Дийн Кунц
Голям малък живот (1) (Спомени за едно радостно куче)

1. Един призрачен момент, около който се върти цялата история

Страшничкият момент, тъй важен за нашата история, се случи една вечер преди повече от десет години.

Трикси — тригодишна златиста ретривърка с неповторима красота и в отлична форма, осиновена предния септември, живееше вече четвърти месец с мен и съпругата ми Герда.

Тя беше радостна, любвеобилна, смешна, интелигентна, забележително послушна. Освен това беше по-хладнокръвна и горда, отколкото някога съм мислел, че може да бъде едно куче.

Тя съвсем неочаквано вече бе успяла да ме промени като човек и като писател. Едва сега започвах да разбирам същността на тези промени и накъде ме водеха те.

Януари, 1999 година

Първата ни къща в Нюпорт Бийч, в квартала „Харбър Ридж“, имаше невероятно дълъг коридор на горния етаж — по-точно вътрешен балкон над фоайето долу. Понеже беше застлан с килим и следователно предлагаше чудесна триеща повърхност за лапи, а покрай стените му нямаше нищо чупливо, аз често си играех там с Трикси при лошо време или в хладните зимни вечери, когато слънцето залязваше рано.

Отначало й хвърлях топка или кучешка играчка. Кучешката играчка беше петнайсетина сантиметра дълга, направена от твърда гума с дупка в средата. Човек можеше да натъпче там смес от фъстъчено масло и гранули и кучето да се занимава с нея повече от час. Аз лично съм пробвал това два пъти, но Трикси успяваше да изчопли вкусната смес за около пет минути — по-малко, отколкото ми трябваха, за да я приготвя.

Една вечер гумената играчка отскочи силно и се удари в малка картина с маслени бои и скъса платното. Картината беше много стара и една от любимите на Герда.

Няколко дни по-късно, когато тя забеляза белята, аз веднага се оправдах:

— Кучето го направи.

— Дори да се изправи на задните си крака, пак не е достатъчно висока да я достигне — възрази Герда.

Уверен в непоклатимата си логика, аз отвърнах:

— Кучето беше тук, в коридора. Играчката беше тук. Играчката е на кучето. Кучето искаше да си играе. Ако кучето не беше толкова сладко, аз нямаше да искам да си играя с него. Коридор, куче, играчка, сладко, игра — белята с картината беше неизбежна.

— Значи, казваш, че кучето е виновно, защото е сладко.

Нямаше да позволя добре обоснованата ми позиция да пострада заради дребни подробности. Настъпи моментът да прибягна до резервното обяснение, което си бях подготвил:

— Освен това, може да не е достатъчно висока, но знае къде държим малката стълбичка.

И така, заради повредената картина занапред, когато играехме в коридора, ни беше забранено да използваме гумената играчка. Нещо повече — вече нямах право да хвърлям тенис топката, а само да я търкалям.

Обясних новите правила на Трикси, а тя ме гледаше със сериозно изражение.

— Това е ценен урок — заключих аз. — Сигурен съм, че ако след като повреди картината, веднага беше отишла при майка си и си беше признала, сега нямаше да имаш това петно върху името си.

В тон с новите правила аз винаги засилвах топката с движение в китката, за да й придам достатъчно скорост да стигне до края на коридора. Трикси се спускаше след нея, като или я заграждаше, или я улавяше във въздуха, ако отскочеше от подпората на парапета. Бързо ми я връщаше, а аз веднага я изстрелвах отново. След двайсет минути хълбоците й започваха да потрепват, тя изплезваше език и макар все още да намираше тенис топката за безценно съкровище, беше готова да ми я повери за известно време.

Двамата лягахме един до друг на пода, Трикси дишаше тежко, а аз галех буйната й златиста козина, докато тя си поеме въздух.

От първата седмица, в която се появи в живота ни, двамата с Трикси почти не бяхме пропускали ден да полежим заедно на пода и да се погледаме в очите. На мен това ми действаше успокоително поради очевидната причина че гушкането с любящо куче винаги действа успокоително. Беше ми странно, че тя може да ме гледа в очите толкова, колкото искам — десет, двайсет или трийсет минути — и много рядко се случваше първа да отклони поглед.

Това беше не само медитация, но и начин на общуване, макар да не мога да обясня какво друго ми е внушавала тя, освен любов. Мога да кажа, че често виждах в очите й копнеж да бъде разбрана по сложния начин, който само речта може да улесни.

Когато дишането на Трикси се успокояваше, ние оставахме на пода, гледахме се в очите, сближени от взаимната си обич, но взрени през пропастта, разделяща същество, което може да говори, от друго, което не може. Кучетата плуват през море от човешка реч, ослушват се внимателно за познати думички, търпеливо се опитват да разтълкуват това, което им казваме, макар по-голямата част от него винаги да си остава непонятна за тях. Никой човек не е способен на такова търпение. Ако вземем множеството команди, които бе усвоила по време на обучението си за куче помощник, и всичко онова, което сама беше научила — бисквита, пиле, разходка, пате, стълбичка, масло, картина, реставрация, електромагнетизъм — речникът й съдържаше поне стотина думи. С годините щеше да нарасне почти двойно. Това ме накара да се замисля… Осъзнаването, че думите имат смисъл, желанието да ги запомни, намерението да съобразява поведението си с тези, които разбира — дали всичко това ни навежда на извода, че кучето също копнее да говори?

Докато гледах Трикси в очите, понякога мълчах, но друг път й разказвах за деня си, за проблемите си, за надеждите си, изобщо за всичко, което ми дойдеше наум. Хората, които обичат кучета, добре познават този вид приказки. Кучето не реагира — нито някой очаква това от него — но слуша и се диви.

Онази януарска вечер, след четири месеца, в които Трикси беше олицетворение на несекваща радост и вече бе успяла да предизвика положителна промяна у мен, аз й казах:

— Ти не си просто куче. Не можеш да ме заблудиш. Аз знам какво си всъщност.

Сякаш за да ми отговори, тя вдигна глава, отстъпи леко назад и ме изгледа с нещо, напомнящо загриженост. Златистите ретривъри имат мускули на челото, които им позволяват по-широк спектър от изражения на лицето, в сравнение с много други породи. Никога досега не беше реагирала по този начин и аз развеселено изтълкувах физиономията й в смисъл: „Опа, някак си съм се издала!“.

— Ти всъщност си ангел — продължих аз.

За моя изненада тя скочи на крака, сякаш стресната от нещо, втурна се по коридора, обърна се и се взря в мен. Напрегнала мускули, раздалечила леко крака за по-добър баланс, изпънала глава, вдигнала уши, доколкото може да ги вдигне един ретривър, тя сякаш очакваше следващите ми думи.

Аз рядко губя дар слово. Поведението на Трикси, което изглеждаше като реакция на казаното от мен, все едно беше разбрала всяка дума, ме накара да настръхна и онемея.

Заинтригуван, аз коленичих, чудейки се какво ще направи сега, но тя само ме гледаше. Когато се изправих, продължи втренчено да ме наблюдава.

Минута или две се взирахме един в друг от пет-шест метра разстояние, сякаш и двамата очаквахме да се случи нещо. Опашката й не потрепваше. Не беше спусната ниско, както ако се боеше. Беше щръкнала съвършено нагоре, все едно се намираше извън времето, където нищо не можеше да я помръдне, дори едно косъмче от нея, ако самата тя не пожелае.

— Трикси? — попитах аз и щом чу гласа ми, тя се отдалечи с още три-четири метра и пак се обърна към мен със същото изражение на очакване.

Освен вечер, когато предпочиташе собственото си легло пред нашето, това не беше куче, което обича усамотението или поне дистанцията. Колкото по-близо беше до нас, толкова по-щастлива изглеждаше. Докато пишех, тя понякога се вмъкваше под бюрото ми и се навиваше на руло, а отпуснех ли крака по чорапи върху нея, въздъхваше от удоволствие. С Герда пък това трийсеткилограмово куче се държеше съвсем като болонка и беше най-доволно, когато е гушнато.

Това беше първият и последен път, когато се опита да се отдръпне от мен. Докато се взирахме един в друг, аз започнах да осъзнавам, че каквото и да означаваше поведението на Трикси — ако изобщо означаваше нещо — не бива да продължавам, просто защото я разстройвах. Освен това си имах работа с неизразимото, чието преследване често носи много объркване, но не и възнаграждение.

Седнах на пода в коридора, с гръб към стената, опънах крака напред и затворих очи. Вратът ми още беше настръхнал, но щом косъмчетата се успокоиха, Трикси се върна и се сгуши до мен. Сложи глава в скута ми и ми позволи да я разтрия нежно зад ушите и да я погаля по муцуната.

По-късно разказах случилото се на Герда, но тя, естествено, не можеше да каже нищо повече от мен. Ние нямаме паранормални преживявания и не ходим на врачки. Дори не четем дневните си хороскопи.

Аз си изкарвам прехраната, като пиша романи. Мога да измисля един куп завъртяни сюжети само около този призрачен момент с Трикси, но нито един от тях не би бил толкова странен, колкото истината, ако можехме да я разберем в този момент. Истината винаги е по-странна от измислицата. Ние си измисляме, за да удовлетворим усещането си как би трябвало да стоят нещата, но истината не може да бъде измислена. Истината е и си има начини да ни накара да се дивим на колене, напомняйки ни, че Вселената не съществува, за да задоволява нашите очаквания.

Ние сме несъвършени същества, които се самозаслепяват относно истината за смайващата сложност на света, и затова окастряме действителността до тънки колкото лист хартия теории, които лесно да можем да схванем, и ги наричаме истини. Но истината за морето в цялата негова необятност не може да се въплъти в едно изхвърлено от вълните камъче.

Когато пишем роман, когато измисляме нова политическа система, създаваме теория, за да обясним работата на човешкия ум или еволюцията на Вселената, ние сме съчинители, избелващи богатото повествование на действителността до блед разказ, който можем да проумеем по-ясно. Бъркаме, когато не признаваме непознаваемата сложност на реалността, но още по-опасно грешим, когато твърдим, че един блед разказ или цял сборник разкази е равен на истината. Ние прибягваме до избледняването, за да избегнем мислите за страховитата истина във всичките й свирепи цветове и безкрайни детайли.

Никога няма да узная истината за онзи призрачен момент с Трикси, но това, което знам, е, че през годините тя беше нашата любов и постоянно ни изненадваше, както изненадва истината. Тя всеки ден ни караше да се смеем, а понякога и плачехме от мъка за нея. Тежеше само трийсетина килограма, понякога я наричах Дребосъчка и живя по-малко от дванайсет години. Тя беше едно малко същество в този голям свят, но що се отнася до всички важни неща, включително ефекта върху онези, които я обичаха, тя живя голям живот.

Във всеки малък живот можем да видим голяма истина и красота. Във всеки малък живот можем да зърнем принципа на всички неща във Вселената. Ако позволим да ни омагьоса красотата на обикновеното, ще видим, че всички неща са необикновени. Ако си позволим да се изпълним със смирение пред всичко, което не познаваме и не можем да познаем, в смирението си ще постигнем извисяване. Ако си позволим да видим мистерията и чудото на съществуването, замъгленият ни ум ще се проясни. Ще последваме почудата, която ще ни отведе към благоговението, а в благоговението си ще бъдем възможно най-близо до истинската мъдрост.

Трикси беше невинна и изпълнена с радост, но понякога беше и енигматична, и сериозна. От това добро куче научих толкова, колкото от всичките години в училище.

Ако ми позволите да ви разкажа за големия малък живот на Трикси, обещавам ви, че до края ще съм ви показал магични, мистични неща, дори да са съвсем обикновени. Когато стигнем до последното изречение на последната страница, няма да сме познали непознаваемото, но ще бъдем изпълнени с почуда. Способността да се дивим на чудото на живота е най-прекият път към разбирането на истината за нашето съществуване.