Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (24)

24

Мики Дейд най-сетне се свърза с Хънт, докато той все още беше в кантората на Пиърсъл и беше паркирал на втора редица отвън, когато двамата с Джул излязоха от сградата. През по-голямата част от пътя до апартамента на Стейси Розали Джул разговаря по мобилния си телефон с Шию, който все още беше в лабораторията. Били затрупани с работа и тестовете сигурно щели да го задържат там за остатъка от следобеда. Не, още не били направили дори балистичните експертизи. Обещали, че най-напред ще проведат това изследване. Да, Шию щял да му се обади веднага щом станат ясни първите резултати.

След като още минута-две слуша с каменно мълчание, Джул рязко каза:

— Шию, чуй ме. Тези резултати ни трябват веднага! Упражни малко власт, да му се не види! Ние сме от отдел „Убийства“, за бога! На върха на пирамидата сме. Сритай нечий задник. Заплаши ги с уволнение. Направи каквото трябва. — Рязко затвори капачето на телефона си. — Идиот.

Мики Дейд и Джул не се познаваха и сега младият таксиметров шофьор метна тревожен поглед първо към шефа си, след това към задната седалка, където Джул кипеше от гняв. Хънт се обърна назад от мястото на предната седалка до Мики и каза:

— Плашиш шофьора ми.

— Това е другото нещо — каза Джул. — Как така ти разполагаш с шофьор на такси, който ни разкарва с изключен апарат из града, а аз съм инспектор от отдел „Убийства“, обаче съм принуден да моля някой да ме вози?

— Сигурно е свързано с кармата — отговори Хънт.

 

 

Отново получиха ключа от относително сговорчивия господин Франкс и се запътиха към асансьора. Джул обясняваше, че се налага да се отбият тук, защото критиката от страна на Лание, че още не са намерили най-близкия роднина на жертвата, не беше съвсем неоснователна. Вече би трябвало да са го направили, дори и само в името на правдоподобността. Затова той трябваше да дойде тук и да вземе по-голямата и поставена в рамка, но въпреки това неясна снимка на момчето и след това да накара някой от вестниците да я пусне с надписа „Познавате ли този човек?“. Бяха увеличили другата снимка, която бяха открили в портфейла на Стейси Розали, и я бяха върнали в участъка, но тя се бе оказала непотребна. Хлапето би трябвало да е някакъв роднина на Стейси, нали и Хънт смятал така?

Хънт знаеше:

— Той й е брат.

— Откъде знаеш?

— От Мери Махоуни. Сервитьорката в „МоМо“.

— Знам коя е, Уайът. Нали аз ти я дадох.

Хънт не смяташе да спори. Не се сърдеше на Джул заради раздразнителността му. През последния час Джул бе преминал от онова, което смяташе за евентуално разрешаване на случая, до напълно нова и все по-вероятна теория. Особено ако балистичните експертизи на пистолетите не покажеха съответствие, което щеше да го върне на изходна позиция. Не помагаше особено и фактът, че новата теория бе онази, която Хънт го бе притискал да разгледа още отдавна, а Джул категорично бе отхвърлил.

Хънт реши да се държи помирително.

— Точно така, Мери идентифицира Стейси, нали така? Както и да е, тя е казала на Тамара, че момчето й е брат.

— Споменала ли е името му?

— Не.

— Мамка му.

— Аха.

Качиха се на четвъртия етаж, прекосиха коридора до апартамент А и Джул отвори вратата. Пердетата все още бяха дръпнати, както ги бяха оставили Джул и Шию предната вечер, и в стаята бе относително светло. Джул се запъти право към масичката до дивана, взе поставената в рамка снимка на момчето и сякаш на забавен каданс се взира в нея известно време, като все повече и повече се начумерваше.

— Какво? — приближи се към него Хънт.

— Това ли е брат й?

— Според Махоуни.

— На колко години е според теб?

Хънт погледна.

— Съдейки по тази снимка ли? Късмет. Ти си по децата. На шест?

— Да, струва ми се. А тя е била на двайсет и две?

— Е, и?

— И е била осиновена?

— Така твърди Тамара.

— Добре, искам да кажа, че ако е била на около четиринайсет, докато все още е живяла с майка си, когато тя е родила това момче…

— Не е нужно да са от една майка, Дев. Стейси е осиновена, майката може да е имала свой роден син, когото Стейси да смята за свой истински брат. Често се случва. Освен това тази снимка може да е правена преди шест, десет и дори петнайсет години. Може да са на възрастта на Мики и на Тамара.

Лицето на Джул малко се поотпусна. Той развъртя раненото си рамо, въздъхна тежко, изненадващо се обърна и седна на дивана.

— Губя му края, Уайът, кълна се в бога. Честна дума, просто му губя края.

— За какво говориш?

Полицаят вдигна здравата си ръка и натисна горната част на носа си.

— Тази проклета престрелка. Отрепката, която застрелях миналата година.

— Какво за него? Не си имал избор, Дев. Освен това си спасил живота на много хора.

— Да, обаче внезапно аз се набивам на очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш как един от маковете в полето стърчи по-високо от другите и точно него късаш. Още от инцидента… всяко мое действие се подлага на съмнение. Тази сутрин Лание отново повдигна въпроса и каза, че ако не бях аз полицаят, който разследва случая Палмър, щяло да му бъде много по-лесно. На него и на всички. Какво да направя? Знам, че ме гледат под лупа, нали? Непрекъснато си мисля за това. Как оценяват действията ми — можеш ли да си представиш?

— Не се тревожи за това, просто си върши работата.

— Лесно ти е да го кажеш. Тази сутрин се опитах да убедя Лание, че всъщност съм обмислял възможността да има и други заподозрени, и наистина е така, но нито един не се връзваше освен Паризи. Като че ли не мога да накарам мозъка си да работи като преди.

— Проследил си една следа, докато си стигнал до задънена улица, това е, Дев. Това е работата ти.

— Не, става дума за нещо повече. Като тази снимка. — Джул преправи гласа си. — Ама наистина ли? Може да не е правена в близкото минало. Може всъщност да е правена преди цели десет години. — Погледна към Хънт и каза отново с нормалния си глас: — Исусе Христе, къде ми е умът!

— Умът ти си е наред, Дев.

— Приятно ми е да го чуя, но ти не си в главата ми, Уайът. Сега самият аз гадая. Тази работа се върши с инстинкт, а аз вече почти не вярвам на своя. А това, разбира се, ме кара да се преструвам на много по-уверен във всичко, дори и когато не съм или не трябва да бъда. Това ме изяжда.

Хънт се приближи и застана до прозореца за секунда, след това се върна и седна до приятеля си:

— Ако това ще ти помогне — каза той, — аз лично смятам, че си същото магаре, какъвто винаги си бил. А единственият начин да убедиш другите хора, че си добро ченге, е наистина да бъдеш такова. Не позволявай да те притискат да браниш нещо, което може да се окаже погрешно. Разследването продължава. Все още нищо не знаеш и нищо не казвай, докато не знаеш със сигурност. Така съзнанието ти няма да е затлачено с всички тези глупости за самоувереността. Просто прави каквото правиш.

— Той напада и мен, Уайът. Вече уби Шейн и сега се е върнал за мен. Нямам нито капка самоувереност.

— Вярвам ти. Точно както ти вярва и всяко ченге в града. Включително Лание.

— Все още продължавам да се будя няколко пъти седмично. Виждам как двойното дуло се снижава. Дори Кони продължава да ме навива да отида на психиатър.

— Няма да умреш, ако го направиш.

— Може би наистина трябва.

— Няма да навреди.

След кратко мълчание Джул погледна часовника си и обяви:

— Погребението.

 

 

Караха по Втора улица, този път Джул седеше на предната седалка, на път за кръстовището на Пета и на Мишън, където се намираше редакцията на „Кроникъл“. Хънт се обади от задната седалка:

— Хей, Мик, добре ли си?

— Супер съм, защо?

— Защото съм се возил при теб поне четиристотин пъти и нито веднъж не си карал някъде близо до позволената скорост.

— Аз никога не карам с превишена скорост — заяви младежът. — Не разбирам за какво говориш.

— Инспектор Джул не се занимава с уличното движение — поясни Хънт. — Той се занимава с убийства.

Само че Мики знаеше, че Хънт е способен на лъжа като тази — за да се опита да го накара да натисне педала до сто — че Джул може да му напише фиш, а Хънт адски да се забавлява с цялата работа. Затова се обърна към Джул, който седеше до него:

— Вярно ли е? Наистина ли не пишете фишове? Смятах, че всички ченгета вършат тези работи.

— Майтапиш ли се? — попита го Джул. — От пътната се занимават с уличното движение. Аз се занимавам с убийства. Ако искаш да знаеш истината, и мен ме спират за превишена скорост, за преминаване на червено или за някое друго проклето нарушение поне веднъж на месец или на два месеца.

— Глобяват ли ви?

— Не, разбира се. Показвам им значката и те или се оттеглят, или ги застрелвам. Но на теория, ако не съм със сирена и с пусната лампа, трябва да спазвам ограниченията на скоростта, защото в противен случай могат да ме глобят. Точно като теб или като който и да е друг гражданин.

— Страхотно — възкликна Мики. — Истина ли е?

— Честна скаутска.

— Гот. — И Мики вдигна почти деветдесет още преди следващото кръстовище.

 

 

Когато Мики спря таксито пред сградата на „Кроникъл“, Джул отвори вратата си и попита:

— Имаш ли нещо против да изчакаш още пет-десет минути?

— Не се тревожи.

Джул влезе в сградата, а Мики погледна през рамо назад.

— Как ти се струват снимките? Страхотна къща имат тези Маниън.

— А, да, извинявай. Трябваше да ти се обадя и да отменя задачата. Ще ти платя за отделеното време, но се оказа, че Джул вече е ходил и е разговарял с нея. Бях зает и не намерих време да ти позвъня.

— Няма нищо. И бездруго снимах къщата, ще ти изпратя снимките по интернет в кантората и вкъщи. Просто си провери пощата.

— Добре.

— Някой ден, като стана известен готвач, шефе, и аз ще имам такава къща.

— Надявам се да имаш, Мики. Надявам се.

 

 

— Мамицата му! Мамицата му!

Джул стоеше в края на бетонната площадка пред катедралата „Сейнт Мери“ и ядосано затвори мобилния си телефон.

— Пак ли Шию? — кротко попита Хънт.

— Знаеш ли колко време отнема една балистична експертиза? В лоши дни, може би около час. А знаеш ли откога Шию ги чака да започнат? — Джул погледна часовника си. — Вече два часа и половина.

— И ти си мислиш, че е трябвало да отидеш с него, да упражниш малко власт, както му каза, но вероятно е по-добре, че не си го направил. Тъй като Андреа никога не е стреляла с който и да е от двата пистолета, експертизата няма да покаже онова, на което се надяваш, а тогава наистина ще побеснееш. Освен това, ако беше отишъл там, нямаше да дойдеш в кабинета на Андреа и какво щеше да стане тогава? Все още щеше да я смяташ заподозряна. А сега си тук и имаш реалния шанс да видиш, ако не и да разговаряш с някой, който може би ще се окаже свързан със случая, който се опитваш да разрешиш.

През последните няколко дни Хънт вече започна да очаква появата на телевизионни екипи, където и да отидеше. Ето че и тук със сигурност бяха представени трите местни канали и няколко кабеларки, макар че явно по някаква необяснима причина от телевизия „Трайъл“ бяха решили, че не е нужно да предават погребението на Палмър директно и на живо.

Капризното слънце освети тълпата от стичащи се опечалени. Джул най-напред застана отстрани, за да има видимост към цялото пространство, но след това смушка Хънт, който закопча палтото си, за да се предпази от постоянния вятър, и двамата поеха между редиците от камери. Хънт прецени, че вече има между две и три хиляди човека. Сред пристигащите разпозна много представители от елита и от управлението на града, които вероятно чакаха самите те да бъдат интервюирани — животът като една голяма фотосесия. Спряха и послушаха как кметицата Кейти Уест възхвалява добродетелите на съдия Палмър пред блондинката от Канал 4. Шефът на полицията Франк Батист предвождаше фаланга от висши полицейски служители, издокарани в официалните си униформи и застанали до вратата на катедралата. Жена, която Джул знаеше, че също е федерален съдия, разказваше някакъв анекдот на добре сложения тип от Канал 7.

Разбира се, продължаваха да се стичат и много, много цивилни. Джул посочи съпругата на съдията, Джанет, и нейната сестра Ванеса, която биеше на очи дори облечена в черно. Секретарката на Палмър и неговия писар.

Вниманието на Джул за момент привлече една възрастна двойка. Познаваше ги. На езика му беше да се сети… щракна с пръсти и каза:

— Каръл Маниън и съпругът й, струва ми се.

Хънт забеляза Дизмъс Харди — облечен в черен костюм на тънко райе, нямаше нищо общо с човека, който онзи ден бе стоял зад бара. Вървеше заедно с много красива червенокоса жена и с двамата си партньори, Уес Фаръл и Джина Роук.

Хънт забеляза Гари Пиърсъл до един от бусовете малко по-нататък — стоеше с ръце в джобовете, жив труп. Хънт даде на Джул безмълвен знак да внимава, когато се приближиха до него, и леко докосна ръката на адвоката.

— Добро утро, господин Пиърсъл.

— Господин Хънт. Инспектор… Джул, ако не греша? — Пиърсъл протегна ръка и мъжете се ръкуваха. — Много тъжен ден. Напредвате ли с разследването?

— Не достатъчно. — Джул кимна с глава към интервюто, което се провеждаше пред тях, и попита: — Кой е този?

— Джим Пайн — обясни Пиърсъл. — Мой клиент. Двамата със съдията се познаваха.

Хънт метна на Пиърсъл кос поглед, за да провери дали случайно не се шегува. Но не, това беше днешното упражнение. Хънт си даде сметка, че Пиърсъл няма да го разпитва за онова, което са намерили в кабинета на Андреа.

— Той ръководи профсъюза на надзирателите в затворите, нали така? — попита Хънт, за да осведоми Джул.

Очите на Пиърсъл се стрелнаха между двамата.

— Да, така е.

— За какво говори?

— Явно някакви безотговорни хора са се опитали да намерят връзка между смъртта на съдията и някои действия, които той неотдавна възнамеряваше да предприеме във връзка с делата на профсъюза. Господин Пайн заклеймява тази спекулация като нелепа, каквато тя несъмнено е.

— Наистина ли? — попита Джул. — И вашата позиция ли е такава? Защото трябва да ви кажа, че самият аз чух нещо подобно и то не ми се струва никак невероятно. Особено предвид положението с Андреа Паризи.

— Е, инспекторе, ако разследването ви води в тази посока, нищо чудно, че не напредвате особено. А сега моля да ме извините, господин Пайн като че ли приключва и трябва да влизаме вътре.

Пиърсъл метна последен поглед към Хънт и го заобиколи, за да отиде при клиента си.

— Остави го — прошепна Хънт и дръпна Джул. — Прави го заради Пайн. На публично място трябва да си дава вид на добрия адвокат. Снощи ми каза, че е уплашен до смърт.

— От Пайн?

— Върви, не спирай. Да, от Пайн.

В главата на Джул светна лампичка и той се закова на място.

— Срещал си се с него снощи. Така си намерил колата на Паризи. Бил си там заради друго.

— Бях там заради това, което намерих тази сутрин, Дев. Просто тогава не го знаех, защото още не го бях намерил.

— Е, май ще трябва да си поговоря с господин Пайн.

— А дали той ще иска да си поговори с теб?

— Аз съм ченге, Уайът. Той просто няма избор.

— Ще се заобиколи с адвокати. Вече се е заобиколил. Само ще си изгубиш времето. Знаеш го не по-зле от мен.

— Имаш ли по-добра идея?

— Знаеш ли, май имам.

 

 

Решиха да проверят избягалия затворник. Предимството на Сан Куентин беше, че е разположен на морския бряг и имаше гледка към пристанищата. Джул каза на Хънт, че един предприемач би могъл да натрупа тук цяло състояние, ако построи комплекс от малки къщички и модерен магазин, а също и кей с крайморски ресторант. Основната постройка на мястото в момента — огромна сграда с промишлен вид, разположена в квадрат около вътрешен двор — разбира се, трябваше да изчезне, а освен това трябваше да се измисли начин да се прочисти лошата карма, натрупана за десетилетията, през които затворът бе подслонявал, пазил, хранил и екзекутирал обитателите си. Но след като това станеше веднъж:

— Ще му дадат някое готино име и юпитата ще се редят на опашка, за да отсядат тук. Например „К край С“, схващаш ли? Използваш само буквите.

— Схващам. Сбъркал си призванието си, Дев. Сериозно ти говоря.

Шофираше Хънт. Бяха се отклонили от главния път преди около километър и половина и се бяха присъединили към изненадваща, макар и къса колона от автомобили, които спираха пред кабинката на пазачите на входа на затвора. На около триста метра по-нататък, близо до няколкото административни постройки, видяха истинския вход на затвора с двойна ограда от бодлива тел. Кабинка на охраната, двойна ограда, бодлива тел.

— Как се бяга от такова място?

— Хубав въпрос. Точно това сме дошли да разберем.

Джул се бе обадил в кабинета на началника на път за насам, за да уреди посещението им — в качеството си на инспектор от отдел „Убийства“, работещ по случай, особено по толкова важен случай, той на теория имаше достъп почти навсякъде, където си поискаше — и двамата се забавиха само минутка при охраната, колкото да покажат документите си за самоличност и да се подпишат.

Вече беше рано следобед в петък и половината от паркинга от лявата им страна беше пълен с автомобили на други посетители, които бяха пристигнали заедно с тях — съпруги, приятелки, деца, адвокати. Само че насочиха Хънт надясно, към административната сграда, и той паркира на мястото за посетители отпред. Когато излязоха от колата, усетиха студения и бръснещ вятър, който духаше откъм залива.

Началникът Гюс Харън излъчваше строга бюрократична компетентност, подходяща за човек, управляващ бизнес от над 120 милиона долара годишно. В Сан Куентин имаше повече от пет хиляди затворници, почти два пъти повече от вместимостта, за която бе построен. Тук работеха около петнайсет хиляди надзиратели и друг персонал. Харън беше облечен със сив делови костюм, бяла риза и тъмносива вратовръзка. Имаше едро тяло без никакви признаци на затлъстяване. Очилата му без рамки сякаш подсилваха и бездруго внушителния му вид, но въпреки всичко това той излезе иззад бюрото си и се ръкува с тях доста вежливо, след което се настани на дивана под един от прозорците и даде знак на Джул и на Хънт да заемат столовете срещу него.

— Правилно ли съм ви разбрал, инспекторе? — поде той. — Работите по случая с убийството на съдия Палмър?

— Точно така. А господин Хънт е частен детектив, който провежда разследване за един от клиентите си — адвокатката фирма „Пиърсъл-Мортън“ — което има някои допирни точки с моето разследване. — Той замълча. — Андреа Паризи работи за Пиърсъл.

Харън се облегна, кръстоса крака и видът му показа, че връзката му се е изяснила интуитивно.

— И по някакъв начин и двете разследвания са свързани със Сан Куентин?

Джул леко се размърда:

— Не знаем това със сигурност, господине. Бихме искали да разберем възможно най-много за един затворник, който е избягал оттук миналия понеделник.

Цялата любезност се изпари от лицето на директора.

— Артър Мауъри. Това е първото ни бягство от шест години насам. Наистина трябва да се свържете с екипа от Изправителния отдел, който разследва случая. Мога да ви уверя, че ще се проведе задълбочено разследване и ще се изготви доклад за случилото се.

— Според вестниците той излязъл навън да пуши и просто си тръгнал. — Джул стъпваше на пръсти. — Чудехме се дали не бихте могли да ни дадете повече подробности.

Харън свали крака си, който бе преметнал върху другия, и се наведе напред:

— Вижте, наистина не искам да говоря за това. Едно бягство е най-лошото нещо, което може да се случи на директора на затвор, а сега искате да ви помогна и да влоша нещата още повече, като свържа това бягство с убийството на федерален съдия.

— Не знаем дали има връзка — отбеляза Джул. — Ако можете да елиминирате тази вероятност, ще ви бъдем признателни.

Дълга пауза, докато Харън осмисли думите му.

— Добре — каза той накрая. — Но как така Мауъри е дори теоретично свързан с убийството на Палмър?

— Попаднаха ни статии за вероятността профсъюзът да използва освободени под гаранция за някои задачи навън.

— Какви задачи?

— Побои. Заплахи. Вандализъм.

— Мауъри е бил в затвора, защото е нарушил условията на гаранцията си — добави Хънт. — По време на първото си освобождаване той на практика е бил редовен служител на профсъюза.

Очите на Харън се превърнаха в тесни цепки.

— И какво от това?

— Инспектор Джул и аз си казахме, че може би си струва да ви попитаме дали не сте чували нещо от сорта, че Мауъри е бил върнат обратно тук, защото не е успял да изпълни дадените му заповеди.

— Какви заповеди?

— Ами например да убие Палмър — сви рамене Хънт.

Лицето на Харън стана като изваяно от камък.

— Глупости. — Той рязко се изправи, отиде до вратата на кабинета си, отвори я и надникна навън. След това я затвори, върна се при Джул и Хънт и седна. Когато заговори, гласът му беше почти шепот: — Това не може да се случи. А дори и да е станало така според вашата теория, Мауъри нямаше да бъде докладван като изчезнал.

— Само че той е избягал — продължи Хънт. — Наистина е изчезнал.

Джул подкара по-меко:

— Просто искаме да научим още някои подробности за бягството. Може би е имало неочаквана смяна на надзирателите. Момчетата, които би трябвало да го защитават, не са се свързали навреме с новите надзиратели и…

— Всички затворници трябва да бъдат в килиите си, когато те се заключват, инспекторе. Без изключение. Ако някой не е там, веднага се докладва. Както и в този конкретен случай. — Той изгледа сурово Джул и поклати отрицателно глава: — Чуйте ме, затворниците не излизат оттук, за да изпълняват поръчки. Те не са наемна работна сила, господа. Те са психопати. Те не спазват уговорки, не следват никакви правила. Ако избягат, просто ги няма, докато не ги намерим. Никога не се връщат по собствена воля.

Хънт знаеше, че това е очевидният и правилният отговор. Освен другото беше изцяло в интерес на директора. Но всички в стаята знаеха какво е останало неизречено — че във всеки затвор има процъфтяващ черен пазар на цигари, алкохол и наркотици; че са известни сексуални контакти не само между затворниците, но и между затворниците и надзирателите; че „браковете“ от удобство, за закрила и дори по любов създават връзки, които са толкова силни, колкото връзките в света навън; че надзирателите могат да пребиват затворници до смърт, без никой да им потърси отговорност; че омерта — кодексът на мълчанието — е желязно правило сред надзирателите във всеки затвор в щата.

Каквито и престъпления да са извършвани и подбуждани от малцина корумпирани надзиратели — пране на пари, проституция, сделки с наркотици, убийства — опасностите и скуката от ежедневната работа и степента на взаимозависимост между тези хора гарантираше, че никой надзирател няма да свидетелства срещу някой от своите. Да, наистина, лошият надзирател си беше лош надзирател, но преди всичко той беше твой брат. Човек не порти собствения си брат. Такава беше културата тук. Хънт, Джул и Харън знаеха, че бягството на Артър Мауъри може да е било организирано и осъществено.

— Въпреки това в момента нямаме друг избор, освен да смятаме, че господин Мауъри представлява интерес за разследването — каза Хънт.

— Правете каквото искате — каза Харън, — но нека ви попитам: в статиите, които сте чели, отправени ли са някакви обвинения към Сан Куентин?

— Не, господине. Ставаше дума за Коркоран, Авенал, Пеликан Бей, Фолсъм и много други, но не и за Сан Куентин.

— Бих искал да вярвам, че нищо от онова, което допускате, не се е случило в поверената ми институция.

— Не, господине.

— Разбира се, ние вече сме провели предварително проучване. — Той се приближи до бюрото си и взе оттам една папка. Изпъна рамене. Прокара длан по темето си. — Не мога да ви разкрия цялата информация, но какви подробности търсите?

— Вие ни кажете — обади се Джул.

Харън се настани на стола си и отвори папката пред себе си. Намести очилата си, но преди да сведе поглед, вдигна очи и ги зарея без посока.

— Двете нарушения на гаранцията са интересни в този контекст, нали? — След това отново насочи вниманието си към папката, разлисти няколко страници и подаде една компютърна разпечатка над бюрото си. Джул и Хънт вече бяха станали и се приближиха към бюрото на директора.

— Три документирани нападения — обяви Харън. — Активен член на „Арийски братя“… „Смята се, че е бил изпълнител на наказания. Свързан е с едно намушкване с нож с фатален изход в затвора. Никой не е искал да свидетелства, затова не са повдигани обвинения. В сметката му има пет хиляди долара. Вероятно подкупи, изнудване или и двете.“

— Значи има пари — отбеляза Хънт, — а това означава, че има и връзки навън.

Джул отново насочи вниманието си към листа:

— Явно е бил чист за около… осем години.

— Или е това, или надзорникът му е имал интерес да не го тормози — отбеляза Хънт.

Джул погледна към директора.

— Имате ли името на адвоката на Мауъри?

Харън прегледа няколко страници и откри визитна картичка, забодена за един от тях.

— От седем месеца адвокат му е Джарет Е. Уилкинс. Третият поред. — Подаде им картичката.

Джул я взе, погледна я и я подаде на Хънт.

— Сакраменто — каза той.

— Това означава ли нещо? — попита Харън.

— Как така престъпник от Сан Франциско се свързва с адвокат от Сакраменто? — попита Хънт. Извади мобилния си телефон и тласкан от интуицията си, набра номера от визитката. — Господин Уилкинс, моля. Да, разбира се, Джим Пайн. Да, знам, боря се с една настинка. — Хънт затвори телефона си и върна картичката на Джул. — Адвокатът на Мауъри познава Пайн.

Харън зяпна. Най-сетне реши да действа.

— Ако това сведение ви помага, инспекторе, бих искал да остане поверително, само между нас — каза той.

— Ако това сведение ни отведе донякъде, господин директоре, целият свят ще научи. Кой е надзорникът на Мауъри, който го е вкарал вътре два пъти?

За да отговори, Харън намери страницата, която му трябваше, и тихо изруга:

— Кучи син. — Свали очилата си и потърка очи. — Фил Ламот.

— Това име явно ви говори нещо — отбеляза Джул.

Директорът кимна.

— Познато ми е. Той започна кариерата си тук в началото на деветдесетте. Като надзирател.