Вейо Мери
Въже от Манила (5)

V

На гарата, която бе недалеч от родното село на Юсси, бе спрял по технически причини немски военен влак. Очакваше среща с бързия от Север. Началникът, който придружаваше транспорта, слезе да се поразтъпче. Според отличителните знаци беше офицер. Телеграфистът на гарата, който наблюдаваше офицера, не познаваше много добре немските чинове. Офицерът беше към петдесетгодишен, пълен, с едро лице. Металическата каска, стегната здраво с каишка под брадата му, изглеждаше твърде малка за неговата глава. Кръстосал ръце на гърба, той се разхождаше по дъсчения перон, който покриваше бетонния жлеб с металическите кабели, водещи от командното табло към стрелките и семафорите.

От влака се виждаше добре селският смесен магазин, дотам имаше може би петдесет метра. Изглежда, престоят щеше да бъде по-дълъг и част от войниците се възползуваха от случая да направят покупки. Те плащаха с финландски пари, така че нямаше никакво затруднение. Товареха се главно с чугунени тенджери, алуминиеви котелки, медни кани за кафе, емайлирани тасове и легени. Всичко друго се продаваше с купони. Един войник се върна с четири големи легена в ръце. Дори не бяха му ги загънали в хартия, защото и купувачите, и продавачът еднакво бързаха.

Магазинът беше клон на местната потребителна кооперация. На телеграфиста му се видя странно, че немските войници влизат в такъв магазин, тъй като той самият беше буржоазно мислещ финландски гражданин и никога не купуваше в кооперативен магазин. Ако знаеше немски, непременно щеше да обърне внимание на офицера.

Преди да се упътят към магазина, войниците заставаха пред офицера, тракваха токове, отдаваха чест и искаха разрешение. Тъй като офицерът не спираше да се разхожда напред-назад, изглежда, не им беше лесно всеки път да застават пред него на необходимото разстояние. Трябваше да го заобиколят, да изтичат, за да застанат отпреде му, а случваше се той да се обърне кръгом, преди да са успели да го заговорят. Нищо друго не оставаше, освен отново да го изпреварят, за да му се изпречат на пътя. Бяха все млади, чудесни момчета, алпийски стрелци. Всички носеха високи фуражки, с изображение на еделвайс. За този еделвайс се пееше песента:

Еделвайса и анемона

на Финландия и Германия са цвета.

Тия цветове днес зоват ни

в боя напред един до друг в света.

Те носеха солидни обуща с подковани подметки. Когато вървяха по дървената настилка, струваше ти се, че чуваш конски тропот. Уверена и твърда бе стъпката им. И въпреки това в песента за срещите им с хубави жени се казваше, че оставали само следите от алпийските ботуши. А и тия следи ги отвявал вятърът.

Ако на някой войник куртката беше малко по-нагъната под колана, офицерът му заповядваше да я оправи. Изглежда, той много държеше на това войниците да се представят в най-добър вид. Униформите им бяха нови, хубави и панталоните безупречно изгладени. Както се виждаше, в тази армия не знаеха да кърпят. Нито един войник не ходеше с протрита или закърпена задница. Единственото изключение бе самият офицер. Отзад на панталона му висеше ивица, широка около две-три педи, дълга като къса остра опашка. Явно той не подозираше нищо, защото най-спокойно си се разхождаше нагоре и надолу. Вероятно никой от подчинените му не смееше или не желаеше да му обърне внимание, че не само не е облечен както изисква уставът, а дори и неприлично. Нали той беше най-висшият чин в целия влак.

Бързият влак пролетя като сянка и за миг опашчицата отзад на панталона на офицера затрептя като флагче от раздвижения въздух, който изсвистя подир влака. Телеграфистът събра кураж, приближи се до офицера и вдигна ръка до козирката. Все пак в момента той изпълняваше длъжността началник-гара или най-малкото беше негов заместник. Офицерът удивително бързо отговори на неговия поздрав. Очевидно не искаше да отстъпи по учтивост на железничаря. След това започна да подканя войниците, които се връщаха с покупки, да бързат. Подвикваше кратки отсечени думи, които звучаха така оглушително и остро, та можеше да се помисли, че по някаква причина е крайно недоволен от подчинените си и ги ругае. Един войник, който тъкмо се задаваше откъм магазина, се обърна кръгом и изтича обратно да предупреди своите другари, които още не бяха привършили покупките. Войниците, които излизаха от магазина, изминаваха бегом целия обратен път, защото офицерът непрестанно им подвикваше, щом почнеха да забавят темпото. Телеграфистът от своя страна също разбираше необходимостта да се действува незабавно: той бързо влезе в канцеларията си и позвъни на следващата гара. Съобщи, че от неговата станция тръгва военен транспорт и уведоми, че този влак и следващият, бързият от Север, трябва да се настигнат едва на четвъртата гара оттук. Така че нямаше никакво основание да спират влака без специално разрешение. След този разговор телеграфистът излетя отново навън, взе зеленото си флагче от стойката и огледа какво е положението. Тъкмо се качваха последните войници, ала офицерът все още стоеше пред гарата и продължаваше да вика, навярно, за да се увери, че нито един войник не е останал в селото. Телеграфистът не се реши да го безпокои при изпълнение на служебните му обязаности, просто спусна бариерата, надявайки се, че в това време офицерът ще се качи. Но нищо подобно не се случи, офицерът продължаваше да стои като закован. Наистина сега вече не викаше, само оглеждаше от край до край влака, сякаш да се увери, че всички вагони бяха налице. Телеграфистът не знаеше в този момент как да постъпи.

— Влакът тръгва! — извика той високо, макар че на перона нямаше друг човек освен немския офицер и едно десетгодишно момче, което бе зяпнало офицера с разтворена уста. Викът не подействува ни най-малко. Офицерът си стоеше, загледан към небето. От време на време хвърляше поглед и към телеграфиста. Тогава на телеграфиста му хрумна да козирува и да изреве нещо, което приблизително да означава:

— Моля, качвайте се, пътят е открит!

С поразителна бързина и офицерът вдигна десница до ръба на каската си, ала не пристъпи нито крачка към влака. Телеграфистът изтълкува тази размяна на жестове в своя полза и развя флагчето. Локомотивът отвърна с писък и влакът потегли. И тогава именно се случи нещастието.

Офицерът бе слязъл от кондукторския вагон, който обикновено се намира на самия край на композицията. Навярно в него искаше сега да се качи, но като началник на ешелона той сигурно считаше за свой неотменим дълг да напусне последен гарата, както морски капитан до последната минута трябва да стои на командния мостик на потъващия кораб. Влакът вече набираше скорост, а офицерът най-спокойно си стоеше и наблюдаваше как вагоните се изнизват пред очите му. Не правеше нито крачка по посока на своя вагон: чакаше вагонът сам да се приближи до него. Най-лошото в случая беше, че докато подкарваше своите войници към влака, слезе от дъсчения перон на земята. Когато стъпалото на предната врата на кондукторския вагон се изравни с него, той се втурна под прав ъгъл към релсите, за да скочи върху задните стъпала. Най-напред хвърли още веднъж поглед вляво, по посока на движението на влака, за да се увери, че никой не се е надвесил през прозорците навън или не се подава от някоя площадка. И тъй, с поглед по посока на влака, офицерът се канеше да направи пет-шест крачки, препъна се обаче още на втората о перона и падна по лице, така че коленете и лактите му издрънчаха о дъските. Предният край на каската му се удари така силно, че телеграфистът се уплаши да не би офицерът да е загубил съзнание. Той лежа най-малко пет секунди, без да помръдне. Опулил от изумление очи, кръгли като копчета, той лежеше, обърнал лице по посока на влака. След това се надигна тромаво, без да откъсва очи от телеграфиста, който стоеше на около пет метра пред него. Може би си мислеше, че той го е ударил с някакъв тежък предмет изотзад, но в следващия миг изведнъж се опомни: трябваше да бърза! Беше крайно време.

На десетина метра по посоката, в която отминаваше влакът, се намираше товарната рампа на магазията. Кондукторският вагон тъкмо се приближаваше до рампата. Скоростта на влака още не беше много голяма. Офицерът просто трябваше да се затича колкото се може по-бързо към рампата. Ако не успееше да скочи от нея на стъпалата на вагона, щеше да ги настигне по-нататък, зад рампата. Защото там продължаваше успоредно с релсите същата дъсчена настилка, близо половин метър висока, о която той се спъна пред гарата.

На телеграфиста му причерня пред очите, когато видя офицерът да се втурва зад магазията. В този миг офицерът правеше съдбоносна грешка: той искаше да заобиколи тичешком магазията и да настигне влака от другата страна. За съжаление бе невъзможно да се заобиколи тая постройка, защото там открай време се издигаше двуметрова дъсчена ограда, боядисана в червено, която се простираше до другия й край. Началникът на гарата бе наредил да направят тази ограда тъкмо с цел хората да не пресичат напряко през релсите. Така че нямаше никакви изгледи офицерът да успее. Той се помъчи да се покатери през оградата или да се промушне под нея, но за първия опит нямаше нужните сили, а за втория не отговаряше по размери. Накрая се втурна направо срещу оградата, но за тази цел не бе нито достатъчно висок, нито достатъчно силен. Когато се върна на изходната точка, на мястото, където бе паднал, влакът се изгубваше от очи и вече бе успял да набере такава скорост, че само Пааво Нурми^[1] в младите си години би могъл да го настигне.

Офицерът все пак реши въпреки всичко да опита. Спусна се с бясна бързина към рампата.

„На добър час“ — осмели се мислено да му пожелае телеграфистът, изпълнен със злоба и може би все пак с малко надежда, защото му се искаше най-сетне да се отърве от тоя офицер. В същия миг офицерът направи един наистина изумителен скок. Още преди да сложи стъпало на рампата, разпери внезапно двете си ръце, после рязко ги вдигна на височина на гърдите, изхвърли тялото си с тласък напред и надясно и се пльосна с глух шум върху наклонената рампа: токовете на ботушите му едва достигаха края на рампата, а главата му висеше надолу. Телеграфистът толкова се уплаши, че се побоя за слабото си сърце. Не можеше да разбере дали има работа с малоумен, или не, дали трябва да помогне на офицера да стане или, напротив, да го натиска на мястото му, ако той се опита сам да се надигне. А немецът, след като успя да завърти туловището си почти на сто и осемдесет градуса назад и встрани, съумя да се изправи на краката си. Ругаейки яростно, той крещеше нещо на телеграфиста. С бесни ръкомахания сочеше към рампата, за да му обясни, че говори за нея. След това с вдигната нагоре длан му показа, че краят на рампата съвсем не е отвесен. Той действително беше всичко друго, само не и отвесен — издигаше се под ъгъл тридесет градуса. Навярно офицерът бе забелязал рампата едва когато я усети, именно докато лежеше на дъсчения перон. Гледан от жабешка перспектива, краят на рампата може наистина да му се е видял отвесен и тъй като тя беше повече от метър висока, на него като на не особено подвижен човек му се е сторило малко вероятно да успее да се покатери на нея. Естествено бе да му се види много по-лесно заобикалянето на магазията, защото постройката наистина не беше голяма. Да тича направо между релсите не е посмял, защото се е страхувал че може да се спъне по траверсите и изобщо да забави ход.

Едва сега телеграфистът започна да разбира целия ужас на положението. То беше наистина толкова необикновено и невероятно, че му бе необходимо време, за да си представи цялата ужасяваща картина.

Офицерът се мъчеше да му втълпи нещо на своя немски. Телеграфистът разбра една-единствена дума: ауто. Тя звучеше като чисто финландска. Телеграфистът не разбираше немски. Десетгодишният малчуган все още се шляеше по гарата и зяпаше офицера с отворена уста.

— Ниеимаметукединавтомобил — неочаквано проговори момчето и посочи с ръка към кооперативния магазин.

Очите на телеграфиста изхвръкнаха от почуда. Излезе, че момчето знаеше немски. Той бързо го сграбчи за ръката и го накара да застане пред офицера. Слава богу, сега имаше поне преводач.

— Попитай го какво иска — заповяда телеграфистът на момчето.

— Той иска автомобил — опита се да обясни то.

— Ама попитай го де! — Телеграфистът си мислеше, че момчето е доста дръзко.

— Имате ли автомобил? — попита момчето.

— Не, не — размаха буйно ръце немецът, завъртя глава и отново почна да обяснява нещо, по-бързо и по-подробно от преди. Защото той наистина бързаше.

— Какво казва? — искаше да знае телеграфистът.

— Аз съм ученик, аз съм в трети клас, не мога много да говоря немски — каза момчето натъртено с невинен израз.

Телеграфистът разбра, че и той знае дотолкова немски. Бутна момчето настрана и направи знак на немеца да го последва. После влезе в своята канцелария и започна разговор по телефона, за да иска кола за немеца. В селото имаше един-единствен автомобил — камиона на кооперативния магазин. Нали и леките коли бяха изпратени на фронта.

— А кой ще плати за това удоволствие? — попита управителят на магазина. Телеграфистът се разядоса страшно.

— Аз ще ви платя — извика той.

Чак след това управителят заяви, че камионът не може веднага да дойде. Той бил изпратен до някакво село на двадесет и пет километра, за да докара стоки от склада на кооперативното стопанство.

— Кога ще се върне?

— Откъде да зная.

Ето каква била работата! Телеграфистът поклати глава и погледна немеца, който сякаш искаше да унищожи с очи телефона. Тъкмо в този момент като по поръчка се появи със своята малка дрезина един стрелочник, който бе работил на някакво отдалечено място. Щом го зърна, офицерът бе осенен от мисълта, че ще може да настигне влака с това превозно средство. Без да обръща нито за миг повече внимание на телеграфиста, той излетя навън, изтича при работника и се опита с жестове да му обясни случая: да стане и да пусне него на своето място. Работникът, изглежда, нищо не разбираше. Най-спокойно вдигна своето превозно средство от релсите и се упъти към магазията. От страх пред вероятно недоразумение той не посмя нищо да каже. Немецът вдигна дрезината и я сложи обратно на релсите, седна, опря крака на педалите, хвана с ръка лоста и потегли с бясна скорост на юг. Телеграфистът все още не беше приключил разговора по телефона.

— Помъчете се да узнаете някак. Нали имате телефон — говореше той със заповеднически глас.

— Да, но в камиона няма телефон.

— Обадете се поне на хората там да го изпратят колкото се може по-скоро.

— Виж туй мога да направя — отговори управителят на магазина и окачи слушалката.

Това накара телеграфиста да излезе от кожата си. Той веднага набра отново номера.

— Мога ли да ви отправя бележка, че такова нещо е съвсем нередно. Мога ли да ви обърна внимание, че нямате право просто да окачвате слушалката. От мен не ще се отървете така лесно. Аз ще чакам тук на телефона, докато ми отговорите.

— Но, дявол да го вземе, как тогава да се обадя аз?!

Телеграфистът почервеня като рак и сега сам хвърли слушалката, но остана в канцеларията да чака отговор.

Едва след като управителят на магазина му съобщи, че камионът е на път за гарата, той излезе отново на перона.

Щом като го разтоварят, веднага ще бъде на разположение, разбира се, при условие, че шофьорът се съгласи да предприеме това пътуване. Немецът бе изминал вече няколкостотин метра. Телеграфистът действуваше с удивителна бързина и успя да премести стрелката, преди немецът да я отмине. Не подозирайки нищо, немецът профуча, без да намалява скорост в един страничен коловоз, който водеше към тухлената фабрика. Тогава телеграфистът позвъни в магазията и нареди на работника да изтича с най-голяма бързина до стрелката, за да пресрещне там немеца и да го върне назад.

Немецът измина с дрезината километър и половина и стигна до самия край на страничния коловоз. И там трябваше да спре. Релсите просто се изправиха пред него — в буквалния смисъл на думата. В тухлената фабрика работеха петима военнопленници. Те тъкмо тикаха вагонетка, натоварена догоре с пръст, когато пътуването на немеца стигна своя край. Те се направиха, че не го забелязват, гледаха право напреде си и бутаха вагонетката, макар че побеснелият немец така подскачаше на своята количка, че тя се разлетя най-малко на десетина парчета. Сега не беше вече толкова лесно да се правят, че не го забелязват, защото на него му се стори, че те се хилят подигравателно и излезе от кожата си от гняв, втурна се към тях, замахна и започна да раздава плесници така, че шапките им се разхвърчаха. Двама от пленниците успяха да отскочат встрани. След това немецът се втурна обратно към релсите и затича по коловоза към гарата. При стрелката стоеше работникът и му сочеше верния път като полицай. Мърморейки недоволно, задъхан, немецът дотича на гарата, където телеграфистът вече го чакаше. Той се спря насред перона и замаха лудо с ръце като вятърна мелница. Телеграфистът не знаеше нито какво да му каже, нито какво да направи. Той влезе пак в канцеларията си и позвъни в магазина да пита дали камионът е вече пристигнал. Отговориха му, че още го няма. После се обади в южния кантон и каза на работника да докара тук дрезината, която немецът беше оставил някъде в глухата линия. И отново излезе на перона. Оказа се, че на гарата има още една дрезина и немецът тъкмо я нагласяше върху релсите. Дрезината беше на железопътния инспектор, който бе отскочил за малко до селото да изпие чашка ерзац кафе, ала телеграфистът нямаше намерение да спира немеца, защото искаше на всяка цена да се избави веднъж завинаги от него. Само смяташе преди тръгване да го предупреди за бързия влак, който трябваше след половин час да дойде от север.

— Шнелцуг, шнелцуг — повтаряше той, без сам да забележи, че говори на немски. Все пак бе свършил средно училище и всъщност трябваше да знае много повече немски, но всички думи бяха потънали някъде в главата му. Колкото и отчаяно да се мъчеше да ги изтръгне от паметта си, изплуваха само няколко, и то такива, които съвсем не му служеха: дер фусбоден, дер тиш ди тюр, ди шелле, дас класенбух, дас подиум.^[2] И това бе всичко. Той вдигна ръка и замахна нашироко от север на юг.

— Дер шнелцуг!

След това бързо разпери ръце, за да покаже как бързият влак може да смачка една дрезина.

— Тъй верно, тъй верно, господин полковник… — мърмореше разсеяно немецът, докато нагласяваше ходилата си на педалите и все не ги улучваше. Изглежда, не бе лесна работа. Все пак искаше да покаже, че цени високо съветите и предупрежденията на телеграфиста.

Когато немецът отново се изгуби от погледа му, телеграфистът си въздъхна с облекчение. Но това не трая дълго. Той позвъни в магазина и съобщи на управителя, че камионът вече не е нужен. После сравни мислено предимствата на двете възможности, пътуването с камиона и пътуването с дрезината — и установи, че камионът по никакъв начин вече не би могъл да настигне влака. Шосето правеше отклонение най-малко десет километра, преди да тръгне успоредно с железопътната линия. Дотогава влакът ще е стигнал следващата гара на двадесет и пет километра оттук, а може би да е отишъл и по-далеч. Като си представи това, треска го затресе: той бе забравил да уведоми следващата гара, за да задържат там влака. Втурна се към телефона. От следващата гара отговори глас, че влакът отдавна е минал, най-малко преди двадесет минути. Телеграфистът повика веднага възловата гара. Той не искаше да се изложи на опасността да вика спирките една след друга и през това време съвсем да изпусне влака. Във всеки случай там влакът още не бе стигнал. Тогава той се обади на по-предната гара, оттам влакът тъкмо бе заминал. Добре, въпреки всичко влакът щеше да стигне и всички сметки и обаждания по телефона не ще променят нищо. Телеграфистът позвъни отново на гарата за разминаване, като молеше и заклинаше хората да задържат влака, докато там стигне началникът на транспорта, който изостанал на неговата гара по някакво недоразумение и сега е на път с една дрезина. Той помоли да върнат дрезината с товарен влак на постоянното й място. Тежък камък падна от сърцето му и се реши най-сетне да си запали цигара. Но излезе, че било рано да се успокоява. В този момент в канцеларията влезе работникът и му докладва какво се е случило с другата дрезина. Телеграфистът изсипа куп ругатни, макар да знаеше, че с това работата няма да се оправи. Той познаваше отлично процедурите за възстановяване на материални щети в държавните железници. След малко си дойде инспекторът и се учуди, че неговата дрезина я няма. Телеграфистът се бе надявал, че ще може да му предостави вагонетката на гарата, но както изглежда, тя вече за нищо не ставаше. Телеграфистът плесна смутено ръце и предложи на инспектора този път да си отиде до в къщи с влака, защото не беше вече млад човек, пък и времето бе на дъжд. Обясни му, че неговата дрезина е мобилизирана за военни цели: тъкмо сега с нея се изпълнява важна военна поръка. Инспекторът повярва най-чистосърдечно и само попита кога ще си получи дрезината обратно.

— Това знае само милостивият бог — каза телеграфистът.

Бързият влак от север имаше половин час закъснение. Нещо обичайно през войната. Не след дълго той изфуча покрай телеграфиста.

Половин час по-късно се обадиха от южната възлова гара. Съобщиха, че по средата между нея и най-близката северна гара бързият влак е прегазил човек. Откарали го с влака направо в болницата в много тежко състояние. Телеграфистът бе потресен, искаше да узнае повече подробности.

— Пострадалият не пътуваше ли с дрезина?

— Да, на дрезина е бил.

— Господи, тогава това е нашият кантонер. На другия край на телефона не знаеха нищо повече за пострадалия.

Немецът бе попаднал право под влака. Машинистът наистина го видял и дал предупредителни сигнали, ала немецът очевидно не го е чул или не разбрал техния смисъл. Предницата на локомотива го бе отхвърлила заедно с дрезината от релсите чак на насипа. Десният му крак беше счупен. Очевидно каската му беше спасила живота: на темето му металът бе съвсем смачкан.

Започна се разследване на случая с разпити и протоколи. Установи се, че офицерът бе изостанал от своя ешелон на споменатата станция и без разрешение бе взел дрезина, при това след като счупил и една друга, преди да тръгне от гарата, за което държавните железници на Финландия изискваха от него да възстанови щетите. В края на следствието към комисията се присъедини друг немски офицер, който се държа извънредно коректно.

Но най-големи грижи на железопътните власти причини германският транспортен ешелон. Той бе изтеглен на последния коловоз на възловата гара, за да не обърква железопътното движение. На другата сутрин разрешиха на хората, обслужващи локомотива, да угасят огъня под парния котел.

Работата, изглежда, така се затягаше и усложняваше, че вече не бе сигурно дали ешелонът ще продължи маршрута си, или не. Още същата вечер, когато се случи нещастието, финландските военни власти бяха уведомени и дадоха своето нареждане всичко да се остави както си е до следващи указания.

Началникът на ешелона беше майор. Той бе толкова тежко ранен, че може би щяха да минат месеци, преди да бъде в състояние да изпълнява служебните си задължения. Германският полковник, който бе взел участие в работата на следствената комисия, вече знаеше, че поради неспособност да се справи на майора занапред не ще бъдат възлагани задачи по транспорта, а понижен в чин капитан, вероятно ще бъде изпратен на Източния фронт.

Влакът можа да продължи пътя си едва на четвъртия ден. Новият му началник прилетя със специален самолет от Кьонигсберг до Пори, а оттам бе докаран с бързия влак до местоназначението.

Снабдяването на немците бе организирано така: със съдействието на железопътните власти бе докаран половината персонал — двама доста възрастни войници — от един немски продоволствен пункт, който се намираше далеч на юг. Вагонът с кухнята и запаса от продукти бе прикачен към един товарен влак и докаран на гарата, откъдето немските войници сами го изтикаха в своя глух коловоз.

Немците се стараеха да правят впечатление на местни жители с образцовото си поведение. Те почти не бяха в тежест никому, дори не стъпкваха нивята при учебните си занятия. Пътниците, които минаваха с влака оттам през онези дни, можеха да наблюдават как цели групи провеждат своите занятия на шосето: то върви повече от километър успоредно с железопътната линия, само ниви го делят от нея. По целия този участък се виждаха части, който маршируваха, правеха кръгом и се обучаваха с пушки. Когато прозорците на вагоните бяха отворени, съвсем ясно се чуваха командите.

Зад гарата, няколкостотин метра навътре в гората, немците си построиха полеви нужник. На сутринта след тяхното заминаване жителите видяха, че от постройката няма и следа. Къде се дянаха дългите колове и останалите дървени части, не се знае и до днес. Може би войниците са ги взели със себе си. Ямата бе засипана и грижливо замаскирана с трева. Никъде из гората не се виждаше нито парче хартия, нито угарка, ни изгорена кибритена клечка. Ямата за хранителни отпадъци близо до коловоза също бе засипана, макар да имаха остатъци от храна. С една дума, за една нощ немците безследно изчезнаха. Железопътните власти се избавиха от грижите си, но решиха отсега нататък да проявяват особена предпазливост по отношение на войнишките ешелони. Телеграфистът, който бе участвувал в цялата история най-отблизо, си даде дума да бъде най-бдителен от всички.

След обед към три и половина на гарата пристигна от юг финландски ешелон. Телеграфистът му даде път във втори коловоз, защото пак предстоеше да дойде бързият влак от север, същият, който трябваше да се размине на тази гара с германския ешелон. Тогава той бе проявил чисто нехайство, като пусна немския влак на първи коловоз, защото по всички предписания и правила на бързия влак се полагаше главния коловоз. Кой знае дали цялото нещастие не започна оттам. Може би немският офицер не щеше да се разхожда така самоуверено и надменно по перона, ако неговият влак стоеше на втори коловоз, и може би щеше навреме да се качи във вагона си.

Този път не се мяркаше никакъв офицер, който да придружава ешелона. От най-предния вагон слезе само един войник с голяма раница на гърба. Телеграфистът го позна — беше тукашен селски момък, когото той знаеше само по лице. От последния вагон на влака слезе още един войник, който много приличаше на първия, само че носеше празна раница. Него телеграфистът не позна веднага, защото човек във военна униформа можеш да познаеш в края на краищата само по лицето. Чудно е, че всички войници изглеждаха еднакви по ръст и пълнота или по-скоро по мършавост. Разликата се забелязва само в мащабите. Войникът с празната раница се оказа действително по-малкият брат на войника с натъпканата раница. Ама как пък бяха съвпаднали отпуските на двамата братя! По-големият бе женен и му се полагаше отпуск на три месеца, а по-младият — ерген, на него му даваха отпуска веднъж на четири месеца. Съвпадението на отпуските лесно може да се обясни математически. Казват, че отпуските на женените нарочно се запланували през разстояние от три месеца, защото при всяка трета отпуска бащата можел да присъствува на кръщавката на най-малкия си потомък. Казват дори, че цялата система на отпуските била съобразена някак си със специалното изчисление на времето при жените, но това са сигурно само злобни измислици.

— Я ги виж двамата братя, не пътуват заедно, единият не знае нищо за другия — промърмори си учуден телеграфистът, наблюдавайки с интерес как те се приближаваха един към друг. Двамата пресякоха първия коловоз и се качиха на перона. След това се упътиха към средата му, вървейки един срещу друг. Единият по протежение на гаровата постройка, а другият — по-възрастният, по рампата на магазията. Досега все още не бяха се забелязали. Когато двамата почти едновременно стигнаха до края на постройките, обърнаха се на деветдесет градуса и тръгнаха по пътя, който водеше от средата на перона по посока на кооперативния магазин. Сега телеграфистът обърна гръб на влака и зачака нетърпеливо кога най-сетне двамата братя ще се срещнат.

— Ако си приятел, ще ми дадеш една цигара, че ми се свършиха. Тютюн нямам трошица, парите похарчих и изпих — обърна се по-младият брат към по-възрастния. Сега двамата вървяха почти успоредно. По-възрастният кимна към другата страна, за да поздрави телеграфиста, след като го беше почти задминал, така че не успя да хвърли поглед на просителя. Бръкна в джоба си и извади кутията с цигарите.

— На мен най-много ми се ще да почне една война, че да се изтребят всичките просяци. А цигара все ще се намери за тоя, който ме помоли както трябва. Тя, просията, е такава една противна и унизителна работа, че човек прибягва до нея, когато няма вече как.

— Добра среща, Юсси! — поздрави го по-младият брат.

По-възрастният, като че нищо не бе се случило, се извърна към него, прибра цигарите си в джоба и го загледа.

— Добър ден, добър ден! — каза той най-спокойно. — В отпуск ли идваш, или си отиваш вече?

— Отивам си — рече по-младият, обърна се кръгом и закрачи обратно към влака. По-възрастният брат погледа някое време подире му, после поклати глава и продължи пътя си. Телеграфистът наблюдаваше тази сцена, зяпнал от учудване.

— Реших да отида до Тампере — заговори по-младият брат с няколко други войници, които бяха слезли от влака да се поразтъпчат. — И ще пренощувам тая нощ в хотел, ще си поръчам две стаи с двойни легла, поне веднъж човек да е нашироко. Как сте, момчета, с цигарките, че аз тютюна свърших, парите разпилях…

Те му дадоха цигара, той запуши доволен и се качи във вагона.

Телеграфистът едва сега забеляза, че пред магазията стоят трима войници, а един стар циганин ги разсмива, като им разказва изтъркани вицове. Тъкмо в момента разправяше някаква история за крадци:

— Ой, божке, беж, рекох си, че селянинът има пушка. Отидох в черква, там пък някакъв шишко разправя страхотии: че светът се свършвал, че небето щяло да се сгромоляса. А след това пък довтаса един с кесия и почна да раздава пари, и на мен ми се падна един петдесетак.

— Качвайте се, всяка минута трябва да дойде бързият влак и тогава тоя веднага потегля — извика делово телеграфистът. Разперил ръце, сякаш къткаше кокошки в кокошарник, той подбираше войниците към влака. Но те не мислеха да бързат.

— Колко още ще стои влакът тук? — попитаха те.

— Казах вече, само няколко минути, докато пристигне бързият от Север.

— Изглежда, влаковете се срещат тук — поясни един от войниците на другаря си и попита: — Има ли някъде наблизо аптека?

Телеграфистът му отговори, че няма.

— Поне дрогерия?

— Също няма — каза телеграфистът. За свое учудване той съзря цяла група войници, които се разхождаха гологлави към селото оттатък маневрената гара. И като се огледа по-внимателно, забеляза навсякъде, където и да се обърнеше, отделни войници или цели групи да се шляят наоколо. Някои влизаха в дворовете на селските къщи, разпитваха за нещо местните жители, други стояха на пътя. Бързият влак дойде и замина. Телеграфистът стоеше като на въглени. Кога бяха слезли всичките тия момчета от влака? Ах, да, разбира се, през ония няколко секунди, докато той се загледа подир двамата братя.

— Няма полза да се ядосваш — каза му утешително един войник. — Всички ще се върнат, само се иска малко търпение. Сега едно им е в главата, да се докопат до водка, готови са и земята да обърнат. Всъщност по тия гари би трябвало да има лавки, дето да може да се купи.

— Слушайте, изобщо има ли тоя влак началник или поне патрул? — все още не можеше да се успокои телеграфистът.

— Не съм забелязал — отвърна войникът и си затананика сладко някаква военна песничка:

Топове стрелят по Мадрид,

небето алено гори.

Работнически смел отряд

брани червения Мадрид.

Телеграфистът не вярваше на ушите си. Разгневен изтича на перона и почна да подканя неколцина войници, които се връщаха от селото, да побързат.

— Я не се престаравай, без нас няма да тръгне. Пък и има още войници в селото.

— Докарайте ги насам, кажете им направо, че ще артисат на гарата, ако не дойдат веднага и не се качат.

— Не се ядосвай де, влакът ще постои още малко.

— Аз знам по-добре от вас дали ще стои. Ако потрябва, ще тръгне още тая секунда! — Телеграфистът бе разгневен, вдигна флагчето си и загледа втренчено войниците: дали сега им е станало ясно, че е готов да го размаха?

— А пък писарушката на нашата гара много го биваше по женската част — изтърси един от войниците, без дори да погледне телеграфиста. Другите също не му обръщаха внимание.

Като се убеди, че просто не си струва да приказва каквото и да било на тия нахалници, телеграфистът побърза към влака да потърси някой, който има някаква власт над тия войници. Започна отзад, от кондукторския вагон. Там намери само един войник, който седеше на скамейката и дремеше, обронил глава, навярно му се струваше, че влакът върви. Туловището му равномерно се поклащаше назад-напред. Вагонът бе пълен с багаж: огромни кошници, в които бяха напъхани по-малки, вътре в средата сигурно имаше толкова мъничка кошничка, че в нея едва ли би се побрало и яйце. Войниците бяха ги плели, запълвайки свободното си време. Други такива предмети, измайсторени от войниците, бяха натъпкани в различни по големина чували и торби. В ъгъла бе изправено цяло рало, отделните му части бяха обвързани с жилави пръчки. Налице бяха всички допълнения към него, липсваше само кон, хамути, орач и нива, засята с картофи, за да се почне оранта.

— Къде е началникът на ешелона? Или патрулът на влака? — подвикна телеграфистът и понечи да раздруса войника, за да го събуди.

— По-леко, да не ме сплескаш — предупреди го кротко войникът.

Телеграфистът остави на мира уморения войник, който може би си имаше причина да отправи това предупреждение. Всеки случай стори му се, че го лъхна миризма на спирт. Той мина в следващия вагон. Там войниците бяха налягали по скамейките, в коридора — бъркотия от прострени крака, така че телеграфистът трябваше да ги прескача, напредвайки с много високи и дълги крачки.

— Има ли на тая гара ресторант? — запита го един войник.

— Знае ли някой от вас къде се е сврял началникът на тоя ешелон или поне патрулът на влака?

— А, ти тях ли търсиш?

— Има ли изобщо началник в тоя влак? Кой отговаря за ешелона?

— Аз, аз отговарям. Сухонен — отвърна един войник, който говореше много бързо.

— Вие ли? — ужаси се телеграфистът. — Вие ли сте началник на ешелона?

— Не съм аз, а Сухонен.

— Кой е тоя дявол Сухонен?

— Същият, Вили Сухонен.

— А кой е той? Ваш едноименник ли? Изразявайте се малко по-ясно, драги.

— Не, той е капитан Вили Сухонен.

— И очите му не съм зърнал още, макар че половин час вече обикалям тук.

— И аз не съм го видял. Няма значение. За последен път го видях в Повенца, през четиридесет и втора. Носеха го вълните като треска, успя да извика името ми и заръча да поздравя жена си. Чух само, че Вили Сухонен е бил в тоя влак. Ама не ми се вярва. Сигурен съм, че е потънал тогава в Онежското езеро.

Телеграфистът преброди целия влак. Той не заговаряше никого вече. Нека пазят за себе си своя глупав брътвеж. В някои вагони всички войници до един спяха. На една площадка видя войник, който стоеше прав. Реши него да разпита, стори му се възрастен и по-разумен. Но излезе, че и той спеше. Ни звук не издаде, само повдигна леко клепачи, колкото да се види бялото на очите му.

— Я, та това е Кеппиля! Какво правиш тук? — учуди се телеграфистът. — Ехей, събуди се — разтърси той Юсси. — За малко си щял да задминеш родното село. Събуди се!

Тъй като Юсси все пак показваше някакви признаци на живот, телеграфистът се зае да го свали от вагона.

— Къде ти е фуражката, раницата? — питаше загрижено той.

Юсси не отговаряше, само се полюляваше на перона като пумпал, който прави последните си бавни завъртания, преди да падне.

— Ей, вие, не знаете ли къде са фуражката и раницата на тоя човек? — обърна се телеграфистът към двама войници, които стояха пред вагона.

— На тоя ли? — попита единият и на лицето му се изписа ужас и отвращение. И двамата наблюдаваха странното държане на Юсси с недоумение.

— Такъв тип не сме виждали — каза другият крайно нелюбезно. — Един господ знае какъв пияница е.

Телеграфистът отново се качи във вагона и след като поразпита, намери вещите на Юсси. Той повдигаше фуражките една след друга и питаше всеки войник поотделно, който лежеше или седеше на мястото, дали шапката е негова. Случайно започна от края, където Юсси бе седял, докато все още можеше да заема седящо положение. Така телеграфистът доста бързо събра вещите му. Слезе отново на перона, помогна на Юсси да си надене раницата и му нахлузи фуражката на главата.

— Ще намериш ли самичък пътя за дома? — попита го той, но Юсси все още витаеше в други светове, макар чистият въздух да го беше съживил малко. Вече поне бе отворил леко очи.

— И добичето намира пътя за дома си, та човек ли няма да може — каза разсъдително един от войниците, които стояха навън.

Така телеграфистът пусна Юсси да се тътре самичък към селото си. Но за по-сигурно все пак го придружи дотам, където започваше шосето към кооперативния магазин. Дотук свършваха неговата власт и грижа.

— Ако река, тоя влак може да стои тук до утре сутринта — каза той толкова високо, че да го чуят войниците, които се разхождаха наоколо. — Ако ще да ръждяса и да се разсипе на прах. Аз няма повече пръста си да мръдна.

И мрачен като облак, телеграфистът влезе в канцеларията си. Но след половин час все пак трябваше да излезе, за да даде знак за тръгване. Понеже един много едър, мургав капитан влезе в канцеларията му и поиска обяснение защо влакът стои толкова дълго на тая гара.

— Вие ли сте капитан Сухонен? — попита телеграфистът от любопитство, гневът му се беше поизпарил вече.

— Да не е пристигнала телеграма или нещо друго? — рязко попита капитанът.

— Вие ли сте началникът на този ешелон? — запита в отговор телеграфистът.

— Разбира се.

— Значи, тогава сте капитан Сухонен.

— Не съм никакъв Сухонен, откъде го измислихте? — каза капитанът с възмущение, видимо съвсем разгневен.

— Така ми бяха казали.

— Това ще са били само приказки, господине.

— Обаче така ми казаха.

— Е, кой ви каза?

— Едно птиче ми го изчурулика в ухото. Една стърчиопашка, ако искате да знаете по-точно.

Сега капитанът кипна и се развилня, като че се бяха вселили в него хиляда бесове. След като поутихна, запита не знам за кой път:

— Кога най-сетне ще замине този влак?

— Той ще замине в същата минута, в която вие се качите във вашия вагон.

Капитанът се стъписа, обърна се кръгом, качи се във вагона си и в същата секунда влакът потегли. Слисаното му лице се мярна още веднъж на вратата на последния вагон.