Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (36)

36

Откакто Хънт беше потеглил надолу по склона, на купъра му бяха нужни двайсет и осем секунди, за да стигне до отбивката за винарските изби на Маниън. След като направи десен завой, Хънт угаси фаровете, взе очилата за нощно виждане от Джул и ги намести на очите си. Като се ориентираше през стъклата за нощно виждане, той караше бавно и с надежда се приближаваше до портата, която препречваше алеята към къщата.

Прошепна в радиостанцията си:

— Крейг? Виждате ли я?

— Не. Обаче от дясната ми страна има стар хамбар, където май видях светлина, когато дойдох тук. Сега обаче я няма.

— Къде си?

— Все още съм доста високо. Не исках да ни чуе как си говорим. Намирам се до пътя, дето заобикаля отзад възвишението, в което са издълбани пещерите.

Джул го накара да провери дали все още е над или под хамбара и Крейг отговори, че е над него.

Хънт се извърна на седалката си:

— Къде е този хамбар? — попита той Джул. — Знаеш ли?

— Да. Ако застанеш пред входа на новите пещери, това е малък отвор от дясната им страна. Отпред са пръснати всякакви боклуци.

— Крейг, къде е Там? — попита Хънт отново по радиостанцията.

— Горе е с бинокъла. А ти?

— Двамата с Дев сме пред портата.

— Трябва да се разделите.

— Затова се обаждам. Ще изпратя Дев нагоре по пътеката, на която се намираш ти. — Хънт я виждаше достатъчно ясно от базовия си лагер. Непавираният път завиваше в основата на носа към задната му част, след това продължаваше нагоре и изчезваше зад имението. — Ти започни бавно да слизаш. Той ще тръгне нагоре. Срещнете се зад хамбара и чакайте там. Ако тя излезе, не позволявайте да ви види, и не я спирайте. Оставете я да прави каквото е намислила.

— Ами ти?

— Аз отивам до пещерите отпред.

— Значи тя е в хамбара?

— Мисля, че това е работната теория. Вече трябва да прекратим разговора.

— Добре — прошепна Крейг. — Изключвам.

Хънт изключи радиостанцията си и я пусна на пода до краката си. Закривайки с длан светлината, той светна и угаси малкото си, но мощно фенерче и го пъхна в джоба на якето си. Двамата мъже в колата се пресегнаха към дръжките на вратите си, но Хънт стисна Джул за ръкава и го спря.

— Съвсем тихо, Дев. Отвори внимателно и не затваряй вратата. Трябва да успеем. Ако стане напечено, веднага изчезвай. Никога не си бил тук.

 

 

Хънт заобиколи колата си и приклекнал, последва Джул петнайсетина метра, докато не стигна до пътеката от лявата си страна, която водеше към новите пещери над залата за дегустации. Веднага след като павираният път свърши, той усети под краката си хрущенето на чакъла, което усилваше многократно шума от всяка негова стъпка в тихата нощ.

Наложи се да върви съвсем бавно и сега всяка стъпка сякаш му отнемаше цяла вечност. След като преодоля първото възвишение, той се озова на относително открито място пред входа на пещерите. Персоналът бе затворил огромните порти на пещерите за през нощта, но Хънт провери отново всяка от тях и установи, че са солидни и не помръдват. След като мина покрай входа на четвъртата пещера, той прекоси пътя, за да има по-добра видимост към кухината около хамбара.

Джул имаше право. Мястото отпред бе осеяно с инструменти и различно оборудване. Без очилата си за нощно виждане Хънт изобщо нямаше никакъв шанс да се добере до хамбара, още по-малко да влезе вътре, без да вдигне силен шум. Но дори с тях той пристъпваше сантиметър по сантиметър.

В зловещото зеленикаво сияние Хънт правеше крачка след крачка, като се опитваше с едно око да следи за препятствия отпред, а с другото да наблюдава хамбара за някаква светлинка от вътрешността му. След всяка крачка той спираше, изчакваше и се ослушваше. Не се чуваше никакъв звук.

Беше голяма двуетажна постройка с три стени, вградена в най-западната стена на носа. Сега, когато стоеше точно пред нея, след като бе успял да се промъкне дотук през ничията земя, видя, че вратата на хамбара е открехната. Ако тя беше отзад и го причакваше…

Не можеше да си позволи да мисли за това.

Все още нямаше представа какво прави тя. И какво общо имаше то с Андреа Паризи. Всичко, което беше направил и научил през последната седмица, сякаш нямаше нищо общо с онова, което тя правеше в момента. Беше толкова далечно.

Той слушаше. Слушаше.

Извади пистолета си.

Мина през пролуката и влезе в хамбара, приведе се и се завъртя. Нещо се раздвижи в периферията на зрителното му поле и той отскочи назад, когато видя огромен и блеснал в зелено плъх да притичва до куп слама и да изчезва от погледа му. Той си пое накъсано дъх и отново се обърна, този път описвайки пълен кръг. На страничната стена имаше шест отделения, а в ъгъла до задната врата се виждаше частично отворена стая за сбруи и седла.

И тогава той я забеляза.

В стената на носа имаше друга врата, вероятно водеща към друга пещера. Разбира се, помисли си Хънт. Как не се беше сетил по-рано? Ако имаше нови пещери, значи съвсем логично бе да се допусне, че има и стари.

Или поне една стара пещера, вече изоставена, непосещавана, заключена.

Той прекоси помещението до вратата, която всъщност не беше заключена като останалите, а беше открехната няколко сантиметра. Отвътре се долавяше лек студен полъх и Хънт дръпна масивната врата — беше дебела поне десетина сантиметра — още малко към себе си.

Пристъпи вътре.

Дори с очилата си за нощно виждане му бе трудно да вижда — очилата не хвърляха светлина сами по себе си, а само усилваха наличната светлина, а в пещерата нямаше много за усилване. Той опря ръка в стената и направи още една колеблива и тиха крачка, след това още една. След трийсетина стъпки пещерата леко завиваше наляво, а след това рязко извиваше отново надясно. Наложи се да заобиколи няколко стари винени бъчви, които лежаха странично, облегнати до стените на пещерата. Хънт продължи да напредва мъчително, докато вече нямаше накъде да върви.

Толкова дълбоко във вътрешността очилата за нощно виждане бяха безполезни. Вече нямаше абсолютно никаква светлина, която да усилват. Хънт свали очилата и запали фенерчето си, удивен от това, че пред него се появи друга врата, която изцяло блокираше достъпа му и явно бе вградена в каменните стени на пещерата. Зад него в огромния отекващ мрак и в дълбините на пещерата се разнесе някакво скърцане. Той едва има време да понечи да се обърне, когато скърцането бе последвано от приглушен и ужасяващ тропот.

Не можеше да бъде друго — вратата на пещерата се затваряше.

 

 

Макар да не беше силен, това бе първият звук, който Андреа Паризи чуваше, откакто масивната врата се бе затворила зад гърба й преди един бог знае колко дни. Тя лежеше по гръб на камъните точно зад вратата — всъщност се бе притиснала към вратата. Беше почти парализирана от глад и от жажда и отначало си помисли, че е чула звука насън или в състояние, наподобяващо сън. Онова, което бе останало от разсъдъка й, смяташе, че тя всъщност вече не е там. Нищо от случващото се сякаш не бе реално, а дори и да беше, не можеше да продължава още дълго. Вероятно тя дори вече бе мъртва.

Но със сигурност се беше разнесъл някакъв звук. Достатъчно близо до нея, за да го чуе.

Опита да се обърне на една страна, с лице към вратата и да извика, но мускулите не й се подчиняваха, за да се помръдне, а гърлото й бе толкова пресъхнало, че не можеше да изтръгне от него никакъв звук.

Само че ако бе чула някакъв звук, значи някой бе влязъл. Може би все още можеше да бъде спасена, може би й оставаше още живот.

Трябваше да опита пак.

Опита да се съсредоточи и се постара да поеме въздух в пресъхналите си и празни гърди.

Този път звукът, който издаде самата тя, нямаше никаква форма. Никакви думи. Беше някакво неясно стенание, което почти веднага се разтвори в студения й гроб и я остави изтощена и с пламнало гърло.

Въпреки това тя успя да събере последните останали й сили и отново ги запрати в мрака, който се бе превърнал в нейния свят и в нейния ад.

Ето го отново! Безспорно през вратата отново долетя звук, някой тропаше по нея. И викаше името й!

Андреа.

От дъното на дълбок кладенец някой зовеше името й.

 

 

Хънт нямаше време да се предаде на ужаса, който заплашваше да го погълне. В крайна сметка, каза си той, Крейг, Джул и Тамара бяха съвсем наблизо, точно пред имота. Само че те всички чакаха неговите инструкции и едва ли щяха да се намесят, след като изрично им бе наредил да оставят Каръл да действа и да ги отведе при Андреа.

Което тя направи.

Даваше си сметка, че дори Джул щеше да действа неохотно на този етап. Джул не знаеше, че Андреа е заключена зад тази втора врата в пещерата — само Хънт знаеше това — а без да подозира за Андреа, Джул нямаше причина да арестува Каръл Маниън, точно както не бе имал и по-рано през деня. Да не говорим за факта, че Джул напълно бе нарушил всички правила, като бе влязъл незаконно в имота й. На практика той беше нарушител. Ако някой го свържеше с някои от необичайните, да не кажем направо незаконни елементи от плана на Хънт, щяха да му отнемат не само този случай, но и безценната му работа.

Хънт се бе придвижил обратно до вратата на пещерата, която водеше към хамбара, за да се увери, че шумът беше точно това, което му се бе сторила. Да, вратата към външния свят вече беше затворена. Заключена, масивна и неподвижна.

След това обаче той се беше върнал на мястото си и през тази втора врата бе чул измъчения вик на Андреа. Хънт заблъска по затворената врата и се провикна, за да й отговори, но звукът сякаш бе погълнат от собственото си ехо.

След отговора не последва нищо друго.

Отново освети с фенерчето си дървената врата. Слабият звук от вътрешността можеше да означава само, че вратата е изключително дебела. Освен това бе обрамчена с дебели греди, които на свой ред бяха вградени в бетонните стени на пещерата.

Хънт се отпусна тежко на пода и отново заудря по вратата, но звукът изобщо не се чуваше. Сякаш самата врата бе направена от твърд камък.

— Андреа! — пак се провикна той. — Чуваш ли ме?

Оглушителна тишина.

— Ще те измъкнем оттук — прошепна Хънт.

Думите сякаш го наелектиризираха. Той се изправи на крака и вдигна ръка над главата си, за да провери дали въздухът се движи. Докато стоеше навън в хамбара на входа на пещерата, той определено бе усетил повей от вътрешността. Това можеше да означава единствено, че в пещерата прониква въздух от вън, от друг проход.

Отново опита вратата към най-вътрешното помещение, където беше заключена Андреа, и отново не успя да я помръдне. Освети я по ръбовете с фенерчето си и си даде сметка, че тя бе почти или напълно херметически затворена. През нея не минаваше никакъв въздух или пък преминаваше съвсем малко — със сигурност не достатъчно, за да предизвика повей. Това не беше лоша новина. Означаваше, че движението на въздуха, което беше доловил при отвора на пещерата, идваше някъде от вътрешността на неговата камера, а не зад вратата.

Хънт тръгна към предната част на пещерата, осветявайки стените и тавана, като се стараеше да покрие всеки сантиметър от повърхността. След като вратата към хамбара бе затворена, в пещерата вече не се долавяше никакъв повей. Опита се да си припомни дали бе почувствал източника на повея, докато се бе промъквал навътре, а предната врата все още бе отворена, но тогава се бе съсредоточил върху онова, което вероятно го очакваше отпред, внимаваше къде стъпва или пък кой може да го причаква в засада.

Източникът на повея изобщо не бе занимавал мислите му.

На мястото, където пещерата правеше остър завой наляво обратно към входа, той забеляза пукнатина високо горе в скалата, където тя започваше да се извива, за да оформи тавана. Пукнатината бе широка не повече от петдесетина сантиметра в най-широката си част и вероятно бе дълга метър и половина от единия си заострен край до другия, а после се губеше в мрака. Застанал точно под нея, Хънт протегна ръката си нагоре, за да усети дали оттам прониква свеж въздух.

Но не почувства нищо.

От мястото си под пукнатината и дори от отсрещната страна на пещерата той не можеше да види докъде се простира дупката. Възможно бе да води чак навън, възможно бе постепенно да се стеснява напълно, възможно бе да свършва само след метър. Нямаше как да разбере. Отначало не разбираше защо изобщо това би имало някакво значение. Дори и пукнатината да бележеше възможен изход отвън, той прецени, че тя се намира най-малко на метър и двайсет над мястото, докъдето той можеше да стигне.

Беше невъзможно.

Продължи да оглежда стените на пещерата, край бъчвите, и отново се върна чак до предната врата. Тя бе прецизно вградена във варовика. Тясната пукнатина на три метра височина бе единствената възможност. Нямаше и следа от друг изход. Той се отпусна на пода, долепил гръб до вратата към хамбара. Изключи фенерчето, остана в пълен мрак и се опита да се съсредоточи.

Сети се за бъчвите.

Отново се върна до средата на пътя, постави фенерчето си на пода, свали една от тежките празни бъчви от дървената полица и я търкулна под пролуката.

Нямаше да е достатъчно.

Стъпи върху бъчвата, но все още не успяваше да стигне долния край на пролуката. Все още не му достигаха трийсетина сантиметра.

Слезе от бъчвата, отново взе фенерчето си и освети пролуката, като се опита да получи по-ясна представа колко е голяма. Все още не можеше да види на повече от метър. Промени посоката на огледа и прокара лъча на фенерчето по долната част на отвора. Назъбен, с остри ръбове и съвсем ясно очертан, отворът като че ли бе естествен дефект в твърдата скала, но Хънт знаеше, че ако се опита да подскочи, за да се хване, а скалата поддадеше под тежестта му или просто се срутеше, в най-добрия случай го очакваше едно лошо падане. Вероятно счупена кост или нещо още по-лошо.

Само че нямаше друг избор.

Използва очилата си за нощно виждане, за да подпре фенерчето си на земята по такъв начин, че лъчът да е насочен към отвора на пролуката. Отново се покатери върху бъчвата, проучи мястото, където трябваше да се хване и се опита да си представи следващите си действия — да се метне към стената, да се повдигне достатъчно, за да промуши раменете си, да си проправи път навътре с лакти и да вдигне крака с надеждата, че ще има достатъчно място, за да се побере. И че пукнатината не свършва в друга скала, някъде дълбоко в сърцевината на каменния нос.

Нямаше да му помогне, ако много разсъждава.

Подскочи.

 

 

Пълен мрак.

Хънт трябваше да се сети да си вземе очилата за нощно виждане. Или фенерчето, макар че имаше нужда от него, за да освети отвора на пукнатината. Трябваше да подпре фенерчето с пистолета си, а не с безценните очила, а ето че сега безполезният пистолет висеше в кобура отзад на кръста му.

Не можеше да направи нищо друго, освен да продължи да пълзи напред по корем, сантиметър по сантиметър, да опипва пътя пред себе си за издатини в тясното пространство, което на два пъти вече се бе стеснявало дотолкова, че удряше главата си. Течността, която сега усещаше да се стича по челото и по заслепените му очи, имаше вкус на кръв. Знаеше, че ръцете му също са изподрани и кървят.

Пред него проходът се стесняваше все повече.

Когато започна придвижването си, пред него имаше достатъчно място, за да се придвижва на лакти и да се оттласква с колене, както се бе научил във военните лагери. Сега, след едно почти безкрайно изкачване, той усещаше как стените се затварят и отгоре, и отдолу — към гърдите му, как се притискат към гърба му, а пистолетът му се закача с почти всяко движение. Дори не можеше да се извърти, не беше сигурен, че може да се върне назад, дори и да опиташе. Продължи да се избутва напред с протегнати ръце, дращейки с крака и най-сетне се озова почти заклещен в твърдата скала.

Ако се заклещеше още по-силно, нямаше да може да продължи в която и да е посока. Вече бе пълзял много, много минути и бе изминал поне шейсет метра. Ако се заклещеше, щеше да умре тук, погребан в планината.

Опъна ръка докрай пред себе си и опипа камъните отпред и отгоре. Раменете му се триеха в скалите от двете му страни при това трето и най-лошо засядане.

Само че ако успееше да се измъкне оттук, проходът като че ли се разширяваше отново от другата страна. От горе на долу, от едната страна до другата.

Окървавените му пръсти стиснаха камъка и се опитаха да го изтеглят нагоре, но скалата се разрони под ръцете му. Търсейки някаква опора отзад, Хънт зарови крака, натисна с рамо напред и успя да се придвижи напред с не повече от два сантиметра. Накрая с нечовешки вик, какъвто не беше чувал, напрегна всичките си сили и се измъкна от теснината.

Някъде пред себе си долови първия полъх на свеж въздух. Запълзя нататък. Пред него мракът беше някак различен. Насочи мислите си към този факт, отново се изтласка и усети как ерозиралата пръст поддава около него. Съзря точица светлина и веднага разбра какво е.

Звезда.