Анатолий Днепров
Уравненията на Максвел (2)

1

Тази отвратителна история започна една съботна вечер, когато аз, изморен от математическите си занимания, преглеждах местния вечерен вестник и се натъкнах на последната страница на обявлението:

„Компанията Крафтщуд приема от организации и частни лица поръчки за всички видове изчислителна, аналитична и сметачно-математическа работа. Гарантирано високо качество на изпълнението. Адрес: «Велтщрасе» 12.“

Имах нужда точно от такова нещо. В продължение на няколко седмици аз се мъчих да реша уравненията на Максвел, които описват поведението на електромагнитните вълни в нееднородна среда с особена структура. В края на краищата след редица приближения и опростявания аз сполучих да придам на уравненията вид, удобен за решаване с електронна сметачно-решаваща машина. Вече си представях как заминавам за столицата и се мъча да убедя администрацията на изчислителния център да извърши необходимите ми изчисления. Изчислителният център беше претоварен с военни поръчки и там едва ли някой щеше да обърне внимание на теоретичните упражнения на един провинциален физик, който се интересува от законите, управляващи разпространението на радиовълните.

И ето ти на̀, в нашето градче се появява изчислителен център, който търси клиенти чрез вестника.

Отидох при телефона, за да се свържа незабавно с компанията Крафтщуд. Но там открих, че вестникът не съобщаваше нищо друго, освен адреса на изчислителния център. Солиден изчислителен център без телефон. Невъзможно. Позвъних в редакцията на вестника.

— За съжаление това е всичко, което сме получили от Крафтщуд — ми каза секретарят на редакцията. — В обявата нямаше никакъв телефонен номер.

Компанията Крафтщуд я нямаше и в телефонния указател.

Изгаряйки от нетърпение, аз зачаках да дойде понеделникът. На няколко пъти се откъсвах от старателно написаните на хартия уравнения, зад които се криеха сложни физически процеси, и мислите ми се насочваха към компанията Крафтщуд. „Правилно се ориентират — мислех си аз. — В нашия век, когато се стремим да придадем математическа форма на всички човешки мисли, трудно може да се намери по-доходно занятие.“

А кой ли ще е тоя Крафтщуд? Аз отдавна живея в нашия град, но името Крафтщуд ми е почти неизвестно. Много смътно се досещах, че някога съм срещал това име. Но къде, кога, при какви обстоятелства, не можех да си спомня.

Най-сетне настъпи дългоочакваният понеделник. Аз пъхнах в джоба си листчето с уравненията и тръгнах да търся „Велтщрасе“ 12. Ръмеше ситен дъждец и стана нужда да взема такси.

— Това е доста далеч — каза шофьорът, — отвъд реката, до психиатрическата болница.

Кимнах мълчешката и потеглихме.

Пътувахме близо четиридесет минути. Ние минахме през вратите на града, по моста над реката, заобиколихме езерото и излязохме в полето. Тук-там беше покарала ранна зеленина. Пътят беше черен, непавиран и колата често спираше между хълмовете, яростно боксувайки със задните си колела в гъстата глинеста кал.

После се показаха покривите, а след това и червените тухлени стени на разположената в низината психиатрическа болница, която хората в нашия град на шега наричаха „Приют на мъдреците“.

Покрай високата тухлена ограда с набучени парчета стъкло отгоре минаваше посипан със сгурия път. Шофьорът направи няколко завоя и най-сетне спря колата пред една малка вратичка.

— Това е номер дванайсет.

Бях неприятно изненадан, когато открих, че вратата, която очевидно водеше към помещенията на компанията Крафтщуд, образува единен ансамбъл с „Приюта на мъдреците“. „Крафтщуд май е мобилизирал лудите, за да извършва «всички видове математическа работа»?“ — помислих си аз и се усмихнах.

Натиснах звънеца. Накараха ме да чакам доста, към пет минути. След това вратата се отвори и се показа един блед човек с разчорлена гъста коса. Дневната светлина го заслепяваше.

— Какво обичате, господине? — обърна се той към мен.

— Тук ли се намира математическата компания Крафтщуд? — попитах аз.

— Да.

— Вие ли сте дали обява във вестника?

— Да.

— Нося ви поръчка.

— Моля, заповядайте.

Помолих шофьора да ме почака, наведох се и се промуших през вратата. Тя се затвори и аз се озовах сред абсолютен мрак.

— Моля, вървете след мен. Внимавайте, тук има стъпала. Сега наляво. Пак стъпала. Сега ще тръгнем нагоре…

Докато говореше това, моят водач ме държеше за ръка и ме мъкнеше из тъмни криви коридори ту надолу, ту нагоре.

Най-сетне някъде горе взе да се процежда мътна жълтеникава светлина. След като изкачих стръмната каменна стълба, аз се намерих в един малък хол.

Младежът бързо се скри зад една врата, отвори широкото гише и ми рече оттам:

— Какво има?

Изпитвах чувството, че съм попаднал съвсем не там, където трябваше. Този полумрак, този подземен лабиринт и най-после тази стая без прозорци, с една-единствена слаба електрическа крушка под тавана, създаваха странно впечатление.

Аз стоях и се оглеждах с недоумение.

— Какво има? — повтори младежът, който надничаше през гишето.

— Ах, да! Значи тук се намира изчислителният център на компанията Крафтщуд?

— Да, да — прекъсна ме той малко ядосано. — Вече ви казах, че се намира тук. В какво се състои вашата задача?

Извадих от джоба си листчето с уравненията и му го подадох през гишето.

— Това е линейно приближение на тия уравнения в частни производни — започнах да му обяснявам несигурно. — Бих искал да ги решите поне числено, да речем, непосредствено на границата между двете среди… Разбирате ли, това е дисперсионно уравнение и тук скоростта на разпространение на радиовълните се изменя в разстоянието между две точки.

Младежът хвърли поглед върху моето листче и изведнъж рече:

— Всичко е ясно. За кога ще ви трябва решението?

— Как за кога? — учудих се аз. — Вие трябва да ми кажете кога ще можете да го решите.

— Какво ще речете за утре? — попита ме той, като вдигна към мен дълбоките си черни очи.

— Утре?

— Да, утре. Например към дванайсет часа по обед…

— Божичко, каква изчислителна машина имате?! Да работи с такава скорост!

— Значи утре в дванайсет часа по обед вие ще получите решението. Ще ви струва четиристотин марки. Плаща се в брой.

Без да кажа нито дума, аз му подадох парите заедно с визитната си картичка, на която бяха написани името и адресът ми.

Докато ме изпращаше по подземния лабиринт към изхода, младежът попита:

— Значи вие сте професор Раух?

— Да. Защо питате?

— Така. Предполагахме, че рано или късно ще дойдете при нас.

— А защо предполагахте?

— Че от кой друг можем да чакаме поръчки в тоя пущинак?

Отговорът ми се стори доста убедителен.

Вратата се затръшна зад мен, още преди да се сбогувам с младежа.

През целия път до къщи аз мислих за този странен изчислителен център в съседство с „Приюта на мъдреците“. Къде и кога съм срещал името Крафтщуд?