Иван Янев
Симаргал (20)

20.

Вероника го видя. Пристъпваше, без да бърза към ръба. Изглеждаше добре, ако се съдеше по стойката му. Склони глава и се усмихна — защо го мъча и в същото време ми харесва? Мъжът стигна до стълбата и бавно започна да се спуска в басейна. С всяка нова стъпка, долавяше топлината. Докосна водата и потръпна. Тя беше приятна и яркият контраст с хладината върху й даваше още по-силно усещане.

Тази минерална вода помагаше на опорно-двигателния апарат и на травми, които имаха нужда от облекчаване. Той се зарадва, че след катастрофата, операциите и рехабилитацията момичето правеше минерални бани. Водата му стигна до гърдите. През цялото време гледаше към нея, тя седеше в другия край на басейна, на сепаре под водата. Той виждаше от нея само светлокестенявата и коса, която беше като вълнеста, блестяща захарна пяна върху овалното и капучиново лице. Тръгна с широки крачки към нея. Тя се изправи, вдигна поглед от водата и лъскавите й очи, като залети с мед боровинки, се търкулнаха към него. Сякаш басейнът закипя и всеки момент щеше да изригне гейзер между тях. Той се усмихна, а тя захапа меката вътрешна част на долната си устна. И двамата усетиха течение и косъмчетата на лицата им потръпнаха. Мъжът застана пред струята, пропускаща свежа минерална вода. Зъбите на Вероника леко отпуснаха влажната, хлъзгава издутина на устната й. Той въздъхна дълбоко, протегна ръка и леко зарови пръсти в пухкавите й вълни, усети как бълбукат между пръстите му малки балончета млечна пяна. Пук-пук и кристалчета захар се търкулваха по китките му. Обхвана раменете й и ги обля с вода, сякаш за да отмие посипаните гъделичкащи сладки кубчета. Наведе се и леко докосна с устни косите на момичето — да, все още ухаеше на лакомства. Седна до нея, като леко я придържаше в прегръдка. Усети по кожата си положителния заряд. Винаги беше така.

— Здрасти! — прошепна в ухото й.

— Здрасти — отговори тя.

Тишината отново се настани над басейна. И двамата бяха свикнали да си мълчат. Нямаше нужда от много думи, за да знае всеки какви чувства го вълнуват. Той й наблюдаваше гърба и се наслаждаваше, че са заедно. Тя се радваше също, защото знаеше, че в безопасност. Онзи фитнес маниак днес нямаше да я притеснява — познаваше го, само с поглед щеше мъжът до нея да го отпрати.

— Радвам се, че съм тук. Радвам се, че ми даде знак. Отдавна не сме се срещали. Впрочем, от онази прекрасна вечер — започна той.

— Исках да се видим, защото трябва да ти кажа някои неща. — Като чу тези думи, той усети пробождането, което винаги се появяваше, когато тя имаше да му съобщава неприятни новини. Не бързаше да казва каквото и да е. Чакаше.

— Мисля, че трябва да го знаеш. Мисля, че заслужаваш почтено отношение — тя продължи да говори, но не го гледаше — извърна глава. Той леко се надигна, нежно я хвана и я завъртя към себе си. Очите им почти се допряха.

— Слушам те. И щом ще ми казваш нещо важно, искам да ме гледаш. Разбрахме ли се, Вероника?

— Бременна съм — изстреля в упор тя. Въпреки топлата вода, потрепери видимо. — Не е от теб. Исках да го разбереш от мен, а не от някой друг. Искам да знаеш, че ще те помня винаги. И също искам да знаеш, че сега ще се посветя на детето си, така че… — тя не можа да продължи. Гласът й избледня, когато видя как Ян увяхва. Той се изхлузи от нея и се строполи на сепарето под водата. Това беше поредният удар, който се стоварваше отгоре му. Знаеше, че е по-добре тя да има свой, далеч от него живот, обаче това го вкамени от болка.

— А той? — попита тихо мъжът.

— Радва се, че ще имаме дете.

— Значи ще става баща. Смотаняк.

— Моля те!

— Да, да. Извинявай! Не исках да го кажа, просто ми се хързулна — тежестта, която го натискаше, беше огромна. Сякаш някаква котва го свлече още по-надолу и той падна на колене, обгърна я през кръста. Положи глава на коленете й. Така, потопен целия във водата, се отпусна. Повдигна глава, допря лице до корема й, чиято закръгленост издайнически показваше, че вътре е посят нов живот. Целуна го и каза наум: „Здравей, приятелче! Създателят ми е свидетел, че исках аз да бъда твоят баща, но майка ти избра друго“. Сълзите му се смесиха с минералната вода. Очите му залютяха не от хлора, а от парещата болка. Усещаше, че въздухът му свършва, но не искаше да излезе. Не искаше Вероника да види, че е проявил слабост.

„Извинявай! Знам, че ти е тежко. Знам, че ти причиних много болка, но тази е последната… И най-тежката, за която ти няма да узнаеш никога… Че нося твоето дете“, прошепна Вероника, докато Ян беше под водата. Сега младата жена изпитваше благодарност към младия лекар, който попречи на аборта и я предупреди. Тя претърпя крайно психоемоционално изтощение и полежа известно време в болницата, което й даде още време да размисли.

Започна да разбира, че вече се задушава, когато две нежни ръце го погалиха по главата и започнаха да го вдигат нагоре. Пое си въздух и тръсна глава.

— Прости ми! — промълви тя, без да го гледа.

— Любима, знаеш, че аз съм щастлив, когато ти си щастлива, така че… Ти ще бъдеш прекрасна майка. Убеден съм в това — тихият му глас не й даде възможност да разкрие колко много го боли.

— Тази вечер зает ли си?

— Не. Нямам какво да правя. — А наум Симаргал добави: — Може би ще полея поредната болка. Даже и скалата, която е подложена на постоянни удари, в някакъв момент се пропуква.

— Запазила съм стая в хотела… Бих се радвала да бъдем заедно тази нощ.

* * *

— Ало?

— Ина, здравей. Тази вечер имаш ли работа? Не, всъщност не ми отговаряй. Само искам да ти кажа, че взимам вино и идвам при теб. — Младата жена не успя нищо повече да каже. Знаеше, че ще последва интересна сценка. Когато се звънна на вратата, тя беше все още само по халат. Беше оставила Краси да се наслаждава на палавите балончета в банята. Харесваше голия мъж във ваната си, но знаеше, че няма да реагира много добре, когато се появи Ян. Отвори и се стъписа. Симаргал носеше три бутилки вино, а видът му плашеше.

— Здрасти, случило ли се е нещо?

— Здрасти, Ина. Постоянно се случва нещо, не мислиш ли? — каза разсеяно той.

— Ина, къде си? — гласът на Краси ги стресна и двамата.

— Не си ли сама?

— Не. Поисках да ти кажа, но ти много бързо прекъсна връзката. Тук е един… приятел.

— Така и така съм дошъл, ще го видя дали става за нещо — влизайки, промърмори новодошлият. Ина имаше особеното усещане, че може да се получат някои неприятности между двамата, но сякаш нямаше никакъв контрол.

— Ти пък кой си, бе? — възкликна изненадано добре окосменият Краси, върху чиито гърди имаше мокри масурчета и парченца пяна. Симаргал го изгледа и продължи към трапезарията, без да каже нищо. Голият мъж ококори още повече очи и ручейчетата вода от полувъзбуденото му тяло започнаха да образуват малки лимани по пътя на натрапника.

— Краси… — каза Ина и го спря.

— Какъв е тоя, който нахлува и се държи все едно си е у дома.

— Това е мой приятел, така че може да се държи, както си иска, ако аз нямам нищо против, нали разбираш?

— И ти нямаш нищо против някакъв дръвник да идва и да си прави, каквото си иска, така ли? — гласът му се изтъни от яд, очите му пронизваха младата жена и разкрачи заплашително крака.

Симаргал остави бутилките на масата и се върна обратно в коридора, където разправията набираше сила. Без да го забележи голият мъж, Ян го хвана за мокрия врат, рязко го обърна към себе си и с тих глас му съобщи:

— Ако не млъкнеш веднага, ще ти начупя ръчичките, краченцата и ребърцата на стотици парченца, разбра ли ме, скапаняко? Накрая може да ти откъсна пикалото и да го дам на Амиго да си го подмята като мишчица. — Амиго беше с много благодушен нрав, но умираше да забоде понякога ноктите си на нечия кожа. Той представляваше огромен десеткилограмов черен представител на котешкия свят и беше стопанинът на апартамента на Ина. Когато чу последното, се появи на прага на спалнята — любимото му място, защото беше негово задължение да гледа Ина, докато спи, или докато не спи с някой в леглото.

— Ина, това е краят. Краят, който отдавна е край, но аз все отказвах да повярвам и все си мислех, че е поредно стъпало към… Еба ли му майката към какво. — Пиеха втората бутилка вино, седейки край масата.

Амиго, разположил се на един стол, дремеше, като чат-пат ги поглеждаше ту с едното, ту с другото око. Краси, след като Симаргал му каза две приказки, разбра, че е по-добре да млъкне. Запъти се към спалнята и леко се подхлъзна на своята сапунена локвичка, мъжеството му се сви още повече от уплах, когато видя концентрирания поглед на Амиго. След като се подсуши и облече, лекичко се примъкна в трапезарията и седна в единия край на масата. Ина му сипа чаша вино и я плъзна към него. Вече облеченият Краси слушаше, пиеше и не се обаждаше.

— Ина, има изключително проклети жени. — Продължи да говори Симаргал. — Няма лошо, че ги има, но защо трябваше и аз да попадам на тях? Ще взема от тези жени да стана гей. Пич, съгласен ли си да станем една гей двойка? — обърна се Ян към Краси, като последният почти изпусна чашата при това предложение. — Споко, не съм педераст, не се притеснявай. Но ако ме ядосаш пак… Може и да злоупотребя с тебе. Е, Ина, аз ще тръгвам. Благодаря ти, че ме изслуша! Имах нужда от това.

— Е, ти може и да имаш нужда да чукаш, пак ли ще дойдеш при нея? — промърмори Краси. Ина леко се напрегна.

Симаргал стана, заобиколи масата и се наведе над Краси, който се сниши на мястото си:

— Като ми се чука, ще ходя, където си искам, ясно ли е? Ако искам и при теб ще дойда и ще те оправя. Искаш ли да пробваме?

Ина се засмя. Краси мълчеше и не знаеше какво да каже. Според него тоя беше напълно изперкал.

— Хайде, денди, сега си тръгвам, но внимавай, че може и пак да се видим, а тогава, ако пак си гол… Не отговарям за дупето ти.

— Благодаря ти още веднъж, Ина! — Стояха на стълбищната площадка. Тя все още беше по халат. — Много си готина. Дендито е късметлия.

— Съжалявам, че се сблъскахте. Можеше да имаме по-вълнуваща вечер, но не знаех, че ще дойдеш.

— Не се притеснявай. Вълнуваща беше вечерта, особено за дендито — засмя се той. Протегна ръка към Ина, а тя разтвори халата. Погали й гърдите, зърната й го поздравиха бодро.