Георги Караджов
Музика (1) (триосоната)

I

По дългата колонада на вътрешния двор. Тихо пролетно утро. Манастирски аромат на старо дърво жадно всмуква измития от ранния дъжд въздух. Весело безразборно чуруликане се блъска в арките, разсипва се по плочите, разтваря се в кадифения кънтеж на енергичните му стъпки. На пръсти се промъква далечна, но все по-настойчива музика. Някъде във вътрешността на сградата виола да гамба упражнява пасажи от триосоната. Вратата, масивна, с дърворезба — антична арфа — утринното слънце оживява, настройва дървените й струни. Залата с тъмнокафявите плюшени драперии меко приютява вишневите звуци на виолата. В хладния мрак единственото светло петно — малко открито прозорче, в него — цяла от светлина — гамбистката, удивително млада, почти дете, сериозно съсредоточена в звуците. Ренесансови къдрици, тъмноруси. Музиката внезапно секва, момичето повдига кафяви бездънни очи и изпуска лъка, който описва дъга във въздуха и бавно, много бавно започва да пада. Погледите се сплитат. Звуци от светлина, нежни мълнии. Като при светкавица, в безкрайно малка частица от мига мракът е разпилян и нещата бързо обличат форми, обеми, цветовете, светът се забулва във видимост, израз, образ…

Музиката се появи веднага, потече буйно през него и той направи неволно движение с ръка — да не се удави. Нотната хартия, грижливо подредена върху махагоновия шкаф, поиска да полети, блъсна се във въздуха, посипа петолинията си те се разпиляха по пода. Мастилото изписа огнена диря след извисилото се перо и послушно притихна върху точката на нотния ключ. Ромбоидите на нотите закапаха като дъжд. Гамбистката се наведе над коленичилия на земята пишещ мъж. Нотите любовно докосваха раменете, ръцете, откритата й шия, галеха строгите й страни, надничаха плахо в сериозните очи, на дъното на които като цвят се разтваряше обещание за усмивка. Последна нота. Тактова черта. Очите му задъхано притичаха през написаното. Още мастило. Заглавие. „Ла музика“. Перото замръзна във въздуха, в спрелия миг безтегловност увисна тежко между тавана и каменния под. И тишина, която можеш да пипнеш с ръка.

Падащият лък най-после достига пода и се удря в него. Мъжът се сепва от трясъка, навежда се леко, повдига лъка и го подава на момичето. Обърканост, виновност, кратка блажена паника измества за миг строгостта от кафявите очи. Ръката протяга нежна длан, за да поеме подадения лък, светлина заиграва по гладките тънки пръсти, почти прозрачно бели, тиха светлина, изцедила звуците, капките музика, които е съдържала в себе си, уморена. Мъжът поема ръката и полага в нея лъка. Тогава масивната врата с трясък се отваря, шум, блясък, гласове нахлуват в стаята, създавайки предсътворителния хаос на репетицията. „Добро утро — казва мъжът тихо. — Моля, вземете нотна хартия, имам нова мелодия за риторнела на музиката“.