Георги Б. Караджов
Сюита за камерен оркестър (2)

Паяжини

Съдба ли беше, орисия ли някаква, или магия. Тя не знаеше. Но винаги закъсняваше — за най-важното в живота. Пристигаше на пира му, когато сервитьорите вече прибираха остатъците от богатата трапеза и тя дори не можеше да знае колко красиво и апетитно беше изглеждало всичко това, грижливо подредено върху девствените маси, а сега вече превърнало се в отвратителни огризки и петна от вино по покривката, а гостите — във фракове и ослепителни вечерни тоалети, се бяха разотишли и тя будеше само недоумение в празничната си рокличка. Като Пепеляшка, дошла на бала едва след полунощ. Образно казано. Много обичаше да мисли образно, това й беше останало от времето, когато четеше класиците. Толстой, Достоевски и най-вече Тургенев, Шмельов, Грин… Баща й много държеше тя да опознае родната литература и от малка й буташе в ръцете книжка след книжка. И дългите разговори в малката кухничка на апартаментчето. Родителите й бяха живели в комуналка в първите години на брака си, затова ценяха това малко двустайно гнездо, сякаш то беше някакъв дворец от мечтите. Макар, че гледаше към вътрешен двор, пълен с боклуци и слънцето никога не надникваше в прозорците му. Книгите и цигулката оформяха детството, беше решено — ще стане знаменита цигуларка, ще се измъкне от мизерията, ще обикаля много по света, ще жъне слава, пари и обич. Като Ойстрах, чиято колекция плочи беше най-голямото съкровище на майка й. И свиренето — не по-малко от три часа дневно, докато съседите започнат да чукат по стената. Инак не бяха лоши хора тези съседи, в четвъртък се събираха с техните на водка и мезета, хвалеха я, галеха я по главата, предричаха й световна кариера и бляскаво бъдеще, даже я караха да изкара нещо на цигулката, не, не класическо, някой романс, съседа пригласяше с китарата, всички запяваха фалшиво, съседката с пискливия си глас цял тон по-високо някоя песен на Окуджава или Висоцки, Това бяха кумирите в семейството, макар Висоцки да беше отдавна мъртъв, както и Ойстрах — Давид. Изобщо поколението на родителите й и след промените живееха в миналото, ругаеха алчността и егоизма, които бяха впримчили в мрежата си обществото, а най-вече изпълзелия като отровна змия от дупката на миналото антисемитизъм и това ги обединяваше — бяха донякъде потомци на немски евреи — около една четвърт, останалите три четвърти кръв беше руска. Баща й я беше научил да се радва на произхода си, с примери и имена й доказваше, че космополитната спойка е най-устойчива, най-талантлива, най-приспособима, а, следователно, неизтребима. Привеждаше за пример кръстоските на Мичурин, създали по-устойчиви сортове, по-вкусни и едри плодове, цитираше имена — любимият на семейството й Окуджава беше с грузино-армено-руски произход, то и затова името му беше едно такова, звучеше й японско. Носталгията по едно грозно минало, само защото тогава са били млади и все още оптимисти, ги обединяваше, настоящето беше помело всеки остатък от илюзия с безчовечния си прагматизъм, както и с безпощадното разголване истинското лице на онова минало, в което бяха живели, лице, което не искаха да видят, защото то вкаменяваше и спомените им, защото беше лицето на Горгоната. И макар добре да знаеха, че всичко това е истина, съпротивляваха се да повярват в него. Водката не можеше да излекува тези вътрешни противоречия на цяло едно поколение, но друго болкоуспокоително лекарство нямаше. Не, баща й не пиеше, или пиеше с мярка, той беше пристрастен към чая. До късно нощем той й говореше за непреходната прелест на руската литература, разказваше й за живота на поети и писатели, рецитираше напевно музикалните стихове на Цветаева, Ахмадулина или Вознесенски. Да, той се опияняваше от поезията. И от чая. Сега вече възторгът му обхващаше и доскоро забранените дисиденти, титаните сред тях, като Набоков и Бродски, особено Бродски. Какъв гений, повтаряше той тихо, какъв гений… Макар да не се солидаризираше с политическите му възгледи, можеше напълно да ги оправдае, животът те научава как да мислиш, казваше, да, и това те научава да правиш. И сега тези хорица живееха в онова малко апартаментче и се радваха на всяко нейно телефонно обаждане, само да се оправи, само да успее, и ще ги вземе при себе си тук, в Германия, а като за начало ще вземе да им купи един лаптоп и да им организира интернет, та да могат да се виждат по скайпа и да си говорят по-често. Засега още не може, няма и година, откакто е пристигнала, а и заплатата не се оказа това, което беше очаквала, късно дойде, закъсня, както винаги, както беше закъсняла и със следването, както винаги закъсняваше. Невероятно, но даже с раждането си беше закъсняла, роди се цяла седмица след срока и беше побъркала докторите, и това ако не е съдба.

И тук дойде късно, твърде късно. Но нямаше никаква вина за това, просто когато първите надойдоха, тя беше още мъничка. А онези, първите, имаха привилегии, веднага получиха гражданство, жилища, работа, даже за безлихвени кредити се говори, че са получавали, все пак — братя по кръв. Макар, че някои от тях не знаеха и дума немски. Ето че и тя не знае. Баба й Елисавета, тя говореше немски със силен руски акцент, където не се сещаше, плясваше по някоя и друга руска дума. Интересно, че когато беше малка, я разбираше донякъде, ама после — детската градина, училището. Виж баща й говори немски, сравнително добре, учил го беше в института. И й казваше, че този немския на баба й по-скоро е идиш. По-добре, ако е запомнила нещо, да го забрави и да започне да учи хохдойч, с този идиш и сега може да си има неприятности, особено в източната част на страната. Е, тя търсеше работа в западната, но знае ли човек, някои рефлекси са по-живи, отколкото на човек му се иска, дремят си в подсъзнанието и чакат само повод да се събудят — изток, запад — все едно. Да го учи добре. Ама как се учи език, когато си на трийсет? Когато избираше чужд език в гимназията между немския и френския, баща й я посъветва да избере френски — пак тази пуста литература: Толстой беше писал огромни пасажи от „Война и мир“ на френски език, по онова време — езика, на който е говорела аристокрацията, Пушкин — той пък цели книги има на френски език, та да го разбере по-цялостно… Естествено, баща й владееше перфектно и френски, когато беше още в Института, разговаряше по цели часове с френските литератори, които идваха на посещение, смееше се с тях, явно им разказваше и вицове, тя ги слушаше в столовата, докато изяждаше поръчания за нея крем малеби и не разбираше нито дума. И макар да беше положила някакви усилия да го научи в гимназията, всичко отиде нахалост — не й вървеше с езиците и туйто. Беше се метнала на майка си, която, макар да владееше смешния немски на баба Елисавета, освен него знаеше само руски. Но от майка си тя беше наследила музикалността. Неосъществената мечта да стане пианистка — за тази цел баба Лиза я беше довела от Казахстан, беше се опитала да й осигури уроци по пиано, но бедността й беше попречила да й купи инструмент — с вдовишката пенсия на мъжа си и работата си като билетопродавачка на източната гара парите стигаха колкото да се плати стаята в комуналката и за храна. Така че пианото си остана непостижима мечта. Е, преди да умре, баба Лиза все пак видя донякъде осъществена тази мечта във внучката си, по онова време седем годишна, когато със затворени очи изслуша първата част на концерта на Оскар Ридинг и после прошепна: „Шейн, шейн…“, целуна я и й подари една златна монета. Пазеше тази монета, докато й потрябваха пари за самолетния билет. Така духът на баба й я беше закрилял през цялото време, бе я водил към прародината, за която беше слушала, съвсем от мъничка, когато още разбираше оня смешен език — идиш.

Людмила остави цигулката на масата и с три резки завъртания отпусна космите на лъка. В края на краищата за какво бяха репетициите, ако безкрайно време свири в къщи? Ето и паякът там, зад прозореца. Оплете си мрежата и се скри да си почива. И да чака. За днес стига, почивен ден е все пак. Чак за толкова труд не й плащат. Да, иначе се оказа действителността тук, там, оттатък, говореха чудеса за заплащането тук, представяха си планини от пари, а значи и уважение, и спокойствие. Ценели личността, артистът бил на почит… Ами да дойдат да видят. Не че донякъде нямаха право, по-лъскавичко си беше отвсякъде, по-учтиво — добър ден, довиждане, бите, данке, приятен ден, не те ругаят, малко повече лукс в дребните неща, да, и заплатата беше много по… ама за тук едва стигаше. Пак беше закъсняла. Казват, преди да надойдат отвсякъде, било много по-спокойно, по-чистичко, по-уредено, имаш ли работа — добре си, парите ти стигат. Макс разказваше, валдхорнистът — неговата заплата била напълно достатъчна за семейството му, жена му не работела, гледала си децата и ходела на кафенце с приятелки. Сега трябва и двамата да работят, Макс си докарва допълнително по халтури с духовия квинтет и пак в края на месеца все са на минус. Вярно, децата им студенти — и двамата, с нов Мерцедес се фукаше миналата седмица, ама все пак… Преди беше по-хубаво, казват всички от неговото поколение. Кога преди? Много ясно кога, преди да се отворят границите и да нахлуят те — скакалците. Ами знае ли, на тяхно място тя нямаше ли да се сърди — дошъл от майната си наготово, докарал си навиците и разбирането за живота, един пирон още не забил в тази държава и вече предявява претенции, че даже и привилегии има, пред тези, които са направили всичко това. Знаеше, че не е виновна, знаеше, че никой не я обвинява, конкретно нея, но все пак не можеше да не изпитва дълбоко в себе си някакво угризение, така я бяха възпитали — да бъде отговорна. И я бяха натъпкала догоре с комплекси. Единствено с изкуството си да се изразяваш, така я учеше баща й, подхранваш ли божествената искра в себе си, разгаряш ли я в огън, няма как да замръзнеш. Защото си работник в Творението. Останалото ще ти се приложи. Да, след промените баща й все повече и повече откриваше за себе си една вътрешна религиозност, каквато винаги беше имал дълбоко в себе си и според която бяха действията му и помислите, но която в чистия си вид му беше забранена, както от официалната доктрина така и от еврейския му произход. Винаги свободен и търсещ дух, той беше възприел християнските истини като освобождение, беше се опитал да ги предаде и на нея.

И не се получи. Или поне не така, както го беше мислил. При нея вземаше превес някакво полуосъзнато традиционно чувство за вина, макар да не я влечеше каквато и да е религиозна организация или църква, в които подобно чувство е у дома си. Не й беше ясно в какво вярваше, понякога не знаеше дали изобщо вярва в нещо. Е, всеки човек си има своя собствена религия. Или хайде, нека да е почти всеки.

Навън се беше стъмнило внезапно, вятърът, който духаше от сутринта, довлече черни облаци. Нищо. Щеше отново да ги отвее, след като се излеят над градчето. Нищо ново, вече започваше да свиква с това немско време. Лошото беше, че навън е неделя, нямат репетиция. И Ищван е на излет със семейството си.

Ищван. Голямото й закъснение. Най-голямото. Решителното.

Толкова време беше чакала, толкова време беше вярвала, надявала се беше, знаеше, че ще го срещне тук, на този свят, знаеше.

И ето че го срещна. Женен, с две пораснали вече деца. Двайсет години по-голям от нея. По-стар! Даже двайсет и две, ако трябва да бъдем точни. А да бъдем точни се налага. При определени условия би могъл да й бъде баща. И в определен смисъл й беше баща. Учеше я, водеше я за ръка. Към нея самата. Показваше й красотата й, очарователността й, способността й да се възторгва, да плаче и се смее, да бъде над своето положение, над своя произход, високо-високо над всичко онова, което беше смятала, че е, да бъде най-после себе си. Истинска. Хубава! Животът стана изведнъж толкова вълнуващо събитие, светът стана толкова хубав, пъстър, радостен, искрящ фойерверк. Празник!

Освен когато празникът не беше в календара. Тогава Ищван беше на излет. Със семейството си.

Черните облаци си бяха съвсем на място, дъждът също. Нека вали. Нека вали тежък проливен дъжд, нека удави всичко наоколо. Нека времето плаче вместо нея.

Всичко се промени, когато го срещна, всичко — сякаш той й даде нови очи, нови уши. Светът стана друг, изпълнен с очакване, с надежда, музиката стана друга, едва сега Людмила осъзна стихията й, способността й да те грабне, да те отнесе при извора си, да те окъпе, да измие всяка мръсотия на ежедневието и да те върне при теб, в онова изначално начало, когато всичко е още синьо, всичко е още обещание.

Стар бил? Какво е старостта? Бръчките или отчаянието? Как така стар, когато мислите му са много по-млади от нейните, светът му е много по-млад от нейния, очите му са учудени и любопитни, като на новороден. И устните му са млади, много млади. Пълни с всичко онова, което нито думите, нито музиката могат да изкажат. Много по-млад от всичките онези млади старци, с които са пълни улиците. Защото вътрешното богатство е младост, защото търсещият дух не остарява, а духовната леност е вече старост.

Женен бил. Какво е бракът? Доживотен затвор за двама? Създаващ утежняващи присъдата обстоятелства — деца. Заради децата, в името на тяхното щастие лъжата трябва да продължава. Защото децата се раждат в определените условности, ако нарушиш условностите, неминуемо ги травмираш, няма начин. Трудно е за тях да разделят и да обичат поотделно това, което са обичали като цяло. Отнема им спокойствието, сигурността, душевния комфорт. Дори когато са пораснали, станали самостоятелни и сами влезли в капаните на брака. Затова ли на запад все по-често не се женят, макар да живеят съвместно. Да, обаче с договор или без договор, за децата е едно и също, подписът не променя нещата, липсата му облекчава процедурите по раздялата, но само за тях двамата.

Любовта е свободна, казваше й той, любовта е от рода на циганите, тя не признава закони, не познава ограничения. Тя е истинският брак на сърцата, пред който никой не може да издигне пречка. Тя е над условностите, над обстоятелствата, над живота дори, тя надживява живота. Защото Бог е любов, творческата искра, заради която сме на тоя свят, защото ние сме тук като градинари в божията градина, да пазим и продължаваме Творението, тази божествена искра се разгаря тъкмо благодарение на любовта, без нея тя умира.

Говореше й на руски език. Беше го учил в училище, но не като другите свои сънародници — по задължение и с нежелание, беше се самообразовал и го беше научил достатъчно добре, макар да го говореше с твърд унгарски акцент. Една книга го беше подтикнала към това — Достоевски — „Престъпление и наказание“. На петнайсет години я беше прочел на унгарски, страшно я беше харесал, макар и да не я беше разбрал. И беше решил, за да я разбере напълно, да я прочете в оригинал. Така се беше започнало. Сетне Тургенев, Толстой — и единия, и другия, че и третия, оня от романсите — „Средь шумного бала“ — можел е да стане певец, искал е да пее, все още има чудесен баритонов тембър, само като го чуе и я побиват тръпки, като музика, прониква през кожата й и тя има чувството, че я кара да свети. Все едно какво казва, даже да говори на унгарски, да, нека говори на унгарски, музиката на този удивителен език полепва по устните й, подава й ръка, повежда я по пустата, където сърцето й заиграва с ритъма на конските копита, онези от втора рапсодия. Лист просто е превеждал на музикален език унгарската реч, писал я е на ноти. Всеки език си има неповторим музикален израз, говорят, че музиката няма нужда от превод — глупости. Чайковски пише руския език, Лист пише унгарския, Брамс — немския, даже в унгарските си танци, даже и те са превод на немски музикален език. Можеш да се досещаш, но едва ли ще го разбереш напълно, ако нямаш представа за езика на композитора. Как беше: всеки пише както чува, всеки чува както диша… Може и да се диша на различен език.

А ето че има нещо, което наистина не се нуждае от превод. Това е гласът на сърцето, ритъма на неговите удари, с които разпраща кръвта във вените, то се усеща от всички и от всеки, то създава вътрешната музика, музиката, която звучи в нашите тела и която е разбираема от всички. Защото няма нужда от ноти, и от думи няма нужда. Когато я прегърне и сърцето й започне да бие. Той го усеща без всякакъв превод. Защото с него сърцето й се превръща в птица. И тясно става на тази птица в клетката на гърдите й, и иска тази птица да се измъкне и да излети, волно да се понесе през синьото на небето, за да достигне рая, за който е научила от докосването на неговите длани.

Защото любовта е птица волна, не можеш да й заповядаш къде да лети и къде да кацне, небето я създава от синева и полет. Какво са всичките тези условности, които ние хората създаваме, всичките тези търговски договори и споразумения, сякаш не между свободни се сключват, а между роби, които с един подпис спират да принадлежат на самите себе си и стават притежание на друг, негова собственост.

Изневяра ли? Каква изневяра? На кого?

На тази, с която преди трийсет години си сключил договор за вярност, като че човек остава константа, неподлежаща на промени, не съществува опит, развитие, остаряване най-сетне, всичко онова, което наричаме живот. В най-съществените прояви на този живот сключилият договор е длъжен да остане неподвижен, замразен дълбоко, като труп в замразителя, от който не можем да се избавим. Толкова векове обществото се е изграждало върху една лъжа, върху едно принудително премълчаване. Защо? Заради парите — ще каже Енгелс, заради сигурността при наследяването им, заради частната собственост.

Ето пак собственост.

Изневяра ли? Ето от какво най-много ме боли, казваше й той, от това, че съм изневерявал на себе си.

Приемал съм лицемерни обществени догми и фалшив морал за мои вътрешни принципи и убеждения и съм ги спазвал строго, като непрекъснато съм се отдалечавал от себе си, от същността си.

Но ето, че се появи ти и аз се събудих. Погледнах в синьото на очите ти и разбрах, че съм свободен. Че човекът може да бъде свободен. Така й казваше той. С думи, с устни, с пръсти. Заразяваше я със свобода и копнеж, с желание за полет, за извисяване, шеметно, безумно, изпепеляващо.

Фалшив морал? А религията? Какъв морал проповядва тя? Ищван беше католик, при това истински вярващ католик — то май това и означава думата „католик“, същото, като „православен“. Имаше едни италиански филми на времето, развод по италиански или нещо такова, гледала ги е като малка, оттам й е останало, че католиците не могат да се развеждат. И май не бива да ползват противозачатъчни средства. А и да изневеряват на жените си — това пък съвсем не бива. Как ще бъде тогава? Същината на нещата. Имаше ли тук някаква опасна неискреност? Всъщност все едно й беше колко добър католик е Ищван и как се справя със собствената си съвест. Важното е, че я обича, важното е, че погледът му стапя леда на ежедневието и я прави свободна, да, обичта му, в тази отчайваща чужбина, далеч от всичко онова, което я е формирало, единствено обичта му я прави това, което е тя сега, тази обич е… да, тя е истинската родина.

Но ако мами жена си, ако мами своя бог, който е навсякъде и който вижда всичко, откъде да е сигурна, че не мами и нея? Беше му задала този въпрос на последното турне преди три дена, пътуваха с колата, имаше и други колеги да не са сами, за конспирация, после имаха два часа за себе си. Старите улички, уютното ресторантче с баварска кухня и бира, с еленови рога и репродукции на Рембранд по стените — „Автопортрет със Саския“, през дебелите тумбести стъкла не проникваше достатъчно дневна светлина, така беше измислено, гостите да са на свещи. Ресторант за влюбени. И тогава тя го попита. Знаеше, че засяга нещо много интимно, неговата вяра, неговата съвест.

Но той не беше наранен. Напротив. Охотно й разказваше. Хората навсякъде всичко объркват, превеждат Откровенията на несъвършения човешки език и от това произлизат недоразуменията. Вавилонското стълпотворение. Не съпругата, а Невестата Христова е, чиято вярност трябва да спазваме до амина, а това е Светата Църква, еклезията, събранието в името Божие. Земният ни живот е от Цезаря, трябва да отдадем цезаровото Цезарю. И само Божието да отдадем Богу.

Душата. Усещаше, че започва да ревнува, някъде в стомаха се надигаше пареща ревност. Душата му никога нямаше да бъде нейна. Нейна? Душата? Ето че пак започваше да мисли за притежание, как би могла да й принадлежи душата на друг. Мефистофела!

Тук ли я беше срещнал? На тази земя? В този свят? Цезаровия? Попита го.

Да, тук, отговори й, но земната среща беше само сянка, само рефлекция от онази, истинската среща, някъде горе, където се бяха докоснали душите им.

Къде? В рая ли?

В рая? Не, това не можем да наречем рай. И по въпроса за рая всичко е объркано от превода на човешки. Да кажем така — на онова място, където душите обитават. Но нима душата ми не е вътре в мен? Не, човешкото тяло е прекалено груб затвор за нея, тя обитава фините светове, имаме връзка с нея, или нямаме, като радиосигнал е, като интернет, освен когато губим тази връзка, замърсявайки атмосферата. Чрез греха.

Грехът? Какво е грехът? Не е ли изневярата? Аз ли съм грехът?

Глупости. Грехът е липсата на любов, убиването на любовта, отричането й, недопускането й до себе си. Ако съжителстваш с някого без любов — това също е грях, въпреки че спазваш всички поети задължения и подписани договорености, пред светската и църковната власт. Защото изневеряваш на Любовта, най-важната от трите, а значи, че гасиш божествената искра в себе си, гониш Го от дома си.

Сладко приказваше, като проповедник. В Унгария не са се откъсвали така от религията, както в Съветския съюз, не са взривявали храмове, не са изпращали свещениците в Сибир. Разсъждаването по тези въпроси е било разрешено и ето плодовете. А при тях — полуприсмехулно, полусериозно, отчитайки попските безобразия, някакви отчаяни опити да се закачиш на една унищожена традиция, каква ти традиция — беше чела Бердяев, но не знаеше кога са постите. Че и как се пости също не знаеше. Литургията й беше известна единствено като нотна партитура. В църква беше влизала да разглежда стенописите и иконите. От малка нейният баща й показваше символиката на изобразителното изкуство и неговата красота. Беше споменал за времето на иконоборство, когато са го отричали, защото тази красота и съвършенство е започнала да заменя Бога, когото изобразява. Нито лицето му сте виждали, нито гласът му сте чували. Обаче това си беше в реда на нещата, една такава, свенлива религиозност, далеч от всякакво доктринерство, усещана само от време на време като парване в сърцето. Като предчувствие за любов.

А от религията на дедите й, от еврейската религия нямаше никаква представа. Знаеше само, че признават Стария завет, но не признават Христос, чакат истинския още да се появи.

И четат от дясно на ляво. Онези красиви и загадъчни еврейски букви, от които тя също нямаше никакво понятие. Всичкото му беше такова на съветското наследство поколение след поколение — нито атеизма му — атеизъм, нито религията му — религия, от всичко по малко и накрая едно нищо и никакво. Непринадлежност към нищо, безотцовщина, безродие, безверие, без… А не е ли това свободата? За тези, които разбират? Да не принадлежиш на никоя група, на никоя земя, на никоя философия. Сурова, самотна, страшна, леденостудена свобода.

Усети, че настръхва. Не, такова нещо не е за нея, това е за гениите, за избраниците, за… Тя иска да е човек, топлокръвен човек и нищо човешко да не й е чуждо, да бъде обвързана, да бъде част от, да бъде, в края на краищата, нечия собственост, да се отдаде напълно, безрезервно и да изчезне като личност, да стане само част от една любов. Това също е свобода!

Когато беше с Ищван, просто й беше хубаво да съществува, да я има на тази земя, на този свят. И светът беше хубав, независимо дали грееше слънце, или мокреше дъжд, дали беше топло или студено, всичко беше хубаво, защото с Ищван всичко си беше на мястото, всичко си беше така, както трябва да бъде, въпросите бяха вече и отговори.

Освен в почивните дни. В почивните дни Ищван отиваше със семейството си на излет. Даже в ден като тоя, когато вятърът хвърля студен дъжд в лицето и сякаш слънцето завинаги се е отказало от нас, ден, в който няма надежда, има гадост и безизходица.

В живота няма условно наклонение. Ако беше, ако не беше, щеше ли да… Няма такова нещо, което се случва, се случва. И все пак Людмила се улавяше често да си мисли какво би било, ако… Ако се беше родила по-рано, ако беше срещнала Ищван като негова връстница, ако се беше оженила за него, ако беше майка на децата му. Ето сега щяха да бъдат заедно на излета, щяха да се смеят в някое крайпътно ресторантче и да се целуват, когато децата не ги гледат. Ако не беше закъсняла да се роди. Утешаваше я факта, че все пак се беше родила в Ищваново време, ами ако беше дошла на този свят много по-късно, след като него вече го няма? Това щеше да бъде истинският ужас. Все пак се срещнаха, познаха се, хванаха се за ръце и различните им времена се преплетоха.

За бъдещето не мислеше — живей днес и сега. Имаше ли надежда Ищван да се разведе, да се ожени за нея, какво щяха да кажат родителите й, когато ги видят двамата, щеше ли да му роди деца, които със сигурност щеше да обича почти колкото него, какво идваше после? Людмила гонеше тези въпроси, не им позволяваше да се доближат до съзнанието й, макар да знаеше, че ги има, че чакат и все някой ден ще я връхлетят. Ищван не говореше никога за развод, той не признаваше подписите под брачното свидетелство, а където няма брак, не може да има и развод. Това, че беше семеен, че живееше с жена си и децата си, че излизаше с тях всеки почивен ден, беше просто една условност, условност като тази, че беше роден в Унгария, че живееше и работеше в Германия, че след пролетта идва лято, че слънцето грее, а дъжда вали. Такава беше физическата среда на обкръжението му и нито имаше смисъл, нито някаква нужда тя да се променя. Цезаровото — Цезарю. А тя беше млада, винаги си беше мечтала за деца — три: момче, момиче и каквото дойде. Ако не биваше да се оженят, може би щеше да е щастлива да забременее. Да роди дете, което да прилича на него и което да бъде доказателство, че тази връзка не е сън. Както фотографите снимат един прекрасен пейзаж, за да могат да му се наслаждават и след като той изчезне, да го запечатат завинаги в нещо материално, отделно съществуващо.

Симо обоистът е фотограф, никъде не ходи без фотоапарата си, снима и през прозореца на автобуса, какво толкова снима, не е ясно, казва, че иска да запечата неща, които вижда. Значи — които другите не виждат, а ги вижда само той. За какво му са? За да си ги колекционира. Когато тя дойде в оркестъра, й предложи да я снима — тя отказа. Модел — това й се струваше неморално, може би щеше да поиска да я снима и гола, фотографите са едни… И после някой познат на баща й да отвори фото страницата в интернета и да я види! Традиционните ценности, моралът бяха на почит в семейството, така я бяха възпитали, така и досега… И досега ли? Какво правеше сега да целува женен мъж по кафенетата, да държи ръката му и да се оставя да я омайва с приказките си, да я оплита в тънката паяжина на щастието. Но това е нещо друго, точно това е истинският морал — живей според сърцето си, значи живееш по божиите закони.

Дъждът като че намаля. Паякът се показа, пропълзя по мрежата си, провери туй-онуй и отново се скри. По-добре беше да вали, гръмотевичната буря, която бяха предсказали по телевизията повече щеше да съответства на настроението й. Ищван сега държи ръката на жена си в крайградското ресторантче и й разказва нещо, какво ли? Какво всъщност може да й разказва, какво ли я интересува тази самодоволна кощрамба, какво, освен скапания й бутик, освен успеха на децата й в Гимназията и Университета — големият май ще се дипломира тази година — и модните прически. Всеки път, когато Людмила мине край магазинчето и я зърне вътре, тя е с нова глава. За какво си говорят — за прически ли? Или за неделната служба, благост и смирение. И няма вече да грешим — чак до утре, че нали през другите седем дни трябва да натрупаме нови грехове — за да има какво да ни се опрости. Да, в неделя те първо ходят на църква — задължително. Излетът е след това. Цезарю — цезаровото, Божието — Богу. А между впрочем, веднъж стана дума, макар, че той избягваше да говори за нея — и двамата ги е родила с цезарово сечение. Цезаровото — Цезарю… Не, не може така, не бива да злобее, не бива да ревнува, не бива да я мрази, това са чувства за слабите, това са отсамни чувства, прекалено низки, прекалено греховни. Пак от чувството за собственост породени. Той не е нейна собственост, нито на жена си, той не може да бъде собственост на друг човек, той е той. И затова го обича. И онова кльощаво изрусено създание, което си въобразява, че на базата на един подпис го притежава, много жестоко се лъже… Ето, че пак иззлобя. Да обичаме враговете си. Е да, ама Илона не й е враг, да, даже враг не би могла да й бъде. Как да я обича?

Разводи, бракове, промени на статуквото, всичко е от този свят, всичко е отсамно — казваше й той, — цезарово е. Затова няма смисъл да го променяме, нали не искаме земни договори да скрепяват нашата небесна връзка?

Не искаме ли? Е добре, не искаме. Само при мисълта колко ще се опошли всичко, как ще се удави в скандали, дела, клюки, разправии, дали няма наистина да забравят онова, което ги свързва, само тях двамата, дали няма да започнат да се мразят. Още е рано, може би по-късно, може би нещата някак от само себе си… Тя е млада още, има толкова много години, през които все още ще може да ражда деца — тричките: момченцето, момиченцето и онова, третото — на късмет — каквото дойде.

Но само като си представи, че може сега тя да е с него, че може сутрин да се събужда до него на леглото за двама, че вечер неговата ръка може да я милва, вместо нейната собствена, с мисълта за него, че може да седят един до друг в автобуса на турнетата, да се целуват открито пред всички, да откриват заедно непознати градове, да откриват заедно и Русия, и Унгария, защото когато са двамата и най-познатото става ново и вълнуващо, всяка стъпка, всеки поглед е преживяване, когато са двамата, светът е девствен, току-що създаден и чака да бъде открит и изживян. Такова едно ежедневие — приказка! Не живот, а празник без край. Иначе й остават само трохи — миговете между автобуса и концерта, между репетицията и пътя към квартирата. Симфонията на ежедневието: ноти, ноти, ноти! И тя — жива единствено в паузите между нотите.

Той не идваше тук никога. Кварталът е пълен с колеги от оркестъра, че и бутикът на жена му е съвсем наблизо. Ако се случваше Онова, а то се беше случило тъкмо три пъти, то се случваше набързо в някое часово хотелче в покрайнините на непознат град, достатъчно далеч от концертната зала, в която час по-късно щяха да свирят. Музика инструменталис. Но дори за кратко, дори за мигове, тези мигове бяха вечност, вселените се изправяха в щастлив сблъсък и на върха на цунамито бяха те двамата, божествени в своето върховно щастие, достигнали райските предели, беше невъзможно, невъзможно да се опише, невъзможно да се изживее, по-велико отколкото човек има сили да си представи, беше музика — Музика Мундана — хармонията на космическите сфери. Пръстите му, търсещи бедрото й. Взрив! Устните, докосващи ухото й. Взрив! Думите, галещи, палещи, възпламеняващи слуха й, думи — откровения, думи — заклинания. Взрив! И онези мощни изригвания в недрата на самата й същност, издигащи я високо, високо, над невъзможното, над най-невъзможното невъзможно. Взри-и-и-и-и-в!

Само три пъти. А можеше да бъде всяка вечер, всяка сутрин. Ако бяха заедно.

Винаги като си спомнеше за тези сливания, се разтреперваше от желание, цялата — от главата до петите. Ето и сега… Грабна инстинктивно цигулката и зачеса Паганини — това помагаше, това успокояваше, това даваше кислород. Свърши виртуозния пасаж задъхана, но отново имаше въздух за дишане. Беше се изпотила, макар, че все още беше необичайно хладно. Ето сега, ще си поеме още няколко пъти дълбоко въздух и ще слезе да изпуши една цигара, това успокоява. Замайва и успокоява. Беше се научила да пуши наскоро, когато все още живееше у братовчедка си и обикаляше отчаяно театри и оркестри в търсене на работа. Разбира се, беше дошла твърде късно. И ако тук някаква не беше излязла по майчинство… Да, мястото беше временно, но пък точно след година и половина се пенсионира Дарио, така че щеше да остане и след като се върнеше онази, как й беше името — Регина. Казват, че не била женена, просто тъй забременяла, то това тук си се случва често, никой не се впечатлява. Има ли постоянно съжителство с мъж, няма ли — на никого не пречи, тук са потайни, не можеш да ги разбереш. И слава Богу. Интересно, какво щеше да каже баща й, като разбере, че пуши. Странното е, че и тук тя не беше престанала да се съобразява с неговото мнение. Колко са различни. Да, колко са различни хората, които идват от различни държави, рожби на различни нрави и традиции, колко са различни.

Смачканата кутия в чантичката й се оказа празна. Беше изпушила вчера последната цигара. И е неделя. Трябва да върви чак до бензиностанцията на Глокнерщрасе, или на киоска, киоскът е по-близо, но невинаги е отворен, обслужва го един дядо, все се оплаква, че нямало смисъл, че като се пенсионира, няма да намерят заместник, че го прави по-скоро като хоби, а не за пари. И си отваря и затваря, когато си иска. Май ще се ходи до Глокнерщрасе, добре поне, че дъждът спря.

Да можеше сега отнякъде да я види Серьогата — толкова разправии имаха заради неговите цигари, беше решила твърдо да го отучи от тях. Виждаше се негова жена, майка на децата му, затова той не трябваше да пуши. Млада беше, мислеше, че го обича, той й беше първият… Е да, ама какво беше това с него, като свещ на вятър, лумне и угасне. Може ли да се сравни с пожара на истинската любов, в който изгаряше тя сега? Бедният Серьога, той може би още храни надежди, че ще го повика, или ще се върне. А може и да я е забравил, от колко месеца не й е писал. Има ли значение. Сергей не беше музикант, бяха съвсем различни хора, даже и да се опитваше да му разкаже нещо, нещо, което я вълнува, той казваше иронично: „Чайковски!“ и сменяше темата. Веднъж успя да го замъкне на концерт. Свиреха третата на Чайковски. И третият концерт на Бетовен във втората част. Героично издържа целия концерт, криеше прозявките си в шепи, не ръкопляскаше между частите, изобщо й се струваше, че ще стане човек от него. Но не би. Винаги след това, станеше ли дума за музика, той произнасяше иронично дълбокомислено името „Чайковски“, поклащаше многозначително глава и променяше темата. А това беше любимият й композитор, ето и сега репетираха „Ромео и Жулиета“, когато Курт засвиреше с корната низходящите секунди, в които имаше толкова копнеж по неосъществимото, толкова тъга и горчивина поради невъзможността на една любов, едва се сдържаше да не се разплаче.

И третата. Непозволен, невъзможен копнеж. И тъга, безкрайна светла тъга. Чайковски.

На улицата я очакваше изненада. Изглежда „Росман“, дрогерията на ъгъла, работеше днес. И не само тя. Книжарничката на Бертелсман също беше осветена и от нея влизаха и излизаха хора. Не беше ли неделя? И изведнъж се сети, че беше „отворена“ неделя, магазините работеха в чест на настъпването на пролетта. Пролетта? В това студено мрачно време! Е, дъждът беше спрял, вятърът беше утихнал, беше се постоплило. Бурята се отменяше. Напразно го беше взела този чадър. Людмила вървеше без някаква цел, купи кутия Марлборо от дядото на киоска, след това зави по ъгъла към чайния магазин, май чаят й беше на свършване. Е не, че ще купи точно оттам, там продават скъпо, най-евтино е при турците. Само че те не бяха отворили, кепенците бяха спуснати. Пейките в парка зад църквата бяха мокри и нямаше как да седне на тях. Продължи към центъра, ето — и дрогерията „Мюлер“ беше отворена, и магазинът за електроника и компютри зад нея. А след него беше… Точно така, краката й сами я бяха довели до бутика на жената на Ищван.

Беше отворено. Илона нещо бърбореше, както винаги на висок глас, с две клиентки, беше се покачила на стълбичка и сваляше от рафта някакви ножици за кройка. До бутика зърна колелото на по-големия им син, сигурно той беше в Макдоналд отсреща.

Трябваше да седне някъде, трябваше да седне, но къде? Можеше да седне едва в градината. Пейката беше мокра, полата й подгизна и залепна за тялото й. Все едно й беше, все едно. Не мислеше за нищо, не беше отчаяна, изумена, разстроена, ядосана, не беше нищо от всичко това. Беше й все едно. Всичко.

Може би по-късно щеше да се опита да измисли някаква история, която да го оправдае, той е забравил, опитал се е да й се обади, но не е успял, авария в телефонните връзки, спиране на тока, някаква голяма повреда.

Ха — спиране на тока — в Германия?!

Нещо е станало, нещо се е случило и той не е успял…

Да, всичко това тя щеше да си го мисли по-късно, навярно, да плаче, да се съмнява, да вярва, да се надява, да се отчайва, а сърцето й щеше да ридае с онези низходящи секунди на корната в „Ромео и Джулиета“. Може би. По-късно.

Сега нямаше нищо от това. Изобщо нямаше нищо. Съвсем нищо.

Странното вцепенение продължи и докато се изкачваше до третия си етаж, като си почиваше на всяка площадка като старица, и докато седна на масата, извади една цигара и я запали. Никога дотогава не беше пушила в квартирата си, смяташе, че не е редно.

Пушеше и гледаше през прозореца, без да вижда.

Нищо особено. Просто беше закъсняла. Късно е, вече е късно.

Паякът в ъгъла си беше хванал муха, откъде ли беше долетяла в този студ, беше я приспал с отровата си и търпеливо и грижовно я увиваше в мрежата си, за да може по-късно да си я изсмуче. Мухата все още потрепваше в унес с крилца, като в тих екстаз.

 

$type=Разказ

$labels=Етюд, Съвременна проза (XXI век), @От автора, @Публикувано първо в Читанка