Оноре дьо Балзак
Неизвестният шедьовър ^[0] (2)

II. Катрин Леско

Три месеца след срещата си с Пусен Порбюс навести знаменития майстор Френхофер. Старецът беше в плен на едно от онези неочаквани дълбоки обезсърчения, чиято причина, ако вярваме на сухо разсъждаващите представители на медицината, се дължи на лошото храносмилане, на вятъра, на жегата или на възпаление в надкоремната област, а според спиритуалистите — на несъвършенството на нашата духовна природа. Всъщност старецът чисто и просто се бе уморил, докато завърши тайнствената си картина. Той се беше отпуснал изтощено в широкото си дъбово кресло, тапицирано с черна кожа, и без да променя меланхоличната си поза, погледна Порбюс, както гледат хората, привикнали с тъгата.

— Какво има, учителю — запита Порбюс, — да не би ултрамаринът, за който отидохте до Брюж, да се е оказал лош, или пък не успяхте да разтриете новото бяло, а може би маслената боя не струва или четките са твърди?

— Уви! — възкликна старецът. — По едно време ми се стори, че съм завършил творбата си; но сигурно не съм сполучил в някои подробности и няма да се успокоя, докато не разсея съмненията си. Реших да пътешествувам; ще отида в Турция, в Гърция, в Азия, за да потърся модел и да сравня картината си с различни видове женска красота. Може би притежавам горе в дома си — добави той, като се поусмихна удовлетворено — истинската жива красота. Понякога почти се боя да не би при някой лек полъх тази жена да се събуди и да ми избяга.

След тези думи той стана рязко сякаш за да се приготви за път.

— Охо! — възкликна Порбюс. — Идвам тъкмо навреме, струва ми се, за да ви спестя разноските и умората от пътуването.

— Какво значи това? — запита изненадано Френхофер.

— Младият Пусен има любима със съвършена, несравнима красота. Скъпи учителю, той е съгласен да ви я отстъпи за модел, ако ни позволите да погледнем вашето платно.

Старецът остана прав, без да помръдва, застинал в изумление.

— Как! — най-сетне възкликна с болка той. — Да ви покажа моето творение, моята съпруга? Да разкъсам завесата, под която целомъдрено съм скътал щастието си? Та това би било отвратително проституиране! Ето, цели десет години вече живея с тази жена, тя е моя, само моя, тя ме обича. Нима не ми се усмихваше при всеки отправен към нея замах на четката? Тя има душа, душа, с която аз съм я дарил. Сигурно ще поруменее, ако и други очи освен моите се спрат на нея. Да я покажа! Нима има толкова подъл съпруг или любовник, който би опозорил жена си? Когато създаваш картина за двора, не влагаш в нея цялата си душа, продаваш на придворните само изписани кукли. Моята живопис не е живопис, а чувство, страст! Родена в ателието ми, моята любима трябва да остане целомъдрена и може да излезе оттам само облечена. Поезията и жените се явяват голи само пред възлюблените си. Нима знаем коя е била модел на Рафаело, коя е Анджелика на Ариосто, Беатриче на Данте? Не! Ние виждаме само изображенията им. Е, добре, творбата, която крия горе, е изключение в нашето изкуство. Тя не е просто картина, а жена! Жена, заедно с която аз плача, смея се, говоря и размишлявам. Да не искаш с един замах да се разделя с моето десетгодишно щастие, както захвърляме плаща от себе си? Изведнъж да престана да бъда неин баща, любим и бог? Тя не е просто сътворена жена, а творение. Нека твоят младеж дойде — ще му дам съкровището си, ще му дам картини от Кореджо, Микеланджело, Тициано, ще целувам следите от стъпките му в праха; но да го направя свой съперник? Какъв позор за мен! Ха-ха-ха, аз съм много повече любовник, отколкото художник. Да, ще намеря в себе си сили да изгоря моята „Своенравна красавица“ при последното си дихание; но да я принудя да понесе погледа на чужд мъж, младеж, художник? Не, не! Бих убил още на другия ден онзи, който би я осквернил с погледа си! Бих убил и теб начаса, приятелю, ако не коленичиш пред нея! Кажи сега, да оставя ли моя кумир под хладните погледи и безразсъдните критики на глупците? Ах, любовта е тайна, тя живее само дълбоко в сърцата и всичко е свършено, ако мъжът каже дори на приятеля си: „Ето я моята любима!“

Старецът сякаш се подмлади; очите му заблестяха оживено; по страните му изби ярка руменина, ръцете му затрепериха. Удивен от страстната сила, с която той бе изрекъл всичко това, Порбюс се чудеше как да възприеме подобно тъй ново и тъй дълбоко чувство. С ума си ли беше Френхофер, или беше полудял? Дали беше в плен на артистичното си въображение, или мислите му бяха породени от необяснимия фанатизъм, който ни обзема, когато носим дълго в себе си едно велико произведение? Възможно ли беше някога да се споразумеят с този обезумял от страст чудак?

Размишлявайки така, Порбюс каза на стареца:

— И все пак, нима не даваме жена за жена? Нима Пусен не излага любимата си на вашите погледи?

— И това ми било любима! — възрази Френхофер. — Рано или късно тя ще му измени. Моята ще ми бъде винаги вярна.

— Добре, добре! — съгласи се Порбюс. — Да не говорим повече за това. Само че няма да е чудно, ако умрете, без да завършите картината си, преди да сте открили дори в Азия толкова красива и съвършена жена като жената, за която ви говоря.

— О, тя е завършена! — каза Френхофер. — Всеки, който би я погледнал, ще съзре жена, изтегната под завесите на покрито с кадифе легло. От златен триножник до нея се излъчват благоухания. Ще ти се прииска да дръпнеш пискюла на кордона, поддържащ завесите, и ще ти се стори, че виждаш как гръдта на прелестната куртизанка Катрин Леско, наречена Своенравната красавица, се повдига от дишането. И все пак аз бих искал да се убедя…

— Върви тогава в Азия — каза Порбюс, като забеляза известно колебание в погледа на Френхофер.

И се отправи към вратата на стаята.

В същото време Жийет и Никола Пусен се бяха приближили до жилището на Френхофер. Тъкмо когато се готвеше да влезе, девойката пусна ръката на художника и отстъпи, сякаш обзета от внезапно предчувствие.

— Всъщност каква работа имам аз тук? — запита тя с тревожен глас любимия си, вперила поглед в него.

— Жийет, ти сама трябва да решиш, готов съм да ти се покорявам за всичко. Ти си моята съвест и моята слава. Върни се вкъщи, може би ще бъда по-щастлив, ако…

— Как да решавам, щом ми говориш така? О, не, тогава винаги ставам като дете. Хайде — продължи тя, явно надмогвайки съпротивата си, — нали ако любовта ни погине и аз се разкая за постъпката си, твоята известност ще ми бъде възнаграждение за това, че съм изпълнила желанията ти? Да влезем; ако споменът за мен остане върху палитрата ти, ще означава, че още живея.

Точно когато отваряха входната врата, двамата влюбени срещнаха Порбюс; поразен от красотата на Жийет, чиито очи още бяха пълни със сълзи, той я улови за ръка, отведе я, трепереща, при стареца и каза:

— Погледнете, нима тя не е по-прекрасна от всички шедьоври на света?

Френхофер потрепери. Жийет стоеше пред него непресторено скромно като плаха невинна млада грузинка, похитена от разбойници и отведена при търговец на роби. Лицето й бе поруменяло от стеснителност, тя бе свела очи и бе отпуснала безсилно ръце, а сълзите й бяха ням укор срещу насилието над нейната свенливост. В този миг Пусен отчаяно се прокле, задето бе извел от тавана това прекрасно съкровище. Любовникът взе връх над художника и хиляди мъчителни съмнения се впиха в сърцето му, щом забеляза как се подмладиха очите на стареца, който като всеки художник по навик разсъблече, така да се каже, девойката, отгатвайки и най-съкровените гънки на тялото й. Едва сега го обзе разкъсващата ревност на истинската любов и той извика:

— Жийет, да си вървим!

При това възклицание, при този негов зов любимата му радостно вдигна очи, погледна го и се хвърли в обятията му.

— Ах, значи, ти ме обичаш! — каза тя, обливайки се в сълзи.

Беше успяла да притаи мъката си, но не й достигна сила да прикрие щастието си.

— О, оставете ми я само за миг — помоли го старият художник, — и ще можете да я сравните с моята Катрин! Да, съгласен съм.

Във възклицанието на Френхофер все още имаше любов. Той сякаш се гордееше със сътворената от него жена и предварително се наслаждаваше от красотата й, която ще възтържествува над красотата на една истинска девойка.

— Не го оставяйте да се отрече от думите си! — извика Порбюс, като тупна Пусен по рамото. — Плодовете на любовта са нетрайни, плодовете на изкуството — безсмъртни.

— Нима аз съм за него само жена? — запита Жийет, като погледна внимателно Пусен и Порбюс.

Тя вдигна гордо глава, погледна за миг с искрящи очи и Френхофер, но като видя как любимият й съзерцава отново портрета, който първия път бе сметнал за творба на Джорджоне, възкликна:

— Ах, да се качим горе! Той никога не ме е гледал така.

— Старче — каза Пусен, изтръгнат от съзерцанието от гласа на Жийет, — погледни този кинжал! Ще пронижа сърцето ти при първия зов за помощ на тази девойка, ще подпаля дома ти и никой няма да излезе от него. Разбираш ли ме?

Никола Пусен говореше мрачно, заплашително. Държането и особено жестът, с който съпроводи думите си, успокоиха Жийет, която почти му прости, че я беше пожертвувал заради живописта и заради славното си бъдеще.

Порбюс и Пусен останаха до вратата на ателието, гледайки се безмълвно. Отначало творецът на „Мария Египетска“ си позволи да възкликне: „Ах, сега тя се разсъблича. Той й казва да се обърне към светлината! Сравнява я!“, но като видя дълбоката скръб, изписана по лицето на Пусен, замлъкна; макар старите художници да не страдат от подобни предразсъдъци, нищожни в сравнение с изкуството, той се полюбува на простодушните красиви вълнения на Пусен. Младежът стискаше в ръка кинжала и почти бе залепил ухо до вратата. Застанали в мрака, те двамата приличаха на заговорници, очакващи часа за разправа с тиранина.

— Влезте, влезте — каза им, сияещ от щастие, старецът. — Моята творба е съвършена и сега мога с гордост да ви я покажа. Никога художник, четки, багри, платно и светлина няма да създадат съперница на Катрин Леско, прекрасната куртизанка.

Обзети от силно нетърпение и любопитство, Порбюс и Пусен се втурнаха в просторно потънало в прах, неподредено ателие; тук-таме по стените висяха картини. Спряха се първо възхитени пред изображението на една полугола жена в естествен ръст.

— О, не обръщайте внимание на това! — каза Френхофер. — Нахвърлял съм само щрихи, за да изуча една поза, тази картина нищо не струва. А ето тук моите заблуди — продължи той, като им посочи чудесни композиции, накачени по стените.

Порбюс и Пусен, изумени от презрението на Френхофер към такива прекрасни творби, започнаха да търсят портрета, за който толкова бяха слушали, но не успяха да го открият никъде.

— Е добре, погледнете! — каза им старецът; косите му бяха разчорлени, лицето му пламтеше от свръхестествено оживление, очите му искряха, той се задъхваше като опиянен от любов младеж. — Аха! — извика той. — Не очаквахте такова съвършенство, нали? Пред вас стои жена, а вие търсите картина. В това платно има толкова дълбочина, въздухът е така вярно предаден, че не можете да го отличите от заобикалящия ви въздух. Къде е изкуството? Пропаднало, изчезнало! Ето тялото на девойката. Не съм ли уловил колорита, изпълнените с живот линии, завършващи тялото? Нима предметите в атмосферата не са явление, както и плувналите във водата риби? Полюбувайте се. Виждате ли как контурите изпъкват на фона? Не ви ли се струва, че можете да обгърнете с ръка тези рамене? Така е, неслучайно седем години изучавах какво въздействие се получава при съприкосновението на светлината с предметите. Погледнете косите — нима не са наситени със светлина?… Тя сякаш е въздъхнала… Виждате ли гръдта? Ах, кой не би коленичил пред нея изпълнен с обожание? Плътта потръпва. Тя ей сега ще стане, почакайте.

— Виждате ли нещо? — запита Пусен Порбюс.

— Не. А вие?

— Нищо.

Двамата художници оставиха стареца да се възхищава, а те се постараха да проверят дали светлината, падайки право върху платното, което той им показваше, не унищожава всички ефекти. Разгледаха картината отдясно, отляво, отпред, като ту се навеждаха, ту се изправяха.

— Да, да, това наистина е само картина — говореше им Френхофер, разбирайки погрешно целта на този взискателен преглед. — Погледнете, ето рамката, статива, а ето и моите багри, и моите четки.

И като взе една четка, той простодушно им я показа.

— Старият ландскнехт ни се подиграва — каза Пусен, като се върна пред тъй наречената картина. — Аз виждам само безредно нахвърляни мазки, очертани с множество странни линии, които образуват нещо като ограда от багри.

— Ние се лъжем, погледнете… — възрази Порбюс.

Приближавайки се, те видяха в един от ъглите на платното крайчеца на разголен крак, открояващ се сред някаква неоформена мъглявина — хаос от багри, тонове, неопределени оттенъци; кракът обаче беше прелестен, беше като жив! Те застинаха прехласнати пред тази обломка, оцеляла след невероятното, бавно, постепенно разрушение. Въздействието от този крак беше като торса на някоя Венера от пароски мрамор, намерен сред руините на опожарен град.

— Под всичко това има жена! — възкликна Порбюс, като показа на Пусен наслоените цветове, които старият художник бе полагал непрекъснато един върху друг, смятайки, че усъвършенствува картината си.

Двамата художници се обърнаха неволно към Френхофер, започвайки да проумяват, макар и още смътно, възторжената възбуда, в която живееше старецът.

— Той си вярва — каза Порбюс.

— Да, приятелю — отговори Френхофер като събуден от сън, — необходимо е да вярваш, да вярваш в изкуството и дълго да живееш с работата си, за да създадеш подобна творба. Някои от тези сенки ми отнеха много време. Погледнете, ето тук, на бузата, под очите, има лека полусянка, която, ако я забележите в природата, ще ви се стори почти непредаваема. Представяте ли си какво усилие ми е струвало да възпроизведа този ефект? А сега, драги Порбюс, вгледай се внимателно в работата ми и много по-добре ще разбереш онова, което съм ти разправял за изпъкналостта на формите и за контурите. Вгледай се в осветяването на гръдта и забележи как с множество мазки и гъсто наложени светли петна съм успял да съсредоточа тук истинската светлина и да я съчетая с блестящата белота на осветеното тяло; и сякаш обратното, заличавайки изпъкналостите и грапавостта на багрите и постоянно изглаждайки контурите на моята фигура там, където тя е в полусянка, успях да унищожа напълно рисунката и всичко изкуствено и да им придам закръглеността, съществуваща в природата. Приближете се, за да видите по-добре постигнатото. Отдалеч то се губи. Виждате ли? Ето тук, струва ми се, най-ясно личи.

И той показа с четката си на двамата художници гъсто нанесен слой светла боя.

Порбюс потупа стареца по рамото и обръщайки се към Пусен, запита:

— Знаете ли защо го смятаме за велик художник?

— Той е повече поет, отколкото художник — отговори сериозно Пусен.

— Дотук — продължи Порбюс, като докосна картината — свършва нашето изкуство на земята…

— И оттук се губи в небесата — добави Пусен.

— Колко изживени наслади крий това платно! — каза Порбюс.

Погълнат от мислите си, старецът не ги слушаше, а се усмихваше на въображаемата жена.

— Рано или късно той все пак ще забележи, че на платното му няма нищо! — възкликна Пусен.

— Няма нищо върху моето платно ли? — запита Френхофер, като изгледа последователно двамата художници и мнимата си картина.

— Какво направихте! — укори Порбюс Пусен.

Старецът сграбчи ръката на младежа и му каза:

— Значи, ти не виждаш нищо, негоднико, нищожество, нехранимайко, паленце такова! За какво тогава се домъкна тук? Приятелю Порбюс — обърна се той към художника, — нима и вие ми се надсмивате? Отговорете! Аз съм ваш приятел, кажете ми, нима съм развалил картината си?

Порбюс се колебаеше, не се решаваше да продума; по пребледнялото лице на стареца обаче се беше изписала такава жестока тревога, че той посочи картината и каза:

— Вижте сам!

Френхофер погледа известно време картината си и залитна.

— Нищо, нищо! След десет години труд!

Той седна и заплака.

— Значи, аз съм глупак, безумец! Нямам нито дарба, нито способности, аз съм само богаташ, който живее безполезно на земята! Нищо не съм създал!

След като съзерцава известно време картината си през сълзи, той гордо се изправи и изгледа двамата художници с искрящ поглед.

— Кълна се в кръвта и в плътта Христови, вие сте завистливци и се мъчите да ми внушите, че съм развалил картината си, за да ми я откраднете! Но аз я виждам! — извика той. — Тя е дивно красива!

В този миг Пусен чу, че Жийет плаче — те я бяха забравили в един ъгъл.

— Какво ти е, ангел мой? — запита художникът, превърнал се отново във влюбен мъж.

— Убий ме! — каза тя. — Би било недостойно да те обичам, защото те презирам. Възхищавам ти се и в същото време ти ме отвращаваш. Обичам те, но мисля, че вече те и ненавиждам.

Докато Пусен слушаше Жийет, Френхофер покриваше с едно зелено платно своята Катрин така грижливо и спокойно, както бижутерът затваря чекмеджетата си, смятайки, че има работа с ловки крадци. Той хвърли скришом към двамата художници поглед, изпълнен с презрение и недоверие, и потрепервайки, мълчаливо и припряно ги поведе към вратата на ателието си. После от прага на своя дом им каза:

— Сбогом, мили приятелчета.

Това „сбогом“ ги вледени. На другия ден Порбюс разтревожен отиде да види Френхофер и научи, че е умрял през нощта, след като изгорил картината си.