Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Intet, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Яна Телер
Заглавие: Нищо
Преводач: Емилия Любенова Масларова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Лабиринт
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: датска (не е указано)
Печатница: „Симолини 94“
Излязла от печат: 26.08.2016 г.
Редактор: Слава Александрова
Художник: Иван Масларов
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-7055-30-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18351
История
- — Добавяне
XIX
Първи се появиха репортерите от местните вестници. След това от вечерните издания. После журналистите от столицата и от най-различни регионални вестници. Накрая пристигнаха и от седмичниците, и от местния телевизионен канал.
Те се разделиха на две групи.
Едните споделяха мнението на нашия вестник, че сме развилнели се пакостници, които заслужават да отидат в изправително училище. За наше огромно изумление вторите започнаха да дрънкат нещо за изкуството и смисъла на живота. Не след дълго споровете „за“ и „против“ набраха смайваща скорост.
За! Против! За или против!
Бяхме смаяни от всичко това, от гнева и яростта в думите им и „за“, и „против“ и че в Теринг на цели пълчища най-неочаквано се изсипват хора от цялата страна и най-вече от столицата, въпреки че досега не бяха проявявали никакъв интерес към града и околностите му. Едно беше сигурно: целият гняв, думите „за“ и „против“ означаваха, че купчината смисъл изведнъж е придобила неустоимо по-голям смисъл. Но по-важното бе, че след всички дописки на репортерите, след прилива на всички тези критици на изкуството и на цял рояк други важни клечки, а също и на обикновени хора от полицията се видяха принудени да отворят дъскорезницата и да осигурят всекидневен достъп до нея от дванайсет часа на обяд до четири следобед.
Сега вече нямаше какво да спре Пиер Антон да дойде и да види купчината смисъл.
Единственото, което не бяхме предвидили, бе, че Пиер Антон не искаше да го прави.
— Нищо няма смисъл, нищо не заслужава да му обръщаш внимание. Включително вашата купчина боклуци — беше единственото, което имаше да казва той.
И го повтаряше, каквото и да правехме. Беше невъзможно да го вразумим. И да го убеждавахме, и да го заплашвахме, отговорът беше един: не!
Това ни разочарова много.
Всъщност ни разочарова до степен почти да се обезсърчим, защото лишаваше от смисъл всичко: Оскар Малък и невинността, Пепеляшка и пръста на Ян-Йохан, невръстния Емил и националния флаг на Дания, синята коса на Рике-Урсула и всичко останало. Не ни помагаше ни най-малко, че все повече и повече хора започваха да смятат купчината наистина за смислена, нито че вече не ни се цупеха толкова и родителите, и учителите, и онези от полицията.
Опитвахме отново и отново.
Един по един, на групи и целият клас наведнъж (без Свети Кай, който беше наказан с доброволен труд в полза на църквата, а също да не излиза един месец повече от нас). Не можехме да сторим нищо. Не помогна и това, че в Теринг направиха десант журналисти от Швеция, после от Норвегия, след това от другите скандинавски и повечето европейски страни, а сетне и от Америка и едва ли не от цял свят — ето как се превърнахме в нещо.
В някой.
Каквото и да говореше Пиер Антон!
Беше вълнуващо, когато за нас писа местният вестник. Беше невероятно, когато и от националните всекидневници дойдоха журналисти, които започнаха да спорят за купчината смисъл. Но наистина бе невероятно и много, много важно, когато от всички кътчета на света в Теринг взеха да се стичат репортери. В Теринг през януари всичко обикновено тече мудно. Тази година януари ни се струваше прекалено къс.
Януари.
Януари.
Януари.
Януари.
А януари се сля с февруари и със Сирни Заговезни и когато стана първи март, още си беше януари.
Снимаха ни в цял ръст, в гръб и от всички страни, отгоре и отдолу, от всички ъгли. Фотографите ни преследваха, за да уловят най-хубавата усмивка, най-умната гънка върху челото, най-величественото движение. Бяхме обсадени от журналисти, които ни звъняха на вратата, и от телевизионни канали от най-различни държави, които дебнеха с камерите пред училището и ни снимаха всеки път, щом дойдехме или си тръгнехме. Дори на Ян-Йохан му беше приятно и той вдигаше превързаната си ръка — да я видят всички фотографи и липсващият показалец да бъде обезсмъртен и тук, и там.
Но журналистите и фотографите обсаждаха най-вече изоставената дъскорезница, за да отразят по свой неповторим начин случващото се.
Не след дълго купчината смисъл се прочу.
Всички бяха впечатлени.
Всички без Пиер Антон.