Вейо Мери
Въже от Манила (4)

IV

Настъпила бе нощ. След нея дойде утрото, и всичко стана ясно — беше ден. Влакът навлизаше далеч навътре в стара Финландия. Покрай горите проблясваха новите бели стени на карелските къщи, сякаш събрали всичката светлина. Дъждът бе престанал. Слънцето надникна във вагоните към шест часа сутринта. Всички се разбудиха, когато влакът напусна Виипури и затрещя по мостовете. Посред тоя трясък във вагона влезе човек, който упорито повтаряше, че вън на платформата лежи някакъв войник, ако не мъртъв, то на умиране. Войниците в просъница му отвръщаха с ругатни, пращаха го по дяволите и искаха тишина, все още отдадени на дълбок сън. Но колкото и упорито да се опитваха да останат в онази красива страна на съновиденията, в която бяха прекарали нощта, далеч от шума и неудобствата на пътуването, все пак трябваше да се върнат в този свят. Неколцина така се разсърдиха, че посегнаха за ботушите си, готови да ги захвърлят срещу нарушителя на тишината, и едва тогава забелязаха, че са спали облечени в пълна униформа и ботушите им са на краката. Значи, не бяха в землянката, а вече на път, в отпуска. Това им подобри настроението.

Влезлият в купето продължаваше да бъбри, кой знае дали изобщо беше с ума си. Пък и никой не го разбираше, защото шумът от пробуждането и ставането изпълваше вагона. Някой пръхтеше като кон, друг се протягаше посред коридора така енергично, че пукането на кокалите му се чуваше из целия вагон. Друг разтъркваше очи с юмруци, за да отвори слепналите си клепачи, те бяха подути и зачервени, като че бе участвувал в голям гуляй или поне насън си бе помечтал за него…

— Разтърсвах го, побутвах го, нищо не помага, лежи като камък — продължаваше да разказва човекът.

След малко всички се струпаха около припадналия Юсси. Дори на малкото мостче между вагоните стояха трима. Никой не познаваше войника, който лежеше на пода. „Не е от нашия вагон.“ Войникът, който бе измъкнал през нощта Юсси навън, се шмугна бързо назад във вагона и даде възможност на другите, стълпени зад него, да излязат напред и да погледат един пиян, който случайно се бе строполил там. „Какво ли има за гледане — забеляза той презрително. — Виждали сме и по-големи чудеса.“

— Лицето му е цяло посиняло, току-виж, че езикът му увиснал навън. Събудете го, поне да не пукне в безсъзнание — предупреди някой, който не можеше нищо да предприеме в навалицата. — Лошо му става на човек, като го гледа само.

— Тогава защо се пулиш? — сряза го друг войник.

Един от тримата, застанали на мостчето между вагоните, разказваше на другарите си за някаква лекция, която един ротен командир провеждал с новобранците — разяснявал им задачите на часовия — колко те са прости, а правата големи — часовият има право дори да застреля някого, ако не му се подчини. И за разностранните му задължения, чието нарушение води след себе си ужасни последици. На пост няма право да си дремне, ако си позволи да заспи, ще бъде разстрелян на място и незабавно. Така ротният преувеличавал, за да посплаши новобранците. Когато привършило занятието и след като им наприказвал сума страхотии, ротният попитал дали нямат някакви въпроси. Тогава станало едно много сериозно момче и запитало: „Ама така ли разстрелват, без дори да те разбудят!“

На мостчето се завърза принципен спор кое е за предпочитане, смъртта в будно или спящо състояние.

— По-добре е хич да не те будят. Тогава няма да береш страх — забеляза един.

Накрая и другите стигнаха до същото мнение, след като обсъдиха преимуществата и недостатъците на другата възможност. След това отново се върнаха към случая Юсси.

— Не диша, поне тук горе дъхът му не се усеща — установи младши сержантът, който се бе навел над Юсси.

Всички млъкнаха за миг и се ослушаха.

— Опипай пулса му — предложи някой от задните редици.

Сержантът притисна длан до гърдите на Юсси от лявата страна и я задържа там.

— Във всеки случай сърцето не бие вече. Само ребра се напипват — поясни той.

— Ей, приятелю, дявол да те вземе, толкова ли не знаеш как се опипва пулс? — изруга човекът отзад, проправи си път към Юсси и започна да търси пулса на китката му. Полуотворил уста, втренчен в далечината, той гледаше сякаш през изправените наоколо мъже. Другите, смръщили от напрежение носове, впериха очи в неговото лице, сякаш бе измерителен уред. Войникът отпусна ръката на Юсси и бавно се изправи, изкривил устни в гримаса.

— Нищо не може да се разбере.

— Дали наистина е предал богу дух? — каза ужасен сержантът до него и в същия момент почувствува необходимост да действува. — Има ли тук лекар или поне санитар? — попита той.

Доброволно никой не се обади.

— Тия кучета никога не са там, дето има нужда от тях, дявол да ги вземе — изруга гневно този, който бе мерил пулса.

— Ама това е безобразие, хич не ги е грижа, че това е вече… — мъчеше се да продължи някой ругатните, но скоро забеляза, че всъщност няма какво да добави.

Друг вдигна крака на Юсси и го пусна шумно, изпълнен с надежда, че по този начин ще му помогне да прояви признак на живот.

— Дали не би трябвало да му се направи изкуствено дишане? — запита сержантът.

— Ами че той да не е удавник! — ужаси се от такова невежество онзи, който бе опипвал пулса.

— А може би все пак… — измърмори сержантът, но не можа да измисли убедително предположение за удавянето на Юсси. — Във всеки случай мокър е до кости. А човек можеш да удавиш и в леген, ако потопиш във водата устата и носа му.

В този момент през тълпата се провря човек, който пое цялата работа в свои ръце: един от онези редки хора, които просто не могат да гледат колебанието и бавенето на другите, решителни, дейни хора, които смятат, че най-напред трябва да се действува, а след това да стоиш и да се дивиш на станалото. Един пример: старец, към седемдесет-осемдесетгодишен, върви по заледен път с коня си, стар почти колкото него. Шейната е празна, защото старецът иска да щади коня, дори сам тегли ока. Конят пада посред улицата, струпва се народ: мъже, жени и деца се скупчват във все по-голяма навалица. Опитват се да помогнат на стареца, обаче конят лежи между стърчишките и ремъците на юздата са така опънати, че не могат да ги освободят. Хората се тюхкат, съчувствуват, кроят планове. В това време минава с велосипед мъж на средна възраст, мършав, с остър поглед, захвърля велосипеда си, промушва се през тълпата, разбира веднага какво е станало. И преди старецът да отвори уста, човекът е извадил вече ножа си, прерязва ремъците, вдига коня отново на крака, дърпайки го за юздата, връща се при велосипеда си и се изгубва като вихрушка, без да дочака благодарност. А старецът сипе проклятия с беззъбата си уста, ръцете му треперят от гняв като трепетлика. Но нищо не помага, дори сълзите, които се изцеждат от очите му. Двата ремъка са срязани.

Такъв един човек, може би същият, сграбчи сега Юсси, изправи го на крака и го раздруса така енергично, че зъбите на нещастника затракаха и главата му изтрещя о стената на вагона. Човекът го бе разтърсил така силно, че за малко не го изпусна из ръце, но сега го хвана по-здраво и повтори същата процедура.

— Какво има тоя човек на гърдите си? Да не е навлякъл собствения си ковчег? — викна решителният войник. — Ама че корав момък… Той щеше да довърши изречението си, че самият е още по-корав от него, когато Юсси го удари с юмрук по лицето. Олюлявайки се, Юсси стоеше и гледаше струпаните в кръг мъже с мътни, налети с кръв очи. Едрите му ръце бяха свити в силни юмруци. Заобиколилите го изглеждаха така, като че ли са заловени на местопрестъпление. И наистина, какви ли не работи бяха измислили да захванат с Юсси. Той действително се събуди тъкмо навреме. И сега те стояха в кръг около него, с лица на крадци и престъпници. От гърдите на Юсси се изтръгна ужасяваща ругатня. Какво са направили с него? Те ли са го докарали до тоя хал?

— Успокой се, приятелю… — заговори кротко решителният.

За миг Юсси пак се олюля, улови се за дръжката и изхърка остро.

— Ти вчера си попрехвърлил май здравата — каза решителният.

— Можеш да благодариш на бога, ако се отървеш с това. Случва се някои да пукнат, други ослепяват или се лишават от разум — добави оня, който му бе мерил пулса.

Значи, диагнозата бе ясна. Останалите загубиха интерес и почнаха да се разпръсват.

— Така започва с препиването. Този не е първият, когото съм видял да се търкаля пиян — каза на тръгване един войник с такъв дрезгав глас, като че ли имаше в устата си купчина железни отпадъци.

Друг, който с черните си лице и ръце приличаше на мулат, въртеше очи, та само бялото им светваше като порцелан на лицето му, а не преставаше да плюе, колкото и странно да бе — снежнобели парцали плюнка, — значи, беше шофьор на газгенераторен камион, агрегатът за дърва го бе пребоядисал така. Той разправяше на своя другар нещо така бързо, че докато двамата преминат през коридора, всички чуха историята.

— Чуй какво ми се случи на мене в Аунус. Бях си пийнал малко. С мен беше и един лейтенант. Отивахме заедно да търсим водка, да, с колата. Знаеш, глътнахме към петдесет километра, там казаха, че имало. И, знаеш, само у един човек се намери бутилка ром, да, еднолитрова. И за нея лейтенантът хвърли хилядарка, истина, знаеш, беше четиридесет градуса, да, под нулата. Трябва малко да се посгрееш, инак не може, нали? На сутринта рекохме да потеглим назад за Аунус, а гледам — колата не мръдва, няма капка гориво в нея. А няма ли, такава кола я отпиши. Излезе, че дръвникът купил горивото от собствения си резервоар за хиляда марки. Чуваш ли? То се знае, не можахме да помръднем от място, а и да си спомним от кого сме купили бутилката, не можахме…

Само оня, който беше мерил пулса, остана при Юсси и го замъкна във вагона, но Юсси отново се дотътри до платформата. Не му харесваше вътре, тясно, задушно, пълно с всякакъв народ и никой от тях не му се понрави поне по вид. На всички носовете щръкнали по средата на лицата и очите им опулени. Той остана в ъгъла на площадката.

Без шапка, със залепнала на слепоочията мокра коса, налети с кръв очи, с тревожен блясък в погледа и лъснало чело, стоеше той там с часове, облегнат назад с разперени ръце като разпънат на кръст, защото стените, за които се прилепваше, бяха всъщност врати. И постоянно натискаха да ги отварят, сякаш за да смачкат Юсси.

— Дали не трябва да се помогне малко на тоя приятел? — обаждаше се от време на време някой от войниците, които използуваха тоалетната на площадката. — Юсси не произнасяше нито сричка в отговор. Един от тях, когато се върна във вагона, изрази опасението, че Юсси е един вид побъркан — струва му се, че ако не подпира стените и зидовете, те ще се срутят.

— Дали няма да го примамим в купето, ако му кажем, че има нужда да се поддържа подът? — подхвърли един присмехулник.

Трети се обади, че случката с Юсси не представлява нищо в сравнение с лудостта на техния фелдфебел, който наистина е побъркан или по-точно бил побъркан, защото отдавна вече лежи в гроба, предоставен за пиршество на червеите. Той наистина бил луд, или пък толкова умен, че всички около него можели да минат за истински луди. За доказателство на това твърдение бе разказана

ИСТОРИЯТА ЗА ПОБЪРКАНИЯ ФЕЛДФЕБЕЛ

Още от самото начало войниците забелязали, че у фелдфебела има нещо странно смешно, само не могли да определят какво именно е то. Всеки случай бил дяволски любопитен. По време на поход с велосипеди той изведнъж можел да се обърне и каже: „Какво ли ще е онова там, дето се мярка на брега? Момчета, я да идем да видим!“

Прекъсвали похода и начело с фелдфебела войниците тръгвали да се препъват по браздите през нивята по посока към езерото. Оказало се, че на брега седи самотен въдичар, заловил се да изкормва и почиства уловената риба. Всеки път, когато хвърлял вътрешностите във водата, той замахвал с дясната си ръка нагоре: тъкмо това движение привлякло вниманието на фелдфебела.

Човекът доста се смутил и объркал, като видял да го заобикаля цяла рота войници, изникнала изневиделица. И между тях кривогледият фелдфебел, нисък, набит мъж, квадратен като сляпа задна стена на малка къща. Войниците мълчали, само гледали въдичаря и го обикаляли, сякаш имали заповед по възможност от всички страни да огледат това необикновено чудо.

Рибарят се уплашил, ръцете му се разтреперали, погледът му почнал да шари виновно, като че ли са го хванали на местопрестъпление.

— Рибата за нищо няма да стане, пукна й жлъчката — забелязал фелдфебелът. И наистина рибарят закачил с ножа жлъчния мехур на рибата и зеленикавата течност изтичала в разпорения корем.

Войниците мълчаливо наблюдавали как той с все по-силно треперещи ръце човъркал своята риба, докато си порязал здраво дланта. Тогава фелдфебелът махнал презрително с ръка, дал знак на хората си и ги извел през разораните ниви към шосето. Види се, сега сам разбрал, че шегата е отишла твърде далеч, защото след този случай оставил въдичарите на мира.

Но на война никога не смятал, че е прекалил. Винаги когато ротата се добере с мъка до местоназначението, фелдфебелът предлагал: „Няма ли да е по-добре, момчета, да се придвижим малко по-напред, а?“ Това всъщност не било заповед, но можеш ли да откажеш! Понякога придвижването напред се оказвало толкова трудно, че се налагало да бият доста път назад. „Няма ли да е по-добре да се придвижим малко по-напред?“ — повтарял фелдфебелът, смятайки го вероятно за остроумна шега. След километър, километър и половина запъхтени се озовавали отново всред храсталаците. И още преди да си поемат дъх, фелдфебелът пак се провиквал: „Няма ли да е по-добре да се придвижим още малко напред, а?“ По едно време войниците започнали да скъсяват разстоянията, не напредвали повече от стотина метра. Но се озовали пред линията на бункерите.

— Тук не можем да останем — казал фелдфебелът. — Ставайте да вървим.

Най-сетне стигнали до Онежкото езеро. Спрели на самия бряг. От крайбрежните храсталаци постепенно излезли двадесетина пленници, а и убити врагове лежали тук-там. Неколцина оцелели плували като черни точки надалеч в безбрежното езеро.

— Тук не можем да стоим, момчета. Хайде да се придвижим малко по-нататък — обадил се един от войниците. Като по заповед всички се обърнали към фелдфебела, който тогава бил вече лейтенант, за да видят дали се е сетил, че камъните падат в неговата градина. Най-сетне можели да му платят за шегите. Криво му било, но не могъл да отговори нищо. И оттогава никога вече не се случило той да им каже: „Хайде, момчета, да се придвижим малко по-напред!“

— Аз знам да се оправям с луди!… Това била другата любима приказка на фелдфебела, стара, влязла в неговия речник още през лятото на примирието. Веднъж ротата минавала покрай една психиатрична болница. Там нещо ставало, чували се силни викове, болногледачи, облечени в бяло, тичали насам-натам из двора. Можело да се помисли, че тайфа луди са изпуснати и са се хванали да играят хоро на двора. „Какво става там? — запитал учуден фелдфебелът. — Я да отидем да видим.“

Прекъснали похода и забързали през една малка горичка подир своя фелдфебел към постройките на психиатричната болница. И какво да видят — върху покрива на шестетажна сграда стои един луд, покатерил се там, дявол знае как. Стои и вика с цяло гърло, че ей сега ще скочи долу прав като свещ, за да се забие в сърцето на земята, където никога вече няма да чува виковете и крясъците на лудите.

Санитарите се опитвали да го примамят да слезе по улука на покрива, ала никакви заплахи, никакви уговорки и примамки не помагали. Показали му дори бутилка ракия.

— Пикоч е това, нищо повече от пикоч — извикал лудият.

Санитарите не се решавали да се приближат, страхували се да не скочи наистина. Трябвало да се печели време, да се опита всичко възможно. Всъщност вече им дошло до гуша, но не можели просто да го оставят така на неговото безумие — това би погубило доброто име на болницата завинаги. И ето че болногледачите, тичайки по двора, разпъвали сега някакви мрежи и платна между прозорците на долните етажи и най-близките дървета — напразна работа. Това го разбрал дори лудият: подхвърлял подигравателни забележки и се разхождал по края на покрива. Той можел да си се разхожда свободно, а също така свободно да си избере мястото, където ще скочи, защото мрежите съвсем не били достатъчни.

— Да не съм луд, че да скоча във вашите мрежи — викал той. — От мен няма да направите пушено месо за вашите луди тук.

Вероятно се чувствувал като диво животно, което се опитват да хванат в мрежа. Фелдфебелът стоял облегнат на едно дърво и се смеел от все сърце.

— Така никога няма да го накарате да слезе — казал той. — Оставете ме аз да опитам нещо. Гарантирам ви, че нито вие, нито болницата ще има някаква загуба от това, а лудият ще изхвърчи надолу с развети коси, само че по стълбата.

Нямало как, позволили на фелдфебела да направи своя опит. Всички го наблюдавали с любопитство, както санитарите, така и лекарят, който се бил изкачил на покрива, за да уговаря болния, но след като се убедил в неуспеха си, се отказал. Войниците също се присъединили към тази група зрители.

Фелдфебелът прекрачил важно към сградата, опрял две ръце на стената и застанал така, като че ли се кани да я бутне. След това извикал с повелителен тон: — Ако веднага не слезеш, ще обърна къщата!

Лудият начаса подал лице над края на покрива.

— Какво каза? — попитал той недоверчиво. От самохвалството му нямало и следа.

— Ако веднага не слезеш от покрива, ще обърна къщата — повторил фелдфебелът.

Лицето на лудия се отдръпнало. След около тридесетина секунди го видели да излита през вратата. Санитарите го хванали на двора и го прибрали.

— Така у нас укротяват лудите — казал надуто фелдфебелът.

Лекарят го гледал удивен. След това свил рамене и казал:

— От пациентите може всичко да се очаква, сам видяхте. Но какво щяхте да направите, ако по някаква причина вашият трик не беше успял? — запитал той. Навярно бил засегнат, че сам не можал да се справи с лудия. И вероятно е искал да затрудни фелдфебела с тоя отговор и да го изложи пред неговите войници.

Фелдфебелът наистина не отговорил веднага. Замислил се, присвил око, внушително сбърчил чело, огледал се наоколо, спирайки очи на всекиго поотделно. Видимо останал доволен от публиката.

— Ами щях да обърна къщата — отговорил той с много сериозен вид и бръчките на челото му се изгладили. Един вид с фелдфебела шега не бива. Случаят е сериозен и следователно трябва да се приема сериозно. Настанала мъртва тишина.

— Какво казахте? — попитал лекарят недоверчиво.

— Щях да обърна къщата — повторил фелдфебелът този път с по-твърд и по-висок глас… Дали не бяха го чули, или не искаха да го чуят? Във всеки случай този път го казал достатъчно високо.

Тягостна тишина надвиснала над двора.

— А, така, значи — проговорил най-сетне докторът. — Но това би било доста скъпа шега, къщата струва много милиони марки.

Лекарят местел очи от фелдфебела към войниците и обратно. Той искал да разбере дали всичко това не е някаква шега.

— Тогаз толкова по-добре стана — казал фелдфебелът, — че болният слезе сам. Така не понесохте никакви щети.

След това той вдигнал ръка и посочил шосето.

— А сега, момчета, да вървим!

Лекарят настигнал последния войник и го хванал за ръкава: откъде можел да знае, че тъкмо тоя приятел бил малко смахнат.

— Как мислите — попитал го докторът, — дали фелдфебелът наистина би се опитал да преобърне къщата, ако болният не бе слязъл от покрива?

— Да, сигурно. Той е достатъчно луд — отвърнал войникът.

— Боже мой, всичките сте една стока — въздъхнал лекарят.

През време на войната фелдфебелът се проявил като забележителен взводен и ротен командир. Дори в атаката при Сювери изгубил само трима войника, двамата от които ги разкъсала мина, а само един паднал в боя. И това станало, макар фелдфебелът и неговите хора да се намирали на толкова опасни участъци, колкото и другите.

При първата атака фелдфебелът наблюдавал как един съседен взвод преминава блато, при което загинали цяла дузина войници и още толкова били ранени. С други думи, само неколцина щастливци се върнали след боя, и то едва през нощта, когато било тъмно като в рог, та могли под непрекъснатия противников огън да намерят изходните си позиции.

— Не, така не може — разказвал фелдфебелът по-късно, — аз си помислих, така не бива.

Той бързо подложил на обучение своите хора. Техният ред да атакуват щял да дойде на другата сутрин, така че имали още време. На малки групи изтеглял войниците от позициите и ги отвеждал на един учебен плац, близо километър назад в тила. Най-напред половината от отделението наблюдавало как другата половина упражнява атака, а след това си разменяли ролите. Така хората получили нагледна представа как не бива да се постъпва при атака. После фелдфебелът накарал целия взвод да го наблюдава — той сам им демонстрирал какво трябва да се прави: така войниците добили нагледна представа кое е правилно при атака. След това заставил половината взвод да прави същото, докато останалите наблюдавали, после ролите пак се сменили. И накрая всеки войник поотделно показвал как трябва да се атакува. Войниците се целили с пушките си в своите другари и ако някой от тях заявявал, че би могъл в даден момент да улучи атакуващия, той се връщал и започвал всичко отначало. Трябвало да атакува многократно, да ляга на земята, да пълзи, да прави прибежки, докато урокът бъде научен. По два-три часа отивали за обучението на всяко отделение, за тренировката на целия взвод — десет часа. Вече се свечерявало, когато последните занятия приключили. Батальонният командир, прикрит зад няколко близки ели, стоял дълго и наблюдавал какво става.

— Фелдфебел, какво правите вие тук всъщност? — запитал той най-сетне. Явно не могъл да разбере смисъла на това, което става. — Нима провеждате наказателни занятия тъкмо пред голямата атака? Какво означава всичко това?

— Обучавам войниците — заявил фелдфебелът.

— Но, драги, тук е фронт, намираме се във война — възразил му батальонният командир с повишен тон. — Учението трябваше да проведете, когато е било предвидено време за него.

— Господин полковник, човек се учи, докато е жив — казал фелдфебелът. — Тъкмо тук учението е уместно и необходимо. Тук човек може да научи това, от което има полза.

— Я престанете с тия глупости! Погрижете се войниците да се изтеглят на предната линия. И вашето място е при тях. За какъв дявол се мотаете тука на километър зад фронта!

Какво друго можел да направи фелдфебелът в момента, освен да се подчини: той подбрал войниците си и замарширувал към фронта. Но въпреки това не се отказал от обучението. Разгънали се в дъга и скоро намерили друг терен, подходящ за тяхното учение.

— Надявам се, че тук никой няма да ни пречи — казал фелдфебелът. — И тъй, кой беше наред? Триста метра в посока напред бегом марш. И без да се туткате, че не ни остава много време.

След това фелдфебелът по път и без път отвел хората си обратно на фронта и оттам си довел друго отделение. Батальонният командир не се изпречил повече отпреде им.

Като наблюдавал атаката на съседния взвод, фелдфебелът за свое учудване забелязал колко лошо са обучени войниците. Те атакували според едно определено правило: част от тях прибягвали напред, докато останалите през това време държали под огън противника, окопал се по края на отсрещната гора. Такъв бил планът, но на практика от него не излизало нищо. Защото всеки път, когато някой войник скачал прав, за да се втурне напред, той тутакси падал прострелян, ако не при първата, то при следващата прибежка. При това противниковите стрелци не били от някаква особена класа. Да улучиш с пушка бързо бягащ човек, не е така лесно. Както изобщо не е лесно да улучиш човек, когато разстоянието до него е няколкостотин метра, дори ако стои на място. Изобщо стрелянето не е толкова проста работа, както някои смятат. Колцина могат да се похвалят със сигурност, че са улучили враг? С това се обяснява и готовността, дори усърдието, което се наблюдава при унищожаването на пленници или противници, когато лесно могат да бъдат пленени. Войник, който не е убил нито един враг, се измъчва тежко. Неговите чувства са подобни на чувствата на млад мъж, който още не е успял да спи с жена.

И защо войниците от съседното отделение падали като кегли? По простата причина, че скачали от същото място, на което се хвърляли след прибежката, вдигали се като дървени кукли на конци, винаги зад малкото тревисто хълмче, което неприятелят най-спокойно вече е взел на мушка. След всяка прибежка войниците би трябвало пълзешком или във всеки случай под пълно прикритие да припълзят три-четири метра встрани от мястото, на което са се хвърлили на земята. Когато отново се втурнат напред, неприятелят има време колкото да насочи оръжието към новото положение, ала не достатъчно, за да натисне спусъка. През това време атакуващите отново ще са си намерили прикритие.

При такава смяна на целта са необходими най-малко четири секунди, за да се прицелиш в определена точка. За четири секунди например Джеси Оуенс^[1] би пробягал четиридесет метра. За да се осъзнае напълно придвижването от една неочаквана точка, са необходими най-малко две секунди, но толкова бързо никой не може да се ориентира, най-често това трае три, дори четири секунди. Така че на атакуващия е гарантирана безопасност шест секунди. При тези шест секунди той може да се движи така безгрижно, както в неделна сутрин по улиците на града. Някой по-пъргав би могъл за това време дори да направи дете. А и най-мудният може да измине поне шест метра, макар че едва ли е възможно да се говори за такава скорост — метър в секунда. Според пресмятанията на фелдфебела би могло да се поеме риск от десет процента и да се спечелят седем секунди. Ако разстоянието, което трябва да се измине, не е много голямо, една внезапна, правилно проведена атака ще позволи на отделението да стигне до вражеските позиции и дори да ги заеме, без всякакви загуби.

Разправят, че на война загивали най-добрите войници. Но аз съм участвувал в няколко войни и мога да ви кажа, че това е чиста глупост. Ония, които падат първи, са обикновено лоши войници. Не бива да се вярва, че тук имат пръст свръхестествени сили. Във войната няма нищо тайнствено, тя е една най-обикновена човешка работа. Но нали пък казват, че никое човешко дело не е съвършено и това май е така. Ала войникът, който носи глава, ще надхитри дори и самата смърт. И няма да му се случи да настъпи мина. Той просто трябва да бъде винаги уверен, че не му е писано да загине. И трябва само да бърза толкова, че смъртта да не го настигне. Мнозина са се спасявали от гибел, като са действували устремно, почти безразсъдно. При отчаяно положение не помага нищо друго, освен да се действува отчаяно. По никакъв начин не бива да се стои със скръстени ръце, да се чака, да се размисля, съобразява какво би могло да се случи. Или ще излезе нещо, или не, но да се стои и да се чака, не може, не бива.

На сутринта взводът се вдигна в атака, сломи неприятелската съпротива и достигна набелязаната цел — Сювери — почти без загуби. Изобщо това не се оказа проблем. И все пак войниците от взвода признаваха на драго сърце после, когато ги питаха в разговор, че едва ли биха били в състояние да разкажат нещо, ако фелдфебелът не бе провел с тях специално учение. И толкова по-жесток беше ударът, когато фелдфебелът сам загина. Случи се така.

Един младши сержант от съседната рота внезапно откачи — мания за преследване. Съвсем неочаквано и без предупреждение откри сам огън по двама нищо неподозиращи другари — просто се хвърли в канавката и почна да стреля.

— Ще ви пратя по дяволите, няма да ви се дам жив — викаше той към тях.

Виковете му скоро привлякоха цяла тълпа хора, защото бяха толкова силни, че можеше да се помисли най-малкото цял противников батальон е пробил позициите. Опитваха се да успокоят младши сержанта, да му обяснят, че нито той, нито някой друг е в опасност, че наблизо няма нито един-единствен неприятел, доведоха другарите му от неговото отделение, за да може сам да се убеди, че наоколо му са само свои хора.

— Нима не ги познаваш по униформата? — извика му някой.

— Да, униформата е финландска, но вие не сте финландци. Не ви е за пръв път да се маскирате така.

— Дотолкова сигурно разбираш финландски, за да чуеш, че не ти говорят на непознат език — подвикна му друг.

— Противникът си е противник, ако ще и на староеврейски да говори.

Колкото по-дълго и подробно обясняваха на младши сержанта, толкова по-непоколебимо вярваше той, че е попаднал в някаква хитра примка. Все по-лесно намираше остроумни отговори. Той бил много важен човек, ето защо не се и опитват да го хванат с голи ръце. Защото знаят, с него шега не бива. За да го спипат, трябвало да разгънат голяма операция: да преоблекат цялата тая тълпа като финландци, та дори и да ги обучат да говорят по финландски!

Когато собствените му приятели се изстъпиха напред да му обясняват, дори и тогава той не се разколеба. Ясно му бе като бял ден, че те просто са попаднали във вражеска мрежа и сега използуваха тия изменници, за да го примамят и погубят.

— Махайте се или преминете на моя страна.

— Идваме — обади се един от неговото отделение, ала младши сержантът оттегли поканата си. Защото враговете, разбира се, ще тръгнат веднага по техните следи, другарите служеха само за прикритие. Не, младши сержантът не искаше да рискува нищо. Борбата беше на живот и смърт. Разбира се, те ще го предадат, щом ги допусне до себе си. Инак за какво врагът ги е пощадил? И от този момент той отговаряше само с пушката си.

На шосето се струпваха все повече и повече войници. Опитваха с всички възможни уловки да примамят младши сержанта, но щом някой се решеше да изпита въздействието на своето хрумване и се покажеше, куршумите започваха да пищят — кой го знае откъде се бе запасил с толкова много, навярно от дълго време се е подготвял за такова положение. Неговите другари разказваха, че напоследък станал много мълчалив и само от време на време приказвал за някаква премия — за главата на младши сержант значителна сума: десет хиляди марки. Уж неприятелят бил обещал тия пари на своите хора. А за прост войник стигали и хиляда марки.

Тъй като имаше в изобилие патрони, единственият изход беше да го оставят да изгърми всичките. А след това да се хвърлят така бързо върху него, че да няма време да се застреля сам с последния куршум.

Войниците се разтичаха из храсталаците, куршумите свистяха все по-често покрай ушите им. Тая игра не доставяше никому особено удоволствие. Младши сержантът бе добър стрелец. Войниците от неговото отделение обясняваха това на другите и се опитваха да ги накарат да изоставят този опасен план. Младши сержантът притежаваше отличителна значка за първокласен стрелец и освен това бе награден с „Кръста за свободата“ четвърта степен. Той беше безстрашен и неуморим боец, а при атаката на брега на Сювери бе назначен за снайперист на батальона. Един войник бе улучен вече с куршум в ръката близо до рамото. Чу се такъв трясък, като че ли чупеха сух клон, дебел колкото китка: костта бе разтрошена. Ала другите не се отказваха, бяха решили да спасят младши сержанта. Редно е по начало да опиташ всичко, за да спасиш другаря си, защото никога не знаеш кога ще ти дотрябва неговата помощ. Подобни случаи бяха пробни камъни, свидетелство и доказателство за неугасващия дух на другарство. Безусловното упование във верността на другарите, в готовността им да окажат помощ, без разлика кому, изпаднал в беда, крепи по време на война духа на войника. Една-единствена спасителна акция, в която не са заложени всички сили, би могла да пречупи у някого тъкмо тази устойчивост и да предизвика верижна реакция, пълно унищожение на взаимното доверие, което всеки ще почувствува може би тъкмо когато въпросът е на живот и смърт. Ето защо войниците си помагат със същата готовност, с която сами биха очаквали помощ в подобен случай. „С каквато мярка мериш, със същата ти връщат“ — този библейски завет признаваха всички. Често се случваше в поход някоя старица, раздавайки хляб на войниците, да каже, че го прави, защото някога някъде друга някоя жена или майка, все едно бедна или богата, ще даде от сърце нещо на нейния собствен син. Така че всички войници тя чувствуваше като свои синове.

Щом докладваха на фелдфебела за случая, той веднага пристигна.

— Не, момчета, оставете това подскачане наляво и надясно — изрева той с командирски тон. — Аз знам какво се прави в такъв случай — добави тихо, за да не го чуе младши сержантът. — Не се пъхайте напразно под куршумите, няма никакъв смисъл.

След това фелдфебелът припълзя зад един голям върбов храсталак, точно срещу младши сержанта и му извика:

— Ако не престанеш веднага да стреляш и не отидеш в землянката да спиш, ще взема да те съдера от бой! Ще ти нашаря голия задник, и то пред цялата рота!

И за да подсили своята заплаха, фелдфебелът отчупи един брезов клон, дълъг два метра, отчекна листата и клонките по него и го показа на младши сержанта, както бе прикрит зад една дебела елха.

За миг настъпи пълна тишина. Нищо не я нарушаваше, дали бе зловеща или многообещаваща, никой не можеше да каже. Какво ли щеше да хрумне на младши сержанта? Не личеше да се е подчинил. Но престана и да стреля. От време на време се чуваше как изпъшква — очевидно под тежестта на своите мисли. Младши сержантът наистина се намираше в затруднение. Най-сетне се раздаде дрезгав, почти писклив глас:

— Стига си дрънкал врели-некипели, говори по финландски, аз съм финландец.

Тогава фелдфебелът излезе на пътя и с отмерена крачка тръгна към него, като държеше отвесно пред себе си брезовия клон. Всички го предупреждаваха да не отива, опитваха се да го възпрат. Дори младши сержантът се изправи в цял ръст от своята канавка и вторачи очи във фелдфебела. Но когато фелдфебелът измина десетина метра, доказвайки, че работата е за него сериозна, младши сержантът отново се скри в канавката. Изсвири куршум, фелдфебелът се завъртя като пиян, сякаш още имаше време да се върне, след като е осъзнал безуспешността на своя опит. Рухна като чувал с жито насред пътя, от двете му страни се вдигна прах — прозрачно, жълтеникаво облаче, което почти без да променя формата си се издигаше встрани от пътя, безшумно и бавно като привидение.

Смехът на младши сержанта прозвуча ужасяващо. Войниците стояха като вцепенени. Доведоха лекар и санитари с носилка, ала на фелдфебела не можеше вече да бъде дадена първа помощ, пък и той нямаше нужда от нея.

След като застреля фелдфебела, младши сержантът съвсем обезумя. Стреляше безспир и ревеше като сатана. Да не посмее никой да се приближава до него, той не се бои нито от вода, нито от огън, нито от пушка, защото куршум не го лови. Той бил толкова корав човек, че сплесквал камъка, на който седнел, а сърцето му дори с клещи не можели да изтръгнат. И щял да претрепе всекиго и да му одере кожата, който само се опита да го направи, дявол да го вземе, кълнеше се в Христа, че е истина.

Един от войниците си науми нещо и започна бързо да се съблича. Можеше да се помисли, че безумието е заразило и други: войникът хвърли шинела си, смъкна ботушите и панталоните от краката си с такава бързина, като че бе избухнал пожар. След това се наведе, накъса големи китки трева и натъпка с тях съблечените дрехи. За няколко мига бе готова парцалена кукла колкото човешки бой, само глава нямаше. Изобретателят бързо намери малък сух боров клон, поокърши го и го пъхна в яката на плашилото през куртката и единия крачол на панталона и го закрепи чак в ботуша. Да се измайстори главата, беше доста трудно, но той все пак успя. Взе назаем една лятна куртка и я намота около горния край на пръта. Получи се кръгъл вързоп, голям колкото човешка глава. Остана само да му нахлупят фуражка и чучелото бе готово. Войникът изпълзя заедно с това чучело напред и на едно подходящо открито място го изправи върху единствения му крак. Самият той остана да лежи до него.

— Чак толкова не ще да е побъркан, че да стреля срещу плашило — говореха войниците помежду си. Започваше да им се струва, че вместо един, сега има двама луди.

Когато младши сержантът съзря натъпканото с трева чучело, появило се бог знае как от другата страна на канавката, явно бе така поразен, че съвсем утихна.

— Опитай се да го движиш, човече, да размахваш ръцете му или нещо подобно — каза един от войниците на тоя, който измайстори чучелото, — инак той няма да повярва.

— Ела ти и го поведи на разходка — изръмжа другият, но все пак започна да полюлява насам-натам своя натъпкан с трева колега. Младши сержантът продължаваше да мълчи. Тогава войникът реши да даде на своето създание и собствения си глас. Той започна да се смее подигравателно и да подвиква присмехулни приказки на младши сержанта: „Какъв смелчага, чак и от господа бога не го е страх.“ Това, изглежда, не направи никакво впечатление на младши сержанта и постепенно тая игра започна да досажда на войника. Той престанала вика и да люлее чучелото, което на всичко отгоре започна и да се разпада. Единият му ботуш се бе изхлузил и от крачола се сипеше трева.

— Хайде, викай де, кажи нещо, дяволе — изрева неочаквано от другата страна младши сержантът. — Да не би да си глътна езика? Приказвай, какво стоиш като кютюк и се пулиш като идиот!

„Дяволите да го вземат, какво мога да му кажа сега“ — размисляше войникът.

Като не получи отговор, младши сержантът откри огън. Той стреляше като луд. Войникът, който лежеше само по бельо почти под мишената, виждаше как куршумите се забиват в чучелото, зъзнеше и се чувствуваше самотен, ала не знаеше какво друго може да направи, затова продължаваше да държи чучелото изправено. Почти при всяко попадение усещаше тласък в ръцете си, както рибар усеща по дърпането на въдицата кога рибата кълве. Но тъй като противникът изобщо не падаше, младши сержантът изпадна в такава ярост, че скочи от канавката и се втурна напред с бесни проклятия, за да го удуши с голи ръце. Сега вече не беше трудно да го обуздаят с общи усилия.

Сетне всички се чудеха как младши сержантът не е могъл да различи, че това е чучело, а не жив човек, защото то беше направено надве-натри. Но докторът каза следното: разбира се, той е забелязал, че е чучело. Умът му все още е работел, но не е можел да съобразява. И тъкмо в това се състои лудостта.

 

 

Когато войникът свърши разказа си, някой каза:

— И навън на площадката стои един такъв ненормален, ама можеш ли да разбереш какво му е. Аз поне не мога.

— Остави ги тия пияници, и те са особена порода.

— Може и това да е един вид лудост. Кой със здрав разум ще седне да се налива с ракия, всички знаят, че е отрова — заключи войникът, който надълго и широко беше разправял за луди и се изтегна на пода да си подреме. И останалите се почувствуваха уморени. Влакът ги люлееше като огромна люлка.

— Доколкото разбирам, на света няма нито един, на когото главата да е в пълен ред. Луди наричат ония, които сами не съзнават своето безумие. А за умни минават тия, които също са луди, само че не го съзнават. На лудия няма какво да му говориш, а още по-малко на умния. Безумецът взема всички останали за умни, а умният мисли, че всички други са луди. Еднакво безполезно е да си умен безумец и побъркан умник. Най-добре е да ги оставим на мира такива, каквито са — и умните, и безумните… — промърмори някой, смятайки за уместно да каже и тези думи.