Оноре дьо Балзак
Серафита ^[0] (2)

Втора глава
Серафита

Вечерта Давид се върна в салона.

— Знам за кого ще ми съобщите — продума сънливо Серафита. — Вилфрид може да влезе.

Изведнъж, като чу тези думи, един мъж се появи и седна до нея.

— Скъпа моя, болна ли сте? Изглеждате ми по-бледа от друг път.

Тя се извърна бавно към него, след като отметна назад косите си като измъчена от мигрена красива жена, която няма повече сили да се оплаква.

— Извърших лудостта да прекося фиорда с Мина — каза тя. — Изкачихме се на Фалберг.

— Но вие сте искали да се убиете! — извика той, ужасен като влюбен мъж.

— Не се страхувайте, добри ми Вилфрид, добре се грижих за вашата Мина.

Гостът яростно удари с ръка по масата, стана, направи няколко крачки към вратата и от гърдите му се изтръгна възклицание, изпълнено с печал, после се върна и пожела да изрази жалбата си.

— Ако мислите, че съм болна, защо вдигате такъв шум? — укори го Серафита.

— Простете, милост! — рече той и коленичи. — Говорете ми строго, изисквайте от мен всичко най-жестоко, което жестоката ви женска фантазия може да измисли, но, обична моя, не се съмнявайте в любовта ми. Вие вземате Мина вместо брадва и ме удряте с удвоена сила. Милост!

— Приятелю, защо ми говорите такива думи, след като знаете, че са безполезни? — отвърна тя и погледите, които му хвърляше, накрая станаха толкова нежни, че Вилфрид не виждаше вече очите на Серафита, а разлята светлина, чиито трептения приличаха на последните тремоли на песен, изпълнена с италианска нега.

— Ех! Никой не е умрял от тревога — въздъхна той.

— Страдате ли? — подзе тя с глас, чиито излъчвания предизвикваха в сърцето на този мъж същото въздействие като погледите. — Какво мога да направя за вас?

— Обичайте ме така, както аз ви обичам.

— Нещастната Мина! — възкликна тя.

— Нямам навик да нося оръжия със себе си! — извика Вилфрид.

— Вашето настроение е убийствено — каза Серафита, като се усмихна. — Нали добре го казах, като парижанките, за чиито любовни истории ми разказвате?

Вилфрид седна, скръсти ръце и загледа мрачно Серафита.

— Прощавам ви — изрече той, — тъй като не знаете какво правите.

— О! — додаде тя. — От времето на Ева жената винаги съзнателно е правила и добро, и зло.

— Вярвам, че е така — съгласи се Вилфрид.

— Сигурна съм в това, Вилфрид. Нашият инстинкт е именно, който ни прави толкова съвършени. Това, което вие мъжете научавате, ние жените го чувствуваме.

— Но тогава защо не чувствувате колко ви обичам!

— Защото не ме обичате.

— Велики Боже!

— Защо всъщност се оплаквате от вашите тревоги? — попита тя.

— Ужасна сте тази вечер, Серафита. Вие сте истински демон.

— Не, аз съм надарена със способността да разбирам и това е ужасно. Страданието, Вилфрид, е светлина, която озарява живота ни.

— Тогава защо се изкачихте на Фалберг?

— Мина ще ви каже, аз съм премного уморена, за да говоря. Говорете вие, вие, който знаете всичко, изучили сте всичко и нищо не сте забравили, вие, когото обществото е подложила на толкова изпитания. Забавлявай ме, аз слушам.

— Нима мога да ви кажа нещо, което вие вече не знаете? Впрочем вашата молба е подигравка. Вие не приемате нищо от света, разрушавате неговата йерархия, унищожавате неговите закони, нрави, чувства, науки, като ги свеждате в пропорциите, които тези неща придобиват, когато човек се намира извън земните предели.

— Приятелю, добре разбирате, че не съм жена. Сгрешили сте, като сте ме обикнали. Какво си представлявате! Ако напусна възвишените области на моята предполагаема сила, ако стана смирено дребна, ако се огъна като нещастните женски същества от всички видове, вие веднага ще ме възвеличите. И ето, аз съм сломена, съсипана, моля ви за помощ, имам нужда от ръката ви, а вие ме отблъсквате. Ние не се разбираме един друг.

— Тази вечер сте по-лоша от всеки друг път.

— Лоша ли? — попита тя с поглед, който стапя всички чувства в небесно усещане. — Не, аз съм болна, това е всичко. Ето защо оставете ме, приятелю. Не е ли това използуване на мъжките ви права? Ние сме длъжни винаги да ви се харесваме, да ви разтушаваме, да бъдем винаги весели и да проявяваме само прищевките, които ви забавляват. Приятелю, какво трябва да направя? Нима искате да пея, да танцувам, когато умората ме лишава от глас и от нозе? Господи, дори да агонизираме, трябва все така да ви се усмихваме. Горките жени! Съжалявам ги. Слушайте, нали ги изоставяте, когато остареят? Значи те нямат нито сърце, нито душа? Е добре, аз съм на посече от сто години. Вилфрид, вървете си и паднете в нозете на Мина.

— О, моя вечна любов!

— Знаете ли какво е вечност? Замълчете, Вилфрид Вие ме желаете, но не ме обичате. Кажете ми истината, не ви ли напомням на някоя кокетка?

— О! Наистина не мога вече да познал във вас чистото и божествено младо момиче, което видях за пръв път в църквата в Ярвис.

При тези думи Серафита прокара длани по челото си и когато откри лицето си, Вилфрид остана учуден от благочестивото и свято изражение, което се беше появило върху него.

— Имате право, приятелю. Винаги греша, когато стъпвам на вашата земя.

— Да, скъпа Серафита, бъдете моя звезда и не напускайте мястото, от което пръскате върху мен толкова ярки светлини.

След тези думи той протегна ръка, за да хване ръката на младото момиче, но то я отдръпна без презрение и гняв. Вилфрид се изправи рязко, застана до прозореца и се обърна, за да не види Серафита сълзите, които се отрониха от очите му.

— Защо плачете? — попита го тя. — Вилфрид, не сте вече дете. Хайде, върнете се до мен, настоявам. Вие ми се сърдите, а би трябвало аз да се разсърдя. Виждате, че съм болна, а ме принуждавате поради някакви непонятни съмнения да мисля, да говоря или да споделям хрумвания и мисли, уморителни за мен. Ако познавахте по-добре моята същност, щяхте да ми посвирите и да приспите тревогите ми; но вие ме обичате заради самия вас, а не заради мен.

Бурята, която бушуваше в сърцето на Вилфрид, бе внезапно успокоена от тези думи; той се приближи бавно, за да може по-добре да съзерцава привлекателното същество, което, подпряло главата си с длан, лежеше пред очите му в очарователна поза, отпуснато в нега.

— Мислите, че не ви обичам — продължи тя. — Лъжете се. Чуйте ме, Вилфрид. Започвате да знаете много, защото много сте страдали. Оставете ме да ви обясня вашата мисъл. Ръката ми ли искахте?

Тя се понадигна и прелестните й движения сякаш хвърляха отблясъци.

— Момиче: което оставя да вземат ръката му, не дава ли обещание и не трябва ли да го изпълни? Знаете добре, че не мога да ви принадлежа. Две чувства владеят любовта, която привлича земните жени. Те или се посвещават на страдащи: изпаднали и престъпни същества, които искат да утешат, да възвисят отново и да откупят, или пък се отдават на превъзхождащи ги, възвишени и силни натури, които искат да обожават и да разбират, но често биват смазани от тях. Самият вие някога сте били изпаднали, но сте се пречистили в пламъците на покаянието и днес сте силен, а аз се чувствувам твърде слаба, за да бъда наравно с вас, а съм и твърде вярваща, за да призная друга сила, не тази свише. Приятелю, вашият живот може да бъде обяснен така: намираме се в Севера, всред облаците, където абстракциите са нещо обикновено.

— Серафита — рече той, — когато говорите така, вие ме убивате. Винаги страдам, когато виждам, че използувате чудовищното знание, чрез което лишавате всички човешки неща от свойствата, които им придават времето, пространството и формата, за да ги прецените математически с непознат за мен чист израз, както постъпва геометрията с телата, лишавайки ги от плътността им.

— Добре, Вилфрид, ще ви се подчиня. Да оставим това… Как намирате този килим от меча кожа, който горкият ми Давид е разстлал тук?

— Много ми харесва.

— Но вие не знаете тази душегрейка^[1]!

Това беше нещо като кашмирена шуба, подплатена с кожа от черна лисица, чието наименование означаваше топло на душата.

— Мислите ли — продължи тя, — че някой владетел в двора си притежава подобна кожа?

— Тя е достойна за тази, която я носи.

— И намирате, че е много красива?

— Човешките думи не са подходящи за нея, те трябва да се изливат от сърцето.

— Вилфрид, много сте мил, че приспахте страданията ми с нежни слова… които сте казвали и на други жени.

— Сбогом.

— Останете. Аз наистина ви обичам, вас и Мина, вярвайте ми! Но ви сливам в едно-единствено същество. Свързани така, за мен сте брат или, ако предпочитате, сестра. Оженете се, за да ви видя щастливи, преди да напусна завинаги тази сфера на изпитания и страдания. Боже мой, обикновени жени са успявали да получат всичко от любимите си. Казвали са им: „Замълчете!“ И те са онемявали. Казвали са им: „Умрете!“ И те са умирали. Казвали са им: „Обичайте ме от разстояние!“ И те са оставали на разстояние, като придворни пред краля. Казвали са им: „Оженете се!“ И те са се оженвали. А пък аз искам да бъдете щастлив и вие ми отказвате. Значи нямам власт? Добре, Вилфрид, слушайте, елате по-близо до мен. Да, ще ми бъде неприятно, ако се ожените за Мина, но когато няма повече да ме виждате, тогава… Обещайте ми да се свържете с нея, небето ви е предопределило един за друг.

— Серафита, слушах ви с наслада. Колкото и неразбираеми да са вашите думи, в тях има очарование. Но какво искате да кажете?

— Имате право, забравям да бъда лекомислена, да бъда това нещастно създание, чиято слабост ви харесва. Измъчвам ви, а вие сте дошли в този див край, за да намерите покой, вие, сломен от неудържимите пристъпи на един непризнат гений, вие, изтощен от неуморния труд в попрището на науката, вие, който почти сте изцапали ръцете си в престъплението и сте носили веригите на човешкото правосъдие.

Вилфрид беше паднал полумъртъв на килима, но Серафита духна върху челото му и той заспа спокойно в нозете й.

— Спи, почини си — изрече тя и стана.

След като положи ръце над челото на Вилфрид, следните изречения се отрониха едно по едно от устните й. Те бяха съвсем различни по тон, но мелодични и проникнати с доброта, която сякаш струеше от нея на неясни приливи, като лъчите, които езическата богиня излива целомъдрено върху любимия пастир по време на съня му.

— Скъпи Вилфрид, на теб аз мога да се покажа такъв, какъвто съм, на теб, който си силен.

Дойде часът, в който блестящите светлини на бъдното хвърлят отраженията си върху душите, часът, в който душата се вълнува, оставена на воля.

Сега ми е позволено да ти кажа колко те обичам. Не виждаш ли каква е моята любов, любов без никаква корист, чувство, изпълнено само с теб, любов, която те следва в бъдещето, за да го осветли? Тъй като тази любов е истинската светлина. Разбираш ли сега пламенното ми желание да зная, че нищо не те свързва с този живот, който те гнети, и да те видя още по-близо, отколкото си, до света, в който се обича вечно? Не е ли страдание да обичаш само един живот? Не си ли опитал вкуса на вечната любов? Сега съзнаваш ли до какви възторжени висоти се издига съществото, което двойно обича този, който не изменя никога на любовта, този, пред когото се коленичи в обожание?

Вилфрид, бих искала да имам криле, за да те подслоня под тях, да имам сила, за да ти я дам, та да влезеш час по-скоро в света, в който най-чистите радости на най-чистата привързаност запитвана на тази земя, биха засенчили светлината, която блика непрестанно, за да огрява да радва сърцата.

Прости на една приятелска душа, че с малко думи ти е представила картината на твоите прегрешения, с благочестивото намерение да приспи острите болки на твоите угризения. Чуй съзвучията на опрощението! Освежи душата си, като вдишваш утрото, което ще зазори за теб отвъд мрака на смъртта. Да, твоят живот е отвъд:

Нека думите ми да приемат блестящите форми на съня, да се украсят с образи, да заблестят и се впуснат над теб. Извиси се, извиси се до точката, от която всички хора се виждат отчетливо, макар притиснати и дребни като зрънца пясък по бреговете на моретата. Човечеството се е разгърнало като обикновена лента, вгледай се в различните отсенки на това цвете, разцъфнало в небесните градини. Виждаш ли тези, на които липсва разум, тези, у които той започва да кълни, тези, които са страдали, тези, които са в любовта, тези, които са в мъдростта и които се стремят към света на светлината?

Чрез тази видима мисъл можеш ли да проумееш съдбата на човечеството, откъде идва и накъде отива? Постоянствувай в пътя си! Когато достигнеш крайната цел на своето пътуване, ще чуеш тръбите на всемогъществото, ще проехтят победни викове и акорди, от които само един може да накара земята да потрепери, но които се губят в свят без изгрев и без залез.

Разбираш ли, скъпи, бедни страдалецо, че без вцепенението и без булото на съня такива гледки ще отнесат и разкъсат твоя ум, както ураганният вятър отнася и разкъсва слабото платно, и ще похитят завинаги разума на човека? Разбираш ли, че душата сам-сама, извисила се до своето всемогъщество в съня, едва устоява на опустошителните съприкосновения с духа?

Продължавай да летиш през блестящите и лъчисти сфери, възхищавай се посред своя бяг. Полетял така, ти си почиваш, вървиш без умора. Както всички хора, ти би искал да бъдеш вечно потопен в уханните и сияйни сфери, където пристъпваш, без да усещаш теглото на заспалото си тяло, и където говориш чрез мисълта! Тичай, лети, радвай се за миг на крилете, които ще си извоюваш, когато любовта в теб бъде толкова съвършена, че няма вече да имаш сетива, а ще бъдеш целият ум и любов! Колкото по-високо се изкачваш, толкова по-малко ще чувствуваш бездните; в небесата няма пропасти. Виж този, който ти говори, който те подкрепя над света, където има бездни. Виж, съзерцавай ме още миг, тъй като ще ме виждаш вече само непълно, както ме виждаш на светлината на бледото земно слънце.

Серафита се изправи на крака, остана с леко наклонена глава и разпилени коси във въздушната поза, в която всички велики художници са изобразили пратениците отгоре; гънките на дрехата й имаха онази неизразима прелест, която спира твореца, човекът, който предава всичко чрез чувството, пред прелестните очертания на булото на античната Полихимния^[2]. После тя протегна ръка и Вилфрид се изправи. Когато той отново погледна Серафита, светлото момиче лежеше върху мечата кожа, подпряло глава на длан: със спокойно лице и блестящи очи. Вилфрид я загледа мълчаливо, но изразът на лицето му и плахото му държане издаваха боязън и почит.

— Да, скъпа — най-после каза той, сякаш отговаряше на въпрос, — ние сме разделени от цели светове. Примирявам се и само мога да ви обожавам. Но какво ще стане с мен, нещастния самотник?

— Вилфрид, нали имате вашата Мина.

Той наведе глава.

— О, не бъдете толкова високомерен, жената долавя всичко чрез любовта; когато не чува, чувствува; когато не чувствува, вижда; когато нито вижда, нито чувствува, нито чува, то тогава този земен ангел прониква в мислите ви, за да ви закриля, и прикрива покровителството си с омаята на любовта.

— Серафита, достоен ли съм да принадлежа на някоя жена?

— Станахте много скромен изведнъж, не е ли това клопка? Жената винаги се трогва, когато величаят слабостта й. Добре, вдругиден вечер елате на чай вкъщи, нашият добър господин Бекер също ще дойде, ще бъде и Мина, най-чистото същество, което знам на този свят. Сега ме оставете, приятелю, тази вечер трябва да се моля дълго, за да изкупя прегрешенията си.

— Нима може вие да извършите прегрешения?

— Нещастни приятелю, та нали да злоупотребяваш със силата си е гордост? Мисля, че днес бях твърде горделива… Хайде, вървете. До утре.

— До утре — промълви тихо Вилфрид и хвърли продължителен поглед на това същество, от което искаше да отнесе незаличим образ.

Въпреки желанието да се отдалечи той остана в продължение на няколко минути прав, за да гледа светлината, която блестеше през прозорците на шведския замък.

„Какво видях всъщност? — запита се той. — Не, това не е обикновено създание, това е цяла вселена. От този свят, съзрян през завеси и облаци, ми остават отгласи, подобни на спомени от разсеяла се болка или на почудата от сънища, в които чуваме стенанието на отминали поколения, примесено с благозвучните гласове от онези висши сфери над нас, в които всичко е светлина и любов. Буден ли съм, или още спя? С очите на съня ли гледам, тези очи, пред които блестящите пространства се отдръпват до безкрай, а те продължават да ги следват? Въпреки нощния студ главата ми още гори. Ще отида в свещеническия дом! Между пастора и дъщеря му ще мога да уталожа мислите си.“

Но той все не напускаше мястото, от което можеше да вижда в салона на Серафита. Това загадъчно същество сякаш беше лъчист център на кръг, който образуваше около нея по-широка сфера, отколкото около другите същества; всеки, който влезеше в него, биваше подложен на вихрушка от светлини и опустошителни мисли. Принуден да се бори срещу тази необяснима сила, Вилфрид успя да я победи с големи усилия, но като излезе извън оградата на замъка, той отново придоби свободната си воля, закрачи бързо към свещеническия дом и скоро се озова под високия дървен свод, който служеше за перистил^[3] на жилището на господин Бекер. Отвори първата врата, облицована с ньовер, до която вятърът бе навял сняг, и почука силно на втората, като попита:

— Господин Бекер, ще ми позволите ли да прекарам вечерта с вас?

— Да! — извикаха два гласа едновременно.

Влизайки в гостната, Вилфрид постепенно се възвърна към реалния живот. Той поздрави много сърдечно Мина, стисна ръката на господин Бекер и обхвана с поглед картина, чиито образи успокоиха гърчовете на физическата му природа, в която се извършваше явление, подобно на това, което завладява хората, привикнали към продължителни съзерцания. Ако мощна мисъл отнесе върху своите криле на химера учен или поех и го изтръгне от външните явления, които тук долу го гнетят, за да го запокити през безграничните области, в които и най-огромното количество факти се превръщат в абстракции и най-необятните творения на природата са само образи — тежко му, ако някакъв шум внезапно достигне до сетивата му и призове отново блуждаещата му душа в затвора й от кости и плът. Сблъсъкът на тези две могъщи сили — тялото и душата, — от които едната води началото си от невидимото действие на мълнията, а другата споделя с чувствуващата природа тази вяла съпротива, която само временно се противопоставя на разрухата, тази борба или по-точно това ужасяващо единение поражда нечувани страдания. Тялото отново е пожелало огъня, който го изгаря, а огънят отново е сграбил плячката си. Но това сливане не се извършва без кипене, без взривове и изтезания, чиито видими доказателства са ни предложени от химията при разделянето на две враждуващи начала, които й е хрумнало да обедини. От няколко дни, когато Вилфрид влизаше при Серафита, тялото му пропадаше в бездна. Само с един поглед това странно създание го увличаше мислено в сферата, в която размисълът увлича учения, молитвата пренася вярващия, въображението води твореца, сънят отнася някои хора, тъй като всеки има свой път, за да достигне висшите бездни, всеки има свой водач, за да се устреми към тях, а всички страдат, когато се завърнат. Там единствено се разкъсват завесите и Откровението се разкрива — пламенно и ужасно признание за един непознат свят, от който духът донася тук долу само отделни отломки. Често за Вилфрид един час, прекаран до Серафита, приличаше на предпочитаното от пушачите на опиум състояние, в което всяка нервна клетка става лъчист център на наслада. От нейния дом той излизаше омаломощен като младо момиче, изтощено да тича подир бягащ великан. Студът със силните си камшични удари започваше да успокоява болезненото треперене, което му причиняваше съчетанието на двете му коренно противоположни същности; след което той винаги се връщаше в свещеническия дом, привлечен към Мина от гледката на обикновения живот, за който жадуваше, тъй както един европеец авантюрист жадува за родината си, когато носталгията го обзема посред вълшебните зрелища, с които го е примамил Изтокът. Сега, по-уморен от всеки друг път, този чужденец се отпусна в едно кресло и известно време гледа около себе си като човек, който се пробужда. Господин Бекер и дъщеря му, несъмнено привикнали към явната чудатост на гостенина си, продължиха и двамата да работят.

Гостната беше украсена с колекция от насекоми и мидени черупки от Норвегия. Тези любопитни неща, умело разположени върху жълтата основа на еловото дърво, с което бяха облицовани стените, образуваха богат гоблен, върху който тютюневият дим беше отпечатал всички свои сивкави оттенъци. В дъното, срещу главната врата, се издигаше огромна печка от ковано желязо, която, грижливо лъскана от прислужницата, блестеше, сякаш беше от полирана стомана. Седнал до една маса в голямо тапицирано кресло, подпъхнал крака в нещо като възглавничка, господин Бекер четеше дебела книга, сложена върху други книги, които му служеха за поставка; вляво от него имаше кана с бира и чаша; вдясно мъждукаше димяща лампа, пълна с рибено масло. Свещеникът изглеждаше на около шестдесет години. Лицето му принадлежеше към любимия тип лица от картините на Рембранд: малки живи очи, окръжени с бръчки под сивкави гъсти вежди; разделени на две пухкави бели коси, подаващи се под шапчица от черно кадифе; широко оголено чело, което поради едрата брадичка изглеждаше почти четвъртито; дълбоко спокойствие, което за наблюдателния човек изразява някаква мощ — величието, дължащо се на парите, трибунската власт на кмета, усетът за изкуството или ъгловатата сила на щастливото невежество. Този красив старец, чиято пълнота издаваше крепко здраве, беше загърнат с домашна роба от грубо сукно, поръбена с проста ивица. В устата си той важно държеше дълга лула от морска пяна и пускаше на равни промеждутъци дим, като разсеяно следеше странните му извивки, несъмнено зает с усвояването чрез някакво храносмилателно умозрение на мислите на автора, чиито произведения го занимаваха. От другата страна на печката, близо до вратата на кухнята, се виждаше неясно Мина в мъглата от тютюневия дим, с който тя вероятно беше привикнала. Пред нея на малка маса се намираха необходимите принадлежности на трудолюбивата жена — куп кърпи, чорапи за кърпене и лампа, подобна на тази, която осветяваше белите страници на книгата, от която баща й изглеждаше погълнат. Свежото й лице с нежни очертания, които му придаваха голяма чистота, хармонираше с израза на невинност върху бялото й чело и в светлите очи. Тя стоеше изправена на стола си, леко наклонена към светлината, за да вижда по-добре, и без да иска, излагаше на показ красотата на бюста си. Мина беше облечена вече за нощта с пеньоар от бял памучен плат. Простичка шапчица от тънко хасе, без никакво друго украшение освен плисета от същия плат, обгръщаше косата й. Макар че беше потънала в някаква вътрешно съзерцание, тя пресмяташе, без да сгреши, нишките на кърпата или бримките на чорапа. Така предлагаше най-пълния образ, най-истинския тип на жена, предопределена за земен труд, жена, чийто поглед можеше да проникне в облаците над светилището, но една мисъл, едновременно смирена и милосърдна, я поддържаше в човешките граници Вилфрид се беше отпуснал в едно кресло между двете маси и наблюдаваше с нещо като опиянение тази пълна с хармония картина, на която облаците дим ни най-малко не навреждаха.

Единственият прозорец, който осветяваше гостната през хубавото време, сега беше грижливо затворен. Вместо пердета стара тъкана завеса, закачена на пръчка, се спускаше на едри гънки. Тук нямаше нищо живописно, нищо крещящо, а само строга простота, истинско добродушие, естествена непринуденост и всички привички на един домашен бит без смут и грижи. Много жилища си приличат със съня, блясъкът на отминаващото удоволствие сякаш крие развалини под студената усмивка на разкоша, но тази гостна беше съвсем истинска, хармонична и събуждаше патриархални представи за пълен и самовглъбен живот. Тишината се нарушаваше само от стъпките на прислужницата, заета с приготвяне на вечерята, и от пращенето на сушената риба, която тя пържеше в солено масло по тамошния обичай.

— Искате ли да изпушите една лула? — попита пасторът, издебвайки момент, в които си помисли, че Вилфрид може да го чуе.

— Благодаря, скъпи господин Бекер — отвърна той.

— Днес изглеждате по-неразположен от друг път — каза Мина, учудена от слабостта, която изразяваше гласът на чужденеца.

— Аз съм винаги така, когато излизам от замъка.

Мина потръпна.

— Замъкът е обитаван от една странна личност, господин пасторе — продължи Вилфрид след кратко мълчание. — От шест месеца съм в това село и нито веднъж не посмях да ви запитам за нея, а днес съм принуден да го сторя. В началото много съжалявах, че пътуването ми се прекъсна от зимата и че съм заставен да остана тук, но от два месеца насам веригите, които ме свързват с Ярвис, все повече се затягат и се страхувам, че тук ще довърша дните си. Вие знаете как срещнах Серафита, какво впечатление ми направиха погледът и гласът й, как най-после тя ме допусна у дома си, тя, която не желае да приема никого. Още първия ден дойдох тук, за да поискам сведения за това тайнствено същество. Оттогава за мен започна този низ от магии…

— Магии ли? — възкликна пасторът, като изтърси пепелта от лулата си в груба паница, пълна с пясък, която му служеше за плювалник. — Нима съществуват магии?

— Несъмнено вие, който в момента толкова добросъвестно четете Книгата на магиите на Ян Виер^[4], ще разберете обяснението, което мога да дам за моите усещания — подхвана веднага Вилфрид. — Ако внимателно се изучава природата в нейните големи промени, както и в по-малките й дела, е невъзможно да не се признае, че омагьосването съществува, ако на тази дума се придава истинското й значение. Човекът не създава сили, той използува единствената сила, която съществува и която обобщава всички останали — движението, — неразбираемо дихание на Всевишния, създател на световете. Видовете са твърде ясно разграничени, за да може човешката ръка да ги смеси, и единственото чудо, на което тя е способна, се е извършило при съединяването на двете враждуващи субстанции. Барутът все още е еднороден с гръмотевицата! А за преднамерената поява на едно творение, и то поява внезапна, се изисква време, което не може по желание нито да се избързва, нито да се забавя. Така че извън нас ваятелката природа се подчинява на закони, чийто ред и проявление не могат да бъдат преобърнати от никоя човешка ръка. Но след като по този начин отдадохме дължимото на материята, ще бъде неразумно да не признаем съществуването у нас на една чудовищна власт, чиито следствия са толкова неизмерими, че поколенията все още не са ги класифицирали. Не ви говоря за способността на човека да абстрахира, да принуждава природата да се затвори в словото — гигантско действие, върху което обикновеният човек не разсъждава, както не разсъждава и върху движението, но тъкмо то е накарало индийските теософи да обяснят творението чрез слово, на което са дали обратната власт. И най-дребната частица от тяхната храна, зрънцето ориз, от което последователно изхожда и в което се обобщава едно творение, им е предложило един толкова чист образ, на словото-творец и на словото-абстрактор, че е било съвсем просто тази система да се приложи към създаването на световете. Повечето хора е трябвало да се задоволят с посятото зърно ориз в първата строфа на всички творения. Свети Йоан, като е казал, че словото е в Бога, само е усложнил трудността. Но посаждането, покълването и цъфтежът на нашите мисли е дребно нещо, ако сравним това свойство, общо за много хора, със съвсем индивидуалната способност да му се придадат повече или по-малко действени сили, получени чрез незнайно съсредоточаване, което да се издигне на трета, девета, двадесет и седма степен и да въздействува по този начин върху масите, за да се получат магически резултати, като се сгъсти действието на природата. Аз наричам омагьосвания тези огромни въздействия, извършващи се между две мембрани в тъканта на нашия мозък. В неизследваната природа на духовния свят се срещат същества, притежаващи тези нечувани способности, които могат да бъдат сравнени с ужасяващата мощ на газовете във физическия свят; тези същества се свързват с други, проникват ги като активен източник и предизвикват в тях вълшебства, срещу които тези нещастни илоти са беззащитни; те ги омагьосват, покоряват, налагат им едно ужасно робство и стоварват върху тях великолепието и скиптъра на една по-висша природа, като действуват ту като рибата торпедо, която електризира и вцепенява риболовеца, ту като доза фосфор, която подбужда живота и ускорява проекцията му, ту като опиум, който приспива телесната природа, освобождава духа от оковите му, оставя го да се рее над света, показва му го през призма и извлича за него храната, която най-много му се нрави; най-сетне действува като каталепсия, която унищожава всички способности заради едно-единствено видение. Чудесата, магиите, заклинанията, вълшебствата, с една дума, всички явления, неправилно наречени свръхестествени, са възможни и могат да бъдат обяснени само с насилието, упражнявано от някой дух, принуждаващ ни да понасяме въздействията на една загадъчна оптика, която уголемява, смалява, въздига творението, пробужда го у нас по свое желание, обезобразява го или го разкрасява в нашите очи, отнася ни на небето или ни захвърля в ада — двата предела за изразяване на извънмерното удоволствие и извънмерната мъка. Тези явления са в нас, а не извън нас. Съществото, което наричаме Серафита, ми напомня един от редките и ужасни демони, на които е дадено да потискат човека, да насилват природата и да си служат с окултната власт на Бога. Въздействието на нейните магии върху мен започна с наложеното ми мълчание. Всеки път, когато се осмелявах и понечвах да ви разпитам за нея, ми се струваше, че ще издам тайна, на която трябваше да бъда неподкупен пазител; всеки път, когато исках да ви обсипя с въпроси, пламтящ печат затискаше устните ми и аз бях неволно оръдие на тази тайнствена забрана. За стотен път ме виждате тук отчаян и съкрушен за това, че дръзнах да се позабавлявам с халюциниращия свят, който носи в себе си тази девойка, нежна и крехка за вас двамата, но за мен — най-безмилостна магьосница. Да, за мен тя е вещица, в дясната си ръка държи невидим уред, за да разклаща земното кълбо, а в лявата — мълния, за да разтопи всичко, ако пожелае. Не мога повече да гледам челото й — то е непоносимо светло. От няколко дни твърде неумело заобикалям бездните на лудостта, за да мога да мълча. И тъй, използувам, че в момента имам смелостта да устоя на това чудовище, което ме влече след себе си, без да се интересува дали мога да следвам неговия летеж. Коя е тя? Виждали ли сте я като малка? Родена ли е въобще? Имала ли е родители? Или е създадена от съчетаването на леда и слънцето? Тя вледенява и гори, тя се показва и скрива като ревнива истина, тя ме привлича и отблъсква, обрича ме последователно на живот и смърт, аз я обичам и я ненавиждам. Не мога да живея повече така, искам да бъда изцяло или на небето, или в ада.

Уловил в едната си ръка напълнената лула, а в другата — капака й, без да го слага, господин Бекер слушаше Вилфрид със загадъчен вид и поглеждаше час по час дъщеря си, която, изглежда, разбираше този език, подхождаш на съществото, което го вдъхновяваше. Вилфрид беше красив като Хамлет, дръзнал да застане пред призрака на баща си, с когото разговаря, виждайки го да се появява единствено за него пред живите.

— Това много прилича на реч на влюбен — рече наивно добрият пастор.

— Влюбен ли? — продължи Вилфрид. — Да, според обикновените представи. Но, драги господин Бекер, не съществува дума; която може да предаде неудържимия порив, с който се устремявам към това своенравно същество.

— Значи я обичате? — попита Мина с укор в гласа.

— Госпожице, когато я виждам, изпитвам странни трепети, а когато не я виждам, неизказана тъга — чувства, които, както е известно, у мъжа са признак на любов; но любовта сближава страстно хората, докато между Серафита и мен, кой знае защо, винаги съществува пропаст — студът, лъхащ от нея, ме пронизва, когато тя е до мен, но съзнанието за нея изчезва, когато съм далеч. Всеки път напускам Серафита все по-отчаян и всеки път се връщам с по-голяма пламенност, както ученият, който търси някаква тайна, а природата го отблъсква; както художникът, който иска да изобрази живота върху платното и се съсипва в този отчаян опит, служейки си с всичките средства на изкуството.

— Господине, всичко ми изглежда много правдиво — отвърна простичко момичето.

— Откъде може да знаете това, Мина? — удиви се старецът.

— Ах, татко, ако тази сутрин бяхте дошли с нас по върховете на Фалберг и ако я бяхте видели как се моли, нямаше да ми задавате този въпрос! Вие, както и господин Вилфрид, когато за пръв път я забеляза в нашия храм, щяхте да кажете! „Това е ангелът на молитвата.“

Тези думи бяха последвани от миг мълчание.

— Ах, разбира се — намеси се Вилфрид, — тя няма нищо общо със съществата, които се подвизават в дупките на нашето земно кълбо.

— На Фалберг ли? — възкликна старият пастор. — Как стигнахте дотам?

— Не знам — отвърна Мина, — за мен сега изминатото разстояние е като сън, от който ми е останал само споменът. Не бих повярвала може би в него без това материално доказателство.

Тя извади стръка от пазвата си и го показа. Тримата приковаха погледите си върху все още свежото и красиво планинско цвете, което на осветлението от лампите блесна като някаква друга светлина всред облаците дим.

— Това вече е нещо свръхестествено — каза старецът, като видя разцъфналото посред зима цвете.

— Невероятно! — възкликна Вилфрид, възбуден от уханието.

— От това цвете ми се завива свят — поде Мина. — Мисля, че още чувам думите му, които са музика на мисълта, както още виждам светлината на погледа му, който е любов.

— Имайте милост, драги ми господин Бекер, разкажете ми живота на Серафита, загадъчното цвете в човешки образ, което се олицетворява от това тайнствено стръкче.

— Драги гостенино — отвърна старецът, като пусна струя тютюнев дим, — за да ви обясня раждането на това същество, ще е необходимо да разбуля пред вас мъглявините на най-непонятното от всички християнски учения; но не е лесно да бъдеш ясен, говорейки за най-неразбираемото от откровенията, последен отблясък на вярата, която, както казват, е огряла с лъчите си нашата купчина кал. Познавате ли Сведенборг^[5]?

— Само по име, но за самия него, за книгите му, за религията му, не зная нищо.

— Добре тогава, ще ви разкажа целия Сведенборг.