Никола Григоров
Зеленото богатство на България (2)

1. Възстановяване на нарушеното екологично равновесие на планетата — единствената възможност пред човечеството

Социално-икономическото и екологичното състояние на планетата в началото на ХХІ век, се характеризира с раздиращи се противоречия, които, не е крайно да се каже, поставят голямата въпросителна за самото съществуване на човечеството. Причините, довели до тази световна криза, произтичат основно от самостоятелното и некоординирано развитие в икономическата, екологичната и социалната област на човешката дейност. Противоречията между обществото и природата са резултат главно от:

• непрекъснато увеличаване на производството на материални блага за задоволяване на нарастващите и в голяма част неразумни потребности, на използването на ресурсно поглъщащи технологии и жестока експлоатация на природните ресурси;

• увеличаващите се потребности от природни ресурси и тяхното непрекъснато намаляване и изчерпване;

• различията между слабо развитите страни и държавите с мощни икономики в резултат от развитието на суровинните отрасли в първите и на преработващите или „чисти“ производства във вторите;

• намаляване на икономическия растеж на глава от населението в резултат на демографския взрив и увеличаване жителите на планетата в последните няколко десетилетия утежнено допълнително и от поляризация на доходите между бедните и богати страни и съпътствани от безработица, инфлация и неравнопоставеност в икономическите отношения между държавите.

На фона на тези противоречия в обществено икономическото световно развитие, кризата в икономическата, социалната и екологичната области вече е факт. Тоест сегашната мисия на човешката цивилизация не е градивна, а саморазрушаваща се.

Деградивното отношение на човека към природата в резултат от неговата производствена дейност, освен с изчерпването на природните ресурси и тяхната неефективна преработка, се характеризира също и с катастрофално замърсяване на околната среда от:

• биологично неразложимите и радиоактивни отпадъци;

• отделяните от предприятията във въздуха и водата вещества, които окисляват водните басейни и унищожават горските масиви и екосистеми;

• разрушаване на озона в стратосферата от производства, изпускащи във въздуха хлорфлуоро-хидровъглероди;

• глобалното повишаване на температурата на земната повърхност вследствие на т.нар. парников ефект, причината за който е увеличаване концентрацията на въглероден диоксид и нарушаване съотношението между основните газове — кислород и азот;

• тотално отравяне на обработваемата земя при третиране с минерални торове и химикали за растителна защита;

• разкъсване на връзката между елементите на системата „наука — техника — производство“, при все още битуващото схващане, че „Земята е неизчерпаем източник на ресурси и място на складиране на отпадъци от всякакъв вид“. Това е и причината за слабо изразената политика за масово внедряване на безотпадни или малко отпадни технологии.

В тази връзка Кристофър Флавин пише: „Казано с цялата сериозност, три глобални проблема все още стоят на пътя, водещ до постигане на устойчив свят: предизвиканата от хората промяна на климата, загубите в биологичното разнообразие и увеличаващият се брой на населението, съответстван с нарастващите нива на потребление.“^[1]

Цената, която човечеството плаща за разрастващата се екологична криза се пренася в икономическата и социалната области и се изразява с човешкото здраве, качеството на околната среда (вода, въздух, почва), животински и растителен свят, плодородие, разслояване в доходите и жизнения стандарт, продължителност на живот, безработица, бедност.

Тези глобални проблеми на човечеството поставиха необходимостта от решаването им както в световен, така и в регионален и национален план. Декларацията от проведената Конференция на високо равнище в Рио де Жанейро през 1992 г. е продължение на приетата от Стокхолмската конференция на ООН по околната среда през 1972 г. Най-съществен момент в нея е, че освен „опазване на околната среда“ за първи път се използва и понятието „развитие“ и респективно „устойчиво развитие“, чиято формулировка е направена от Световната комисия за околна среда и развитие през 1987 г. Този факт е реалното признание, че опазването на околната среда не трябва да се разглежда самостоятелно и изолирано от икономическото развитие. Те са две взаимосвързани и взаимнозависими величини.

Устойчивото развитие може да се определи като процес на динамично равновесие в условията на взаимодействието на икономика, общество и околна среда. Задължително е вече във всяко едно мениджърско или на различните политически и обществени организации решения да присъстват и въпросите за устойчивото развитие, които имат своето значение както във вътрешен, така и в международен план. Определението, което Световната комисия за околна среда и развитие през 1987 г. дава за устойчивото развитие е следното: „… развитие, което задоволява нуждите, потребностите на сегашните поколения, без да ограничава възможностите на бъдещите поколения да задоволяват своите потребности. Концепцията за устойчиво развитие означава ограничения, но не абсолютни, а ограничения, наложени от сегашното състояние на технологиите и обществената организация на екологичните ресурси и от способностите на биосферата да абсорбира ефектите от човешките дейности.“ (18; 28)

Основните направления при разгъване на икономическите, социалните и технологичните процеси, следва да се изявяват в устойчивото използване на природните ресурси, на съхраняване на екосистемите и генетичното разнообразие, на опазване здравето, сигурността и благополучието на хората.

Авторите Камен Каменов, Тодор Тодоров и Пенчо Пенчев в книгата си „Устойчиво развитие“ цитират немският професор Ернст фон Вайцзекер, който казва:

… „Бюрократичният социализъм рухна, защото не позволи на цените да казват икономическата истина. Пазарната икономика може да погуби околната среда и себе си, ако не позволи на цените да казват екологичната истина.“^[2]

За организирано начало на отговора на този въпрос се счита проведената Стокхолмска конференция през 1972 г. под егидата на ООН. Акцентът е бил поставен върху екологичните проблеми и по-конкретно за взаимодействието на хората с околната среда. На създадената през 1987 г. към ООН „Международна комисия за опазване и развитие“ (The World Commission on Environment and Development) с председател г-жа Гру Харлем Брундтланд, в която са включени 21 нации, са възложени изследването на проблемите на околната среда и развитието и предложения за тяхното решаване в глобален мащаб. Комисията е тази, която на база на анализите прави предложение за участието на всички държави в общия процес на развитието, спазвайки в политическите си действия и платформи принципите за:

• съживяване на икономическия растеж и промяна в неговото качество. Устойчив ръст на населението;

• вземането на икономически решения винаги да се осъществява чрез пречупването им през призмата на екологичната обстановка;

• ефективно използване на природните ресурси с цел тяхното съхраняване и увеличаване в областите, където те са възобновяеми;

• оценката на действията на всяка държава да се извършва в международен план при зачитане на локалните с регионалните и глобални интереси на фона на преустройство на икономическите взаимоотношения в посока на сътрудничество.

На среща на страните от Европейския континент през 1991 г. е създадена Комисия за устойчиво развитие. На тази среща за основополагащо може да се счита изказването на г-жа Брундтланд: „… Дадено ни е малко време да изменим характера на сегашното неустойчиво развитие на човечеството. Ние трябва да изкореним нищетата. Трябва да постигнем равенство, както във всяка страна, така и между нас. Трябва да постигнем съответствие на дейността и числеността на човечеството със законите на природата.

Човешката история е достигнала вододела, отвъд който изменението на политиката става неизбежно… След земеделската и индустриална революция ние сме принудени просто да осъществим преход — преход към устойчиво развитие.“ (17)

Решаващо значение с приемането на програмен документ „Дневен ред ХХІ век (Acenda — ХХІ)“ има проведената в Бразилия Световна конференция през 1992 г., на която се посочва пътят към устойчиво развитие от икономическа, социална и екологична гледна точка. Магистрален характер има съчетаването на сегашните и бъдещите интереси, очертан от предварително зададени граници и параметри при възпроизводството на природната среда. Това означава извършването на кардинални промени в производствените системи и особено що се касае до използваните технологии.

Необходимо е да се посочи, че две важни области на прогреса, свързани с нови направления в биологията и микроелектрониката, ще имат за в бъдеще все по-нарастващо и разширяващо се значение в развитието на човешкото общество. Те са свързани с реализирането на технологии в молекулярната биология при разкриването тайните на генетичния код, а в микроелектрониката с компютризацията на информационни, технически и технологични системи, в производството, бита и семейството, в обществото. Информационното общество ще направи така, щото традиционните сектори на промишлеността, селското и горското стопанство, услугите и др. да изглеждат по друг по-различен начин с възможностите за автоматизация не само на отделни операции и процеси, а не цели производствени системи, на съчетаване на механични и електронни принципи (мехатроника). Всичко това ще залегне в основата на проектирането, изграждането и експлоатацията на чисти производства, по-малко трудоемки, по-малко материалоемки и енергоемки, много по-обезопасени и сигурни.

Концепцията за устойчиво развитие е една програма за действие, която е обърната към бъдещето. Тя визира нещата в перспектива. Този подход е изразен чрез 27-те принципа, приети в Декларация от Рио’92. Групирани те биха могли да се обособят в принципи за екологична справедливост, за жизнеустойчиво използване на природния капитал, за отчитане влиянието на екологичните фактори във финансовите баланси и за ролята на държавите, институциите и обществеността за устойчиво развитие.

Екологичната справедливост е насочена както към бъдещите поколения, така и към днешните общества с много тежките проблеми в резултат от социално-икономическите различия, които пораждат и различно отношение към природните ресурси, като начин на експлоатация, преработка и потребление. Определя се ролята, която има да играят развитите страни, тяхната екологична отговорност за предотвратяване на разрушаването на околната среда в бедните и слаборазвити райони и държави. По този повод Джанет Н. Абрамовиц пише: „Ако само допреди няколко века сме живели от лихвите на природния капитал, то сега харчим самия капитал, трупал се в продължение на милиони години еволюция. Освен това сме ограничили възможността на природата да създава нов капитал. Хората са само част от продукта на еволюцията. Те обаче са поели основната роля в оформянето на потенциала и очертаването на бъдещия курс на производство на природата.“^[3]

За жизнеустойчиво използване на природния капитал, е необходимо да се провежда политика, насочена към:

• Икономична и разумна експлоатация и ползване на невъзобновимите природни ресурси;

• Провеждане на последователна политика за възпроизводство и увеличаване на възстановимите природни ресурси;

• Комплексно използване на суровините и извличане на полезните компоненти при преработването им;

• Разширяване внедряването на „чисти“ източници на енергия на основата на използването на термоядрени реакции, слънчевата енергия, вятърът, водата, атмосферното електричество и др.;

• Рециклиране на отпадъците и използването им като суровина при производството на нови изделия;

• Увеличаване жизнените цикли на предметите за потребление и др.

Независимо, че при формулирането на устойчивото развитие в основата стои взаимодействието между икономика и екология, на практика все още няма практически изграден инструментариум, който да отчита цената на използваният природен капитал.

Недооценяването на природните ресурси и в много случаи пренебрегването на тяхната цена оказва влияние в две посоки. Първо, в посока на деградиране на околната среда, последствията от които понастоящем изпитва цялата планета, и второ — екологичните загуби, които понася обществото, не се отразяват в показателите, определящи икономическото развитие на национално ниво. Така например, показателят БВП, за да е в състояние да отразява истинското положение на икономиките на отделните страни, е необходимо да се коригира със стойностите на: нанесените загуби на обществото при използване на природните ресурси, размерите на замърсяването на въздуха, водата и почвата, непреработените и нерециклираните отпадъци. По този повод Ат. Близнаков пише: „За възможните огромни мащаби на намаляване на тези показатели свидетелства примерът с Япония, една от «най-природолюбивите» страни в света. През 1990 г. преизчисленият екологизиран БВП в Япония се оказва с 16% по-малък от традиционния БВП…“

Изводите, които могат да се направят при разглеждане на някои от подходите за оценяване стойността на природните ресурси са, че в условията на пазарната среда пряко се извършва формирането на тяхната потребителска стойност, а когато потреблението на тези ресурси се разглежда от екологична гледна точка в национален, регионален или глобален аспект, то те добиват своята пълна цена или стойност. В тази пълна цена вече следва да се включат всички онези разходи, които да покрият еколого-икономическите загуби, съпровождали ползването на тези природни ресурси. Това е причината от необходимостта в съвременните общества да се извършва повсеместен преход от досегашния подход за „икономизиране на екологията“ към подход за „екологизиране на икономиката“.

Практически екологизирането на икономиката означава:

Първо — обществото трябва да плаща екологична цена за ползването на природните ресурси, като се съобразява с величината на тяхното изчерпване и възстановяване на щетите, които те нанасят при тяхното потребление.

На второ място — в процеса на превръщането на природните ресурси от източници на суровини в материали и продукция, екологичният подход следва да се осъществява чрез намаляване на енергоемкостта и материалоемкостта им в предприятията и опазване чистотата на въздуха, водата и почвата.

Накрая, но не по важност — с формулираните икономически категории от Маркс при стоковото производство — труд, земя, капитал, в продължение на много години на природните ресурси се е гледало като на неизчерпаем източник на суровини, без да се обръща внимание на въздействието им при тяхното използване върху екологичното натоварване и живота на планетата.

Понастоящем оптимизираният модел за развитие на световната икономика следва да се решава в условията на непрекъснато нарастващо потребителско търсене, лимитирано от ограничените природни ресурси в една утежнена екологична среда.

Отчитайки огромното влияние на екологичния фактор върху околната среда с изчерпващите се природни ресурси и върху икономическите категории на труда и на самото производство, екологизирането на икономиката ще се осъществява на полето на неизчерпващите се ресурси, а именно на науката, иновациите, технологиите (информационни, биотехнологии, нанотехнологии). Развивайки се, тези ресурси ще движат икономиката в посока на намаляване разходите по използване на изчерпващите се природни суровини, а в идеалния случай до отказ от тяхното използване.

Следва да се има предвид, че извън полезрението на статистиката и финансовите баланси остават също така такива екологични ресурси и услуги, като пейзаж, природа, чистота на въздуха и водата и др.

Необходимостта от комплексен подход на основата на симбиоза между икономика и екология при съставянето на национален план и отчет се определя от важното значение на функциите на околната среда, свързани с: обезпечаване на ресурси за производство и потребление; функцията за третиране на отпадъците в резултат от човешката дейност — неутрализиране, разсейване или рециклиране; функцията за осъществяване на екологични услуги чрез поддържане годна за живот среда, стабилност на климата и генетично разнообразие, както и предоставяне на възможност за отдих и естетическа наслада.^[4]

Способността на околната среда да осъществява своите функции определя нивото и динамиката на изменение на нейния екологически потенциал. А изводът, който може да се направи е, че е необходимо развитието на човешкото общество в икономически и социален аспект да се извършва в съзвучие и хармония с екологичното равновесие в природата.

В резултат на производствената дейност на човека са възникнали сложни структури на взаимодействие между технически и природни комплекси, наричани природно-технически геосистеми (геотехнически системи). Успех в областта на преобразуване на природата човек е имал обаче само тогава, когато е изучавал законите на природата и се е съобразявал с тях. В термодинамично отношение екосистемата е открита, относително стабилна във времето и пространството система. Тя представлява естествени единици, общ природен комплекс, диалектическа съвкупност на биоценозата (живите организми) и биотопа (средата с относително еднакви екологични условия, в които живеят организмите). В екосистемата се извършва непрекъснат кръговрат на вещества и поток на енергия. В зависимост от своя биотоп екосистемите биват: морски, сладководни, сухоземни. Те могат да бъдат естествени (природни) и изкуствени (създадени от човека).

Следователно, с цел създаване на възможности за подпомагане саморегулиращите функции на екосистемите, усилията на държавите и обществата следва да се насочат към ограничаване или премахване на неблагоприятните въздействия върху тях от извършваните стопански дейности в глобален мащаб.

Декларация от Рио по околната среда и развитието

[по Earth Summit’92]

Преамбюл

Конференцията на Обединените нации по околната среда и развитието, свикана в Рио де Жанейро от 3 до 14 юни 1992 г., потвърждавайки Декларацията от Конференцията на Обединените нации по околната среда, приета в Стокхолм на 16 юни 1972 г., и стремейки се да осигури нейното продължение, с цел установяването на международно сътрудничество на нова и равноправна основа чрез нови форми на сътрудничество между държавите, основните обществени сектори и народите, работейки за международни споразумения, които зачитат интересите на всички и опазват единството на глобалната система на околната среда и развитието, признавайки че Земята, общочовешки дом, представлява едно взаимнозависими цяло, прокламира следното:

Принцип 1

Грижата за хората е в основата на устойчивото развитие. Те имат право на здравословен и плодотворен живот в хармония с природата.

Принцип 2

В съответствие с Хартата на Обединените нации и принципите на международното право, държавите имат суверенното право да експлоатират собствените си ресурси, съобразно своята политика в областта на околната среда и развитието и задължението да не допускат дейности от тяхна компетентност или под техен контрол да увреждат околната среда на други държави или зони, намиращи се извън пределите на националната им юрисдикция.

Принцип 3

Правото на развитие трябва да се осъществява по начин, който задоволява справедливо нуждите на сегашните и бъдещите поколения, свързани с развитието и околната среда.

Принцип 4

За да се постигне устойчиво развитие, опазването на околната среда трябва да бъде неразделна част от процеса на развитие и не може да се разглежда изолирано от него.

Принцип 5

Всички държави и всички народи трябва да си сътрудничат за решаването на основната задача по отстраняването на бедността като необходимо условие за устойчивото развитие, за да се намалят различията в жизненото равнище и се задоволяват напълно нуждите на мнозинството от народите по света.

Принцип 6

На положението и специфичните нужди на развиващите се страни, особено на най-изостаналите и на тези, които са най-уязвими по отношение на околната среда, трябва да се отреди специално предимство. Предприетите международни действия в областта на околната среда и развитието трябва също да отчитат интересите и нуждите на всички страни.

Принцип 7

Държавите трябва да си сътрудничат в дух на глобално партньорство, с оглед да запазят, опазят и възстановят състоянието и целостта на земната екосистема. С оглед на различната роля в деградацията на глобалната околна среда, държавите носят обща, но и диференцирана отговорност. Развитите страни признават отговорността, която носят за международните изследвания на устойчивото развитие, предвид въздействието на техните общества върху глобалната околна среда, и технологиите, и финансовите ресурси, с които те разполагат.

Принцип 8

За да се постигне устойчиво развитие и по-високо качество на живота за всички народи, държавите трябва да намалят и да се освободят от нерационалните форми на производство и потребление и да провеждат адекватна демографска политика.

Принцип 9

Държавите следва да си сътрудничат, за да засилят местните възможности за устойчиво развитие, като подобряват научните познания чрез обмен на научна и технологична информация, и като улесняват внедряването, прилагането и разпространението на технологии, включително нови и новаторски технологии.

Принцип 10

Екологичните проблеми се овладяват най-добре с участието на всички заинтересовани граждани на съответното равнище. На национално равнище всеки индивид трябва да има надлежен достъп до информация за околната среда, с която разполагат държавните органи, включително информация за опасни вещества и дейности по местообитаване, и възможността да участва в процеса на вземане на решения. Държавите трябва да улесняват и насърчават съпричастността и участието на обществеността, като й предоставят информация. Трябва да се осигури ефективен достъп до съдебни и административни процедури, включително до санкциониране и обезщетяване.

Принцип 11

Държавите трябва да въвеждат ефикасни законодателни мерки в областта на околната среда. Екологичните норми, целите и приоритетите на управление на околната среда трябва да бъдат функция от контекста на тяхното прилагане в областта на околната среда и развитието. Приложимите от някои страни норми могат да се окажат неподходящи за други страни, особено за развиващите се, и да доведат до неоправдани икономически и социални разходи.

Принцип 12

Държавите трябва да си сътрудничат за създаването на една отговорна и благоприятна международна икономическа система, способна да доведе до икономически растеж и устойчиво развитие във всички страни и да даде възможност за по-ефикасна работа с проблемите, породени от деградацията на околната среда. Инструментариумът за търговско посредничество с екологична насоченост не може да бъде средство за произволна или неоправдана дискриминация или прикрито ограничаване на международния обмен. Трябва да се избягва всяко едностранно действие, насочено към решаването на големите екологични проблеми извън юрисдикцията на страната вносител. Мерките за борба с трансграничните или глобални екологични проблеми трябва, доколкото е възможно, да се базират на международен консенсус.

Принцип 13

Държавите трябва да разработят национално законодателство за отговорността за щети, причинени от замърсяване и други увреждания на околната среда и за обезщетяване на потърпевшите. Те трябва също така да си сътрудничат добронамерено и по-решително при разработката на нови международно-правни норми за отговорността и обезщетяването при вредносни последици върху околната среда при дейности от тяхна компетентност или под техен контрол и райони, намиращи се извън пределите на тяхната юрисдикция.

Принцип 14

Държавите трябва да съгласуват по ефикасен начин усилията си за възпиране или предотвратяване изместването и прехвърлянето в други държави на всякакви дейности и вещества, които предизвикват сериозна деградация на околната среда или се считат вредни за човешкото здраве.

Принцип 15

За да се опази околната среда, правителственият подход трябва да се прилага широко от държавите, съобразно техните възможности. Там, където съществува риск от тежки или непоправими вреди, липсата на абсолютна научна увереност не трябва да се използва като претекст за отлагане предприемането на ефективни мерки за предотвратяване деградацията на околната среда.

Принцип 16

Националните власти трябва да вземат предвид разходите за опазване на околната среда и да използват икономически лостове, като се държи сметка за идеята, че замърсителят, по принцип, е длъжен да покрива разходите за замърсяване, като се отчита общественият интерес и се зачитат принципите на международната търговия и инвестирането.

Принцип 17

Оценката на въздействието върху околната среда като национално средство трябва да се извършва за всички предвиждани дейности, които могат да причинят значително вредно въздействие върху околната среда и зависят от решението на компетентен национален орган.

Принцип 18

Държавите трябва незабавно да уведомяват другите държави за всякакви възможни бедствия или възникването на друг инцидент, които могат да окажат вредно въздействие върху околната среда на тези държави. Международната общност трябва да направи всичко възможно за подпомагане на засегнатите държави.

Принцип 19

Държавите осигуряват предварителна и навременна информация на потенциално засегнати други държави относно дейности, които могат да доведат до вредни трансгранични последици върху околната среда и се консултират с тези държави бързо и в дух на добра воля.

Принцип 20

Жените имат жизнено важна роля в управлението на околната среда и развитието. Ето защо, тяхното пълноценно участие е съществено за постигане на устойчиво развитие.

Принцип 21

Съзидателните способности, идеалите и куражът на младежта в света следва да се мобилизират за създаване на глобално партньорство за постигане на устойчиво развитие и за гарантиране на по-добро бъдеще за всеки човек.

Принцип 22

Коренното население и местните общини също имат жизнено важна роля в управлението на околната среда и развитието, предвид техните познания и традиционен опит. Държавите трябва да признаят и поддържат тяхната идентичност, култура и интереси, и да направят възможно ефективното им участие в постигането на устойчиво развитие.

Принцип 23

Околната среда и природните ресурси на народите, които са под потисничество, чуждо господство и окупация, следва да се опазват.

Принцип 24

Войната оказва разрушително въздействие върху устойчивото развитие. Следователно държавите трябва да зачитат международното право за опазване на околната среда по време на въоръжени конфликти и да участват в нейното възстановяване.

Принцип 25

Мирът, развитието и опазването на околната среда са взаимно зависими и неотделими едни от други.

Принцип 26

Държавите трябва да решават по мирен начин всички свои спорове в областта на околната среда, използвайки подходящи средства, съгласно Хартата на Обединените нации.

Принцип 27

Държавите и народите трябва да си сътрудничат доброволно и в дух на солидарност за прилагането на принципите, залегнали в настоящата Декларация, и за усъвършенстването на международното право по начин, способстващ за осъществяването на едно устойчиво развитие.

Декларацията и Адженда 21 нямат задължителната юридическа сила на международните договори, но без съмнение те ще играят съществена роля при определянето и воденето на политиката на държавите в областта на околната среда и развитието.