Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mission til Shamajim, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от датски
- Росица Цветанова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2023 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2023 г.)
Издание:
Автор: Ханс Хенрик Льойке
Заглавие: Мисия до Шамаим
Преводач: Росица Цветанова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: датски
Издание: първо
Издател: Издателство „Делакорт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: датска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Редактор: Людмила Андровска
Художник: Свен Гайер
ISBN: 978-954-690-020-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19030
История
- — Добавяне
XI
След срещата с Вернстрьом Адриан е свободен през остатъка от деня. Би трябвало да напазарува или да накара да оправят входната врата, почти проядена от нанографитите, ала се е излегнал на дивана с книга и се наслаждава на възможността просто да се отпусне и да не предприема нищо разумно. Показалецът е изпаднал и той разлиства напред и назад, понеже е забравил докъде е стигнал. Точно когато намира мястото, зазвучава църковна камбана, която не е забелязал досега. Вдига очи от книгата и вижда как снежинките падат под отровно зелените улични лампи.
Нещо не е наред, мисли си. По това време на годината не вали сняг. Не е възможно да е сняг.
После косата му се изправя, понеже забелязва ръка на страничната облегалка на стола при етажерката. Друга ръка виси в мрака с произведение на Жан-Пол Туле. Някой седи на стола. Адриан не може да го различи, понеже въпросният е скрит в сянката с лице зад томчето. Благоговеен глас започва да чете. Адриан знае книгата, но не разпознава цитата:
„Няма път през улиците. Заключените стени никога не те затварят в себе си. Винаги други. Винаги никога.“
Нашественикът прави изкуствена пауза и Адриан тъкмо се кани да каже нещо, когато за втори или трети път в живота му се случва нещо странно — посред съня осъзнава, че сънува. Решава да се включи в играта и се заслушва в гласа от съня.
— Тъй искрено ми се иска да благодаря на снега. И двамата дължим благодарност на този сняг… Но чуй — бие камбана. Тя ще каже, когато му дойде времето, но не сега. Двама непознати те подминават — третият иска да те просвети. Ала най-напред има време за една история. Сам съм я писал, нарекох я Предисловие, понеже е само началото на едно по-голямо произведение за това да си жив дълго след като вече би трябвало да си мъртъв. Сега ще я чуеш.
Ръката оставя книгата на перваза и с това разкрива ужасяващо лице — алтерегото на Адриан — или на Волфганг — с бяла коса и нарушена пигментация на лицето. Усмихва се набързо, след което две ръце наместват чифт очила на мястото им и отново вдигат книгата.
— Предисловие, както казах: Траулерът за херинга намира Берингер върху гумена лодка в морето край Ставангер. Въпреки сезона, той е с хипотермия от водата, проникнала в екипа му. Тъй като не е казал нищо и проявил безразличие към спасителите си и самото спасение, рибарите решили, че си е ударил главата. Капитанът го увил в одеяла и го оставил да седи в контролната кабина. През последвалите дни погледът му ловко избягвал небето, където очите му не намирали покой. Наблюдавал как купестите облаци трепкали в неспокойните морски води, чувал скърцането на въжетата, изпразването на мрежите в трюмовете, рязкото гмуркане на чайките в разкъсаните вълни. Ала никой не забелязал, че Берингер щял да се пръсне от страх и щастие.
Корабът достигнал едно пристанище във вечер, когато сънливи фериботи въртели витла в копринено-матово море, а екипажът стоял в очакване с буксирните котвени въжета в ръце. Смъдящите им от солта погледи висели с копнеж над релинга, насочени към фара сред фиордите.
Капитанът отнесъл Берингер в кръчмата, откъдето щяла да го вземе кола. Хапнали и пийнали без да продумат в тъмната стая. Гостите забелязали необичайния екип на пейката, но капитанът им обяснил, че Берингер бил водолаз от заседнала подводница. Толкова време след космическата ера никому не хрумнало, че се е върнал у дома от изгубения космос със страдание, непонятно на медицината.
Паметните нишки на Хендрикс били намерени в Дюселдорф, в найлоново пликче в кутия с бушони в хотел Екселсиор. Други обекти от космическото пътешествие били загънати във вестници в куфар, оставен зад канализационна тръба. Не е известно как са се озовали там. Разсилният, изпратен да разчисти мазето, не разбрал значението на откритията и първата му мисъл била да ги хвърли в контейнера за боклук. Ако куфарът не бе събудил интереса му, щеше вече да е изгубен.
Нишките прекарали още година и половина на рафт в кухнята на разсилния, докато куфарът и съдържанието му били приютени в килер. Едва когато негов познат попитал за инструмента, започнали да гадаят какво ли може да представлява.
По доста обиколни пътища нишките достигнали Берлинския технологичен институт, където млад кибоанализатор трябвало да възстанови записите. Ученият, симпатизант на съпротивителното движение, заподозрял нещо и взел мерки. Информирал разсилния, че имало леко непоправими щети, ала в действителност копирал съдържанието преди да претопи оригиналите с високо напрежение.
По-късно куфарът изчезнал по време на взлом у разсилния. В престарелите вестници имало парчета червен реголит, бронирана гума, титаниев капак, няколко керамични набивки, чифт очила за четене, сигнални ракети с неизвестен производител, античен пистолет 38-ми калибър и портретни снимки на еврейка, сама и заедно с родителите й.
Хендрикс, този екстракт от човешки личности, обединени от изкуствен интелект, поначало бил едно по-висше, да не кажем особено непонятно същество. Ала дефектният му вариант, спасен чрез нишките, бил редуциран до несвързан, плах гласец. Предал неясни откъслеци от едно необмислено космическо пътешествие пред ядрото на съпротивата, след което бил унищожен. Ето как тайната, че Хендрикс все още бе някъде там, на път да се прикачи към хасидския колектор на комети в бездната зад Юпитер, си останала добре запазена.
Непознатият оставя книгата и се усмихва потайно.
— Какво мислиш за моето Предисловие? Е, няма значение — сам можеш да разкажеш остатъка. По-важното е, че все още не съм сигурен дали не си свил два-три глоуба. Може би несъзнателно… А може би разполагаш с таланта без да го знаеш. Наясно си колко слабо се познаваш.
— Какво искаш от мен? Какво правиш тук?
— Би трябвало да те накажа за този въпрос — въпреки всичко, това е моят апартамент и моята работа. Ала като си попитал, пропускаш една подробност: ти не си Адриан Клайн, а Волфганг Шолц със спомените на Клайн. Метнаха те, за да се докопаш до Кеслер. При това не го направихме ние, а вие. Вие избихте тринайсет милиона и петстотин хиляди души по лагерите и прехвърлихте вината на нашата почитаема държава. Случи се, когато пренаписвахте историята през 60-те. Сега го правите отново без да го знаете. Ала забравихте имунизираните, нас, които помним. Берингер го знае несъзнателно, защото някои от нас достигнаха Марс много преди това. Кеслер трябваше да погълне безчет ясновидци, преди да се свърже с тях. За съжаление старият му приятел, доктор Стърн, допусна грешка. Остана недоволен, когато Берингер се появи непоканен, и му стори нещо. Не че това имаше особено значение, понеже реформаторът вече бе минал оттам. Ако питаш мен, задръжте си Берингер. Хендрикс е друго нещо — той носи ключа към бъдещето, ала не ми се удава да го разгадая. Спомни си да се обадиш, когато го намерите в хотела.
Образът се изправя и излиза на зелената светлина, отива към Адриан. Очилата са изчезнали преди да стигне до него.
— Е, часът настъпи. Време е. Но преди да си отида, имам нещо за теб. Обещай ми да се отнасяш грижливо с него.
Лицето се приближава съвсем плътно. Мъртвите, сини снежни кристали на зениците се свиват. Не само, че стават по-малки. Изчезват при изговора на думите:
— ЕНЗИМ ОТ МЛЕЧНА КИСЕЛИНА.
Ужасен, Адриан скача от дивана и се втурва в антрето. То обаче не е каквото го помни. Превърнато е в тясна тъмна стаичка с боядисана в зелено врата. Пробва я предпазливо и влиза в помещение, същото като предишното. Така продължава. Не може да напредне, независимо какво прави. Хванат е в стая, която се разгръща в себе си.
Накрая се събужда, понеже книгата се затваря върху палеца му. Отново скача от дивана. Столът в ъгъла е празен, небето е синьо и голо над покривите.
* * *
Цялото лято премина на Шамаим. Когато пристъпите му се успокоиха, приютиха го в малка къщичка, останала свободна. Беше в групичка от около четирийсет и няколко дървени постройки, сред които лекарската къща и плевня, използвана за събрания. Това бе най-близкото до град на Шамаим. Остатъкът от населението бе пръснато из външните галерии. Почти нямаше и пътища. Всичкият транспорт в Шамаим се извършваше пеша, на кон или с каруца. Йерусалим предоставяше други превозни средства единствено при спешни случаи.
Берингер се чувстваше добре сред колонистите, допадаше му и мекият климат. Равин Хирш май беше леко наперен, но Ралф Полман се оказа приятен тип, майстор на чая и разговорите, който канеше Берингер на излети и го представяше на приятелите си. Така Берингер бързо разбра, че далеч не всички жители бяха евреи. Имаше и християни, будисти, практикуващи Као Дай, и отделни атеисти. Още не беше срещнал мюсюлмани, ала му разказаха, че живеели настрана в северната част. В пакт с религията, те развили изобретателен календар, за да могат винаги да се молят по посока на Мека. Независимо от убежденията, всички работеха задружно надлъж и нашир, с удоволствие обсъждаха вярата си и участваха в различните празници — взаимна толерантност, подобна на Хайфа-бахаи. И все пак най-много привърженици имаше шамаимизмът. Полман го обясни като духовна сплав, умножена по водородна сплав, плюс завладяването на галактиката. Естествознанието разложило атома, както и духа, докато Шварц не ги обединил в шамаимизма. Това било течение, където нямало противоречие между религия и наука. Това бил свят, чиито циклотрони били катедрали, а компютърните езици — григориански напеви. Берингер намери всичко това за доста очарователно и реши, че на Вайнбергер би му допаднало.
За него обаче Шварц си оставаше мистерия. Не успяваше съвсем да проумее амбивалентните изказвания за предишния водач, едновременно представящи го като светец и непоправимо ненадежден: Възможно е Шварц да е грешал, ала идеята му във всеки случай е плодоносна.
За Берингер обаче бяха възникнали два сериозни проблема. Най-напред не можеше да се свърже с Хендрикс. Бе намерил обратния път до изгореното стопанство на Синдал, но оттам и навън, към периферията на Шамаим, имаше стотици проходи към Техом. Там пък бе обикалял доста в състояние на бълнуване. Броят на входовете, които би могъл да използва, достигаше няколко хиляди. При това беше наистина невероятно Хендрикс още да го чака.
Вторият проблем — да копира и отнесе у дома знанието на Йерусалим — бе съвсем малко по-сложен. Самото достигане до Ковчежето на спомените бе непосилна задача. Дори и да успееше, никой не бе в състояние да му помогне с компютърните системи, което отчасти се дължеше на факта, че Йерусалим се грижеше добре за жителите си. С малки изключения всяка работа бе изпълнявана и доставяна. Обитателите можеха да обслужват и да се ориентират из комплекса или пък Йерусалим можеше да ги научи на това, ала никога не им се налагаше сами да поправят или да изграждат технически съоръжения, затова бяха съвършено невежи в тази сфера. Като изключим земеделието и личните им занимания, съществуванието изглеждаше като дълъг, мирен шабат. Не знаеха нищо за вътрешните компютърни системи на Йерусалим, а той самият мълчеше като гроб.
Полман вече бе посъветвал Берингер да не се опитва да се домогне до Ковчежето. Една вечер случайно се натъкна на доктор Пикард в сградата за събрания. Разделиха си бутилка от странната местна сливовица и се хванаха да обсъждат проблема. Джоан Калисто също присъстваше и направи възражение.
— Спомни си за пиритената инфекция. Сега може и да се чувстваш здрав, но пристъпите идват и си отиват.
— Между последните минаваха седмици.
Джоан го изгледа скептично.
— Не съм дошъл на Марс, за да си живуркам охолно — продължи той на марсиански, — и няма да си тръгна оттук без да съм опитал всичко. Трябва да има начин да достигна Ковчежето.
— Напразно е, Берингер — повтори Пикард. — Шлюзовете са наводнени, а Техом е изолиран от вътрешната страна при централното плато. Със същия успех можеш да се скиташ из Негеб.
Берингер му изпрати снизходителен, едва ли не уморен поглед и се изсмя сухо.
— И това ще се наложи да направя, ако искам да намеря Хендрикс… А шлюзовете не се ли охраняват?
— Не. Понеже никой не е в състояние да плува толкова дълго под вода.
— Забравяш за скафандъра ми. Моля единствено някой да ми покаже пътя. Не става дума нито за започването на свещена война, нито за щурмуване на Ковчежето.
Възмутен, задето Берингер отказваше да се примири с фактите, Пикард все пак осъзнаваше, че ситуацията бе нетърпима и трябваше да се действа, независимо колко отчаян можеше да изглежда опитът.
— Не отричам, че е възможно — призна той. — Ала няма да излезеш оттам. Поне не в този живот.
Полман, който седеше на съседната маса, бе по-дочул разговора им. При последния коментар той се извърна към групичката. Изгледа Берингер и каза:
— Ако държиш да отидеш на всяка цена, позволи ми да те придружа.
— Окей… Ще ми трябват някои неща. Восък, алуминиев прах, калиев перманганат, захар… Здрав кабел, най-добре от карбон или стомана. Ще направя списък.
Следващия предиобед стегнаха багажа. Предстоеше им поход на осемдесет километра по стария маршрут, който белязаните от смъртта изминаваха към морето. По-рано пътешествието щеше да им отнеме близо седмица, ала малкият изкуствен океан, обграждащ Ковчежето, се бе покачил с няколко метра и щяха да достигнат брега още на втория ден. След това Берингер щеше сам да прекоси наводнената територия, обаче не се знаеше какво го очаква сред морето. И други бяха опитвали преди него, но никога не се завръщаха. Навярно бяха завършили дните си в Геена — говореше се, че това е яма под Ковчежето, за която не се знаеше нищо, освен че бе предназначена за грешниците.
Потеглиха след кратък обяд. Фафнер носеше багажа им и едно малко кану, което Пикард им бе осигурил. През първата част от пътешествието следваха системата от пътеки, ала още след няколкото начални галерии всякакви следи от хора изчезнаха. Маршрутът минаваше между високи, обрасли с гори хълмове. Стволовете на дърветата и скалите бяха тапицирани с дебел, червеникавокафяв слой мъх, а дългите, покрити с трева разстояния, които изминаваха между гористите местности, се стелеха жълти и прогизнали под гъстата мъгла. Само веднъж мярнаха машина, обикаляща спокойно из мъглата. Полман обясни, че тези роботи надзиравали популациите, контролирали зоните табу и преследвали грешниците. Гледката накара Берингер да потръпне, чувстваше се като екзотично животно, което държаха в парк.
Бяха изминали повече от половината път, когато наоколо взе да се здрачава. Решиха да спрат похода за деня край едно езерце. Докато Берингер разпъваше палатката, Полман затърси дърва за огрев. Клонките бяха мокри и не се разпалваха, а когато най-сетне се получи, запращяха и задимяха мощно. Доста време им трябваше да се укротят и приготвянето на храната се забави. Не беше кашер, ала и Полман не бе православен. След като се нахраниха, останаха край огъня, осветяващ полусфера от мъглата, Фафнер си стоеше самичка край пенлив поток, бликащ по малки стъпалца и изчезващ в мрака на морето. Едва долавяха силуета й, а всичко останало извън купола светлина се сливаше в сиви сенки.
— Да имахме китара — съжали Полман. — Щяхме да изпеем някоя лагерна песен.
Имаше една определена, която Хендрикс бе изпълнил безброй пъти по време на пътешествието им, и която сериозно дразнеше Берингер, докато не се научи да я цени. Вайнбергер веднъж бе попитал Хендрикс дали нямаше желание за партия шах, ала тези неща не го интересуваха. За него шахът чисто и просто представляваше математически абстрактни маневри. Той беше по бийта и електрическата китара и се възползва от възможността да прогърми кораба с музикална въздушна бомбардировка. Беше творение на онзи виртуоз от XX век, чието име бе наследил Хендрикс. Берингер не разполагаше с необходимите познания по история, ала Хендрикс настояваше, че направо виждал как бойните самолети пускали напалм над виетнамските села, долавял националното лицемерие по време на една допотопна война и конфликта на композитора като черен музикант. Асоциациите на Хендрикс бяха неизчерпаеми, но нямаше съмнение, че ставаше дума за нещо действително.
— Лагерна песен — обади се Берингер. — Да видим няма ли да се получи и без китара.
Well, She’s walking through the clouds
with a circus mind,
that’s running wild.
Butterflies and zebras and moonbeams
and fairy tales,
that’s all she ever thinks aboutѓ…
Riding the wind.
When I’m sad, she comes to me
with a thousand smiles,
she gives to me free.
It’s alright she says.
it’s alright,
take anything you want for me,
anything.
Fly on, little wing.
Сутринта, когато Берингер изпълзя от палатката, мъглата вече се вдигаше. Масите й се кълбяха бавно нагоре и се наслояваха като облаци под купола, докато претопляше кафето от миналата вечер на последните въглени от огъня. Докато пиеше, отчупи парче от восъчните топчета, които бе направил вечерта преди да потеглят, и го метна в жаравата. Още не бе имал възможност да ги изпробва, но развиха задушлив горещ дим, както и трябваше. След това седна до извора, за да се освежи и да измие съдовете и приборите, Фафнер не се виждаше. Бяха забравили да я завържат, ала тя беше предана и винаги оставаше наблизо. Щеше да си се появи самичка. Когато се върна в лагера, Полман още не беше станал. Берингер мушна глава в палатката с думите:
— Ето, кафе. Добре ли спа?
— Горе-долу, все пак човек спи най-добре в собственото си легло. На какво, по дяволите, мирише?
Полман явно беше кисел рано сутрин, но замъгленият му поглед и ядовитите му изблици само разсмиваха Берингер. Той седна да закуси, докато чакаше Полман да се облече и да сгъне палатката. Както си седеше, Фафнер се домъкна и го побутна по врата с муцуна, нетърпелива да потегля на път. Берингер се замисли за стопанството на Пол Синдал, където я бе намерил.
— Какво всъщност се случи със семейство Синдал? Къде са сбъркали?
— Нелегитимно дете — отвърна Полман, докато навличаше грубия си пуловер. — Пол се възпротиви, когато го отстраняваха. Не сме го виждали оттогава… Жена му избяга на север при някаква сестра.
Денят беше беден на събития — просто крачеха през прогизналата трева, като си бърбореха и умело избягваха да повдигат темата за Ковчежето. Рано привечер стигнаха до брега, разделил геодезията на две. Широк пояс от тръстика се простираше в полумрака. Оттам оставаше единствено тихото море през останалата част от пътя до Ковчежето. Полман щеше да чака с Фафнер. Ако Берингер не се върнеше до седмица, щяха да поемат към дома. Бе се оказало невъзможно да си набавят бинокъл за нощно виждане, ала Берингер бе твърдо решен да отплава в мрака. Тъкмо бяха разтоварили и пуснали кануто по водата, Полман се обади:
— Следвай птиците, докато намериш галерията им. След това право напред към залеза.
Берингер помаха вяло и се обърна назад на два пъти, докато плаваше през мъглата между тръстиковите стъбла. След като се сбогуваха, се чуваха само плясъците на греблото и далечни, печални писъци на ято птици, кацнали върху една скала.
С наближаването на утрото Берингер достигна птичия остров. Бе изминал дълга редица галерии, покрити изцяло от наситените с ръжда води. През първите шлюзове бе влачил кануто. В последния водата бе достатъчно дълбока, за да плава по нея. Сега бе на път към стръмен скалист остров, обкръжен от грамадни ята чайки в центъра на галерията. Докато наближаваше забеляза, че пиритените нишки бяха намерили добра почва по скалите. Трябва да бяха навлезли в Шамаим преди много дълго време, навярно още преди водата да си проправи път през дъното.
Берингер бе изтощен и реши да си почине два часа. Приближи кануто до скалата и се излегна в него, ала чайките не го оставиха да заспи — тревожеха се за гнездата си. Докато лежеше там, няколко от малките летящи роботи, които бе забелязал в деня на влизането си в Шамаим, прелетяха ниско над водната повърхност. Идваха поединично или на групички по трима. Така и не бе попитал за тях и реши, че бяха поредният вид роботи, надзираващи популациите. Не проявяваха интерес нито към него, нито към птиците.
След час почивка Берингер се предаде на крясъците и пак пое по морето. Следобеда стигна доста навътре в долината. Водата се бе издигнала чак до таваните на шлюзовете, та се налагаше да се сниши, за да премине. В последния шлюз вече бе невъзможно да се плава. Берингер завърза кануто за една напоителна дюза, намести шлема и се потопи във водата. Докато плуваше през наводнения шлюз, светлините на шлема му осветяваха наситената с желязо вода, но успяваше да вижда едва на няколко метра пред себе си. Несигурен дали е поел в правилната посока, той излезе през една звездовидна врата.
Известно време продължи между натрупванията по дъното на геодезията, но постепенно загуби ориентация и се остави да изплува нагоре. Над водната повърхност го очакваше изненада. Нямаше съмнение, че бе намерил правилната галерия. Беше доста по-обширна от останалите, навярно десет километра в диаметър. В центъра й лениво се носеха гъсти облаци мъгла, обкръжаващи Ковчежето, чийто връх се подаваше отгоре — далечна, чудновата цитадела. Там вътре нищо не помръдваше, ала не можеше да знае със сигурност дали не го наблюдаваха и побърза да се гмурне.
Постепенно дъното взе да се издига и Берингер ту лазеше, ту плуваше нагоре по склона, ставащ все по-стръмен, докато накрая не увисна пред отвесна скала, осеяна с охлювчета и актинии. Веднага щом видя това, осъзна, че мястото беше крайно нетипично за Марс, понеже скалата бе нагъната безброй пъти, а после пресована нагоре от земните недра. Нямаше следи от защитни системи, но бе възможно да се активират чак когато някой се опиташе да се измъкне. Берингер тръгна да плува около скалата в търсене на вход. Не успя да намери такъв, обаче откри пищно орнаментирано стълбище, водещо нагоре през цепнатина в стената.
След няколко минути стъпи на земята и видя Ковчежето, което се издигаше на главозамайваща височина, съвсем черно на фона на звездите и нощното сияние. За миг остана поразен от гледката, която не будеше по-малко страхопочитание, когато се загледаше над морето, където стълбовете мъгла се въртяха в хипнотизиращ танц. Никога не се бе смятал за вярващ — а и да бе такъв, той принадлежеше на една скромна вяра, която не изискваше паметници, а само присъствие. Ала въпреки собственото си, по-светско убеждение, разбираше неохотата на местните относно намерението му. Това бе място, което се посещаваше единствено по спешни религиозни поводи и беше пределно ясно, че никой човек не го бе правил години наред. Орнаментите по скалата и широките стъпала, някога полирани и гладки, бяха покрити с пясък и бъкаха от изоставени гнезда. В лаймската трева личаха изсъхнали пера и разпадащи се птичи скелети, затворени в галерията и умрели от глад. И така, той започна да се изкачва. Отначало беше стръмно. После стълбището се наклони към извивка, водеща по мост и навътре през портал към вътрешността на Ковчежето — доста подобно на език, проточен от абстрактна маска. По пътя намери машина, паднала строшена на моста. Сред останките откри няколко паметни нишки, свързани с импровизиран интерфейс. Бяха принадлежали на Хендрикс.