Иван Янев
Симаргал (4)

4.

Слепецът се подпираше на белия си бастун, който отдавна се беше износил. Държеше в ръка пластмасова чашка, която случайно беше подритнал, а после с треперещи ръце я откри. Чашката обикновено успяваше да се напълни до половината за деня. Вечерта просякът отиваше в една малка бакалия. Там добрата продавачка преброяваше стотинките и му даваше храна. Когато стотинките не достигаха, без да му казва, милостивата жена отново му даваше достатъчно, за да се нахрани.

Той отдавна беше свикнал на еднодневната дажба.

Пред него изскърцаха спирачки, от колата изхвърча лъскав и богат индивид. Личеше си, че е от ония новоизлюпените замогнали се парвенюта. Индивидът грубо хвана слепеца и с шептящ и злостен глас каза: „Какво правиш тук? Изчезвай веднага от този град! Няма хората да ми се смеят, че имам общо с прошляк“. След кратка пауза добави: „Аз лично ще те изхвърля!“. Също като непотребен плевел го запокити в едно малко село, че да не се върне пак в града. Пращаше му милостиня всеки месец, колкото да оцелее в дълбоката провинция.

* * *

Колелата на влака тракаха, а слепецът се поклащаше в техния ритъм. Той се опитваше да стигне до града. В същото време в една църква имаше много хора, заобиколили покрит с безчет цветя ковчег. В него лежеше богаташ, безскрупулен и безмилостен спрямо всеки, от когото не можеше да извлече полза.

Старецът стигна до крайната гара, слезе и след като се изгуби и обърка два автобуса, най-накрая се добра до гробището. Луташе се из гробовете и разчиташе на сърцето си да го заведе до този, който търсеше. Все пак се натъкна на гробар, който му каза, че отдавна погребението е завършило и вече няма никого. Клетникът го помоли да го заведе до гроба, защото той беше дошъл именно при този покойник, чиято церемония за малко бе изпуснал. Обилно почерпеният гробар наведе глава и обърса зачервения от напукани капиляри нос, след това поведе възрастния човек към прясно изровената пръст.

Слепецът с едната ръка държеше олющения бастун, а с другата обгърна дървения кръст. Поблагодари на гробаря и го отпрати. После приседна до кръста, цветята и венците го обгърнаха отвсякъде. Промълви: „Сине!“.

Възрастният човек обичаше безумно своя син, който сега лежеше в този гроб. Въпреки че го беше изхвърлил преди време от мястото, на което търсеше милостинята, слепецът таеше само топли чувства в сърцето за своето дете. Неговият син го обрече на още по-скотски живот. А старецът беше направил каквото може момчето му да се изучи, да започне работа. Даде му всичко, с което разполагаше, и така се докара до просия. Но усилията му не бяха оценени и за благодарност получи единствено неприязън. Синът започна да се събира с други парвенюта, отдаде се изцяло на житейските наслади. Потопи се в съблазънта на охолството. Комбинативният му ум и находчивост бяха забелязани. Групировката, която управляваше страната, ценеше подобни кадри. Синът стана министър. Но непредвидени усложнения доведоха до неговата смърт. Все пак той си мислеше, че синът му ще се върне при него и отново ще бъдат заедно.

Сутринта го откриха с лице, заровено в прясната пръст, и с ръце, вкопчени в кръста. Не можеше да бъде погребан в това частно гробище. Такива като него заравяха в другото, общинското.

* * *

Проф. Менгеленски с наслада положи съсухреното си тяло на шезлонга, поставен току на линията, където вълните достигаха пясъчния сух предел. Изпружи кльощавите си крака с облекчение. Бялата му коса, която притежаваше забележителна гъстота, се опря във възглавничката на облегалката. Гладко избръснатото му лице, осеяно с дълбоки бръчки, изразяваше непреклонност и трудна сговорчивост. Взе чашата си от специално направената на подлакътника поставка и отпи. Обожаваше този коктейл, който си забъркваше сам. Сутрин коктейлът съдържаше една част водка, две части газирана вода, две части портокалов сок, една част лимонов сок, много кубчета лед и обилно количество ментови листа. Следобедният коктейл съдържаше същите съставки, само че пропорциите леко се променяха. Едната част портокалов сок се заменяше с втора част водка. А вечерният коктейл, освен тази част портокалов сок и една част от газираната вода, отваряше място и за трета част водка.

Протегна ръка към малката масичка, стояща отдясно на шезлонга, и взе гравирания с малкото му име хумидор^[1]. Кутията от липово дърво беше изящна изработка, сътворена специално за него. Всяка една от десетте пури Cohiba струваше повече от минималната заплата в родината му. Отвори хумидора, доближи го до лицето си и дълбоко вдъхна прекрасния, релаксиращ аромат на тютюневите наслаждения. Внимателно избра една, още по-внимателно взе гилотината и отряза пурата. Върна гилотината в кутията, затвори я и я върна на масичката. Приготви една кедрова треска, остави пурата до себе си на шезлонга и взе запалката. Отказа се, върна обратно и кедровата подпалка, и запалката. Взе кибрита, който имаше дълги клечки. Извади една, драсна я. Почака да изгори фосфорът, взе пурата и започна да я върти над пламъка. Щом пурата се запали равномерно, духна пламъка на клечката и я пусна в пепелника на масичката. Блажено се изтегна в шезлонга и сладострастно дръпна от пурата. Предстоеше му около час наслада с тази божествена тютюнева пръчка. Пушенето на пура го отпускаше.

Отново го връхлетяха мислите за близкото минало. За провала на грандиозния проект за медицински център. За убийството на неговите силни политически партньори. Защото министър и парламентарен шеф на комисия са сериозни мотиви за успеха на почти всяко начинание, независимо дали е почтено, или не. Но никой не можа да предвиди, че ще се стигне до физическо ликвидиране, и то очевидно не от организирана група, а от един-единствен човек. Някакъв побърканяк искаше своя си, извратена справедливост, която не влиза в плановете на силните на деня. На онзи концерт, на който бяха простреляни министърът и парламентарният шеф, трябваше да присъства и Професора. Но важни, тоест скъпоструващи дела, го бяха изпратили далеч, което в крайна сметка му спаси живота. Неговите двама партньори бяха ликвидирани с по една стрела. Бяха ги нанизали както насекомо с карфица. Той е жив. Той успя да се оправи с разследващите органи. Те не си даваха много зор, защото политическата върхушка така им беше наредила. Но разбра, че трябва да мине в дълбока сянка и оттам да дърпа конците. Играта се променяше. Други бяха условията. Но крайната цел си оставаше — много пари и търговия с човешки органи.

Телефонът завибрира. Професорът погледна дисплея. Не обичаше да го безпокоят, докато се наслаждаваше на пурата си. Вдигна:

— Слушам те, Бухалка.

— Шефе, имаме известен напредък с казуса с убиеца на министъра и парламентарния шеф.

— Какво значи „известен напредък“?

— Шефе, свързаха се с нас от групировката „Следовници на истинската вяра“ (СИВ).

— И? — прокрадна се нотка нетърпение в гласа на Професора.

— Те твърдят, че при тях се намира мъж, който, за да спаси някаква ислямска кучка, им е казал, че е готов да работи за тях.

— Е, добре. Това в какво трябва да ме убеди?

— Те не са му повярвали. Той е продължил да настоява. Заявил, че той е убиецът на двама висши политици. Обаче…

— Какво обаче?

— Искат много пари от този, който би се заинтересувал от убиеца.

— А с жената какво става?

— Нали знаеш, шефе, че на тия копелета не може да се вярва. Естествено, че са го излъгали и нищо не й е помогнало. Жената е мъртва. Чу ли за терористичния акт на летището?

— Чух, но не знам подробности.

— Никой не знае. Това, което съобщиха властите, е, че има много убити и ранени.

— Това има ли нещо общо с нашия човек?

— Откачалките от СИВ казват, че терористичната атака е извършена от същата тази жена, която е опитал да спаси този…

— Действай! Искам това копеле. Ако се окаже същият нещастник… — професорът стисна зъби. — Той разруши прекрасно проектираната империя, която щеше да се превърне в най-мощната международна структура в този бранш.

— Благодаря ти, шефе! Знаеш, че лично съм засегнат от тоя скапаняк. Той успя да проникне там, където смятах, че сигурността е изпипана до последния детайл. Реваншът ще бъде сладък. Онзи концерт, на който убиха министъра и председателя на комисията, ми струва работата в специалните служ…

— Да, да, не ми изливай живота си, не съм ти психолог. Не забравяй, че той е мой, така че го искам непокътнат. Ясно ли е?

— Тъй вярно, шефе!