Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (10)

X

Обществото Врил разполага с помещения, свързани с лекарския съюз. Адриан си спомня широкото стълбище, където срещна стар познат. Случайна среща или синхронизирана, която може да се окаже съдбоносна за милиони хора.

В залата присъстват медиумът, магьосникът и главата на ордена, Оберхамер. И Конрад Бирхов е там, ала адептът още не е въведен. В центъра стоят инженери с карабини, подредени върху пентаграма, където адептът ще умре и ще се прероди с по-висша степен. Докато чакат, магьосникът ръси слама върху тъмния дървен под.

Оберхамер, солиден мъж на около 60 години, изглежда неприятно предпазлив и от време на време хвърля погледи към задния двор, където ще започне друга церемония: група младежи от колежа Кайзер Вилхелм се подготвят за фехтовка.

— Когато ние самите стояхме там, не си бях представял, че животът ще се промени толкова много — казва Оберхамер на Адриан. — Гордеехме се с белезите си и се чувствахме безсмъртни.

Това не е обстоятелство, в което Адриан може да се вживее, ала Оберхамер изглежда очаква реакция. Адриан не може да измисли какво да отвърне и е на път да се изнерви, когато в разговора се намесва глас:

— Вече сме… почти. Новият човек не е идея. Факт е.

Първото, което Адриан долавя у новодошлия, е миризма на кисело. След това — че чертите му са сродни с особения образ от срещата в Ростал. Косата е огромна и снежнобяла, като на попмузикант, лицето е осеяно с пигментни петна и пълно с линии, където не би трябвало да има. Адриан никога и не е възприемал нечие присъствие толкова тежко като на новодошлия. Ръстът му не е кой знае колко значителен, ала изпълва цялата стая. Няма място за никого. Сякаш изсмуква за себе си всичкия въздух, а другите са принудени да се борят за кислорода. Влияе дори на Оберхамер. Пулсът видимо думка по врата и слепоочията му, очите са изцъклени. Адриан се сковава, когато забелязва треперещите крака на церемониалмайстора.

— Адептът трябва да пристигне всеки момент, несторе — заеква Оберхамер.

Несторът не дава вид да е чул нещо, но изведнъж изсъсква:

— Кой…

Тръгва да се разхожда из помещението, после застава в средата с разкрачени крака и ръце на гърба, вперил поглед в очите на Адриан, и продължава изречението си:

— … е това?

Адриан не може да отговори. Сякаш нещо в него се променя и забравя самоличността си. Иска му се да каже „Волфганг Шолц“, ала нещо го възпира. Бори се с отговора със зейнала уста и от гърлото му се процежда някакъв неясен грак. В последната секунда Конрад се притича на помощ.

— Волфганг Шолц наскоро се премести в Нюрнберг. Той е адепт втора степен и има пълното право да присъства на встъпването в длъжност.

— Аха. Но… И това ли бил? Та моето решение… Не?

— Ами, да — задъхва се Конрад. Изглежда така, сякаш всеки момент ще падне на колене пред чудовището.

— Кажете ми, господин Бирхов… Откъде да знаем, че Волфганг Шолц е този, за когото се представя?

Отговорът последва светкавично.

— Познавам Волфганг от десет години.

— И това ви е достатъчно?

Несторът отива съвсем близо до Адриан и отново улавя погледа му. Ужасните очи, сиви, с матови зеници, излъчват едва ли не телепатична интуиция. Мъжът е сляп и все пак вижда. Кръвта на Адриан напуска лицето му и зъбите започват да тракат.

— Млади момко, ако ви предложат глоуб от ясновидци, ще го приемете ли?

— Никога — надава рев Адриан.

— Не, не. Един истински ясновидец не се оставя да бъде хванат от крадци на души. Много е обезсърчаващо, че толкова трудно се намират.

В същия миг въвеждат адепта. Вратите се заключват отвътре и всички се впускат да заемат местата си. Несигурни и объркани, Адриан и Оберхамер се сблъскват, туткат се и продължават неуверено към столовете си. Вече седнал, Оберхамер позвънява с корабен звънец и разтръбява:

— Церемонията може да започне.

Ритуалът се извършва сковано и несигурно, цялото внимание е насочено към нестора. От адепта се лее пот. По средата несторът започва да кашля и да се дави шумно. Изправя се и се отделя в един ъгъл. Адриан не смее да погледне натам, ала чува плисъците по пода. На връщане към стола си несторът го заобикаля и му прошепва пътьом:

— Почти успяхте да ме метнете, младежо… Но вие сте Волфганг Шолц.

Когато церемонията приключва, несторът е напуснал помещението. Никой не е забелязал това, както и появата му, а вратите все още са заключени. Отвътре. Всички се споглеждат леко потресени, като свидетели на пътно произшествие. Енергията на Адриан е изпита, сякаш е участвал в маратон, и доколкото вижда, другите се чувстват по същия начин. Доста се насочват немощно към тоалетната, за да се освежат и Адриан ги следва. Едва там забелязва кръвта, капеща от носа му по умивалника. Тъкмо вижда и Конрад Бирхов да повръща, и му причернява, принуждава се да седне на пода.

 

 

По-късно този ден Адриан ще се срещне с „експерта“, Райнхард идва да го вземе. Тъкмо се кани да се качи в колата, когато Райнхард го моли да седне на задната седалка. Излизат в предградията и спират на дъното на анонимен подземен паркинг. Докато чакат „експерта“, преговарят плановете и обменят последните сведения. Прекъсва ги елегантен, сребрист дорниер, който пристига до мерцедеса. Слиза висок и слаб господин. Сяда до Адриан и предизвиква миг на уплаха. Адриан го е срещал и преди. Ала както и последния път, той е приятен и приветлив, та нервите му бързо се успокояват.

— Добър ден отново, Шолц — поздравява Вернстрьом.

„Експертът“ е донесъл папка с няколкостотин снимки. Някои от тях са единични портрети, други — изрезки, трети са военни паради или нещо подобно, с очертани около лицата кръгове. Вернстрьом подбира няколко и му ги подава. На едната се вижда Оберхамер по бански на обществен плаж.

— Старейшината Оберхамер — отбелязва Адриан. — Днес присъстваше. Доста се уплаших от него, ала е нищо в сравнение с нестора.

Вернстрьом кимва.

— Да. Аз сам направих снимката в Ница или Марсилия — обяснява и му подава размазана фотография на офицер и жена в изкуствено кожено палто на излизане от спортен автомобил пред хотел „Франкфуртер Хоф“.

Адриан разпознава жената, филмова актриса е, но не си спомня нито името, нито ролите й. Подемат филмова дискусия и постигат съгласие, че трябва да е Юлия Нипков. Вернстрьом просто я обожава, ала Адриан смята, че е самомнителна и надценявана. Следват двайсетина снимки, на които изобщо не разпознава никого.

— Ето го. Появи се малко преди началото на церемонията. Всички се страхуваха от него. Дори Оберхамер му се кланяше. Кой е той?

— Прилича на петдесетгодишен, ала е бил на 159, когато е правена. Преди три години.

— 162 години…?

— Да, понеже е роден през 1939. Нарича се Аугуст Кауч, ала поначало се е казвал Лотус Кеслер. Преживял е бомбардировките над Хирошима и първото кацане на Луната. Един от бегълците от групата на Боргцинер.

— Вътрешният кръг, започнал всичко това… Мислех, че са се барикадирали в стария бункер на НАТО близо до Бон.

— И да, и не. Малцина са запознати с външния им вид, пък и постоянно го сменят, за да останат инкогнито.

Прелистват остатъка от купчината, ала Адриан не може да идентифицира други.

— Какво прави Кеслер в Нюрнберг? — пита той и връща снимките.

— Не знам. И аз съм изненадан.

Адриан поклаща глава.

— Благодаря ви, Шолц. Работата ви означава повече, отколкото предполагате.

Вернстрьом прибира снимките и отваря вратата.

— Изглежда вече никой не е онзи, за когото се представя — констатира Адриан. — А вие?

— Главно Марк Вернстрьом, но не винаги. На колко години съм според вас?

— Четирийсет и няколко.

„Експертът“ се усмихва тайнствено с очи на слизане от колата, но си тръгва без да отговори.

* * *

Берингер се съвзе в болнично легло. Лежеше гол под шарена завивка и се огледа объркано, ала не си спомняше как бе попаднал там. Мястото не изглеждаше особено хигиенично, за да е в болница, и миришеше на царевица и печени картофи. Дрехите, които бе открил в къщата, бяха грижливо сгънати на един стол, но екипировката за противоналягане и принадлежностите й бяха прострени върху масичка на колелца. И пистолетът беше там. Независимо кой му бе помогнал, не му бе отнел нищо.

Постройката беше от дърво с боядисани в бяло кепенци, а полята навън бяха пресечени от мрежа напоителни канали. Ако не беше самото съоръжение, всичко, което бе видял досега, свидетелстваше за аграрна култура. Чужденец, пристигнал на Земята, сигурно щеше да забележи нещо подобно.

— Е, пациентът ни най-сетне се е събудил.

Особеният старинен диалект, принадлежеше на слаба, висока два метра жена. Косата й беше бяла и ниско подстригана, с боядисана емблема на червения кръст, пасваща на червилото й. Носеше само къси панталони и сандали, ала не изглеждаше ни най-малко свенлива. Берингер я наблюдаваше мълчаливо — тя отвори някакъв шкаф и му извади чисти завивки. Тя самата пък си навлече плетено поло, едва покриващо зърната на гърдите й.

— Пиритена инфекция — продължи жената. — Смущава синапсите. Времето и пространството губят значение.

— Сега определено съм добре.

Жената седна на ръба на леглото и поклати глава.

— Това е хронично заболяване, повечето от нас го имаме — от замърсената питейна вода. Тъкмо решиш, че си оздравял, и пак се завръща. Единственото, което можеш да направиш, е да се храниш здравословно и да избягваш стреса.

Берингер се вгледа в жената. Конструкцията й беше необичайно хилава, но хармонична. При други обстоятелства щеше да завърти главата на всеки мъж.

— Къде съм?

— В Шамаим. Конят на Синдал дотърча тук, беше увиснал на врата му. Аз съм Джоан Калисто — асистент на доктор Пикард. Ти обаче не си тукашен. Кой си?

— Джон Берингер. Идвам от Клаудленд, Колорадо… Земята.

Джоан стана от леглото и се поразходи наоколо с ръце на кръста, дългите й пръсти обхващаха почти цялата й талия.

— Помислих си го. Наблюдавахме серия светлинни отблясъци и допуснахме, че са неутронни бомби. Толкова ли е тежко положението у дома…?

Берингер затвори очи и отпусна глава на възглавницата.

— Затова дойдохме. Нуждаем се от помощта ви.

Джоан изпъна устни, което й придаде замислен вид по някакъв детински начин.

— Мисля си, че сега се налага да си починеш. Аз ще намеря хората, с които трябва да говориш. Приеми го хладнокръвно — неприятно е, но се научаваш да живееш с това.

 

 

Два часа по-късно откъм антрето прозвуча ужасяваща неразбираема реч. Берингер не проумяваше нищичко, ала долови отделни думи на различни езици, включително нещо, което сметна за жаргон. Тъй като бе смятал Джоан Калисто за висока, доста се изненада, когато свитата влезе в стаята. В сравнение с другите тя беше дребничка и пухкава. Нито един от тях не беше по-нисък от два метра. По-скоро бяха по два и половина, всичките с дълги, тънки крайници, гладки и откровени лица, и бяха бледи. Приличаха на огромни скелети в шорти и сандали с естествени цветове. Сети се за вегетацията, която бе видял по време на похода си, и предположи, че това бе резултатът от растежа на по-ниска гравитация. Бяха толкова смехотворна картинка, че едва се сдържа да не се изсмее гръмко. Усети, че и другите се чувстваха така, понеже само се спогледаха и се подсмихнаха неохотно. Джоан Калисто първа наруши мълчанието, започвайки да представя компанията скелети.

— Джон Берингер — представи се той и им подаде ръка, след като обясниха кой е. Опитваше се да не смачка деликатните им длани.

— Водачът ни, Ралф Полман, началникът ми, доктор Пикард и равинът ни, Давид Хирш.

Над групата отново се спусна тишина.

— Виждам, че добре сте се справили — опита се Берингер.

— Въпрос на възприятие.

Отговори му Полман:

— Джоан каза, че сте дошъл за помощ…

Берингер се надигна в леглото, за да обясни, и се уви в одеялото. Малко странно се чувстваше без дрехи, но на останалите очевидно не им правеше впечатление.

— След кризата със слънчевите петна всичко отиде по дяволите. Наводнения заличаваха държавите една след друга, обработваемите земи биваха унищожени от солта или отмивани към морето от мощни бури, индустрията се парализира. Оцелелите страни се сдобиха с неимоверни проблеми с бежанци и неконтролируеми атомни електроцентрали, много места останаха без реална държавна власт. Изминаха няколко десетилетия, докато ситуацията се стабилизира достатъчно, за да започне възстановяването. Междувременно два милиарда души измряха от глад и болести, или в битките между самозвани водачи.

Берингер направи пауза. Намерението му не беше да засяга темата толкова скоро. Сега обаче бе започнал, а те го слушаха внимателно.

— Група братя по ложа, домогнали се до властта в Централна Европа, се възползва от хаоса, за да се разрасне на изток, където окупира черноморския нефт и богатите на залежи райони в Урал. Когато се утвърдиха там, разпространението започна под формата на истински инвазии. Германия, както я наричат, днес се простира от Малага до Мурманск, от Рейкявик до Владивосток — огромна, репресивна държава. Разтребват след атомната ера и същевременно пречистват наследствената маса. Чрез избягалите сме си съставили представа за положението в лагерите им за затворници. Хората систематично биват редуцирани от индивиди до номера, от номера до материал, от материал до измет. Има примери как свършват като храна за другите затворници. Хора с малформации, душевноболни и други нежелани се скъсват от работа и се самоизяждат.

— Звучи като Втората световна война — отбеляза равинът, червенобуз образ на расти с еврейско кепе, навярно на възрастта на Берингер.

— Не съвсем. Отначало експанзията беше мирна. Много народи копнееха за цивилизовани условия и беше съвсем естествено да се присъединят. Едва по-късно запристигаха сведения за концентрационни лагери и те са по-лоши от предишните. По-добре организирани са и по-рационално от Унищожение чрез работа… Исках да кажа именно, че свободните нации с голямо закъснение успяха да съберат отбрана и се въоръжиха за нова голяма война. Само че в рамките на две изтощителни години бяхме избутани обратно в Южна и Централна Америка, Китай и Япония, докато Австралия все още беше неутрална. След прекратяване на военните действия с преговори за договор за ненападение настана пауза, ала предприемат ли инвазия, няма да можем да устоим. Такова беше положението, когато тръгнахме.

Полман кимна.

— Но не си дошъл просто за да ни видиш и да разкажеш как е у дома?

— Не. Представяхме си, че сте стигнали до прозрения и развили технологии, които да ни бъдат от полза. Бихме искали да обменим знания.

За миг настъпи гробна тишина.

— Разбирам.

Компанията започна да си бърбори смесения си марсиански език, като от време на време поглеждаха Берингер, който не разбираше бъкел. Накрая Полман каза:

— Макар да вярваме на думата ти, имаме проблем. Не сме единодушни по въпроса.

— Как…?

— От една страна формата ни на управление е доста неформална — нали сме съвсем малко, едва 3300 души, при това не ни липсва нищо — затова лесно можем да се споразумеем да застанем на нечия страна. От друга страна редица конкретни физически условия не ни позволяват да споделяме знания просто така.

Берингер приличаше на огромна питанка.

— Пикард иска да каже, че винаги можеш да питаш Йерусалим, но нямаме възможност да съхраняваме големи количества информация, понеже цялото ни познание е събрано в Ковчежето.

— Ковчежето…?

— По-добре да научиш цялата история — прецени Полман. — Но защо стоим тук? Нека излезем да се освежим.

— Почакайте — спря ги Берингер смутено. — Възможно ли е да имате дрехи мой размер?

 

 

Малко след това седнаха на няколко пейки в тревата пред малката къща за болни. Джоан Калисто им раздаде чаши и наля нещо домашно, което Берингер не можа да идентифицира. Беше му намерила и дрехи. На практика бяха момчешки, но не особено различни от тези на останалите, та Берингер се чувстваше отлично. При оградата си играеха групичка деца. Едното беше силно момче, което се покатери на градинската порта и започна да я люлее с гръмки трясъци, докато с пронизителен глас крещеше въпроси, които Берингер не разбираше.

— Защо си толкова дребен? Защо ходиш в детски дрехи?

Намеси се друго дете:

— Баща ти има възпаление на задника!

Което накара трето дете, едно малко момиченце, да се разплаче и да завика:

— Аз защо не получавам нищо? И аз пък искам спаление на задика.

Накрая Джоан Калисто се принуди да ги разпъди. Излезе на пътеката, хвана най-гласовитите за ръцете и ги повлече нанякъде.

— Хайде, деца, прибирайте се.

— Неее.

Чуваха се още няколко минути след като си бяха тръгнали.

— Историята е доста дълга — започна Полман. — Направо не знам откъде да започна… През първите трескави години целта беше единствено да оцелеем. След това бавно напреднахме с нова, самовъзпроизвеждаща се технология за роботи, фантастично сечиво. Справя се с почти всички задачи — минно дело, производство, монтаж. Един от резултатите е съоръжението, в което се намираме. Тогавашният ни водач, Самуел Шварц… Не знам дали от претоварването или имаше нещо в кръвта, ала с годините разви нездрав фанатизъм. Обсеби го идеята, че Бог щял да дойде, когато водите започнат да извират в пустинята. На базата на тази представа започна да изготвя чертежи и технически описания на идеалното общество, както и план, който да направи долината обитаема — красива и конкретна визия за един нов Израел, Йерусалим в пустинята на Марс. Знаеше и как да си спечели привърженици. Описвайки подробностите според староеврейската космология, той предложи на земното мнозинство цел, по-висша от простото оцеляване. Други се присъединиха и дори бяха обърнати във вярата, след като видяха, че работеше. Старата поговорка, че първият е пионер, а следовникът — покварен, може и да е вярна, ала безумната логистика на Шварц осигури спасението ни… А после ни притисна в ъгъла.

Полман направи изкуствена пауза, при което Джоан Калисто се върна и седна на тревата. Берингер не беше единственият, на когото му бе трудно да свали очи от нея. Беше млада. Може би само на двайсет.

— Централната галерия на съоръжението е разположена на възвишение и тотално се различава от останалата част. Там е Йерусалим, а в центъра му — Ковчежето на спомените, където се събира знанието ни и се приютяват личностите на жителите, когато починат. Те ще се преродят в тела на клонинги, за да видят как пустинята разцъфва, когато Хашалиах се върне.

— Извинявай, но не разбирам съвсем. Ковчежето на спомените. Тела на клонинги… Кой е Хашалиах?

— Хашалиах бе ядрото на дългосрочния проект, около който ни обедини Шварц. Едновременно със строежа на първите галерии изпратихме космически кораб зад Юпитер, за да улавя комети и да ги носи на Марс. Идеята е кометният лед да образува базата на нова атмосфера, за да можем някой ден да се движим под открито небе. Само че пропуснахме факта, че Марс бе по средата на ледников период, когато се появиха слънчевите петна. Вечната замръзналост се топи — морето се образува наново и ще удави Шамаим. Ниско разположените вътрешни галерии вече са наводнени и са изолирали Йерусалим. Освен това Ковчежето се охранява срещу нарушители от хитроумни защитни механизми — войска от роботи, държащи под око и нашите дейности — намесват се жестоко, ако правилата не се спазват.

Берингер си спомни за изгорелия чифлик.

— Като например?

— Производство и притежание на оръжие и определени материали. Неналожителна бременност. Омърсяване на метаструктурата. Имаме право на своя собствена вяра, но независимо от убежденията си, всички сме подчинени на законите на Шамаим. Не ме разбирай погрешно, Берингер — тези повели някога бяха необходими и не желаем да ги променяме. И все пак, умувайки впоследствие, става ясно, че това е бил начинът на Шварц да укрепи властта си. Едва ли се дължи на религиозно усмотрение фактът, че настоя Ковчежето да бъде конструирано така, че никой жив да няма достъп до него.

— А мъртвите?

— Тях ги погребваме. По-рано ги отнасяхме до брега на Цинобър. Старите и болните сами отиваха там, а когато издъхнеха, Йерусалим ги отнасяше в Ковчежето. Ала мъртвите не могат да направят нищо. Можем само да се надяваме Хашалиах да се появи преди Шамаим да загине.

— Пленници сте на собствената си мечта?

— Точно така.