Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2023 г.)

Издание:

Автор: Яна Телер

Заглавие: Нищо

Преводач: Емилия Любенова Масларова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Лабиринт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: датска (не е указано)

Печатница: „Симолини 94“

Излязла от печат: 26.08.2016 г.

Редактор: Слава Александрова

Художник: Иван Масларов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-7055-30-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18351

История

  1. — Добавяне

VI

Отне ми три дни да открия слабото й място и през тези три дни бях изключително мила с нея.

Никога не ми е била симпатична. Все плюеше, докато говореше, още повече, докато се кикотеше, което правеше почти през цялото време. Освен това никога не оставяше сама Рике-Урсула, а Рике-Урсула ми беше най-добрата приятелка, много държах на нея не само защото беше със синя коса и шест плитки, но и защото ходеше облечена само в черно. Ако майка не ми правеше напук и не ми купуваше тези шарени дрешки, и аз щях да се обличам в черно. Сега обаче бях принудена да се задоволявам само с един черен панталон, с две черни тениски със смешни надписи на английски и с един черен вълнен потник, много дебел за началото на септември.

Но да се върнем на Герда.

Разменихме си с нея ластици за коса, пошушукахме за момчетата и аз й доверих, че си падам малко по Големия Ханс (което изобщо не беше вярно, но макар и да не е хубаво да се лъже, сега имахме, както се изразяваше по-големият ми брат, force majeure и въпреки че не знаех какво означава това, то със сигурност предполагаше, че точно сега може и да послъжа малко).

Първите два дни не донесоха много. Герда не даваше признаци да държи особено на нещо. Или може би ме бе усетила. Имаше едни стари книжни кукли, подарък от баба й, но аз знаех, че още от пети клас не си играе с тях. Веднъж ми показа снимка на Том Круз, по когото си падала много и когото целувала всяка вечер преди лягане. Имаше и цяла купчина любовни романи с лекари, които целуват медицински сестри и после живеят честито с тях. Признавам си, нямах нищо против да ги взимам и да ги чета от време на време, а Герда сигурно щеше да пусне някоя и друга сълза, ако се наложеше да се раздели с тях, но това пак беше дреболия, нещо без особено значение. После на третия ден разбрах къде е слабото място на Герда.

Седяхме в стаята й, пиехме чай и слушахме една касета, която баща й току-що й беше подарил. Предишните два дни бяхме прекарали у майка й, в стаята на Герда там, пълна с момичешки неща и дрънкулки. Сега бяхме в стаята й в къщата на баща й, където тя живееше през седмица. Тук тя държеше не на стереоуредбата, не на надуваемия найлонов фотьойл, не на плакатите със своите идоли по стените, понеже си ги имаше същите и у майка си. Не, онова, което правеше стаята на Герда у баща й по-особена, беше огромната клетка в ъгъла с мъничък хамстер в нея.

Хамстерът се казваше Оскар Малък и на другия ден заявих, че Герда трябва да занесе на купчината със смисъл именно него.

Тя се разплака и се закани да каже на всички за мен и за Големия Ханс. Аз пък й отвърнах през кикот, че съм си го измислила заради force majeure. Герда се разплака още повече и каза, че съм най-отблъскващият човек, когото някога е познавала. А когато плака цели два часа и нищо не бе в състояние да я утеши, аз започнах да се съмнявам и да се питам дали не е права. После обаче видях най-отгоре на купчината зелените си сандали на платформа и останах непреклонна.

 

 

Двете с Рике-Урсула отидохме с Герда у тях, за да вземем още сега Оскар Малък. Нямахме никакво намерение да я оставяме да се измъкне.

Бащата на Герда живееше в една от новите, долепени една до друга къщи. Бяха сивкавокафяви, тухлени — поне отвън, където тухлите бяха наслагани върху бетона, и всички бяха с големи прозорци, които се отваряха лесно. Намираха се в края на Теринг, където доскоро се бяха простирали поляни, пълни със сивкавокафяви овце. От това, че къщата беше в другия край на Теринг, ни се стори, че сме ходили дълго и изтощително, но най-важни бяха големите прозорци. Бащата на Герда си беше у дома и трябваше да изнесем Оскар Малък, без да ни усети.

Рике-Урсула влезе заедно с Герда в стаята й, а аз останах отвън, готова да поема Оскар Малък. Той ми беше подаден през прозореца и аз го пъхнах в старата ръждива клетка, която бяхме изнамерили специално за целта. Самата Герда се сви в ъгъла, заподсмърча и отказа да помага.

— Млъквай, Герда! — троснах се накрая, вече не издържах на хленченето й. — Иначе върху купчината ще се появи мъртъв хамстер.

Това не спря подсмърчането й, но тя поне не каза нищо и стана по-поносимо. Тя излезе, без да я усети баща й.

Оскар Малък беше на бели и светлокафяви петна и всъщност бе много сладичък с потрепващите мустаци, затова се зарадвах, че не ми се налага да изпълня заканата. От друга страна, клетката беше тежка и неподатлива, а пътят до дъскорезницата — безкрайно дълъг. Трябваше да вземем количката на Свети Кай. Не го бяхме направили, затова се редувахме да носим клетката. Герда също. Нямаше причина да не сподели с нас бремето — така де, защо само нас с Рике-Урсула да ни болят раменете. Мина цяла вечност, докато излезем на полето, при дъскорезницата, Оскар Малък пищеше през цялото време, сякаш наистина щях да го убивам, но накрая стигнахме и можехме да оставим клетката с хамстера в здрача зад вратата.

Разрешихме на Герда да постели клетката със стърготини и след като тя даде на Оскар Малък още храна и прясна вода, се покатерих по стълбата и го оставих заедно с клетката върху купчината.

Слязох, извлачих стълбата встрани и се полюбувах на купчината с леко клюмналата отгоре клетка, която приличаше на звезда. После забелязах колко тихо е в дъскорезницата.

Тихо. По-тихо. Съвсем тихо.

Беше толкова тихо, че най-неочаквано си дадох сметка колко голямо и празно е помещението, колко много покрити с мръсотия и стърготини процепи и пролуки има по циментовия под, колко плътни са паяжините, които висяха от всяка греда, колко много са дупките по покрива и колко малко прозорците, по които още има стъкла. Огледах дъскорезницата от единия до другия край, от горе до долу, от горе до долу, и накрая се извърнах към съучениците си.

 

 

Те още се взираха мълчаливо в клетката.

 

 

Оскар Малък сякаш беше добавил към купчината смисъл нещо, което липсваше и на зелените ми сандали на платформа, и на въдицата на Себастиан, и на футболната топка на Рикард. Бях много доволна от себе си, задето ми е хрумнало, и ми докривя, че другите не са особено въодушевени.

На помощ ми се притече Оле.

— Е, сега вече има нещо, което не е безсмислено! — възкликна той, като премести поглед от Оскар Малък към мен.

— Пиер Антон вече няма как да го обори — допълни Големия Ханс и никой не му възрази.

Едвам се сдържах да не поруменея от гордост.

 

 

Вече ставаше късно и повечето от нас трябваше да се прибират за вечеря. Погледнахме възхитени за последно набъбващата купчина, после Софи угаси осветлението и затвори вратата след нас. Ян-Йохан сложи катинара и ние се пръснахме бързо във всички посоки.

Беше ред на Герда.