Оноре дьо Балзак
Серафита ^[0] (7)

Седма глава
Успението^[1]

 

Тези последни химни не бяха изразени нито с думи, нито с поглед, нито с движение, нито с някой от знаците, които служат на хората да си предават мислите, а така, както душата говори на себе си; тъй като в мига, когато Серафита разкриваше истинската същност, мислите й вече не бяха подвластни на човешките думи. Пламенността на последната й молитва бе разкъсала връзките. Душата й като бял гълъб за момент остана върху тялото, чиито изхабени субстанции щяха да се самоунищожат.

Поривът на душата към небето бе толкова заразяващ, че виждайки сияйните искрици на живота, Вилфрид и Мина не забелязаха смъртта.

Когато съществото се бе изправяло, устремено към своя изгрев, те бяха коленичили и споделяха екстаза му.

Страхът от Бога, който създава човека повторно и го измива от тинята, бе погълнал сърцата им.

Очите им се замъглиха за земните неща и се отвориха за небесните сияния.

Макар все още да бяха обхванати от страха пред Бога, както са били някои от онези ясновидци, наречени от хората пророци, те останаха като тях в лъча, в който блестеше тържеството на духа.

Булото от плът, което дотогава им бе скривало духа, неусетно изчезваше и им позволяваше да видят Божествената субстанция.

Те останаха в дрезгавината на раждащото се утро, чиито слаби светлини ги подготвяха да видят истинската Светлина и да чуят живото Слово, без да умрат от него.

В това състояние и двамата започнаха да разбират неизмеримите различия между земните и небесните неща.

Животът, на чийто предел стояха, притиснати един до друг, треперещи и озарени, като две деца под един подслон, наблюдаващи пожар, не действуваше вече на сетивата им.

Мислите, с които си послужиха, за да си разкажат един на друг виденията, представляваха спрямо съзрените неща това, което видимите сетива са спрямо душата на човека — материална обвивка на Божествена същност.

Духът беше над тях — благоухаеше без мирис, беше благозвучен без помощта на звуците; там, където бяха те, нямаше нито повърхнини, нито ъгли, нито въздух.

Не се осмеляваха да го питат и да го съзерцават, стояха в сянката му, както човек стои под палещите лъчи на тропическото слънце, без да дръзва да вдигне към него очи от страх да не загуби зрението си.

Знаеха, че са до него, без да могат да си обяснят по какъв начин се бяха озовали седнали като насън на границата между видимото и невидимото, нито по каква причина вече не виждаха видимото, а забелязваха невидимото.

Мислеха си: „Ако ни докосне, ще умрем!“ Но духът беше в безкрайността и те не знаеха, че там времето и пространството не съществуват и че са разделени от него чрез пропасти, макар наглед да бяха близо до него.

Душите им не бяха способни да възприемат в целостта му свойствата на този живот и те получиха само смътни възприятия, пригодени към тяхната слабост.

В противен случай, когато прозвуча живото Слово, чиито далечни отзвуци достигнаха до слуха им, а смисълът му навлезе в душите им, както животът се слива с телата, един-единствен отглас от това слово би ги погълнал, както огнената вихрушка отнася леката слама.

И тъй видяха само това, което тяхната природа, подкрепяна от силата на духа, им позволи да видят; чуха само това, което можеха да чуят.

Макар че всичко достигаше омекотено до тях, те изтръпнаха, когато прозвуча гласът на страдащата душа — химн на духа, който очакваше живота и го измолваше със своя вик.

Този вик ги вледени до мозъка на костите.

Духът чукаше на свещената врата.

— Какво желаеш? — отговори хор и въпросът му прокънтя в световете.

— Да отида при Бога.

— Победил ли си?

— Победих плътта с въздържание, лъжовното слово — с мълчание, лъженауката — със смирение, гордостта — с милосърдие, земята — с любов, платих своята дан със страдание, пречистих се, като горях във вярата, пожелавах живота с молитва; чакам, обожавам и съм примирен.

Не се чу никакъв отговор.

— Да бъде благословен Бог! — отвърна духът, като смяташе, че ще бъде отхвърлен.

Сълзите му потекоха и се посипаха като роса върху двамата коленичили свидетели, които изтръпнаха пред Божието правосъдие.

Изведнъж проехтяха фанфарите на победата, спечелена от ангела в това последно изпитание, отзвукът им достигна пространствата като звук в ехото, огласи ги и накара да потрепери света, който Вилфрид и Мина почувствуваха безкрайно малък в краката си. Изтръпнаха от страх пред тайнството, което предстоеше да се извърши.

И наистина настъпи огромно раздвижване, като че ли вечните легиони тръгваха на поход и се разполагаха спираловидно. Световете се въртяха като вихър, подобно на облаци, отнасяни от яростен вятър. Всичко стана шеметно бързо.

Изведнъж булата се разкъсаха и във висините те видяха звезда, несравнимо по-блестяща от най-блестящата между материалните: тя се откъсна, падна като гръм, продължи да искри като мълния и в сравнение с нейния път избледня това, което бяха смятали дотогава за Светлината.

Това беше Вестителят, натоварен да обяви благата вест — шлемът му бе украсен с пламъка на живота.

Зад себе си оставяше бразди, запълнени веднага от потока на странните светлини, през които преминаваше.

Носеше сабя и палмово клонче, с което докосна духа. Духът се преобрази и белите му криле се разтвориха безшумно.

Предаването на светлината, която превърна духа в серафим, и обличането му в неговата свещена форма — небесна броня, разпръснаха такова сияние, че то порази двамата ясновидци.

Подобно на тримата апостоли, на които Иисус се явява, Вилфрид и Мина почувствуваха тежестта на телата си, която пречеше на пълното и безоблачно предчувствие за Словото и за истинския живот.

Те прозряха голотата на душите си и успяха да преценят малкото светлина в тях, като я сравниха с ореола на серафима, пред който те бяха като позорно петно.

Обзе ги горещо желание да затънат отново в калта на света и там да понесат изпитанията, за да могат един ден да изрекат победно пред свещената врата думите на сияйния серафим.

Ангелът коленичи пред светилището, което можеше най-после да съзерцава открито, и като го посочи, каза:

— Позволете им да видят по-надалече. Те ще обикнат Господа и ще възвестят словото му.

При тази молба едно було падна. Било защото непознатата сила, която тегнеше върху двамата ясновидци, временно бе унищожила плътските им форми, или защото бе извела духа им навън, те почувствуваха едно вътрешно отделяне на чистото от нечистото.

Край тях сълзите на серафима се издигаха във вид на пара, която скри от очите им долните светове. Тя ги обгърна, понесе ги, предаде им забравата за земните значения и силата да разбират смисъла на божествените неща.

Истинската светлина изгря и озари творенията, които им се сториха безплодни, след като бяха видели извора, от който Земните, Духовните и Божествените светове черпят движението си.

Всеки свят имаше център, към който се стремяха всички точки на неговата сфера. Самите светове бяха точки, които се стремяха към центъра на своя вид. Всеки от тях имаше свой център, устремен към необятните небесни области, които се свързваха с непресъхващия и пламтящ двигател на всичко съществуващо.

По този начин всичко, от най-големия до най-малкия от световете и от най-малкия от световете до най-малката частица от съществата, които го съставяха, беше отделно и все пак едно.

Какъв беше умисълът на това същество, непроменливо в същността и в свойствата си, което ги предаваше, без да ги губи, проявяваше ги вън от себе си, без да ги отделя от себе си и правеше вън от себе си творенията си непроменливи в същността и променливи във формите им? Двамата поканени на този празник можеха само да виждат реда и разположението на съществата, да се възхищават от непосредственото намерение. Единствено ангелите отиваха отвъд, знаеха средствата и разбираха умисъла.

Но това, което двамата избраници можаха да съзерцават и от което отнесоха спомен, осветил душите им завинаги, беше доказателството за действието на световете и съществата, осъзнаването на усилието, с което те се стремят към следствието.

Чуха как различните части на безкрайността се сляха в една жива мелодия и при всеки такт, когато акордът се чувствуваше като огромно дихание, увлечените от това единно движение светове се накланяха към всеобхватното същество, което от своя непроницаем център извеждаше всичко и връщаше всичко към себе си.

Това непрекъснато редуване на гласове и мълчание, изглежда, отмерваше такта на свещения химн, който звучеше и отекваше в безкрая на времето.

Когато видяха, че тук всичко е хомогенно, Вилфрид и Мина проумяха някои от загадъчните слова на този, който на земята се явяваше на всеки от тях във формата, която го правеше разбираем — на единия като Серафитус, на другия като Серафита.

Светлината пораждаше мелодия, мелодията — светлина, цветовете бяха светлина и мелодия, движението беше Число, надарено със Словото, с една дума, всичко беше едновременно звучно, прозрачно и подвижно; така всички неща се проникваха взаимно, просторът беше без препятствие и ангелите го прекосяваха в глъбините на безкрайността.

Те осъзнаха нищожността на човешките знания, за които им бе говорено.

Пред тях се откри гледка без хоризонт, бездна, в която изпитваха непреодолимо желание да се хвърлят, но тъй като бяха свързани с жалкото си тяло, имаха само желанието, без да притежават силата.

Серафимът леко разтвори крилете си, за да полети, и повече не се обърна; вече нямаше нищо общо със земята.

Той се устреми; огромният размах на бляскавите му криле заслони двамата ясновидци като благотворна сянка, която им позволи да вдигнат очи и да го видят как лети в своето величие, придружен от щастливия архангел.

Издигна се като лъчисто слънце, което изгрява от вълните; но по-величествен от звездата и обречен на по-красива участ от нейната, той не трябваше да бъде окован като низшите създания в един кръгообразен живот; следваше линията на безкрайността и без да се отклони, се устреми към единствения център, за да потъне във вечния живот, където в способностите си и в същността си чрез любовта да получи дарбата да се наслаждава и чрез мъдростта — дарбата да разбира.

Гледката, която изведнъж се разкри пред очите на двамата ясновидци, ги смаза със своята необятност и те се почувствуваха като малки точки, чийто нищожен размер можеше да се сравни само с най-малката дроб, която безкрайността на делението позволява на човека да осъзнае, съпоставена с безкрайността на числата, която единствено Бог може да прозре, както прозира себе си.

Какво падение и какво величие има в тези две начала — Силата и Любовта, — които първото желание на серафима поставяше като две халки, които да свържат необятността на долните светове с необятността на горните!

Те проумяха невидимите връзки, които приобщаваха материалните с духовните светове. Като си спомниха върховните усилия на най-великите човешки умове, откриха източника на мелодиите, слушайки небесните химни, които предизвикват усещания за цветове, ухания и мисли и напомнят неизброимите подробности на всички творения, както песента на земята оживява и най-бледите любовни спомени.

Достигнали чрез нечувано извисяване на способностите си до точка, за която не може да се намери определение, те за момент успяха да хвърлят поглед на Божия свят. Там беше празник.

Мириади ангели долетяха в един общ полет в строен ред, всичките еднакви, всичките различни, скромни като полската роза и огромни като световете.

Вилфрид и Мина не ги видяха да идват, нито да си отиват; те изведнъж изпълниха безкрайността с присъствието си, както звездите блестят в невидимия етер.

Искренето на събраните им диадеми пламна в пространствата, както небесните огньове се запалват, когато в нашите планини се зазорява.

От косите им бликаха вълни от светлина и движенията им предизвикваха вълнообразни трептения, подобни на вълните на фосфоресциращо море.

Двамата ясновидци съвсем смътно забелязаха серафима сред безсмъртните легиони, чиито криле бяха като огромната кичеста украса на развълнуваните от вятъра гори.

Начаса, сякаш всичките стрели от един колчан се устремиха вкупом, духовете с едно дихание прогониха останките от предишната му форма; колкото повече серафимът се изкачваше, ставаше по-чист; скоро им се стори като нежен рисунък на това, което бяха видели, когато се бе преобразил; това бяха огнени линии без сенки.

Той се изкачваше и на всяка сфера получаваше нова дарба; след това знакът за неговото избиране се предаваше на по-горната сфера и той продължаваше да се издига пречистен.

Всички пееха и химнът се разнасяше във всички гами.

„Поздрав на този, който се въззема жив! Ела, цвете на световете! Диамант, излязъл от огъня на страданията, непорочен бисер, желание без плът, нова връзка между земята и небето, бъди светлина! Дух победител, царице на света, лети към своята корона! Всепобедител на земята, вземи диадемата си! Бъди наш!“

Добродетелите на ангела разцъфнаха в цялата си красота.

Неговото първо желание за небето разцъфна като цветущо детство.

Делата му като съзвездия го украсиха с блясъка си.

Поривът на вярата му блесна като небесния хиацинт в цвят на звезден огън.

Милосърдието му хвърли източните си бисери — събрани красиви сълзи!

Божията любов го обгърна с розите си и нейното набожно смирение с чистотата си му отне всякакъв земен вид.

За очите на Вилфрид и Мина той скоро се превърна в огнена точка, която продължаваше да се разпалва, а движението й се губеше сред одобрителните възгласи, които отпразнуваха идването му на небето.

Небесните акорди разплакаха двамата изгнаници.

Изведнъж някакво мъртво мълчание, което се разпростря от първата до последната сфера, потопи Вилфрид и Мина в неописуемо очакване.

В същия миг серафимът се зарея в лоното на Светилището, където получи дарбата на вечния живот.

Възцари се дълбоко обожание и изпълни двамата ясновидци с екстаз, примесен с уплаха.

Те почувствуваха, че всички същества в Божествените, Духовните и Мрачните сфери падат на колене.

Ангелите коленичиха, за да ознаменуват блаженството му, духовете — за да засвидетелствуват нетърпението си, а в бездните коленичиха, изтръпнали от ужас.

Като заприщен извор, който отново изригва хилядите си цветущи снопове, в които слънцето си играе, като обсипва с диаманти и бисери блестящите капки, в мига, когато пламтящият серафим се появи и извика: Вечен! Вечен! Вечен! — избликна силен радостен вик.

Световете го чуха и познаха; той проникна в тях, както Бог прониква, и встъпи във владение на безкрайността.

Седемте божествени свята се развълнуваха от гласа му и откликнаха.

В този миг настъпи огромно раздвижване, като че ли пречистените изцяло звезди се възземаха в ослепителни сияния, станали вечни.

Серафимът навярно беше получил първата си задача да призове към Бога проникнатите от словото създания?

Но вече тържественото „Алилуя“ отекваше у Вилфрид и Мина като последните вълни на заглъхваща музика.

Небесните светлини изчезваха вече като отблясъците на залязващо сред пурпур и злато слънце.

Нечистото и Смъртта отново грабнаха плячката си.

Когато се върнаха в оковите на плътта, от които дукът им временно ги беше освободил чрез прекрасен сън, двамата смъртни се почувствуваха като на утринта след нощ, наситена в блестящи сънища, споменът за които още трепти в душата, но тялото отказва да ги осъзнае, а човешкият език е неспособен да ги изрази.

Дълбоката нощ, в чиито очертания кръжаха, беше аферата, в която се движи слънцето на видимите светове.

— Да слезем долу — рече Вилфрид на Мина.

— Да направим, както каза той — отвърна тя. — След като видяхме световете в похода им към Бога, вече знаем правия път. Нашите звездни диадеми са горе.

Те пропаднаха в бездните, навлязоха в праха на долните светове, изведнъж видяха Земята като подземие, осветено от светлината, която носеха в душите си и която още ги обгръщаше като облак, в който смътно се подемаха и се разпръсваха съзвучията на небето. Тази гледка беше същата, която някога бе поразила вътрешното зрение на пророците. Свещенослужители на различни религии, всяка от които се смята за истинска, царе, всички коронясани от Силата и Терора, воини и властници, разпределящи помежду си народите, учени и богати, застанали над шумната и страдаща тълпа, която тъпчеха под краката си — всички бяха придружени от слугите и от жените си, всички бяха облечени в златни, сребърни, небесносини одежди, обсипани с бисери и скъпоценни камъни, изтръгнати от недрата на земята, похитени от дъното на моретата, заради които човечеството дълго се беше трудило, обливало в пот и проклинало. Но в очите на двамата изгнаници тези богатства и великолепия бяха стари дрипи.

— Какво правите така наредени и неподвижни? — извика им Вилфрид.

Те не отговориха.

Вилфрид положи върху тях ръцете си и им извика.

— Какво правите така наредени и неподвижни?

Те отгърнаха едновременно мантиите си и показаха изсъхналите си тела, разядени от червеи, превърнати в прах, измъчени от ужасни болести.

— Вие водите народите към смърт — каза им Вилфрид. — Вие сте покварили земята, изродили сте словото, извратили сте правосъдието. След като опасохте тревата по пасищата, сега овцете ли изтребвате? Вярвате ли, че сте опростени, като показвате раните си? Аз ще предупредя тези от моите братя, които още могат да чуват Гласа, да отидат да се напият от изворите, които сте скрили.

— Да запазим силите си, за да се молим — каза му Мина. — Ти нямаш призванието на пророците, нито на Обновителя, нито на Вестителя. Ние сме все още само на границата на първата сфера. Да се опитаме да преминем разстоянията върху крилете на молитвата.

— Ти ще бъдеш цялата ми любов!

— Ти ще бъдеш цялата ми сила!

— Ние съзряхме великите тайнства, тук долу сме един за друг единствените, за които са достъпни радостта и скръбта; да се молим, познаваме пътя, да вървим.

— Дай ми ръка — каза девойката, — ако сме винаги заедно, пътят ми ще бъде по-малко труден и по-малко дълъг.

— Само с теб — отговори мъжът — ще мога да пребродя голямата самота, без да си позволя и най-малката жалба.

Появиха се облаци и образуваха тъмен свод. Изведнъж двамата влюбени се озоваха коленичили пред едно тяло, което старият Давид пазеше от любопитните погледи на всички и искаше сам да погребе.

Навън блестеше в своето великолепие първото лято на деветнадесетия век. Двамата влюбени повярваха, че чуват глас под слънчевите лъчи. Те вдъхнаха някакво небесно ухание от свежите цветя и уловени за ръка, си мислеха: „Необятното море, което блести там, е образ на това, което видяхме горе.“

— Къде отивате? — попита ги господин Бекер.

— Искаме да отидем при Бога — отвърнаха те. — Татко, идвате ли с нас?