Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (21)

20

Застанал неподвижно на улицата, Юел затаи дъх, оглеждайки се наляво и надясно. От Самюел нямаше и следа. На небето вече не блестяха звезди. Изневиделица се бяха появили облаци. Сигурно предстоеше да завали сняг.

Дори да имаше звезди, не биха помогнали на Юел да намери баща си. Нито Голямата мечка, нито Орион бяха в състояние да му посочат пътя към Самюел.

Юел си напрегна ума.

Самюел рядко ходеше на едно и също място два пъти подред. Затова изключи вероятността да е отишъл в съборетината до реката — пиянското свърталище на Свраката и братята Тумте.

Мъчеше се да мисли бързо. Молеше се да намери баща си, преди да е стигнал там, закъдето се бе запътил.

Самотната сирена продължаваше да вие в него. „Ще го ударя право в мутрата — закани се Юел. — Ще го прасна по носа и ще го поваля на земята. Щом довлякох Симон до къщата му през гората по време на снежната виелица, Самюел няма да ме затрудни. Ще довлека и него до вкъщи, а после ще го вържа за леглото.“

Тръгна към покрайнините на града. Там се намираха две места, където Самюел ходеше да пие. Юел ускори крачка. Когато Самюел решеше, че иска да пие, вървеше бързо, все едно го присвива коремът и трябва незабавно да отиде в тоалетната. Юел нямаше представа с каква преднина разполага баща му. Чашата неизстинало кафе не е снабдена с часовник да ти покаже кога е направена. Юел крачеше забързано през заспалия град.

„Сам съм — мислеше си. — И търся Самюел. Най-тържествено си обещах да го ударя в лицето, когато го открия. После ще го завлека вкъщи. Или да го заведа право на сметището и веднъж завинаги да реша проблема? После ще хвана автобуса за Юсдал, а оттам ще продължа към остров Питкерн.“

Пресече железопътните релси. Наблизо се намираше внушителната тъмна сграда на кланицата. Уличните лампи се разредиха. Стигна до кръстовището и там забеляза човешка фигура. Самюел, кой друг? Мъжът вървеше към дъскорезницата. Там имаше няколко сборни места на градските пияници. Знаеше, че полицаите често се отбиват там заради свади. Веднъж, по време на сбиване, бяха наръгали човек в ръката. Дори писаха за това във вестника. И досега си спомняше как пребледня Самюел, когато прочете новината.

Виждайки баща си на улицата, Юел изпита едновременно облекчение и гняв. Все пак бе успял да го настигне навреме: преди да е докопал бутилка или чаша.

Завтече се към баща си. Снегът хрущеше под ботушите му, но Самюел не го чу. Видя го чак когато Юел застана пред него. Спря, погледна го и си продължи пътя.

— Прибирай се, Юел. Нямаш работа с мен.

Момчето тръгна пред баща си заднишком.

— Нали ми обеща да не пиеш повече?

Самюел не отговори. Опита се да го задмине, но Юел не му позволи. От гняв в очите на момчето избиха сълзи.

— Тръгвай с мен. Прибираме се.

— Прибирай се и не ме чакай — отпрати го Самюел. — Имам нужда да се поразтъпча. Постоянното стоене у дома ме изнервя.

— И да се напиеш, нищо няма да се промени.

— В настроение съм да обърна една чашка.

Юел сякаш говореше на дърво. Самюел изобщо не възприемаше думите му. Момчето спря рязко и баща му едва не се блъсна в него.

— Хайде, ела да се прибираме — примоли му се Юел.

— Тази вечер ще закъснея — повтори Самюел. — Не се тревожи за мен.

Да не се тревожи! Юел направо не вярваше на ушите си. Нима баща му не разбира абсолютно нищо?

Юел се хвърли върху него и го заудря по гърдите. Понеже улицата беше хлъзгава, Самюел залитна и падна на земята. Повлече и Юел. Озоваха се в снежна пряспа. Юел си спомни какво отмъщение бе устроил на Хрътката. Какво му пречеше да постъпи по същия начин и със Самюел? Взе шепа сняг и му натри лицето с нея. Самюел не очакваше подобна атака и само изсумтя от изненада. После се опита да се съпротивлява, но Юел нямаше никакво намерение да се предава. Продължаваше да размазва шепи сняг в лицето му, като се опитваше да пъха сняг и под ризата му. Самюел го сграбчи за яката и го отстрани от себе си със сила.

— Какво ти става? — попита ядосано той и взе да изтупва снега от себе си.

Юел отново се нахвърли върху него, но този път не с шепи сняг, а с юмруци. Баща му се мъчеше да избегне ударите. Изведнъж Юел престана и легна по гръб върху уличното платно.

Самюел се изправи.

— Ставай веднага! Не може ей така да лежиш тук.

— Защо да не мога? Ще си лежа, докато измръзна.

Самюел се наведе, хвана го за ръката и го издърпа. Когато поискаше, ставаше много силен.

— Веднага престани с тези глупости — строго рече той. — Прибирай се. Остави ме на мира. Голям човек съм и ще правя каквото си искам.

— Ако някой от двама ни заслужава да се нарече голям, това съм аз — сопна се Юел. — Теб не те знам какъв си.

— Да не би да опитваш да изпилиш нервите на баща си?

— Нищо подобно. Просто казвам как стоят нещата.

Самюел изглеждаше силно раздразнен. Сигурно жаждата за питие го изнервяше допълнително. Посегна да сграбчи Юел за яката, но момчето предвиди намерението му и ловко отскочи встрани.

— Не желая да слушам и дума повече — отсече бащата. — Ако не тръгнеш незабавно към къщи, не отговарям за действията си.

— Ами пребий ме, щом искаш — отвърна момчето. — Само че кой ще ти готви тогава?

Самюел замахна да го хване. Юел пак успя да се отскубне. Двамата се дебнеха и пристъпваха наляво-надясно като танцьори.

— Я повтори!

— Ами пребий ме, щом искаш — извика с цяло гърло Юел. — Само че кой ще ти готви тогава?

— По-тихо. Хората ще те чуят — умолително прошепна мъжът.

— Тук няма кой да ме чуе.

Изведнъж усети, че изнемогва. Силите го напуснаха и той сякаш се пропука.

— Прибирай се — настоя за пореден път Самюел. — Остави ме на мира. Ще се прибера след няколко часа. Отивам за последен път. Обещавам ти.

Самюел се обърна и пое по пътя. Юел гледаше как превитият му гръб все повече се смалява. Накрая напълно изчезна в мрака.

Юел се прибра. Чувстваше главата си странно олекнала. Не издържаше повече. Ако животът е такъв, защо да живее? Каквото и да направи, Самюел го разваля.

Прибра се вкъщи. Вече бе взел решение как ще постъпи. Качи се в стаята си, свали дюшека и завивката си, изнесе леглото от бараката и го постави пред стълбите. Когато се прибере, Самюел ще бъде принуден да го види, колкото и да е пиян.

Юел си легна и се зави. Навън беше студено, но изобщо не го беше грижа. Всъщност всичко му бе станало безразлично.

Бавно се унесе и заспа. Отново заваля. Върху завивката му започнаха безшумно да се стелят рехави снежинки.

 

 

Юел започна да сънува, че е сутрин и вдига щорите. Чува ясно дори плясъка им. Вечерта си ляга. Навън е побеляло. Всичко изглежда променено. Взира се удивен през прозореца. Пред очите му се разстила безбрежно море. Цветът му се мени под слънчевите лъчи ту в синьо, ту в зелено. На хоризонта от водата изскачат делфини. Под прозореца му се простира бряг. Към сушата приближава рибарска лодка. Почернели от слънцето мъже гребат през вълните. Лодката язди гребените им. Отзад, на руля, седи познато лице: Симон. „Остров Питкерн — досеща се Юел. Значи сме стигнали дотам. И аз съм в лодката. Симон е оздравял и е решил да дойде с мен и Самюел.“ Юел отваря прозореца. Някой го вика по име.

 

 

Първоначално не различи чертите на лицето пред себе си. Чак след няколко секунди позна Самюел. Изобщо не искаше да се занимава с него, а да продължи да спи, да се върне в съня си. Усети как нещо го повдига — навярно вълна̀ — и го понася над топлата вода. Вероятно язди делфин — един от онези, които бе видял преди малко. Потъна в съня си. Някой го разтърси. Опита се да се предпази, но настойчивата ръка продължи. Накрая се принуди да отвори очи. Ясно видя лицето на Самюел, наведено над него.

— Какво си направил? Можеше да умреш от студ в двора, ако не се бях прибрал веднага.

Юел се опомни. В момента се намираше в леглото на баща си. Самюел бе завил краката му в магическата постелка, а върху корема му бе поставил бутилка с гореща вода. Въпреки това ледени тръпки пробягваха непрекъснато по тялото му. Помъчи се да си спомни какво се случи: легна си навън и явно бе заспал. Погледна Самюел. Очите му не бяха зачервени. От дрехите му не вонеше на алкохол.

— Можеше да умреш — повтори Самюел.

— И какво от това? — отвърна Юел. — Така поне нямаше да ти създавам повече неприятности.

— Не говори така.

Юел видя как очите на баща му се насълзиха. Надигна се в леглото. Цялото тяло го болеше.

— Защо се върна? — попита той.

Самюел поклати глава.

— Стигнах, където бях решил, но нещо не ми даваше мира. Върнах се вкъщи и те намерих на двора, затрупан под снега. Можеше да умреш. Не разбираш ли? Какво щеше да стане, ако не се бях прибрал веднага?

— Какво щеше да стане? — попита в отговор Юел.

Самюел само поклати мълчаливо глава.

Юел се чувстваше изтощен. Отново се отпусна в леглото. Искаше незабавно да продължи съня си. Там присъстваше и Самюел. Беше се върнал.

 

 

Сутринта се събуди рано. Помъчи се да си спомни какво се е случило. Сънливостта му тутакси се изпари. Заспал бе на двора и замалко не беше замръзнал. Раздвижи ръце и крака. Размърда пръсти, сви юмруци. Явно най-страшното му се бе разминало. Стана и обу големите пантофи на Самюел. Той бе легнал в леглото на Юел. На момчето така му се струваше най-добре: веднъж завинаги да си сменят местата. Юел влезе в кухнята и погледна през прозореца. Валеше сняг.

И друго привлече вниманието му.

Леглото на двора бе побеляло. Самюел не беше прибрал дюшека. Изглеждаше, все едно върху леглото спи човек. Юел усети как го побиват тръпки. Какво бе направил? Ами ако беше умрял? Като връстника си Ларш Улсон. Ако баща му не се бе прибрал, Юел щеше да се спомине на същата възраст като нещастното момче от гробищата.

Самюел явно се бе разкаял за намерението си да се върне към чашката и не е близнал капка алкохол. Благодарение на решението му под снега лежеше затрупан само дюшекът.

Юел седна на масата. Запали свещ. Ароматът на стеарин винаги му действаше успокоително.

Често си мислеше, че от мама Йени се е носело ухание като от запалена стеаринова свещ. Още нямаше шест часа, но наближаваше Самюел да се събуди. Юел сложи кафеварката на котлона. После се облече. Когато кафето стана, чу, че Самюел се е събудил. Баща му влезе в кухнята.

— Кафето е готово — посрещна го Юел.

— Как се чувстваш? — попита Самюел.

— Добре.

Не разговаряха излишно. При желание двамата умееха да се разбират и без думи. А тази сутрин и Юел, и Самюел бяха добронамерени един към друг.

Самюел се облече и седна да си изпие кафето.

— Има и други жени освен Сара — напомни Юел. — Трябва да се бръснеш по-често.

— Знам.

Юел си наля чаша мляко.

— Защо не се махнем оттук? — попита той. — И в други градове има училища и гори, ако държиш цял живот да работиш като дървосекач.

Самюел го погледна мълчаливо.

— Сигурно и на остров Питкерн има гори — продължи Юел. — Нищо не ни пречи да изпратим запитване.

— Ти го направи. Ще ти дам пари за пощенска марка.

— Въпросът е колко ще струва — замисли се Юел. — Островът се намира доста далеч.

— Може би първо трябва да попитаме в пощата — угрижи се Самюел.

На Юел му хрумна и друга идея:

— За Коледа искам да ми подариш пощенска марка.

— Няма да чакаме чак до Коледа, за да я получиш — възрази Самюел, стана и остави върху масата банкнота от пет крони. — Дано стигнат.

— Ще стигнат, разбира се — увери го Юел. — Земята не може да е чак толкова голяма.

Самюел тръгна за работа. През прозореца Юел го наблюдаваше как остави раницата и отнесе леглото в бараката. После се обърна и му махна. Юел също му помаха.

Приготви се за училище. Коледната ваканция наближаваше. Юел се питаше какви ли оценки ще получи за края на срока. Беше сигурен единствено в успеха си по география, а най-много се притесняваше от оценката си по ред и дисциплина. Вероятно го очакваше доста неприятна изненада.

Изгаси стеариновата свещ и вдиша жадно аромата. Замисли се за мама Йени; за Соня Матсон. И най-вече за Хрътката.

После излезе от къщи. По изключение тръгна навреме за училище.