Георги Караджов
Сюита за камерен оркестър (1)

Ку-ку валс

От втория етаж латерната се чуваше още по-ясно, звуковите вълни се издигаха нагоре и влизаха, несмущавани от околния шум по улицата право в отворения прозорец. Симо надникна отгоре — и от тази гледна точка не си струваше да се фотографира — латернаджията имаше вид на сезонен работник — с това изтъркано яке и омачкан каскет — никакъв стил, та даже и въртеше ръчката неравномерно и мелодията на „Уна палома бланка“ излизаше на пресекулки от нашарената кутия. Нищо чудно да се беше сдобил с нея на някакъв битпазар, за да се опита да изкара някоя пара в повече. Симо неволно си спомни за преживяния преди години парад на латерните в Алтендорф, тържествено облечените изпълнители на всеки ъгъл, с различни исторически костюми, с фракове, ливреи, с цилиндри, излъскани до огледалност ботуши. Спомни си блестящите им латерни, с пъстрите картини по тях, дело на неизвестни гении на наивната живопис, папагалите, маймунките, теглещи късметчета за желаещите, спомни си ритуалните жестове, поклоните със свален цилиндър след всяка пусната монета, без да спират да въртят бързо ръчката, така, че мелодията да се лее свободно по калдъръмените улици на стария град. Спомни си и синхронното свирене, при което три латерни едновременно изпълняваха три различни съставни части на една музика в абсолютен синхрон, лъскавите усмивки на възрастния човек в средата, с прошарени коси под черния цилиндър и двете очарователни девойки от двете му страни, в трахт — старинни немски носии, спомни си увереността, която излъчваха и удоволствието от музиката и от собствената си виртуозност, да, онези бяха професионалисти, те въртяха ръчките си не заради минувачите, не заради монетите, а заради самата музика. Този тук беше някаква пародия, недомислие, изтъпанило се точно срещу четириетажната книжарница на късното следобедно слънце, и можеше да предизвика само кисели усмивки. Пък дали точно това не му беше интересното — несъответствието, крещящата противоречивост на идея и изпълнение, може би все пак си заслужаваше кадъра. Ама не, как да фотографира заекващата мелодия, без звуковата подкрепа всичко губеше смисъл. И Никонът остана в чантата си. Вместо това Симо се запъти към рафтовете с фотоалбумите.

Те бяха, както в повечето книжарници на тази верига, в близост до масичките, на които посетителите можеха да разглеждат книгите, да разговарят и да пият кафе. Една възрастна двойка, спретнато облечени, добре поддържани мъж и жена, вероятно съпрузи, седеше на най-крайната маса — тази до албумите — двамата пиеха чай и се бяха задълбочили в разлистване на купчина подвързани издания, като от време на време си показваха един на друг по някоя страница, по всяка вероятност ставаше въпрос за история на изкуството. Две момчета, вероятно студенти, надвесени над една книга, тихо и оживено обсъждаха нещо и се смееха. Едно момиче замислено отпиваше от кафето си на крайната маса — пред него нямаше книга. Погледът му се рееше безцелно по рафтовете, явно беше тук заради евтиното кафе.

Симо се провря между възрастния мъж и рафта с туристически фотоалбуми към рафта за художествена фотография и измънка някакво извинение — мястото беше малко, оня го погледна разсеяно, без да го удостои с отговор и продължи да разлиства дебелата книга в ръцете си. Симо отдалеч забеляза това, което търсеше — новия албум на нашумелия фотограф Марио Торини „Светове“. Един-единствен екземпляр, голям формат, доста дебел и тежък, все още в найлоновата си опаковка, нямаше начин да отвори книгата, без да разкъса опаковката — обикновено при повече бройки има екземпляр за разглеждане, тук такъв липсваше. На корицата — известната фотография с портрета на оня тунизийски овчар, стискащ тоягата си, с лекия контражур, който го правеше да изглежда триизмерен, с обемните капки пот по челото и със занесения поглед, гледащ сякаш в един друг свят, невидим за нас. Симо познаваше много добре тази снимка, беше си я купил на картичка от магазинчето на музея във Волфсбург, така увеличена до размера на албума, тя, разбира се, имаше съвсем друго въздействие и той я погледа известно време. След това обърна книгата, за да види цената — 49,99 евро. Не, не че беше скъпа за такова луксозно издание, но не беше в рамките на възможностите му. Остави със съжаление албума на рафта и се загледа в другите издания наоколо.

Оня долу беше привършил с „Паломата“ и сега въртеше някаква мелодия от „Прилепът“ на Щраус, май че маршът на шампанското, Симо не беше съвсем сигурен, макар да го беше свирил преди години на някакъв коледен концерт, дали инструмента беше дефектирал, или по лентата имаше запушени дупки, липсваха цели фрази и не беше лесно да бъде разпознат, но че беше марш нямаше никакво съмнение. Както и че беше Щраус. И Щраус нямаше късмет, както и „Паломата“ преди него, сякаш маршируваха пияни, излезли от кръчмата в полунощ. Хе, това е чудесен сюжет за снимка — от статив, леко размазани, както естествено ще се получи от недостига на светлина, за да се намекне за състоянието на мислите в главите им… М-да, на някои хора просто им върви, сюжетите идват при тях, хващат ги за ръка и им казват — хайде. Или пък някъде в Тунис, в Нова Зеландия, в Индия — там просто каквото и да снимаш се получава. Е да, ама това са професионалисти, те от това изкарват парите си, а Симо е любител. От тези, дето им казват „напреднал любител“. И от време на време правят по някоя изложба във фоайето на някой санаториум, или пък в някое кафене, какъвто беше случаят — уговорената изложба трябваше да се открие след две седмици и му липсваха точно седем фотоса. „Улични сцени“ — бяха уточнили темата със собственика на кафенето, след като Симо му показа албума с готовите вече неща. Какво по-подходящо за улични сцени от латернаджия и какво по-неподходящо от точно този пишман латернаджия долу…

Симо разгледа останалите книги на стелажа — имаше два албума на Картие-Бресон, един на Дуано и някаква малка книжка на Рей. Останалото бяха туристически издания и наръчници по дигитална фотография. Единият от албумите на Бресон му се стори интересен, имаше анализи, както и контактни копия на негативните му ленти, и той се загледа. Но и тук цената не го удовлетвори, а и почти всички фотографии вече имаше на картички или в трите други албума на фотографа, които си беше купил от доста време. Симо остави книгата и се обърна отново към прозореца. Един син балон прелетя диагонално в рамката му, понесен нагоре към небето. Сигурно имаше някакъв градски празник, или отваряха нов магазин, Симо беше видял по улицата хора да се разхождат с такива сини балони, пълни с хелий. Балонът беше обърнал внимание и на момичето в ъгъла, то навярно бе вдигнало очи и бе го проследило, защото сега гледаше през прозореца и някакво подобие на замечтаност, бледо като утайка от зелен чай, но все пак различимо, озаряваше лицето му. Симо се загледа. Момичето му напомняше нещо отдавна забравено, точно такова лице, така непретенциозно вързана на опашка коса… Да, преди много, много време, но къде беше това?

Латернаджията беше спрял някак ненадейно марша на шампанското и сега си почиваше, в настъпилата тишина побързаха да се настанят веселите гласчета на спорещи косове на фона на гласовете на минувачите и упорития плач на някакво дете — Симо си го представи, подуто и зачервено, как се дърпа от ръката на майка си по посока на някаква витрина. Както правеше неговият Иван някога. Преди колко? Преди дванайсет години, или тринайсет, станаха ли тринайсет? Сега е на седемнайсет. Майка му го завлече със себе си чак в едно село до Мюнхен, има повече от година не го е виждал. Там, с нейния адвокат, интересно казва ли му татко. Впрочем какво значение има, отдавна вече беше спрял да се ядосва, нещата си бяха такива, каквито бяха, късно беше да бъдат променени. И вече нямаше никакъв смисъл. Латернаджията завъртя отново ръчката, старата кутия проскърца и от нея се раздаде гласът на кукувица — един, два, три пъти и след това кръшно се завъртя в игрива тиролска валсова мелодия. И тази мелодия му беше позната, да, някога, много отдавна. Споменът се провираше през рафтовете с книгите, отблъскваше се от гладката повърхност на масите, начупваше се в блестящите стени на стъклените чаши, наредени на бюфета до кафеварката и накрая се спря в очите на момичето, които точно тогава се срещнаха с неговите. Да, точно така. Една вила в околностите на планинско градче, в което се провеждаше музикален фестивал, професорът, който го организираше беше създал в това градче филхармония, но тъй като преподаваше в столичната консерватория, на фестивала винаги имаше и поне един концерт на студенти. Бяха дошли шарена група, тогава той свиреше адажиото на Марчело, неприлично популярно за онова време парче, както и един концерт на Вивалди. Фестивалът се провеждаше в една историческа местност сред висока пещера и акустиката беше поразителна, но най-хубавото беше, че още от първия тон писваха стотици скални птици и през цялото време се надпяваха с обоя му — една невероятна, немислима космическа интерпретация, звуците извираха отвсякъде, спускаха се като водопад, завъртаха се като пияни галактики — нито допреди, нито след това не е бил толкова слят с музиката, която правеше, толкова вътре в нея, струваше му се, че ще се удави и го желаеше, искаше да потъне истински и никога вече да не изплува. След концерта едно момиче от вторите цигулки на местната филхармония, с което се бяха сприятелили по време на репетициите още от предната година, как се казваше — ха сега де! — ги покани всичките на рожден ден. На някаква вила, е, вила било много силно казано, просто селска къща в едно от предградията, в полите на планината.

Симо разгърна албума на Дуано. Серията му целувки по парижките улици, снимана непосредствено след края на войната. Всичко изглежда естествено, непосредствено хванато, репортажно, сякаш Париж не е имал други грижи, освен да се целува. Симо знаеше, че всичко е усърдно режисирано, „влюбените“ са актьори, които се целуват пред фотокамерата само за да покажат на света, че войната е свършила, че Париж отново е град на любовта.

Погледна часовника си, не трябва да се увлича, най-късно половин час преди концерта трябва да е в сградата, когато пристигнат и останалите с автобуса, свирките останаха в багажника на Ищван, сега вече не е студено, но все пак е необходимо да се аклиматизират достатъчно време, с обоя е по-лесно, виж, английския рог е капризна работа, трябва внимателно с него, че Дворжак му е написал такова хубаво соло, довечера трябва да бъде във форма. Ищван му предложи да пътува с него в колата, имал някаква работа в града, където гостуваха, щял нещо да търси в някакъв магазин и щял да пътува частно, та да не бил сам в колата, ако някои колеги изкажат желание… Беше пределно ясно защо е цялата маневра, колегите бяха само алиби за пред жена му, важна беше колежката Людмила от втория пулт на вторите цигулки, рускинята, която взеха в оркестъра едва преди три месеца, новодошла, все още има трудности с немския. Кой не ги е имал в началото, Симо и жена му знаеха само няколко думи, като дойдоха от България преди колко? — на август ще станат двайсет и една години, така минава времето, да. Освен Ищван и Людмила, освен него в колата беше и Курт валдхорниста и той разведен като Симо, няма какво да прави в къщи, абе пълна кола, с други думи — пътува с колеги. Всички отдавна виждаха какво става и се подсмихваха: продължителните романтични разходки във всеки град, където ходеха да свирят, тайните погледи, полуусмивчиците, въздишките, поверителните жестове, толкова бяха смешни, правеха се на тийнейджъри от миналия век. Интересно на какъв език си гугукаха така упоително, тя нито немски, нито унгарски знае, а пък той е учил руски едно време, когато беше и в Унгария задължително, но в тези държави езикът се учеше насила, Симо не беше срещнал поляк или чех, който да е научил руския, пък камо ли унгарец. Този път пристигнаха толкова рано, може не само да си държат ръцете в някоя старинна сладкарница, ами даже и за часов хотел ще сколасат, ако са вече на тази фаза де. Цигуларката все пак е двайсетина години по-млада от него, почти връстничка на големия му син, на него по би прилягала. Да, на времето Симови бяха близки със семейството на Ищван, когато Симо още имаше семейство, ходеха на пикници, децата на унгареца си играеха с Иван, тичаха по поляните, момиченцето беше по-малко, момчето — по-голямо, бяха тримата мускетари. Славни години. Когато жената на Симо го напусна, отношенията им охладняха, сега пак се уважават, колеги са все пак, но не е същото, отдавна не е същото. Симо беше правил фотопортрети на децата му, особено момиченцето беше много чаровно. И жената на Ищван Илона беше много свестен човек, и тя като Мара не беше музикантка, това сближаваше двете жени, караше ги да си бъбрят за манджи, плетки и парцалчета. Продава в един бутик, май че даже е неин. Едва ли подозира нещо за поредното увлечение на мъжа й. А не му е за пръв път, даже говорят, че Регина от него надула корема, Регина цигуларката, най-потайната, най-затворената в оркестъра. Роди преди… трябва да има три месеца. Алина арфистката видяла бебето, казва — одрало му е кожата. Но това бяха само слухове, Симо на слухове не вярва, не се занимава с клюки, само това оставаше. Алиби или не, той се зарадва на предложението, обичаше да се разхожда в непознати градове с фотоапарата си, апартаментът му бе опротивял след развода, при първа възможност хукваше нанякъде. В редките случаи, когато нощуваха в някой град, винаги ставаше рано, мяташе апарата на рамо и излизаше от хотела. Ама наистина рано, в шест или седем. Обикаляше сънните улици и открадваше по някоя композицийка, запечатваше я, някога на лентата, а сега вече на картата и доволен се прибираше за закуската. Хобито му го спасяваше от самотата, беше се свързал в интернета със съмишленици, събрани от съответните фото сайтове, увлечено обсъждаше техните снимки, споделяше за обсъждане своите. С хора, на които знаеше само никовете, често пъти даже нямаше представа дали са мъже или жени, на каква възраст са, къде живеят. Май беше по-добре така, защо — не можеше да обясни. Дали вече се боеше от фронтални срещи, независимо от хубавото, което можеха да му донесат. Е, в града, в който живееше, успя да направи вече две фотоизложби — все във фоайета — първата — на местната болница, втората — на един от фитнесцентровете. Сега беше заинтересувал собственика на едно италианско кафе, където беше виждал да висят разни работи. Показа му някои увеличения, отвори пред него интернет — албуми. Така се стигна до дата на откриването. Само че Симо искаше всичко на тази изложба да бъде ново, да не е било публикувано преди това, да го няма в интернета и… да е заснето през последните два месеца. Това условие не беше известно на новия му „куратор“, той си го слагаше сам на себе си, просто му се струваше, че още не му е времето за ретроспекции, че трябва да не спира да търси, да се развива.

Кукувичката отново започна да кука от раздрънканата латерна на улицата преди втория куплет на валса. И тогава носеше фотоапарат, там, някога, в онова българско подпланинско градче, след концерта в пещерата. Един „Киев“, купен на старо. Къде отидоха филмите, снимките от онова време — нямаше представа. Все още не се беше захванал да каталогизира негативите си и много нещо се изгуби, но карай. Добре е, че поне още си спомня.

Качиха се на градски автобус пред хотела. Далечко било — шест спирки, а бяха и уморени от концерта. На шестата спирка вилната зона се изпречи пред очите им. Преди е било малко селце, после е станало махала, после квартал на града и накрая — вилна зона. Имаше и доста нови постройки, с високи огради, зад които се виждаха чардаци в „български стил“ и се чуваше лай на охранени псета, но имаше и стари, едновремешни селски къщи, останали от времето, когато това място е било село. Някои от къщите бяха порутени, явно бяха оставени на доизживяване, имаше и поддържани, наскоро измазани, с подновени покриви и дограма. Такава именно къща се оказа въпросната вила на… е, на онази цигуларка де.

Излезе сестра й, явно ги беше чакала. Сестра й се казваше Теменуга. Симо си я представи съвсем ясно, сякаш я видя пред себе си в книжарницата — къдрава кестенява коса, високо чело, очи дълбоки и големи, с пламъче от смях, сподавен на дъното им, не присмехулен, а радостен, дебели устни, естествено червени, мъх по бузите, две трапчинки, на дясната буза малко по-високо, почти детски овал на брадичката, която като че всеки момент ще затрепери от смях. Симо си помисли, че името много й подхожда, имаше нещо от това срамежливо и весело цвете и в изражението й, и във външния й вид, а сигурно и в характера й. Самото й присъствие излъчваше упойващ аромат и сякаш въздуха около нея беше зареден с нежност, както около теменугите.

Поканиха ги в зимника — иззидан с камъни, между които беше замазано с хоросан. Имаше истинска камина, която бяха запалили и пламъците извайваха причудливи фигури, а влажните съчки пукаха, съскаха и сълзяха.

Седна до нея, до Теменуга, момичето живо го заинтересува. Виолетовата рокля, която беше облякла, по един вълшебен начин подчертаваше стройното й, макар все още донякъде по детски пухкаво тяло, добре закръглените й гърди, изящните рамена, белите тънки ръце, в които съзираше заключена толкова много нежност. Тя усети вниманието му и несъзнателно започна да кокетира, пак с някакво неумело детско кокетство, което я разсмиваше самата нея, сякаш играеше на някаква много смешна игра. А колко звънък и заразителен беше смехът й. Сестра й, цигуларката, ги гледаше многозначително и му намигаше, от което му ставаше неудобно, но личеше, че тя харесва сестра си и се радва, че и другите я харесват.

Сервираха домашно вино, в прашни хладни бутилки, които се пазеха в съседното помещение, виното беше тежко, замайващо, мъжко вино, нарязаха бабек, извадиха саздърма, бяло овче сирене, поръсено със зехтин и червен пипер, бяла питка, явно месена на ръка. Огнените езици от камината танцуваха по тъмното стъкло на бутилките, чашите бяха обикновени, стъклени, но от по-старовремските, каквито могат да се срещнат само на село. Теменуга му пълнеше чашата с изиграна грациозност и му се усмихваше кокетно, но въпреки това сърдечно. Той я заговори, като избра първия, попаднал му пред очите повод — огъня в камината, показваше й отраженията по шишето и чашата и й разказваше за оня вълшебен скулптор, за части от секундата извайващ и разрушаващ най-нежните фигури на света, изгарящи с формата си и с изпепеляващата нежност на топлината си, абе въобще, измисляше ги едни такива засукани, беше му дошло вдъхновение, та му се искаше да й направи впечатление и говореше, говореше. Тя го гледаше и в погледа й постепенно започна да се промъква не точно възхита, не точно унес, но по нещо от двете, разбира се, на фона на леко ироничната и въпреки това оставаща сърдечна усмивка.

От другата страна на масата започна с кудкудякащия си репертоар Силви, мецосопраното, започна да хвали обстановката, виното, мезетата, да се превъзнася колко много си е мечтаела да живее в такава къщичка и никаква музика, никакво пеене, майната му на пеенето, когато имаш такова спокойствие и слушаш истинската музика — на природата, на птиците и т.н. и т.н., явно си беше пийнала и беше пуснала редовната си плоча. Не беше в състояние, обаче, да развали нито настроението, нито атмосферата, както обикновено, защото магията на мига караше останалите да се смеят безобидно на изцепките й и по този начин да ги обезсмислят.

— Ей, Симо, — обърна се по едно време домакинята към него, — внимавай, като гледам Нушка ти завъртя главата. Ама нали е чаровна моята сестра, какво ще кажеш?

Симо вдигна рамене и се усмихна. Спаси го Силви, която ненадейно извика от другата страна на масата:

— Абе ние на рожден ден ли сме, или какво? — и запя школувано „Happy Birthday to You!“ Останалите подхванаха започналия да става популярен поздрав, сетне разцелуваха домакинята и пиха за нейно здраве. А тя обясни, че, всъщност рождения й ден бил преди седмица, ама тя си казала защо да не го празнува още веднъж, като дойдат апапите за концерта, даже торта има купена, чака в хладилника.

— Че ние тогава много рано изпяхме песничката, — обади се Владо челиста, — трябваше да я изпеем като дойде тортата.

— Нищо не ни пречи пак да я изпеем с тортата, — отвърна Джери тенора, докато укротяваше поредния изблик на Силви, като пъхаше с вилица в устата й парчета бабек. — Нали сме уж певци.

Силви се изкикоти и се задави с бабека, Джери я заблъска по гърба.

— И всичко е така, като него, — продължаваше тихо да говори Симо на момичето до него, — целият живот е като него. Така за мигове създава завършени форми и за мигове ги разрушава. И където те са заредени с пламъка на любовта, изгарят всичко сухо и делнично и го правят на пепел. Остава само безкрайното разнообразие на мигове, неповторими и красиви, както са неповторими и красиви тези скулптури на огъня, появяват се, за да ни разкажат нещо, и отново изчезват, докато огънят изгасне и остане само сивото на пепелта.

— Па що си не взехме свирките, да посвирим малко, ами ги оставихме в хотела! — провикна се Илия кларнетиста, който дотогава съсредоточено и сериозно се пълнеше с вино и мезета. — И аз глей ся кво направих, уж никога не се разделям с кларнета, дет има една дума и в клозета с него ходя, баш на рожден ден да го забравя в хотела. Ей сега щях да ви изкарам булката! (Имаше пред вид коронния си номер в компания — вариации върху народната мелодия за извеждане на булката).

— Стига с твойта булка! — сопна му се Джери, — ние гласовете си ги носим, виж вие със Симо не си носите свирките. Е, и Владо де, ама тя неговата свирка голяма. И не става за компания.

— Ами не всички свирки са за краката — парира Владо, — има и за душата. Има и за философски размисъл.

Ей сега ще поеме за соло концертите на Бах, помисли си Симо, това пък на тоя му е болната тема. Но за щастие челистът намигна на домакинята и си наля още вино.

— Така или иначе — музиканти много, музика няма! — провикна се Силви и се изхили, съвсем не на място, както винаги.

— Какво? Няма музика? Как така да няма! — провикна се домакинята, загаси недопушената си цигара в битовия пепелник, изправи се лениво, отиде до миндера в ъгъла и извади изпод него малко куфарче.

— Внимание! Атракционът на заведението. Деветото чудо на света! Гласът от фунията! Гласът на господаря му!

Постави куфарчето на малката кръгла масичка до прозореца и с щракане го отвори. Оказа се старинен грамофон от фирмата „His Master’s Voice“, на капака от вътрешната страна беше изобразено култовото някога кученце, клекнало пред грамофонна фуния. Симо оцени модела някъде от времето между двете войни, има си хас още да работеше. Домакинята (как се казваше това момиче, бе…) извади голяма черна плоча, нави със скърцане пружината, постави нова игличка на блестящата мембрана с обигран жест, явно целият този спектакъл й доставяше удоволствие.

— Ку-ку валс. Дами канят!

Иглата извика от бързо въртящата се черна плоча шум, подобен на оня, който произвежда пуснатия в горещо олио ростбиф. Сред шума прегракнало закука кукувичка, след което изплува кръшна тиролска валсова мелодия, като че изпод земята, изградена на низходящите терци от кукувичата песен. Теменуга го погледна с големите си очи и едва забележимо се усмихна. Това покана за танц ли беше? Сигурно. Бързо се изправи. Трябваше да изпреварят иглата, която неумолимо напредваше по черното тяло на плочата. Прегърна момичето, усети развълнувания допир на гърдите му до неговите, горещия му дъх край ухото си. Консервираната музика беше като изсушено цвете от хербарий, загубило и аромат, и багра, но сега близостта на момичето я изпълни с неочаквана свежест. Още една изненада — оказа се, че тя може да танцува валс, истински валс, плавен и въртелив, замайващ и вихрен, не онова раз-два-три, раз-два-три, което повечето наричаха валс. Плъзгане, завъртане, усмивка, плъзгане, увличане, завъртане, усмивка. Завива ти се свят, дъхът ти спира. Ръката й в неговата — някога така са разговаряли, някои го могат и сега, ето те го могат, те двамата го могат, сега разговарят само с ръцете си, вплетени една в друга, ръката й говори с неговата, говори му неща, за които няма измислени думи. Трапчинките на бузите й приютяват радостно вълнение, очите са сериозни, замислени, в тях блестят ту пламъците от камината, ту звездните светлини от свещите — много свещи горят, огъня им се слива в очите й с огъня в камината, чертае светли мамещи пътеки, по устните пробягва плахо обещание за усмивка, гърдите й, млади и твърди се издигат и спускат учестено, в синхрон с неговите, плъзгане, завъртане, стъпка. Танцуваха на едно никакво място, толкова имаше, около тях се въртяха и други двойки, но те не ги забелязваха, бяха останали сами, с онази самота, която ражда онова необикновено присъствие на взаимност, в което всичко става възможно и близко. Беше танц — разговор, танц — откровение, танц — огнена стихия, като пламъците в камината, като очите й, в които тези пламъци покоряваха. Закачливата тиролска кукувича мелодийка потъна някъде надолу, от дълбокото изплува като силна свежа струя истинска музика, която ги поведе с мощните си звуци, в която заплуваха, като в слънчевата пътека на изгревен залив, музика извираща, избликваща от самите тях, само за тях. Толкова много — в един-единствен танц? Но той го усещаше. И знаеше, че и тя го усеща, същото, абсолютно същото. Ку-ку, ку-ку, ку-ку — изкука за последен път кукувицата и остана само шума с периодичното тракане на последната пътека, пленила грамофонната игла. Тогава той се опомни от унеса си, откъсна се от ръцете й, поклони й се галантно, погален от усмивката й, искряща, тържествуваща.

Изпи чашата си до дъно и изплува отново в задимения зимник, на рождения ден. Всички пушеха, е, почти всички, беше толкова задимено, че започна да го боли глава и на устните му загорча. Силви, Джери, Илия, домакинята, имаше май и някакъв братовчед, имаше ли, нямаше ли — не можеше да си спомни, но всички бяха налапали цигари и като че се състезаваха в производството на дим. Даже непушачът Владо — и той. Пружината на грамофона отново беше навита, плочата беше обърната — тангото „Ре-фа-си“, което започваше с нотите от заглавието си, проби шума на винилния си дом. Силви съумяваше да го надвика и с писклив глас разказваше за някакво пътуване до Италия, като гледаше със светнали очи мускулестото тяло на Илия, но даже и той не я слушаше. Донесоха нова бутилка вино — домакинята или оня братовчед, все едно. Джери вероятно разказваше на Владо вицове, защото и двамата се заливаха от смях. Наближаваше неизбежният момент, в който всички щяха да говорят едновременно и никой никого нямаше да слуша, как се повтаряха нещата, как тъпо, глупаво, празно се повтаряха нещата. Усети, че го заболява главата от пушека. Стана и излезе навън в двора, седна на някаква пейка под асмата до каменната чешма и затвори очи. Нещо се беше случило, нещо беше започнало, нещо хубаво, но той не знаеше, кой би могъл да каже. За да дойде на себе си, той изгони всички мисли, почувства главата си празна и свободна, както правеше преди концерт. След това отново отвори очи. Навън беше още светло. И не беше сам на тази пейка. До него седеше Теменуга, просто седеше до него, без да го гледа. Беше се вторачила в някакво снопче тревичка между плочките, сякаш то беше нещо важно.

— Как си? — попита тихо, без да го погледне.

— Добре — отвърна той, — опушиха ме вътре.

— И аз имам проблеми с дима. Затуй излязох.

— Пушачите са хора егоисти. Съобразяват се само със себе си.

В настъпилото мълчание той я погледна и за миг срещна погледа й, преди тя отново да сведе очи към снопчето трева.

— Хубава рокля имаш — каза той. — Пролетна такава. И много ти отива. Само че сигурно ще ти е студено с нея сега. Вземи сакото ми.

Тя отказа с жест, но очите й се оживиха.

— Наистина ли ти харесва? Аз сама съм я шила. Да.

Той я погледна учудено.

— Не вярваш ли? Честна дума, сам-сама. Мечтата ми е да стана шивачка. Това за мен е изкуство. Мислиш ли, че е изкуство?

— Може би, — отвърна той. — Ама разбира се, че е изкуство, — добави бързо, — даже повече, отколкото да възпроизвеждаш написани от някой друг ноти. Създаваш нещо, твориш. И… като облечеш някоя жена, подчертаваш хубавото в нея, разкриваш го, за да могат всички да го забележат, правиш я красива, даваш й индивидуалност, създаваш я донякъде като личност. Моделиерка.

— Е, моделиерка не, това е прекалено сериозно, това е за художници. И за такива, които… как да кажа, които искат да диктуват, да налагат. Е, да правят мода, значи — да уеднаквяват. Просто шивачка. Е, не по готови модели, не във фабрика, да променям, да импровизирам. По поръчка и… според моето естетическо виждане, ти го каза много точно. Да помагам на хората да бъдат красиви. Засега шия още по готови модели, ето тази рокля, например, е по списание, но и нея съм променила. Ето тук, на деколтето — и малко в рамената, а и в кръста. Исках да се вижда тази извивка на рамото…

— Имаш възхитителни рамене. Като онази с огледалото… е-е, на Веласкес, виждала ли си тази картина.

— Нейните са къде по-хубави от моите — засмя се тя.

— Знаеш ли какво, — той изведнъж се сети, че „Киев“-а виси на рамото му, — аз обичам да правя снимки, от малък се занимавам, хоби ми е. Ако не възразяваш, ще те фотографирам. Вярно, че лентата е черно-бяла, а цветовете много ти отиват, но и така е добре, а много ми се иска да запазя нещо от тази вечер. Ще ти изпратя снимката, разбира се. Докато не е станало съвсем тъмно.

— Там горе е още светло — показа тя някъде към баира, започващ от празното място зад къщата, — там е моето място, всяка вечер има страхотни залези. Ето това ще ти подаря за спомен от вечерта… един залез.

— Да ми подариш един залез? Това не е ли от…

— Да. Точно оттам.

— Един тъжен залез.

— Е не, защо ще е тъжен. Аз не смятам, че тъгата винаги е тъжна. Има и тъга на очакването, светла тъга, почти радостна.

— И ти смяташ, че той ще се върне?

— Разбира се, че ще се върне, аз го очаквам. Сигурна съм. Той просто винаги се връща, само че ние не можем да го познаем. Или просто го наричаме с други имена.

— Надежда? Очакване? Любов?

— Любов. Да, това е.

Бяха тръгнали по стръмната пътека нагоре през дърветата. И тя съвсем естествено беше хванала ръката му. Съвсем, съвсем естествено. Нали го водеше. Колко време вървяха така, Симо не можеше да си спомни. Сигурно доста. Накрая излязоха на билото. Оттук гледката наистина беше внушителна. Равнината долу беше нежно обгърната от розови изпарения, които не бързаха да се издигат нагоре, където ги чакаха облаците да ги погълнат и изпият тяхната сила. Вместо това те бавно бродеха над реката и я скриваха на места, като оставяха блясъка от отражението на залязващото зад хребетите на далечните възвишения слънце да ги пронизва с лъчите си, да им придава мистични обеми и форми и да ги позлатява. Симо веднага отвори фотоапарата и направи няколко снимки, после обърна обектива към нея и натисна спусъка — каквото излезе, светлината беше вече малко. Слънцето потъна във възхитените й очи, скри се в тях, от всички страни бързо пълзеше мрак, а с него и вечерния хлад. Без да я пита повторно, Симо покри раменете й със сакото си, задържа за миг ръцете си на раменете й. Тя му благодари с поглед и отново обърна очи към светещите контури на хълмовете, зад които току-що се беше потопило слънцето.

— Благодаря за залеза. Беше наистина… особен залез.

— Защото беше специално за теб, нали знаеш…

— Знам.

Пак замълчаха, той я прегърна. Пак естествено, съвсем естествено. За да не мръзне. Тя не се отдръпна, не се и притисна до него.

— Ех как ми се танцува! — каза изведнъж. — Можеш ли да си представиш. Танцува ми се…

— Ами нямаме музика.

— Как да нямаме. Погледни наоколо. Всичко е музика. Замръзнала.

— Беше тихо. Само отдалеч сред тишината се провираше песента на щурците и откъм близкото село глухо лаеше куче. Една голяма черна птица прелетя ниско над тях. И изведнъж отдалеч отекна гласът на кукувица.

— Ку-ку валс! — засмя се той. — Дами канят.

— Дамата те кани — поклони се тя и обви ръцете си около раменете му. Той запя тихо мелодията и я завъртя в танц. Той затананика мелодията на валса в ухото й.

— Ти помниш музиката?

— Нали съм музикант — отвърна тихо, — това ми е занаята на мене — музиката.

И продължи да пее.

Танцуваха дълго, дълго, докато мракът ги оплете в гъстата си мрежа. Лунният сърп беше още твърде тънък, за да хвърля достатъчно светлина и скоро той виждаше само блестящите й очи, или му се струваше, че ги вижда. Накрая се спряха — замаяни, задъхани. Стояха и мълчаха. Той я привлече към себе си и целуна устните й. Просто и естествено, сякаш че то се разбираше от само себе си. Устните й бяха твърди и топли. После тя го целуна, съвсем естествено и двамата останаха дълго с впити устни, заслушани в тишината и грохота на сърцата си под тъмното небе, докато небесният фенерджия палеше звездите една след друга, една след друга. Откъснаха устни и повече не се целунаха. Стояха и слушаха. Държаха ръцете си и стояха. И слушаха. Беше станало особено тихо, кукувицата беше замлъкнала. Тъмнината се спускаше все по-ниско, полепваше по лицата им, уютно ги завиваше в голямото си хладно одеяло. Стояха и слушаха. И чуваха само сърцата си, които биеха едновременно, може би поради допира на ръцете им и техният резонанс ритмизираше всичко наоколо, подреждаше вселената в разбираеми, земни, човешки форми и измерения. Където всичко е достъпно и близко, толкова близко, достатъчно е да протегнеш ръка — и ще го докоснеш.

Тогава тишината се разкъса от далечен лай на кучета, някъде под тях, промъкнаха се човешки гласове, смехове, тътен, бръмчене. После всичко утихна.

— Последният автобус — каза тя тихо.

— Последният автобус?

— Следващият е в шест и дванайсет сутринта.

— Значи ми се очертава дълга нощна разходка.

— Ами, как не. Знаеш ли колко е далече до центъра. Ще останеш да спиш у нас. Има достатъчно място.

— В никакъв случай. Аз обичам да ходя пеша.

Не искаше да използва случая, не искаше да се натрапва, да ги притеснява. И наистина имаше нужда от отрезвителна разходка.

— Ами хайде да ходим тогава — каза Теменуга и ръката й го поведе надолу в мрака.

По-късно, като си спомняше това завръщане, той се изумяваше как леко, ловко, без страх и без да се замислят, слизаха двамата по невидимата пътека в абсолютната тъмнина. Явно беше идвала често тук, може би всяка вечер и краката й бяха научили безпогрешно всяка извивка, всяка стръмнина. Нито веднъж не се спънаха, не се подхлъзнаха, пред тях не се изпречи храст или дърво.

Под лампата на двора седеше сестра й и пушеше. Изглеждаше уморена, но все пак намери сили да им се усмихне.

— Ето ви и вас най-после. Тъкмо започвах ле-екичко да се притеснявам за вас.

— Показах му Предела — обясни Теменуга. — Снимаше залеза.

— И как слязохте в тази тъмница?

— Познавам пътя добре. Не ми е нужно да го виждам.

— Ами хайде да влизаме тогава, че захладня. Ще пием уиски.

— Е не, аз все пак трябва да вървя, късно стана вече — каза Симо.

Но минута по-късно тримата все пак седяха на масата и гледаха как догарящия огън в камината хвърля своите отблясъци върху тъмната течност в чашите им. Беше почистено, пепелниците — изхвърлени, чиниите — прибрани, само четвърт торта с останала на нея свещичка все още ги чакаше. Домакинята я раздели на равни три части.

— За добрия завършек на вечерта — каза тя, — сложи си сода — обърна се към сестра си, — все пак нямаш още осемнайсет.

— Аз съм малка — засмя се Теменуга, — малка съм и отивам да си лягам.

Близна от уискито в чашката си, отхапа от тортата в чинийката си, стана, погледна Симо с нежност и, като че, с някакво очакване, поне така му се стори тогава, свали сакато му от раменете си, остави го на стола, обърна се и с тихи стъпки излезе.

— Ох, сестрите, сестрите! — пропя мелодично домакинята, — радост и отговорност са те. И аз какво да правя, като орлица бдя над нея, като орлица. Наздраве.

Отпиха от уискито. Сухо. Без лед и сода.

— Ама ти наистина, защо не вземеш да останеш? За къде си се забързал, самолета ви утре нали е след обед. Място има, сутринта си хващаш автобуса.

— Не, аз обичам да ходя. То не е и чак толкова късно, като си помислиш, няма и единайсет, до полунощ със сигурност ще съм си в леглото.

— Абе то има и нощни таксита. Ама как да ти поръчам, като нямаме телефон тука. Е, щом така си решил.

Не настояваше повече. Явно и за нея беше по-удобно така, единствено от учтивост му беше предложила два остане, надявайки се да не се съгласи.

Но той не си тръгна веднага, поговориха си за туй, за онуй, попита го за диригента — професор в Консерваторията, да, ако не беше той нито фестивала щеше да го има, нито филхармонията им, той я създаде в тази далечна провинция и с нокти и зъби се бори за това да съществува тук този остров музикална култура. Защото надеждата последна умира, когато дойде до умиране. Последна. А много преди нея — и вярата, и любовта. Надеждата е най-жилава. Непостоянни са, каза той, нали са жени и трите, в женски род, затова са непостоянни… Чакай, как така дойде дума до надеждата? Ами да. Сети се. Как не можа да му дойде по-рано на ума, точно така се казваше домакинята — рожденичка: Надя, Надежда. Най-обикновено често срещано, тривиално такова едно женско име, затова го беше и забравил, а ето, че сега си го припомни — Надежда.

До хотела стигна към един, но почти не усети пътя. Беше замаян от онова, което се беше случило, от алкохола и от цигарения дим. Вървеше и си мислеше. За момичето. Отново усещаше раменете му, ръцете му, гърдите му, устните. Какво ли щеше да бъде, ако все пак беше останал? Едно е ясно, веднага като се върне в София, ще прояви филма и ще й изпрати снимките, ще й напише писмо, тя ще му отговори и така лека-полека… И макар наистина да го мислеше, още тогава по някакъв начин добре знаеше, че нищо подобно няма да се случи. Както и не се случи. Какво стана с филма? Имаше ли снимки? Ето, че и това не може да си спомни — имаше ли снимки.

Латерната отдавна беше свършила с кукувичия валс и сега, няколко песни по-късно, стържеше валса от оперетата „Виенска кръв“ — познато парче, толкова пъти по толкова поводи свирено.

Момичето в ъгъла гледаше право към него, като да се опитваше да си спомни откъде го познава и познава ли го изобщо. Старците на преден план, водещата към момичето линия на масите, кафемашината като черен контрапункт в ляво — композицията беше перфектна. Почти автоматично извади фотоапарата, нагласи нужната чувствителност и направи три снимки. Да, тези очи като че ли бяха същите, поне приликата беше поразителна, тогава така му се стори, ами ако й беше дъщеря? Сега тези очи го гледаха студено и даже малко враждебно. Кимна учтиво и се приближи до нея.

— Извинете за безпокойството — каза той с възможно най-учтивия тон, на който бе способен. — Симеон Игнатов, музикант. Но се занимавам и с фотография, както видяхте сама. Подготвям изложба в града, където живея, ето визитната ми картичка. Тези фотографии направих с ваше участие, можете да ги разгледате на монитора. Макар, че е общ план, все пак има известна концентрация върху лицето Ви, затова се смятам задължен да Ви попитам. Според закона за личното пространство, съм длъжен да поискам разрешението Ви, ако реша да публикувам или изложа една от тези три снимки. Естествено, ще Ви изпратя файла, както и хартиена разпечатка на адреса, който ми дадете.

Тя го погледна някак разсеяно, надникна в монитора, без какъвто и да е интерес, повъртя визитната картичка в пръстите си, без да я прочете, върна му я обратно и каза:

— Не възразявам. Правете каквото щете.

— А ще желаете ли…

— Няма да желая. Приятен ден.

И се обърна настрана, за да покаже, че разговорът е приключен.

И от къде на къде, как можа да си въобрази някаква, и най-малката прилика? Нямаше нищо общо с онова лице, което спомена му възкреси, нито овала, нито формата на очите, устните, носа, косата, абсолютно нищо общо. Нямаше ги и трапчинките, разбира се, от къде на къде да ги има. Явно музиката го подведе и го вкара в заблуждение с построенията си, поведе го по хлъзгави, несигурни пътеки там, където вече нямаше залези, изобщо нищо нямаше. Отдавна. Момичето напомняше по-скоро онова от целувката пред кметството — знаменитата фотография на Дуано, която беше гледал, когато се обади кукувичката от латерната. Дали е жив моделът още? На колко ли години трябва да е? Тази тука спокойно може да й е правнучка.

Погледна часовника на стената, време беше. Докато слезе, латерната беше замлъкнала. На улицата човекът с каскета прибираше монетите от чинийката в една торбичка и после закачули пъстрия сандък с прокъсан брезентов калъф. На ъгъла пред витрината на един сладкарски магазин стояха прегърнати Ищван и Людмила, той й шепнеше нещо на ухото, на какъв език, е, на езика на любовта, да не издребняваме сега, тя се беше изчервила даже по врата, притискаше се до него и бързо-бързо кимаше с глава. Дано не трябва да ги чака, все пак свирките са в багажника на колата. Ами ако вземе да ги фотографира ей така, гугутките мамини, още една снимка за изложбата и то перфектна — с отраженията им на фона на шоколадовите торти, пастички, пирамиди от бонбони. Любовта е сладка! Какъв скандал щеше да се разрази в клюкарското градче, какъв шум щеше да вдигне изложбата му в оркестъра, а можеше и до съд да се стигне — за нарушаване на личното пространство. Е, не заради това де, ама наистина няма да ги снима, даже за лично ползване. Нередно е. Това за снимката той си го помисли само на шега, какво му е направил Ищван, че да му съсипва живота по този начин, добър човек е, услужлив, разбран, докара го с колата, някога бяха даже приятели. Като е решил да се прави на юноша на тези години, негова си работа. Недоизживени илюзии. Щом му харесва! Ще се направи, че не ги е видял, разбира се, да не им е неудобно, ще мине по другия път към концертната зала, по моста над реката пред главния вход. Малко повече ще повърви, е, голяма работа.

Когато се появи на моста, автобусът с оркестъра тъкмо завиваше към паркинга. Реката мързеливо се влачеше нанякъде мътна, намирисваща на тиня и боклуци. По парапетите бяха окачени модерните в последно време катинари на вечната любов. Под тинята на дъното ръждясваха стотици ключета.

 

$type=Разказ

$labels=Етюд, Съвременна проза (XXI век), @От автора, @Публикувано първо в Читанка