. След като се огледа наоколо, тя пъргаво започна да се изкачва по кривите клони. Беше й трудно да държи самодивата бутилка в едната си ръка. На няколко пъти се подхлъзна и ожули стъпалата си на грапавата кора.

Накрая стигна до Онова горе. Виждаше навсякъде и завинаги. Целият Темерант се разстилаше под краката й чак до безбрежния хоризонт. Беше толкова хубаво, че почти не обръщаше внимание на луната.

Виждаха се стърчащите комини на Пещта и портите на Конюшните, изпълнени със сияен блясък. На изток се виеше сребърната нишка на Стария каменен път, врязваше се в гората, минаваше по Каменния мост, над реката и така надалеч, надалеч, надалеч…

Но него го нямаше. Нямаше нищо. Само топлата смола под краката й. И комини. И язвителната луна.

Аури стисна самодивата бутилка в ръката си. Огледа се и се спотаи в сянката на тухлен комин, така че луната да не може да я види.

Затаи дъх и се заслуша. Нямаше го. Но може би. Може би, ако почакаше.

Тя се огледа. Вятърът пуфтеше и омотаваше косата около лицето й. Аурия отметна назад и се намръщи. Нямаше го. Разбира се, че го нямаше. Нямаше да дойде преди седмия ден. Тя знаеше това. Знаеше как стоят нещата.

Аури стоеше неподвижно, притиснала ръце към гърдите си. Стискаше самодивата бутилка. Погледът й пробягваше по покривите, облени в лунна светлина.

Тя седна с кръстосани крака на ламарината, скрита в тухлената сянка.

Огледа се. И зачака.