Стив Пери
Мъже в черно (18)

17.

Върху гишето в моргата Едгар намери механично устройство за сигнализиране. Той удари с длан по малкото лостче, което стърчеше от металната полусфера, и беше възнаграден с остър звън. Повтори процедурата няколко пъти.

Докато звънеше, забеляза, че крайният израстък на обвивката му — дланта — започва да изглежда доста зле. Кожата бе придобила сивкав цвят и от плътта под нея падаха тънки люспи.

Ако бързо не свършеше с тази работа, почти със сигурност щеше да му се наложи да си търси нова маскировка. Дори само това си струваше неимоверно да увеличи скоростта.

От някакво малко помещение излезе човек. Носеше компактно, отпечатано върху хартия четиво — книга. Носеше също устройство, чиято функция Едгар не успя незабавно да определи. Приличаше на тънък плосък правоъгълник с големината на длан, направен от гъвкава пластмаса на дупки, прикачен за тънка пръчка приблизително с дължината на човешка предмишница. Някакво ветрило? Сигнално устройство?

Човекът носеше на гърдите си табелка, на която пишеше „Тони“.

— Много ви благодаря, че се уверихте в изправността на звънеца — каза тонито.

Край Едгар забръмча малко летящо създание, несъмнено привлечено от разлагащата му се обвивка. Крилатото насекомо кацна на гишето пред човека. Едгар му се усмихна.

Тонито бързо използва ветрилоподобното устройство, като рязко шляпна с него нещастното насекомо.

Това действие размаза създанието и пръсна тук-там парченца от него.

— Пипнах те! — каза човекът. Той вдигна смазващото устройство и изстърга с ръба му убитото насекомо от гишето. После замахна и насекомото падна на пода. — Какво мога да направя за теб, чичка? Освен може би да ти дам малко сапун? Имаш сериозен проблем с телесната миризма, приятел — сбърчи нос земньото.

При други обстоятелства би наказал тонито, но сега бързаше, напомни си той.

— Преди известно време тук е пристигнал един човек. Мъртвец.

Съществото претърколи отвратителните си очи в костеливите им легла.

— А стига, бе! Мъртвец в моргата! И какво трябва да ми говори това?

Едгар изобрази усмивка, което не бе лесна задача.

— Мъртвецът ми беше скъп приятел. При него имаше едно животно, домашен любимец… котка. Аз му я подарих и след като сега е мъртъв, бих искал да си я взема обратно.

— А-ха, естествено, ясно ми е. Няма проблем. Въпросът е, че ми трябва паспорт, писмен документ за собственост на котката или нотариално заверено свидетелство за роднинство с покойния…

Човекът отново използва устройството и размаза друго малко насекомо, което беше рискувало да кацне на гишето близо до лобното място на братчето си.

— Не прави така — каза Едгар. Той се насили да запази добродушното си изражение.

— Какво да не правя? — попита мъжът. Той замахна с мухобойката и уби още един малък брат. — Да не си вегетарианец или нещо подобно?

Едгар постави длани на гишето. Няколко от по-големите насекоми, които носеше под дрехите си, избраха този момент да го напуснат.

— Мамка му! Ти си бил пълен с хлебарки!

Човекът от моргата се наведе под гишето и се изправи с метален цилиндър в ръка. Върху него имаше рисунка на умиращо насекомо и думата „Райд“, написана с големи пъстри букви.

Едгар скри усмивката си и се намръщи.

Тонито насочи цилиндъра към малките братя и натисна малкото пластмасово копче отгоре.

— Аз не мисля така — каза Едгар.

 

 

Кей спря форда.

— Какво ще кажеш да се заема аз? — попита Джей. — Ти ме почакай тук.

Кей го стрелна с поглед.

— Моля? И защо да те слушам, по дяволите?

— Защото ни трябва само някаква си котка. Мога да вляза вътре, да я взема и да се върна за пет минути. Ако влезеш ти, пак ще светнеш лекарката с мозъчния си лъч и може да й докараш левкемия или някоя друга гадост. Жената е докторка, няма нужда да й изтриваш половината от медицинското образование.

Кей се ухили.

— Падаш си по нея. Добре. Пет минути.

Джей кимна.

 

 

Едгар хвана женската землянка и я запрати в другия край на стаята. Тя се блъсна в стената, плъзна се надолу и падна зашеметена. Той се приближи и застана отгоре й.

— Къде е? Животното?

Женската поклати глава.

— Казах ви, не зная. Избяга под количката хей там.

— Няма да е зле да я намериш! — Едгар я хвана, вдигна я и я понесе натам, накъдето сочеше.

— Тук, пис-пис — каза тя. — Ела, Орион, ела, миличко!

— Орион ли?

— Така пишеше на нашийника й — каза женската. — Хайде, котенце…

Котката профуча покрай тях като светкавица. Беше прекалено бързо за космато животно. Тя прекоси стаята, скочи върху един от шкафовете, покатери се още по-високо върху друг и изчезна.

Едгар изръмжа и понечи да се обърне натам.

Звънецът на входа иззвъня.

— Ало? — извика човешки глас. — Има ли някой?

Едгар позна гласа. Принадлежеше на един от човеците от граничния патрул, които бяха стреляли срещу него пред магазина за джунджурии. Несъмнено беше въоръжен и го търсеше! Тук нямаше никакво място за маневриране.

Той погледна към женската.

— Искаш ли да останеш жива?

— Да.

— Тогава прави точно каквото ти кажа.

 

 

Лоуръл си бе мислила, че клиентът с осемнайсетте куршума от пет различни калибъра е най-необичайното нещо, което е виждала в последно време, но този тип тук печелеше всички точки. Освен ако носът й внезапно не се беше повредил, той миришеше на мъртвец. А и един бърз поглед към него… хм, човек не трябваше да е специалист-дерматолог, за да разбере, че този тип има някакво сериозно кожно заболяване. Беше целият на петна, със сива кожа и се лющеше като турист, заспал на плажа през август, без да се е намазал с крем. И приличаше на слон с провиснала кожа — имаше гънки по шията и ръцете, места, на които Лоуръл никога не бе виждала гънки на човек под сто годишна възраст.

Но какъвто и да бе, той беше силен като горила и много опасен. Тя нямаше желание да се присъедини към клиентите си на масата. Надяваше се, че онзи, който звънеше на вратата, ще е в състояние да я измъкне преди кретенът да я убие.

В стаята влезе симпатичен чернокож мъж. Изглеждаше й познат, но не можеше да си спомни къде го е срещала.

 

 

Джей видя, че вратата зад гишето е отворена. И се насочи натам.

Бързо откри залата за аутопсии. Лоуръл беше там. Стоеше до една от масите, върху която нямаше труп, а само чаршаф, провиснал чак до земята. Просто си стоеше там, сякаш е забравила коя е. Може би онази проклета джаджа, дето бърникаше в мозъка, й бе направила нещо?

Върху масата зад нея лежеше трупът на бял мъж на средна възраст. Изглеждаше така, сякаш се е къпал с душ от куршуми.

— Здрасти — каза Джей.

— Здравейте — отвърна Лоуръл. Гласът й определено звучеше странно. Щеше да си поприказва с Кей, ако на мозъка й му имаше нещо. И трябваше да запомни, че тя не го познава.

Добре. Спокойно можеше да се представи за ченге. Навярно даже би могъл да използва собственото си име, но нямаше никакъв смисъл да нагазва в тези води. Затова каза:

— Аз съм, хм, сержант Престън от двайсет и шести участък. Заедно с някакъв труп са докарали тук и котка, май на нашийника й пишело „Орион“.

— Да. Точно така, котка. Много популярна котка.

— Така. Ами, котката е, хм, свидетел на убийство. Ще се наложи да я взема със себе си.

— А, аз, хм, не зная къде е котката в момента — отвърна тя. И сви рамене.

— Не знаете ли?

— Не.

Тя понижи глас и прошепна:

— Може би ще вземете мен вместо нея?

— Моля?

— Казах: „Може би ще вземете мен вместо нея?“.

Джей се ухили.

— Господи, бързо действаш, нали?

Лицето й стана сериозно и шепотът се превърна почти в съскане.

— Чуйте ме. Наистина искам да дойда с вас. Веднага!

Джей се ухили. Хей, беше си сменил името и дрехите, но старият му чар си бе останал.

 

 

„Мили Боже — каза си Лоуръл. — Този идиот си мисли, че му се свалям! Щом е ченге, сигурно под онова грозно черно сако има пистолет и трябва да измисля начин да го предупредя!

Без да се издавам какво правя. Фино. Действай фино.“

 

 

Кей излезе от колата, включи алармата и влезе в сградата. Хлапето се опитваше да направи каквото трябва, но той не можеше да го чака цял ден. Когато беше заложена участта на Земята, да не споменава за участта на една или на цели три галактики, нямаше никакво време за губене.

Кей се приближи до гишето на моргата. Пазачът го нямаше, навярно разговаряше по телефона или нещо друго. Добре, щеше да даде на хлапето още няколко минути. Освен това наистина се нуждаеше от цигара. Той извади една от пакета, облегна се на гишето и порови за огънче. По дяволите, щом със света бе свършено, една повече нямаше да му навреди, нали така? Някъде трябваше да има кутия кибрит…

 

 

— Наистина искам да дойда с вас. Веднага! — каза Лоуръл.

— Нима? И защо така? — ухили се той.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Може ли вече да тръгваме? — Лоуръл погледна надолу към кръста си. — Трябва да ви покажа нещо.

Джей вдигна вежди.

— По-бавно, сладурче. Недей да бързаш. Не трябва така да пришпорваш нещата. С теб съм.

Тя се наведе към него и още повече понижи глас. Лицето й беше напрегнато. Сигурно от желание?

— Не ме разбрахте — каза Лоуръл. — Наистина трябва да видите това.

Той кимна.

— Ясно. И аз го очаквам с нетърпение, повярвай ми. Но хайде веднага да си изясним нещо, става ли? Не че се правя на голям мъж, но нещо ми се иска аз да водя, разбираш ли?

 

 

Как бе могла да намери този тип за привлекателен? Очевидно беше слабоумен. Какво трябваше да направи, да му покаже снимка ли? Да го изрита в пищялите? Мъже! Всички си мислеха, че са дар Божи за жените, абсолютно всички.

Трябваше да му обясни, при това бързо. Нямаше повече време за фини игри. Направо на въпроса, момиче. Той бе ченге, би трябвало да знае как да се справя с лошите, нали така?

 

 

Кей драсна кибрита, за да си запали цигарата. Клечката изсъска и угасна. Той се намръщи, пусна я, бръкна да извади друга…

 

 

Лоуръл оголи зъби срещу него в изражение, което определено не бе усмивка.

— Слушай ме, жребец такъв, зная, че загряваш бавно, но трябва да ми помогнеш за нещо! — Тя посочи към масата за аутопсии.

Джей се ухили. Направо тук ли? На масата? Божичко.

 

 

„Глупак! — помисли си Лоуръл. — Тъпак! Идиот! Кретен!“

Искаше й се да го зашлеви.

И все пак не можеше да се отърси от усещането, че го познава отнякъде. И че наистина е готин. Може би имаше скрити заложби. Сигурно трябваше да има.

 

 

— Пепод пема песа пета — прошепна тя на детския таен език.

Джей отлично владееше този шифър. Пепод пема песа пета…

Под масата?

О, мамка му.

Най-после загря. Тя не му се сваляше.

Тя го предупреждаваше.

Той извади малкия пистолет, който му бяха дали…

 

 

Най-после! Ченгето беше схванало!

Но… какво бе онова мъничко пистолетче в ръката му? Лоуръл се намръщи. Откога в нюйоркската полиция използваха такива…?

 

 

Втората клечка също угасна. Кей се намръщи и видя, че на върха на клечката има някакво лепкаво петно. Откъде ли се бе взело…?

Той вдигна поглед.

Отгоре му висеше мъртвец, залепен за високия таван с някаква гъста материя, от която капеха тежки капки. Мъжът държеше флакон „Райд“ в ръка и имаше силно изненадано изражение.

Мамка му! Не трябваше да си метеоролог, за да разбереш накъде духа вятърът! Едгар! Беше ги изпреварил!

Кей измъкна от джоба си деатомизатора и се затича към вратата зад гишето…

 

 

Масата за аутопсии полетя, сякаш отдолу й имаше бомба и Едгар излезе навън. Джей насочи щуреца, но извънземният сграбчи Лоуръл и притисна под брадичката й цевта на пушка, точно в мига, в който в стаята влетя Кей, размахал своя деатомизатор.

— Не мърдай, бръмбар! — извика той. Бе се прицелил в Едгар, застинал абсолютно неподвижен, здраво стиснал оръжието в двете си ръце.

— Не стреляй! Не стреляй! — изкрещя Джей. Той също не изпускаше от прицел Едгар, но знаеше, че въпреки близостта, не може да е сигурен в попадението си. Най-вече защото не знаеше какво ще направи от каквото и да е разстояние щурецът.

— Господи, какъв си задръстен — каза Лоуръл на Джей.

— Съжалявам. Откъде можех да зная?

— Какво трябваше да направя, да ти го изпея ли? „Под масата има психопат?“

— Може би ако беше опитала нещо друго, вместо обичайните свалки на улична проститутка…

— Толкова типично за един мъж! Само жената да прояви какъвто и да е признак за независимост и те не знаят какво да правят. Не мога да повярвам, че те мислех за готин.

— Мислила си ме за готин?

— Не ми е приятно да прекъсвам предбрачния ви ритуал, но хвърлете оръжието! — каза Едгар.

— Няма начин, насекомо — отвърна Кей. — Ти хвърли твоето.

Едгар започна да отстъпва, като влачеше Лоуръл със себе си.

— Пусни я — нареди Кей.

— За да можеш да ме деатомизираш, така ли? Мисля, че няма да я пусна. Не можете да ме улучите, без да убиете и нея.

Едгар продължаваше да се тътри назад. Той излезе в коридора и се насочи към края му. Там имаше прозорец с телена мрежа, боядисан с плътна боя.

Кей и Джей последваха Едгар и Лоуръл в коридора.

— Стойте там — каза Едгар. — Ще я убия.

— Ако го направиш, аз пък ще убия теб — отвърна Кей. — Знаеш, че не мога да те пусна, даже ако се наложи да жертваме невинен гражданин.

— Да жертвате невинен гражданин ли? — попита Лоуръл. — За мен ли става дума?

— Всичко е наред, Лоуръл — успокои я Джей.

— Нима? И как го разбра, похотливецо? — каза тя и хвърли бърз поглед към Едгар, после сведе очи към пушката.

— Искам да кажа, че ще бъде наред. Ще измислим нещо.

— Не бъди толкова сигурен, чувал с месо такъв — рече Едгар.

— Последна възможност. Пусни я, говноядецо — заповяда Кей. Той се прицели в лицето на извънземния.

— Екскременти! Не говна, а екскременти. И ме чуй, маймуно, може и да ми се наложи да взема това със себе си в моя край на галактиката, но в сравнение с теб съм на последното стъпало на еволюционната стълба, затова просто престани с тези приказки.

В този момент котката Орион реши да се намеси. Тя изскочи изневиделица и се хвърли към Едгар — съскаща топка от нокти и зъби. Животното се приземи върху главата на извънземния и започна да го дере и хапе. Едгар пусна Лоуръл и размаха свободната си ръка. После видя малкото звънче на котешкия нашийник и се ухили.

Кей беше прав, той не бе глупак.

Едгар хвана звънчето, откъсна го и запрати котката настрани, всичко това със светкавично движение на едната си ръка, без да изпуска пушката изпод брадичката на лекарката. Той постави камбанката в устата си, глътна я, после се ухили.

— Проклятие — каза Кей. — Съжалявам, госпожо, но нямам друг избор.

Той протегна оръжието си…

— Кей, недей…! — извика Джей.

В този момент Едгар и Лоуръл сякаш полетяха към прозореца. Минаха през него и когато Кей стреля, целият край на коридора се разтърси и се скри в ужасен екот.

Когато праха се разнесе, Джей изтича към дупката, където допреди малко имаше стена. Това бе въздушна шахта, която продължаваше нагоре и надолу. Хлапето погледна и в двете посоки. От тях нямаше и следа.

Той се обърна към Кей, после сведе очи към пистолета му.

— Това нещо… те…?

Кей се надвеси над шахтата.

— Не. Не улучих. Хайде!

Двамата тръгнаха към изхода.

Това беше зле. Много зле.