Оноре дьо Балзак
Неизвестният шедьовър ^[0] (1)

I. Жийет

През една студена декемврийска утрин в края на 1612 година пред вратата на някаква къща на улица Гранз-Огюстен в Париж се разхождаше младеж в износени дрехи. Той дълго снова напред-назад по улицата, нерешителен като влюбен, който не смее да влезе при първата си любима, макар тя да не е чак толкова недостъпна; най-сетне все пак прекрачи прага на къщата и запита дали знаменитият майстор Франсоа Порбюс^[2] е у дома си. Някаква възрастна жена, която метеше прихлупено помещение, му отговори утвърдително и младежът се заизкачва бавно по стълбата, спирайки се на всяко стъпало като нов придворен, неспокоен при мисълта как ще го приеме кралят. Когато стигна горе на витата стълба, той се спря за миг на площадката; не се осмеляваше да докосне странното чукче, красящо вратата на ателието, където вероятно твореше художникът на Анри IV — Мария Медичи се бе отказала от него заради Рубенс. Младежът беше много развълнуван; сигурно от такова усещане потръпват сърцата на великите художници, когато, изпълнени с юношески жар и обич към изкуството, влизат в допир с гений или с някакъв шедьовър. Във всички човешки чувства от благородния възторг първоначално покълва цвете, което постепенно вехне, докато щастието се превърне само в спомен, а славата — в лъжа. Сред тези нетрайни вълнения нищо не напомня така силно любовта, както младежката страст на художника, приел сладостното изтезание да върви по съдбоносния си път на слава и злочестина — страст, изпълнена с дързост и плахост, с неясни надежди и неизбежни разочарования. Всеки, който в годините на безпаричие и на първи творчески мечти не е трепвал развълнувано при срещата си с истински майстор, завинаги ще бъде лишен от една струна в сърцето, от една, и аз не знам каква, мазка с четката, от едно особено настроение в творбите, от една неуловима поетическа отсенка. Само глупците смятат за способни някои надути самохвалковци, които твърде рано започват да вярват в бъдещето си. Ако трябва да измерваме таланта по онази първоначална плахост, по онази неопределима стеснителност, която хората, обречени на слава, твърде лесно губят, когато изкуството им стане всекидневие, както я губят хубавите жени, понесени от вихрушката на кокетството си, всичко беше в полза на младия непознат. Свикването с успеха притъпява съмнението, а стеснителността е може би една от разновидностите на съмнението.

Потиснат от мизерията и удивен в този момент от самонадеяността си, горкият новак сигурно не би се решил да влезе при художника, комуто дължим забележителния портрет на Анри IV, ако на помощ не бе му дошла случайността. Един старец тъкмо се качваше по стълбата. Като видя странния му костюм, разкошната му дантелена яка и важното му, самоуверено държане, младежът си каза, че сигурно е или покровител, или приятел на художника; той се отдръпна от площадката, за да му направи път, и любопитно го огледа, надявайки се да открие в него естествената доброта на художника или почтителността на любителите на изкуството; съзря обаче нещо демонично в лицето му и най-вече онова своеобразие, което толкова привлича художниците. Представете си високо, плешиво, изпъкнало чело, малък сплескан и вирнат нос капо носа на Рабле или на Сократ, насмешлива уста, цялата в бръчици, възкъса, надменно вдигната брадичка, остро подстригана посивяла брада, сякаш помътнели от възрастта морскозелени очи, които, ако се съди по контраста между зеницата и седефеното бяло, сигурно можеха да хвърлят магнетични погледи в минути на гняв и възторг. Всъщност лицето изглеждаше някак странно повехнало не толкова от възрастта, колкото от онези мисли, които подкопават душата и тялото. Ресниците бяха окапали, а върху дъгите на веждите само тук-таме стърчаха косъмчета. Прилепете тая глава към едно слабо, немощно тяло, обкръжете я с блестящо бяла, изящно назъбена дантела, окачете върху черната дреха на стареца тежка златна верижка, и пред вас ще изникне несъвършеният му образ, на който оскъдната светлина на стълбището придаваше още по-фантастичен оттенък. Сигурно бихте си помислили, че е слязъл от картина на Рембранд и върви безмълвно, захвърлил рамката, сред присъщия на великия художник мрак. Старецът отправи проницателен поглед към младия човек, почука три пъти и каза на един около четиридесетгодишен болнав човек, който му отвори вратата:

— Добър ден, учителю.

Порбюс се поклони почтително и пропусна младежа, смятайки, че е дошъл със стареца; след това изобщо престана да му обръща внимание, тъй като новакът явно изпадна във възторг, подобно на всички родени за художници, попаднали за пръв път в ателие, където се усвояват реално средствата за създаване на изкуство. Ателието на знаменития майстор Порбюс се осветяваше от прозорец на тавана. Съсредоточавайки се върху едно поставено на триножник платно, на което бяха нанесени само три-четири бели мазки, светлината не достигаше до потъналите в мрак ъгли на просторното помещение; но някои заблудени отблясъци ту запалваха в златистокафявата сянка сребристи огънчета по изпъкналата воинска броня, закачена на стената, ту внезапно чертаеха светла бразда по полирания, украсен с резби корниз на старинната лавица, отрупана с чудновати съдове, ту осейваха с лъскави точки възлестата повърхност на стари измачкани завеси от златист брокат, служещи вероятно за драперии на някои картини. Гипсови отливки на мускули, останки и торсове на антични богини, любовно загладени от целувките на вековете, запълваха много полици и поставки. Безброй скици, етюди, направени с три молива, със сангвина или с перо, покриваха стените до тавана. Между множеството кутии с бои, шишенцата с масла и с есенция и съборените скамейки оставаше съвсем тесен проход, по който се достигаше до светлия кръг на високия прозорец, откъдето лъчите падаха право върху бледото лице на Порбюс и върху голия, сякаш изваян от слонова кост череп на странния посетител. Вниманието на младежа веднага бе привлечено от една станала знаменита дори в тези смутни революционни времена картина, която ходеха да съзерцават някои запалянковци, на чието упорство дължим запазването на свещения огън в тежките години на застой. Тази прекрасна страница на изкуството изобразяваше Мария Египетска, канеща се да плати за пътуването си с лодка. Мария Медичи, за която бе предназначен този шедьовър, го бе продала в дните на нужда.

— Одобрявам твоята светица — каза старецът на Порбюс — и бих ти заплатил десет златни екю в повече от цената, която ти дава кралицата, но, дявол да го вземе, дали си струва да си съпернича с нея?…

— Харесва ли ви?

— Хе-хе, дали ми харесва! — възкликна старецът. — И да, и не. Твоята жена е добре сложена, но в нея няма живот. Вие художниците си въобразявате, че сте направили всичко, щом сте нарисували правилно една фигура и сте поставили всяко нещо на мястото му според законите на анатомията! Обагряте тази скица с цвета на човешкото тяло, предварително получен на палитрата, стараейки се да направите едната страна по-тъмна от другата, и единствено защото от време на време поглеждате голата жена, застанала права пред вас на масата, си въобразявате, че възпроизвеждате природата, въобразявате си, че като сте художници, сте откраднали божествената тайна!… Пфу! За да бъдеш велик поет, не е достатъчно само да знаеш съвършено синтаксиса и да не правиш езикови грешки! Виждаш ли светицата си, Порбюс? На пръв поглед тя наистина е възхитителна; но ако се вгледаш в нея по-задълбочено, забелязваш, че сякаш е лепната на платното и е невъзможно да обгърнеш изцяло тялото й. Тя е силует, който има само лицева страна, само изрезка, само изображение, подобие на жена, която не би могла нито да се обърне, нито да измени положението си. Не усещам въздух между ръката и фона на картината; липсват пространственост и дълбочина; при това законите за отдалеченост са спазени и въздушната перспектива е точно дадена; но въпреки всичките похвални усилия не бих могъл да повярвам, че това прекрасно тяло е сгряно от топлия дъх на живота. Струва ми се, че ако докосна с ръка тъй добре заоблената гръд, тя ще е хладна като мрамор! Не, драги приятелю, кръвта не струи под тази бледа като слонова кост кожа, животът не изпълва с пурпурната си роса вените и мускулите, които се преплитат като мрежа под кехлибарената прозрачност на слепоочията и гърдите. Ето това местенце диша, но това е застинало; животът и смъртта се борят във всяка частица на картината; това там е жена, но тук е статуя, а малко по-нататък е труп. Твоето създание е несъвършено. Успял си да вдъхнеш само част от душата си на любимото творение, факелът на Прометей е угасвал неведнъж в ръцете ти и небесният огън не е докоснал много места от картината ти.

— Защо мислите така, скъпи учителю? — почтително запита Порбюс стареца, докато младежът едва се сдържаше да не се нахвърли върху него.

— Ах, защо ли! — отговори дребният старец. — Ти си се двоумил, колебал си се между двата метода, между рисунъка и баграта, между придирчивата студенина, строгата точност на старите немски майстори и ослепителната пламенност, благодатната щедрост на италианските майстори. Пожелал си да подражаваш едновременно на Ханс Холбайн, на Тициано, на Албрехт Дюрер и на Паоло Веронезе. Разбира се, това е прекрасна амбиция! Но какво е излязло? Не си достигнал нито суровото очарование на сухотата, нито измамната магия на светлосенките. Ето тук, както стопеният бронз разпуква крехкия калъп, така пищният златист тон на Тициано се е изтръгнал от строгата контура на Албрехт Дюрер, в която си го затворил. Другаде рисунъкът е издържал и е запазил великолепното изобилие на венецианската палитра. Светицата ти не е нито съвършено нарисувана, нито съвършено обагрена и навсякъде има следи от твоята злощастна нерешителност. Като не си се чувствувал достатъчно силен да слееш на огъня на гения си тези два противоположни способа, трябвало е решително да избереш единия или другия, за да достигнеш поне единството, което възпроизвежда една от особеностите на живата природа. Ти си правдив само в средните части; контурите ти са неверни, те не се закръгляват и зад тях не очакваш нищо. Виж, това е истинско — каза старецът, като показа гръдта на светицата. — Това тук също — добави той, като посочи с пръст края на платното, където свършваше рамото. — Но тук — продължи той, като се върна към средата на гръдта, — тук всичко е невярно. Излишно е да правим разбор по-нататък, защото ще се отчаеш.

Старецът седна на едно трикрако столче, притисна с ръце челото си и замълча.

— И все пак, учителю — каза му Порбюс, — аз добре изучих очертанията на гръдта от голо тяло; но за нещастие невинаги можем да претворим правдиво на платното впечатленията си, предизвикани от природата…

— Задачата на изкуството не е да копира природата, а да я изобразява! Ти не си жалък преписвач, а поет! — прекъсна го с властен жест старецът. — Иначе, щом отлее гипсовата форма на жената, скулпторът би трябвало да е завършил работата си! Добре де, опитай се да направиш гипсова отливка от ръката на любимата си и я постави пред себе си — няма да откриеш никаква прилика; това ще бъде ръка на ужасен труп и ще ти се наложи да потърсиш ваятеля, който с длетото си, без да направи точно копие, ще предаде и движението, и живота. Необходимо е да уловим смисъла, душата, облика на вещите и съществата. Впечатления! Впечатления! Те обаче са отражение на живота, а не и самият живот. Ръката, понеже вече взех този пример, ръката е не само част от човешкото тяло — тя изразява и продължава някаква мисъл, която трябва да се улови и предаде. И художникът, и поетът, и скулпторът не бива да отделят впечатлението от причината, които са неразривно свързани! Именно в това се състои истинската борба! Мнозина художници побеждават инстинктивно, без да познават тази основна задача на изкуството. Вие рисувате някаква жена, но не я виждате! По такъв начин няма да се доберете до тайната на природата. Ръката ви, без да го съзнавате, възпроизвежда модела, който сте прерисували от вашия учител. Вие не вниквате истински във формата и не я проследявате с достатъчно обич и упоритост в нейните криволици и отклонения. Красотата е строга и своенравна, тя не отстъпва толкова лесно, трябва да изчакаш благоприятния час, да я издебнеш, да я притиснеш и да я задържиш здраво, за да я принудиш да се предаде. Формата е като Протей, но много по-неуловима и по-изобретателна, отколкото Протей от мита — само след дълга борба могат да я принудят да се покаже в истинския си вид. А пък вие художниците се задоволявате да я приемете от първия образ, под който ви се явява, или най-много от втория или от третия; а победоносните борци не действуват така! Несломимите художници не се оставят да ги излъжат с подобни извъртания, те постоянствуват, докато принудят природата да се покаже напълно разголена и в своята истинска същност. Така е постъпил Рафаело — добави старецът, като при тези думи свали черната си кадифена барета, за да изрази уважението си към краля на изкуството, — неговото величие и превъзходство произлизат от способността му да чувствува дълбоко, поради което той сякаш разчупва Формата. Формата в неговите творби е това, което трябва да бъде и в нашите творби — посредник за предаване на идеи, усещания, всеобхватна поезия. Всяка изобразена фигура е един свят, портрет, чийто модел се е появил като възвишено видение, облян със светлина, подсказан ни от вътрешен глас, разкрит сякаш от небесна сила, която ни посочва в един изминал живот самия източник на всяко художествено послание. Вие обвивате вашите жени в прекрасни одеяния от плът, в прекрасни дипли от коси, но къде е кръвта, която поражда спокойствието или страстта и предизвиква особено въздействие? Твоята светица е брюнетка, но багрите й, клети ми Порбюс, са взети от блондинка! Ето защо вашите изображения са само бледи обагрени призраци, които вие ни показвате, като наричате това живопис и изкуство. Единствено защото сте сътворили нещо, което прилича повече на жена, отколкото на къща, си въобразявате, че сте постигнали целта си, и горди, задето не трябва като първите живописци да пишете под фигурите „Currus venustus“^[3] или „Pulcher homo“^[4], вече се смятате за ненадминати художници! Ха-ха-ха! Много далече сте още от това, скъпи приятели, доста моливи ще трябва да изпишете и доста платна да изхабите, преди да постигнете целта. Съвсем естествено е жената да държи главата си по този начин, да повдига полата си точно тъй, очите й да изразяват нега и покорна нежност, трепкащата сянка на ресниците точно тъй да играе по бузите й! Всичко е така и в същото време не е така. Какво не достига? Дреболия, но тази дреболия е всичко. Вие схващате външната страна на живота, но не изобразявате неговото постоянно бликащо изобилие, онази неизвестна и на мен подробност, която може би е душата и която, подобна на облак, плува над повърхността; и най-сетне няма го това цветущо очарование на живота, което Тициано и Рафаело са уловили. Ако тръгнете от връхната точка, до която сте стигнали, може и да създадете прекрасна живопис; вие обаче много бързо се изморявате. Непросветеният се възхищава, но истинският познавач се усмихва. О, Мабузе^[5], скъпи учителю — добави този странен човек, — ти си крадец, отнесе със себе си живота! Но въпреки всичко това платно струва много повече от картините на оня нахалник Рубенс с неговите купчини яркочервени фламандски меса, с потоците рижи коси, с крещящите тонове. Тук вие поне сте постигнали колорит, чувство, рисунък — трите съществени части на Изкуството.

— Как така, господине! Нима не виждате колко възхитителна е тази светица! — възкликна високо младежът, изтръгнат от дълбокия си размисъл. — В тези две лица — на светицата и на лодкаря — има тънък художествен замисъл, непознат на италианските живописци; аз наистина не мога да назова нито един от тях, способен да изобрази така добре нерешителността на лодкаря.

— Вие ли обучавате това забавно момче? — запита Порбюс стареца.

— Ах, учителю, моля ви, простете ми за дързостта — отговори новакът, изчервявайки се. — Никой не ме познава, рисувам, както ми хрумне, и съм съвсем отскоро в този град — извор на всички знания.

— На работа! — каза му Порбюс, като му подаде червен молив и лист.

Непознатият направи изкусно, с няколко щриха, копие на Мария.

— Охо! — възкликна старецът. — Как се казвате?

Младежът се подписа в ъгълчето на листа — „Никола Пусен“^[6].

— Никак не е лошо за начинаещ — каза странният старец, който правеше такива безумни разсъждения. — Виждам, че пред теб може да се говори за живопис. Не те осъждам, че се възхити от светицата на Порбюс. За всички тя е шедьовър и само посветените в най-съкровените тайни на изкуството могат да открият какво не й достига. Но тъй като ти явно си достоен да ти дам урок и си способен да разбираш, ще ти обясня колко мъничко още е необходимо, за да бъде завършена тази творба. Гледай и слушай внимателно, може би никога друг път няма да ти се удаде подобен случай да се поучиш. Ще ми услужиш ли с палитрата си, Порбюс?

Порбюс отиде да донесе палитра и четки. Дребният старец припряно запретна ръкави и пое изпъстрената, нашарена с бои палитра, която Порбюс му подаде; той почти измъкна от ръцете му снопче четки с различни размери и остро подстриганата му брада изведнъж буйно затрепери — израз на непреодолимия устрем на неспокойното страстно въображение. Топвайки четката в боята, той мърмореше през зъби:

— Ето ти тонове, които стават само да ги изхвърлиш през прозореца заедно със сътворителя им… толкова безобразно ярки и изкуствени са, как да рисуваш с такова нещо?

И той започна да топи с трескава бързина крайчеца на четката в различните багри, докосвайки понякога цялата цветова гама по-бързо от църковния органист, чиито пръсти пробягват по клавишите, когато свири на Великден „О filii“^[7].

Застинали от двете страни на платното, Порбюс и Пусен жадно съзерцаваха.

— Виждаш ли, младежо — говореше старецът, без да се обръща, — виждаш ли как с три-четири щриха и с една прозрачносинкава мазка може да се постигне въздух около главата на горката светица, която сигурно се задъхва като затворница в тази душна атмосфера! Погледни сега как диплите се раздвижват и веднага става ясно, че в тях играе ветрецът! Преди това дрехата приличаше на колосано платно, закачено с карфици. Виждаш ли как светлото петно, което положих на гръдта, вярно придава кадифената гъвкавост на девическата кожа и как кафеникавочервеният тон, смесен с тъмна охра, затопля сивата студенина на това голямо засенено пространство, където кръвта беше замръзнала, вместо буйно да струи. Младежо, младежо, никой майстор не би могъл да те научи това, което сега ти показвам. Само Мабузе владееше тайната да вдъхва живот на фигурите. Мабузе имаше един-единствен ученик и това съм аз. Аз никога не съм имал ученици, а съм вече стар! Достатъчно умен си да отгатнеш останалото, след като ти позволявам да надникнеш тук.

Говорейки така, старият чудак докосваше всички ъгълчета на картината: тук две мазки, там — една, и всеки път сякаш сътворяваше нова живопис, живопис, наситена със светлина. Той работеше така разгорещено и страстно, че пот изби по челото му; движенията му бяха бързи, нетърпеливи и отривисти и на младия Пусен му се струваше, че в тялото на този странен човек се е вселил демон, който против волята му по фантастичен начин действува чрез неговите ръце. Свръхестественият блясък на очите, потръпващите, сякаш преодоляващи съпротива пръсти правеха правдоподобна тази мисъл, пламнала в младежкото въображение. Старецът продължаваше да работи, без да млъква:

— Цап, цап, цап! Ето как се размазва, млади човече! Хайде, мъничките ми мазки, опърлете тоя леден тон! Давайте де! Тъй! Тъй! Тъй! — приказваше той, придавайки топлота на онези места, за които бе казал, че са безжизнени, заличавайки с няколко пъстри петна несъответствията в композицията и възстановявайки единството на тона, подходящ за една пламенна египтянка. — Виждаш ли, момчето ми, само последната мазка има значение. Порбюс беше положил сто, а аз само една. Никой няма да ни благодари за онова, което е отдолу. Запомни добре това!

Най-сетне този демон прекъсна работата си и се обърна към занемелите от възхищение Порбюс и Пусен:

— Далеч е още от моята „Своенравна красавица“, но все пак под такава творба човек може да се подпише. Да, бих се подписал — добави той, като стана и взе едно огледало, в което започна да я разглежда. После каза: — А сега да идем да хапнем. Каня ви двамата у дома. Имам пушена шунка и чудесно вино! Ехе-хе! Ще си поговорим за живопис въпреки тежките времена! В края на краищата не сме кои да е. Ето един млад човек с възможности — тупна той по рамото Никола Пусен.

После, като забеляза жалката дреха на младия нормандец, извади кожената си кесия, бръкна в нея и му подаде две златни монети с думите:

— Купувам рисунката ти.

— Вземи ги — каза Порбюс на Пусен, като видя, че той потрепери и се изчерви от срам, защото в младия художник заговори гордостта на бедняка. — Хайде де, вземи ги, кесията му е по-натъпкана от кралските!

Тримата излязоха от ателието и беседвайки за изкуство, стигнаха до красива дървена къща при моста Сен Мишел; Пусен изпадна във възторг пред резбите, чукчето на вратата, рамките на прозорците и арабеските. Бъдещият художник се озова изведнъж в една стая с нисък таван, край запалена камина, пред маса, отрупана с вкусни ястия, и по нечувано щастие в компанията на двама велики художници, които се държаха много любезно с него.

— Младежо — каза му Порбюс, като видя как се е прехласнал пред една картина, — не гледайте много това платно, защото ще се отчаете.

Това беше „Адам“ — картина, нарисувана от Мабузе, за да го освободят от затвора, където бе задържан за дългове. В изобразената фигура наистина имаше такава могъща правдивост, че Никола Пусен започна да вниква в истинския смисъл на обърканите приказки на стареца. А той самият гледаше картината явно удовлетворен, но без възторг, сякаш искаше да каже: „Аз съм рисувал и по-добре!“

— В нея има живот — каза той, — горкият ми учител е надминал себе си; но във фона на картината не достига още мъничко правдивост. Човекът е като жив, сякаш ей сега ще стане и ще тръгне към нас. Но въздуха, който дишаме, небето, което виждаме, вятъра, който усещаме — ги няма. Освен това човекът тук е чисто и просто човек! А в единствения човек, сътворен направо от Божиите ръце, би трябвало да има нещо божествено, което липсва. Мабузе сам го признаваше с болка, когато не беше пиян.

Пусен гледаше неспокойно и любопитно ту стареца, ту Порбюс. Той се приближи до Порбюс — вероятно се канеше да го попита как се казва техният домакин; художникът обаче допря пръст до устните си с тайнствен вид и младежът замълча, силно заинтригуван, надявайки се рано или късно да отгатне от някоя случайно изпусната дума името му — съдейки по уважението, което му засвидетелствуваше Порбюс, и по чудесните творби, събрани в стаята, този човек явно беше богат и талантлив.

Пусен видя великолепен женски портрет, закачен на тъмната дъбова ламперия, и възкликна:

— Каква прекрасна картина на Джорджоне!

— Не — възрази старецът, — гледате една от ранните ми работи!

— Боже мой, значи, аз съм на гости у бога на живописта! — наивно каза Пусен.

Старецът се усмихна като отдавна привикнал на подобни похвали човек.

— Френхофер, скъпи учителю, ще ми дадете ли малко от хубавото си рейнско вино? — запита Порбюс.

— Две бъчвички — отговори старецът. — Едната като награда за удоволствието, което ми достави днес сутринта, показвайки ми хубавата си грешница, и другата — като приятелски подарък.

— Ах, ако не бяха вечните ми болести — поде Порбюс — и ако ми позволяхте да погледна вашата „Своенравна красавица“, сигурно щях да създам велика, все обхватна и задълбочена картина с фигури в човешки ръст.

— Да ви покажа творбата си! — възкликна силно развълнуван старецът. — Не, не, трябва да я доизпипам. Снощи вече мислех, че съм я завършил. Очите й ми се струваха влажни, тялото одушевено. Сплетените й коси потрепваха. Тя дишаше! Макар че съм открил средството да изобразявам на плоско платно природните изпъкналости и заоблености, тази сутрин, на дневна светлина, осъзнах грешката си. Ах, за да постигна този блестящ успех, аз изучих основно великите майстори на колорита, изследвах и раздиплих слой по слой картините на Тициано, краля на светлината; и аз като този най-велик художник първо нахвърлих лицето в светъл тон, с меки наситени багри, защото сянката е само допълнение, запомни това, момчето ми. После отново се заех с творбата си и нанасяйки полусенки и прозрачни тонове, които постепенно посгъстих, получих дълбоки и дори плътно черни сенки; защото сенките на посредствените художници сякаш са хвърлени от друго вещество, а не от изобразеното от тях в светли тонове; това може да бъде дърво, бронз или каквото обичате, но не и засенено тяло. Веднага се усеща, че ако фигурата промени положението си, засенените места няма да изчезнат и няма да станат по-светли. Аз избягнах тази грешка, в която са изпадали мнозина от най-именитите художници, и в моите творби дори под най-матовата сянка се долавя истинската белота! Не очертавам фигурата с резки контури и не изобразявам и най-дребната анатомическа подробност като множество невежи художници, които си въобразяват, че рисуват правилно само защото изписват грижливо и гладко всяка линия — човешкото тяло не завършва с линии. В това отношение скулпторите са по-близо до истината от нас. Природата се състои от низ заоблености, които се преливат една в друга. Грубо казано, рисунката не съществува! Не се смейте, младежо! Колкото и странни да ви се струват тези думи, един ден ще проумеете смисъла им. Линията е средството, чрез което човек си дава сметка за въздействието на светлината върху предметите; но в природата, където всичко е плътно, няма линии — следователно, само като моделираме, създаваме рисунка, тоест открояваме предметите в тяхната среда, а единствено разпределението на светлината придава външния вид на тялото! Ето защо аз не правя ясна скица, а скривам контурите в облак от светли и топли полутонове, ето защо в моите творби не може да се посочи точно мястото, където контурите докосват фона. Отблизо творбата изглежда размазана, сякаш й липсва точност, но ако се отдалечим на две крачки, всичко се изяснява, намества се, откроява се; тялото се движи, формите изпъкват, наоколо има въздух. Но аз все още не съм доволен, терзаят ме съмнения. Може би не трябва да се тегли нито една черта, може би е по-добре фигурата да се започне от средата, като първо се нанесат най-осветените изпъкналости, а после се премине към най-тъмните части. Нима не постъпва така слънцето, този божествен живописец на вселената! О, природа, природа! Нима някой е успял да те издебне, преди да се измъкнеш! Но да ви кажа ли, и прекалено голямото знание, както и невежеството водят до отрицание. Аз се съмнявам в моята творба!

Старецът помълча, после продължи:

— Ето вече десет години, откакто работя, младежо, но какво са десет кратки години в борбата за овладяване на природата? Ние не знаем колко време е употребил властелинът Пигмалион, за да извае единствената статуя, която е оживяла.

Старецът потъна в дълбок размисъл, устремил поглед в една точка, като въртеше машинално в ръка ножчето си.

— Разговаря с вдъхновението си — каза тихо Порбюс.

При тези думи художникът в Никола Пусен бе обзет от силно, необяснимо любопитство. Този старец с безцветни, втренчени, безизразни очи се превърна в нещо повече от обикновен човек, стори му се приказен гений, живеещ в непознат свят. Той събуждаше хиляди неясни мисли у него. Духовната същност на това особено магическо обаяние не може да се отредели точно, както не бихме могли да обясним вълнението, от което трепва сърцето на изгнаника, когато някоя песен му напомни родината. Явното презрение на стареца към най-прекрасните постижения на изкуството, богатството му, държането му, уважението, което му засвидетелствуваше Порбюс, тъй дълго държаната в тайна и търпеливо усъвършенствувана творба, несъмнено гениална, ако се съдеше по главата на Богородица, от която младият Пусен толкова искрено се бе възхитил и която бе прекрасна дори сравнена с „Адам“ на Мабузе, свидетелствуваха за могъщата четка на един от властелините на изкуството; всичко в този старец надхвърляше границите на човешката природа. В това свръхестествено същество Никола Пусен долавяше с богатото си въображение ясно и осезаемо само едно — завършения образ на природата на художника, безумната природа, надарена с огромна власт, с която тя често злоупотребява, като повежда разсъдливите, еснафите, а дори и някои любители на изкуството по безброй каменисти пътища, където не ги чака нищо, докато, игрива и изпълнена с прищевки, тази белокрила девица открива там епопеи, замъци, творби на изкуството. Природа — насмешлива и добра, богата и бедна! Така чрез едно внезапно преображение този старец се бе превърнал за възторжения Пусен в самото Изкуство, изкуството със своите тайни, пориви и мечти.

— Да, драги Порбюс — поде Френхофер, — аз и досега не съм срещал безукорна жена, тяло със съвършени очертания и цвят на плътта… Но къде да я намерим жива тъй дълго търсената, неоткриваема Венера на древните, от която до нас достигат само разпръснати частици красота? О, за да зърна само за миг, поне веднъж, божествената природа, завършена и наистина неповторима, бих дал цялото си състояние, бих отишъл да те търся в задгробния мир, небесна красота! Бих слязъл като Орфей в ада на изкуството, за да доведа тук живота.

— Можем да си вървим — каза Порбюс на Пусен, — той вече нито ни чува, нито ни вижда!

— Да отидем в ателието му — предложи очарован младежът.

— О, старият хитрец добре е залостил вратата. Съкровищата му са здраво заключени, не можем да се доберем до тях. Много преди вас ми е минавала тази мисъл и ми се е искало да проникна в тайната му.

— Значи, има някаква тайна?

— Да — отговори Порбюс. — Мабузе пожела да вземе единствено стария Френхофер за ученик. Френхофер стана негов приятел, спасител, баща и похарчи по-голямата част от състоянието си, за да удовлетвори страстите му, а в замяна Мабузе му довери тайната на релефността, умението да придава на фигурите онази необикновена жизненост, онова съвършенство на природата, към което ние вечно се стремим безуспешно, но което Мабузе умееше да сътворява тъй добре, че един ден, когато пропил и продал пъстрата тежка коприна, в която трябвало да се облече за тържественото възкачване на Шарл V, той придружил покровителя си в дреха от хартия, нашарена като коприна. Необичайно великолепният плат на костюма му привлякъл вниманието на краля, който в желанието си да поласкае благодетеля на стария пияница сам спомогнал да се разкрие измамата. Френхофер страстно се увлича в нашето изкуство и разбиранията му се отличават с много по-голяма широта и възвишеност, отколкото на другите художници. Той е изследвал задълбочено багрите и абсолютната правдивост на линиите, но от много размишления започна да се съмнява дори в предмета на размишленията си. В минути на отчаяние твърди, че рисунката не съществува и че с линиите могат да се очертаят единствено геометрични фигури — нещо напълно невярно, тъй като с линиите и черното, което не е багра, може да се създаде фигура; това доказва, че нашето изкуство също като природата е съставено от множество елементи: рисунката дава само скелета, колоритът е животът, но животът без скелета е по-незавършен, отколкото скелетът без живота. И накрая да не забравяме най-важното — практиката и наблюдателността са всичко за художника и ако разумът и поезията се сблъскват с четката, започват съмненията, както е станало с нашия старец, който е колкото художник, толкова и безумец. Прекрасен живописец, той е имал нещастието да се роди богат, което му позволява да се отдава на размисли. Не му подражавайте! Работете! Художниците са длъжни да разсъждават с четка в ръка.

— Ние ще проникнем в тая стая! — възкликна, готов на всичко, Пусен, без да слуша повече Порбюс.

Възторжеността на непознатия младеж накара Порбюс да се усмихне и той се раздели с него, като го покани да го посети.

Никола Пусен с бавни стъпки се отправи към улица Арп и без да забележи как, стигна до скромната странноприемница, където живееше. Изкачи се нетърпеливо и бързо по жалката стълба до стаята си под лекия, непретенциозен покрив с издадени напред греди, каквито бяха покривите на къщите в стария Париж. До единствения прихлупен прозорец седеше девойка, която, чувайки шума на вратата, скочи изпълнена с любов; тя бе познала художника, щом той докосна ключалката.

— Какво ти е? — запита момичето.

— Какво ли? — извика той, задъхан от радост. — Това, че се почувствувах художник! Досега се съмнявах в себе си, но от сутринта си повярвах! Мога да стана велик! Да, Жийет, ще бъдем богати, щастливи! От тези четки ще се посипе злато.

После изведнъж замлъкна. Радостта, изписана на сериозното му енергично лице, помръкна, като сравни крилатите си надежди и посредствените си възможности. Стените бяха покрити с прости книжни тапети — листове, изпъстрени с ескизи с молив. В стаята нямаше дори четири чисти платна. Боите по това време струваха скъпо и палитрата на бедния младеж беше почти празна. Сред цялата тази оскъдица той притежаваше, и го съзнаваше, невероятни духовни богатства и прилив на изпепеляваща гениалност. В Париж го бе довел един негов приятел благородник или може би собственото му дарование; той се бе запознал случайно с любимата си, едно от тези благородни и великодушни създания, които, обричайки се на мъки, застават до великите хора, за да делят с тях бедността им и да задоволяват прищевките им; те проявяват душевна сила в мизерията и в любовта, както други дръзко се стремят към разкошен живот и се хвалят с безсърдечието си. Усмивката, играеща по устните на Жийет, позлатяваше този таван и съперничеше на слънчевия блясък. Слънцето невинаги грееше, а тя беше винаги тук, всеотдайна в страстта си, привързана към щастието си, към мъките си, готова да утеши надарения младеж, който бе се впуснал в света на любовта, преди да овладее изкуството.

— Жийет, ела при мен, изслушай ме.

Девойката се сгуши покорна и щастлива на коленете му. Тя беше самото очарование, самата прелест, лъчезарна като пролетта, накичена с всички съкровища на женската красота, огрени от пламъка на непорочната й душа.

— О, Боже! — възкликна той. — Никога няма да се осмеля да й кажа…

— Някаква тайна ли? — запита тя. — Искам да я узная.

Пусен мълчеше.

— Хайде, кажи.

— Жийет, моя скъпа любов!

— Аха! Искаш нещо, така ли?

— Да.

— Ако пак ме накараш да ти позирам като онзи ден — каза тя нацупено, — никога няма да се съглася, защото в тези минути очите ти не ми говорят нищо. Тогава ти не мислиш за мен, макар да ме гледаш.

— Предпочиташ друга жена да ми позира, така ли?

— Може би — отвърна тя, — стига да е грозна.

— Хайде, хайде, слушай — продължи сериозно Пусен, — ами, ако за да се прославя, за да стана велик художник, се наложи да позираш пред другиго?

— Сигурно искаш да ме изпиташ — каза тя. — Знаеш чудесно, че няма да отида.

Пусен наведе глава подобно на човек, обзет от голяма радост или поразен от силна скръб.

— Слушай, Ник — дръпна тя ръкава на износената му дреха, — аз съм ти казвала, че за теб бих пожертвувала живота си, но никога не съм ти обещавала да се откажа от любовта си, докато съм жива.

— Да се откажеш от любовта си ли? — възкликна Пусен.

— Ако се появя така пред другиго, ти ще престанеш да ме обичаш. А и аз самата ще се почувствувам недостойна за теб. Толкова просто и естествено е да задоволявам прищевките ти, нали? Изобщо не се замислям, просто съм щастлива и дори горда да се подчинявам на желанията ти. Но за другиго… пфу, и дума да не става!

— Прости ми, мила Жийет — каза художникът, падайки на колене пред нея. — Предпочитам да бъда любим, отколкото прочут. За мен ти си по-скъпа от богатството и почестите. Хайде, хвърли тия четки, изгори ескизите. Излъгал съм се. Моето призвание е да те обичам. Аз не съм художник, а любовник. Нека загинат и изкуството, и всичките му тайни!

Тя го съзерцаваше възхитена, щастлива, очарована! Властвуваше над него, съзнаваше инстинктивно, че е забравил изкуството заради нея, че го е принесъл в жертва на любовта си, захвърляйки го в краката й.

— И все пак той е старец — поде Пусен. — Ще види в теб само женската фигура. Ти си тъй съвършена!

— Какво ли не прави човек за любовта! — възкликна тя, готова вече да пожертвува любовните си задръжки, за да възнагради любимия си за всичките жертви, които той й принася. — Но това ще означава да се погубя — продължи тя. — Ах, да се погубя заради теб! Да, това е прекрасно! Но ти ще ме забравиш. О, колко лошо си го измислил!

— Измислил съм го, след като те обичам — каза той с известно разкаяние, — значи, съм негодник.

— Да се посъветваме с дядо Ардуен? — предложи тя.

— О, не! Нека си остане само наша тайна.

— Е добре, ще отида, но без теб — каза тя. — Ти стой зад вратата с кинжал в ръка; ако викна, влизай и убий художника.

Пусен притисна Жийет в обятията си, погълнат от мисълта за изкуството си.

„Той не ме обича вече!“ — каза си Жийет, когато остана сама.

Тя вече се разкайваше, че се е съгласила. Но скоро изпадна в плен на тревога, по-жестока от разкаянието, опита се да прогони страшната мисъл, породила се в душата й. Струваше й се, че самата тя не обича вече така художника, откакто се бе усъмнила дали е достоен за уважение.