Дийн Кунц
Голям малък живот (2) (Спомени за едно радостно куче)

2. Животът преди Трикси

Невинаги сме имали щастието да живеем в Нюпорт Бийч, Калифорния, и аз невинаги съм бил такъв човек, който хвърля вината за повредените картини върху кучето, защото допреди Трикси не съм имал куче.

Израснах в Бедфорд, Пенсилвания, където живеехме с майка ми и баща ми в претъпкана четиристайна къща, построена от бащата на майка ми. Много обичах дядо Джон, но въпреки множеството му таланти той разбираше от жилищно строителство, колкото аз от сърдечна хирургия.

Дълбоко между гредите на тавана в постоянно влажната изба имаше две крушки, които позволяваха да осветлим тъмнината само до зловещ сумрак, който по никакъв начин не нарушаваше спокойствието на заговорническите колонии от плесени в ъглите. Като дете почти вярвах, че плесените са зли съзнателни същества, които само дебнат да сваля гарда.

След деветия си рожден ден започнах да участвам в грижите за котлето. Железният звяр се намираше срещу вратата на склада за въглища. Сутрин изтърсвах скарата, за да събера пепелта и сгурията в коша, вкарвах въглища с лопатката и запалвах подпалките, за да се разгорят по-бързо въглищата. Вечер преди неучебните дни заривах огъня, за да има горещи въглени на сутринта и да се поддържа отоплението през нощта.

Зариването на огъня винаги се оказваше безумство. Това не беше форсирана с вентилатор система за отопление. Топлината се издигаше през голяма желязна плоча до пода на дневната, а после пълзеше толкова бавно към горния етаж, че в мразовитите зимни утрини чашата вода, оставена за през нощта, се превръщаше в лед.

Докато не станах на дванадесет, нямахме баня, а само душ на едната стена на избата над канал в бетонния под. Водата за душа и пералнята се топлеше от керосинова горелка, изобретена от пироман. Голяма стъклена кана се обръщаше, за да напоява с гориво пръстеновидния фитил. Цялата конструкция беше нестабилна и аз всеки момент очаквах керосинова експлозия, която да ни превърне в живи факли.

Развинтеното въображение е благословия, ако човек възнамерява да стане писател, но то е също и проклятие. Понякога в склада за въглища се чудех дали няма точно сега лопатката да се превърне в бледата ръка на труп, скрит под антрацита. И тъй като баща ми винаги ни плашеше с насилие, бях сложил него в ролята на убиеца.

Мога да кажа две положителни неща за избата. Първо, от чешмата там течеше топла вода, докато в кухнята имаше само студена, идваща с помощта на ръчна помпа от кладенеца. Второ, макар да бъкаше от паяци, осмокраките преследвачи бяха по-малко, отколкото във външната тоалетна.

Когато бях на единадесет, майка ми получи скромна сума от прехвърлянето на имотите на дядо ми и я използва, за да направи вътрешна водопроводна инсталация и канализация: малка баня с течаща топла и студена вода и чешма на мястото на ръчната помпа в кухнята. Смени и покрива от асфалтова хартия с битумни керемиди.

Имахме чувството, че сме се преместили в нова къща. Все пак сега имахме лъскав порцеланов трон, вместо дървена пейка с дупка и дебнещи отдолу паяци.

Макар да нямахме много вещи, винаги съществуваше опасност да изгубим всичко, което притежаваме. Неизменният ни танц с разорението произтичаше от убеждението на баща ми, че припечеленото ще бъде пропиляно, ако отиде за плащане на сметки и ипотека, при положение че покерът и заровете му даваха възможност да учетвори състоянието си само за една вечер.

Ако ли пък картите и заровете му изневеряха, нужна му бе утехата на бара. Почерпката на всички присъстващи му позволяваше да мине за богаташа, който си мечтаеше да бъде.

Извън бара и хазарта баща ми смени четиридесет и четири местоработи за тридесет и пет години, много от които като продавач и застрахователен агент. Неведнъж беше уволняван, защото бе ударил шефа си — а това никога не е хитър кариерен ход — или колега, който го е обидил. Понякога напускаше, защото се чувстваше недооценен, а може би и защото не е имало нито един човек, когото да иска да удари, и следователно работният му ден е бил доста скучен.

Въпреки че майка ми беше стройна, хубава и добросърдечна, баща ми тичаше по други жени. Поне две от тях бяха кечистки. През 50-те години жените в кеча бяха също такава рядкост като безръките китаристи и определено не изглеждаха като красавиците по бикини, търкалящи се в кал през 70-те. Баща ми имаше връзки с кечистки, които имаха по-големи бицепси и по-дебели гласове от него самия.

Случеше ли се телефонът да иззвъни след полунощ, винаги беше някой барман, който ни уведомяваше, че баща ми е мъртвопиян и трябва да бъде изнесен от заведението, преди да дойде време да затварят. Ако барът се намираше на няколко километра от къщи, двамата с майка ми отивахме дотам пеша и го натоварвахме в колата му.

Веднъж една жена на бара помоли майка ми да я закараме до тях, защото приятелят й я бил зарязал. Яката блондинка се беше накъдрила толкова ситно, че къдриците й можеха да послужат за животоспасяващи шок-абсорбери, ако някой я фраснеше по главата с чук.

Усетих, че всъщност добродушната ми майка съжалява, задето няма под ръка чук, но бях твърде малък, за да се досетя, че гаджето на блондинката не си е тръгнало, а е припаднало, и че това всъщност е моят старец. Просветлението дойде следващата вечер, когато лежах в леглото си и слушах как родителите ми се караха за къдравелката.

Вследствие на среднощните отцеспасителни експедиции и други горчиви преживявания, свързани с поведението му, аз израснах в състояние на постоянно смущение. Недостатъците на баща ми бяха широко известни и аз потръпвах, когато ме питаха дали съм момчето на Рей Кунц. Вместо да отговоря директно, казвах, че майка ми е Флорънс Кунц, защото тази асоциация не беше свързана с нищо срамно.

От момента, в който ме видели в люлката, две от лелите ми били убедени, че и аз не струвам нищо, също като баща ми. Ако ме зърнеха да се препичам мързеливо на слънце, лицата им помръкваха и те мрачно заявяваха: „Също като баща си“, все едно другите седемгодишни момчета вече печелеха стотици долари, като продаваха лимонада, или се записваха доброволци да изхвърлят подлоги в старчески домове.

Липсата на интерес към мен у баща ми, пристъпите му на гняв и насилие, когато се напиеше, заплахите му, че ще убие себе си (и нас), страданието и тревогите, които причиняваше на майка ми, не ме нараняваха така дълбоко, както срамът от публичното му пиянство, тичането подир фустите, склонността да се фука и други привички, които го превръщаха в обект на клюки и презрение.

В гимназията бях срамежлив и несигурен юноша и компенсирах ниското си самочувствие с бързи шеги. Играех клоуна на класа, а умението да боравя с езика беше моят щит и меч.

В никой друг аспект на живота ми свенливостта не се проявяваше така силно, както в общуването ми с другия пол. Ако поканех момиче на среща и то ми откажеше, повече никога не я канех. Можеше да е отказала с искрено съжаление, можеше наистина майка й да е в болница, баща й да лежи с два счупени крака, а любимата й сестра — заточена в 23-ти век след таен експеримент на правителството за пътуване във времето. Аз обаче бях убеден, че тя вижда в мен баща ми и смята, че би било по-умно да подпали косата си, отколкото да приеме моята покана за танците в училище и млечните шейкове в сладкарницата.

През последната година в гимназията обаче се появи Герда Чера. И преди някои момичета ме бяха привличали, очаровали, запленявали, но никоя не бе успяла да ме омагьоса. Не се бях влюбвал. Всъщност си мислех, че не можеш да се влюбиш, ако си роден след 1890. Дребничката, грациозна, красива Герда имаше мек глас, който с всяка дума звучеше интимно и романтично. Като кажеше: „Нещо виси от носа ти“, сърцето ми литваше. И не на последно място, притежаваше неземно самообладание.

Фактът, че въпреки цялата си срамежливост я преследвах от гимназията до предложението за женитба, е доказателство за влиянието й над мен — особено като се има предвид, че четири пъти ми отказва.

Първия път, като чу коя вечер се надявам да я заведа на кино, отвърна, че ще работи в химическото чистене. Преди, ако някое момиче, гипсирано от глава до пети, ми откажеше заради неподвижността си, щях да сметна, че в действителност ме намира за отблъскващ, и повече никога нямаше да я доближа. Но ето че седмица по-късно потърсих Герда с нова покана.

Този път тя ме осведоми, че ще работи на бара за освежителни напитки в киното. Тази млада дама или беше изнамерила нов смисъл на думата „трудолюбие“, или не си спомняше лъжата за химическото от предната седмица.

След две седмици, които ми бяха нужни, за да възвърна куража си, отново я поканих на среща, само за да открия, че въпросната вечер има ангажимент като бавачка. Звучеше искрено, но пък и всички са вярвали на Хитлер, когато е твърдял, че няма да нападне Полша, а всички знаем как са се развили нещата. Не мислех, че Герда планира нашествие в Полша, и ми се искаше да вярвам, че все още имам шансове с ухажването й, затова приех благосклонно и третия й отказ.

Тъй като имаше опасност да се почувства преследвана, ако не и притисната, и да отхвърли четвъртата ми покана, като си подпали косата, аз размишлявах седмици наред, преди да я поканя да отидем заедно на събитие, което тя бездруго трябваше да посети. Всяка година беше избирана за президент на класа си и затова аз я поканих на танците на курса.

Когато тя за пореден път отклони поканата ми с твърдението, че ще бъде заета, аз й напомних с тон, който намирах за много сериозен, макар че като честен мемоарист трябва да призная, че повече напомняше на жалък хленч:

— Но ти трябва да отидеш на танците, те са танците на курса, а ти си негов президент!

— О, аз ще ходя — каза тя. — Но първата част от вечерта ще продавам билети на вратата. После имам една смяна на музикалната уредба, после една смяна на бара за освежителни напитки, а накрая ще чистя салона.

Аз заявих, че това са четирите ми любими неща, който най-много обичам да правя на срещите си, и така не й оставих друг избор да се отърве от мен, освен да ме цапардоса с чантичката си и да се разкрещи за полиция.

Тя обаче само се усмихна и каза:

— Добре.

С мекия й глас думата прозвуча като вричане във вечна любов. И тъй като в този момент нищо не висеше от носа ми, аз се почувствах като Кари Грант.

По-късно щях да науча, че баща й, обущар в Бедфорд, емигрирал в Щатите от Италия и още хранеше някои представи от Стария свят, като например че тийнейджърите трябва да работят. Герда наистина имаше почасова работа в химическото и киното и допълваше доходите си като бавачка. От тринайсетгодишна купуваше сама дрехите си или платовете за тях, защото на всичко отгоре беше и добра шивачка.

На първата ни среща между продажбата на билети, пускането на плочите, раздаването на напитки и чистенето на салона намерихме време само за един танц, но пък много се смяхме заедно.

Въпреки всичко, след като я изпратих до тях и й пожелах лека нощ, започнах да се притеснявам за впечатлението, което съм направил. Мина ми през ума да се прибера вкъщи и да й се обадя, за да я помоля за официална оценка на срещата, но реших, че ще изглежда твърде отчаяно.

Следващият ден, неделя, ми се стори безкраен, сякаш Земята беше започнала да се върти значително по-бавно. Понеделник сутринта в училище бях залегнал в засада до шкафчето й, когато тя излезе от класната си стая. Очаквах нещо като учтив поздрав, придружен от твърдение за амнезия по отношение на съботната вечер. Вместо това тя каза, че се е смяла толкова много през петте часа, които прекарахме заедно, че на другия ден я болял коремът.

Винаги съм мислел, че момичетата намират срещите с мен за болезнено изживяване, но това беше хубава болка. Продължихме да излизаме. И да се смеем заедно.

Помолих я да се омъжи за мен и тя го направи.

Малко след колежа и сватбата аз започнах работа в един правителствен проект за борба с бедността и останах там седем месеца — достатъчно дълго, за да разбера, че тези програми обогатяват хората, които ги движат, но инак само създават още повече бедност. А ниското заплащане удължи собствената ми сиромашия с още половин година.

Герда беше счетоводител и беше работила няколко години в банка, но не можеше да си намери такова място в малкото градче Сакстън в Апалачите, където аз преподавах на деца в неравностойно положение. Започна работа на парче в обувната фабрика. Всеки работен ден вземаше служебния автобус в четири сутринта и пътуваше четиридесет и пет минути през планината, за да стигне до завода.

Бяхме се оженили с няколкостотин долара, стара кола и дрехите на гърба си. От малкото къщи под наем в Сакстън само една имаше вътрешни водопроводи и канализация. След като само десет години по-рано бях спрял да използвам външния санитарен възел, сега нямах никакво желание да се връщам към него. Наемът беше шестдесет и пет долара месечно — повече, отколкото можехме да си позволим, но се лишавахме от други неща, за да го плащаме.

В къщата нямаше нито хладилник, нито печка. Купихме си употребяван хладилник и електрически котлон. През фурна и само с един котлон Герда приготвяше чудесни ястия и можеше дори да изпече всичко, което ни се приядеше, с изключение на пай, защото отдолу прегаряше, а отгоре оставаше суров.

Във финансово отношение годината беше тежка и ние работехме много. Но бяхме щастливи, защото бяхме заедно.

След Сакстън се преместихме в района на Харисбърг, където преподавах английски език в гимназията в продължение на осемнадесет месеца. Тогава Герда ми направи предложение, което промени живота ни. В свободното си време пишех и бях продал няколко разказа и две романчета.

— Ти искаш да бъдеш писател — каза тя. — Затова остави учителстването. Аз ще издържам семейството пет години. Ако за пет години не пробиеш, никога няма да успееш.

Понякога твърдя, че съм се опитал да се спазаря за седем, но с нея трудно се преговаряше.

Толкова години по-късно все още благоговея пред вярата й в мен и любовта, която бе вдъхновила това предложение. Предвид обстоятелствата тогава — нестабилни финанси, ограничени перспективи, повече откази, отколкото одобрения от страна на издателите — доверието й изглежда невероятно. Макар да се надявам, че с годините съм станал човек, способен да отправи същото предложение към нея — стига аз да имах талант за математика, а тя за думите — изпълва ме смирение, защото по онова време изобщо не бях толкова добър.

Израснал в бедност, обграден от психическо и физическо насилие, вечно засрамен от подвизите на баща си, на двадесет и няколко години аз бях мъж, който изпитваше почти детинска потребност от одобрение. Имах отчаяна нужда да се доказвам и в резултат взех редица погрешни решения в работата си. Бързо се доверявах на хора, които не заслужаваха доверие, вярвах на очевидно измамни обещания и с готовност приемах лоши съвети, стига да идваха от хора, които уж знаят повече — особено ако ме манипулираха с похвалите си. Герда, винаги отличен познавач на човешкия характер, знаеше във всеки един момент къде греша и се опитваше да ме отклони от пропастта, но трябваше да минат години, докато осъзная, че единственото одобрение, от което имам нужда — освен Божието — е нейното. Герда е била пътеводната ми звезда през целия ми живот като възрастен.

Когато някои представители на двете фамилии, пък и други познати научиха, че аз по цял ден пиша романчета, а Герда носи вкъщи бекона, че и яйцата, и картофите, които вървят с него, приеха това като доказателство, че наистина не ставам за нищо, също като баща си. Оплакваха Герда, а от време на време предизвикваха и мен.

Що се отнася до мен и Герда, ние по ред причини изобщо не приемахме възможността за провал. В края на петгодишния срок тя напусна службата си, за да можем да работим заедно. Занимаваше се с финансите ни, правеше проучвания и ме облекчаваше от всички ежедневни задачи, които хабяха творческата ми енергия и откъсваха пръстите ми от пишещата машина.

По онова време вече изкарвахме прилични доходи, макар и да не бяхме забогатели. През следващите пет години качеството на написаното от мен се подобряваше, но напредъкът в занаятите и изкуството рядко бележи възход във финансовото измерение. След една пенсилванска пролет, в която четиридесет дни не видяхме синьо небе (колко библейски звучи!), се преместихме в Калифорния заради по-хубавото време, пък и заради възможностите да пиша сценарии. В първите ми холивудски опити обаче този филмов бизнес ми се видя неудовлетворителен и потискащ. Знаехме, че авторите идват и си отиват и че ако не стана важен за каталога на някой издател, рано или късно ще стана един от отишлите си и забравените.

Към 1980 успехът вече ме навестяваше. Двадесет и девет години по-късно, докато пиша тези редове, продажбите на моите романи по света наближават четиристотин милиона екземпляра. Критиците се отнасят благосклонно към мен, читателите — още повече.

Освен страст към английския език и безмерна любов към разказвачеството, успехът изискваше упоритост и безброй часове усилна работа. Основното преживяване в живота на двама ни с Герда е усърдният труд — поне по шестдесет часа седмично, често по седемдесет, понякога и повече.

Вярата ни казва, че когато настъпи последният ни час, най-добре е той да ни завари заети с молитва или с работата, на която сме се посветили с радостното разбиране, че тя е другата съдба на човека, след рая. Ако се върши старателно и почтено, тя е олицетворение на подчинението на висшия ред, форма на покаяние.

Години наред, отдадени на работата си, говорехме да си вземем куче. Дори по време на финансовите ни затруднения се обграждахме с красота — евтини плакати, вместо оригинална маслена живопис, шарени стъклени вази, вместо кристални — защото красотата успокоява изтормозения ум и вдъхновява. Кучето може да бъде живо произведение на изкуството, постоянно припомняне за изключителния замисъл и спиращите дъха детайли на природата, красота на четири лапи. А с всяка изминала година все повече се убеждавахме, че този свят е дълбоко загадъчно място, а нищо не потвърждаваше чудото на съществуването по-ясно от това, което виждахме да се случва между кучетата и хората със затруднения в „Кучета компаньони за независимост“^[1]. Да бъдеш настойник и другар на куче, е още един начин да вникнеш в мистерията на света.

Знаехме, че кучетата не получават достатъчно любов, ако живеят предимно на двора, че те са животни, създадени да живеят в глутница и тяхната глутница е семейството, че кучето изисква почти толкова време, колкото и детето. Колебаехме се да направим тази крачка заради работния си режим, пък и защото след повече от три десетилетия брак си бяхме изградили ритъм, който се бояхме да нарушим.

Но ето че през септември 1998 година в живота ни най-после се появи куче. През следващите девет години тя често ни удивяваше, редовно ни изненадваше, винаги ни доставяше безкрайно удоволствие, а понякога предизвикваше у нас чувство на почуда, което ще запазим до края на живота си. Също както всеки мъж или жена е не само мъж или жена, но и дух, малко или много покварен, така това куче беше не само куче, но и дух, толкова непокварен, колкото никой човешки дух не може да бъде. От всички същества на този свят, които са ме променили към добро, това куче отстъпва единствено на Герда, освен това даде много не само на мен, но и на съпругата ми.

Това куче беше най-радостният представител на своя вид. Притежаваше всички добродетели, които едно куче може да притежава. Беше пряма като всички свои събратя. Но в същото време беше изключително и не по кучешки, а по някакъв съвършено неприсъщ на кучетата начин интелигентна, също и постоянно загадъчна, способна на невероятно сериозно поведение, което не беше израз на настроение, а някаква церемониална тържественост, сякаш наблюдаваше важна истина, скрита в мига, и й се искаше хората също да я съзрат. Двамата с Герда не бяхме единствените свидетели на това поведение. Колкото повече го осъзнавах и слушах за него от други хора, толкова повече се отварях за промените, които това специално куче провокира в мен.

Представям ви Трикси.