Георги Караджов
Музика (2) (триосоната)

II

Сънуваше музика. Леко, въздушно, със скоковете на сърна се движеше в самата й същност, в лабиринтите между огромни, висящи във въздуха причудливи фигури, спираше, връщаше се назад, вслушваше се, обикаляше в кръг, проправяше нови пътеки — тежките, сякаш непоклатими форми отскачаха покорно само като ги докоснеше. В работата му прекрасната координация на движенията беше ковачница на ритми. Колкото повече навлизаше навътре в същността, колкото повече приближаваше центъра на лабиринта, толкова по-сини, по-стъклено прозрачни, по-леки ставаха формите, но той нямаше време да спре и да им се възхити, той бързаше, бързаше, бързаше. Изведнъж долови тихи гласове. Спря, опита се да разбере за какво говореха, леко се плъзна в посоката, от която идваха. В центъра на построението видя кръгла кристална зала с голяма маса и няколко стола. На столовете седяха сериозни, официално облечени мъже. Понечи да ги поздрави, но се смути и незабелязано се отпусна на единствения свободен стол. Говореше млад, среден на ръст мъж с посивяла брадичка. „И Метастазио, да, — казваше той. — Наистина аз написах нотите, аз покачих девицата на кладата, но Клодел — как само прилича името му на «клада» — да, той написа ораторията, аз само му помагах“. „Музиката е послушна дъщеря на поезията — каза беловлас старец, седящ от лявата му страна. — Тя се ражда от думите, от тяхната интонация, остава й само послушно да следва текста“. „Едно и също е! — възрази голобрад мъж с бледо изпито лице от другия край на масата, — текст и музика. Не две части на нещо общо, едно са. Затова трябва да се пее на латински, тъкмо защото този език е забравен. Текста не трябва да разбира никой, той има смисъл само като звучене, като музика на изговора. Която и трябва да доразвием“. „Все пак — отговори първият — когато изписваш «Домине», върху сричката до — всички пеят нотата «до». Ти извеждаш текста от неговата конкретност към абстракциите, които носи, разлагаш го до срички, съединяваш семантиката му с неговата фонетика“. „Там е — обади се, сякаш на себе си, мъж на средна възраст, седнал в страни от масата върху пода, пишещ нещо в малко кафяво тефтерче, — там е, мисля, че я намерих — в различието между значение и звучене на текста, в допирната точка на това противоречие“. „Поезията?“ — попита беловласият, като отпи глътка вино от тежката чаша пред себе си. Седналият на земята кимна, огледа се, вдигна внимателно една отронена троха, сложи я в устата си и пак се наведе над тефтерчето си. „Музиката я създава народът — издекламира някой меко от самия край на масата. — Ние само я аранжираме“. Гласовете зажужаха по-тихо. Непоканеният оглеждаше говорещите, залата, странната светлина, не идваща отникъде, просто съдържаща се в частиците на въздуха, не смееше да погледне нагоре, за да не го смаже огромния купол с бездънността си. Точно тогава забеляза сред седящите човек, облечен не като другите, а с окъсана стара дреха, разчупващ голям кръгъл хляб, човек с много тъжни очи и властна красота. До него, почти облегнат на гърдите му, русокос юноша го питаше нещо шепнешком. Мъжът отговори тихо: „Комуто подам натопения залък. Той ще бъде“. Натопи един залък хляб в блюдото пред себе си и протегна ръката си. Към него. „Хайде, — каза меко, — имаш работа. Иди, свърши я“. Ужас изпълни цялото му тяло. Поиска да извика „Не аз, защо аз!“, но гласът не излизаше от гърлото му. Залата се пропука, тъмни облаци нахлуха от всички страни, ослепителен мрак, мощен акорд в тромбони — и се събуди. Будно тялото се оказа оловно тежко, не беше възможно да го раздвижи. Лежеше безпомощен като на дъното на пропаст и още чуваше акордната поредица на тромбоните, слизането, стъпка по стъпка, на Певеца към Дъното.