Дийн Кунц
Шепоти (6)

6.

В сряда сутринта Джошуа летя направо за Сан Франциско в собствения си турбо „Скайлейн“ RG. Беше самолет за чудо и приказ със средна скорост 173 възела и максимален пробег над хиляда и шестстотин километра.

Преди години беше започнал да взима уроци по пилотиране, малко след като умря Кора. Почти през целия си живот той беше мечтал да е пилот, но никога не можа да намери време да се научи, докато не стана на петдесет и осем години. Когато съдбата му отне Кора така неочаквано, той осъзна, че е глупак — глупак, който мислеше смъртта за нещастие, спохождащо само другите хора. Беше живял живота си така, сякаш имаше нескончаеми запаси от него, сякаш можеше да харчи, да харчи от него, все едно че щеше да живее вечно. Мислеше си, че има предостатъчно време, за да осъществи тези бленувани пътешествия до Европа и до Ориента. Смяташе, че има всичкото време на света, за да си почива, да пътува и да се забавлява. Ето защо той винаги отлагаше пътуванията, почивките, отпуските… отлагаше ги, докато се установи и наложи като добър адвокат, а после докато изплати всичките ипотеки върху недвижимия имот, а после докато бизнесът с гроздето тръгне добре, а после…

И тогава изведнъж на Кора й свърши времето. Тя ужасно му липсваше и Джошуа все още бе изпълнен с угризения на съвестта загдето бе отлагал толкова дълго толкова много неща. Той и Кора бяха живели щастливо в много отношения. Съвместният им живот бе изключително добър — отличен почти по всички норми и правила. Никога не бяха почувствали нуждата — храна, подслон или пък разкош. Винаги бяха имали достатъчно пари. Но никога достатъчно време. Джошуа не преставаше да мисли какво би могло да бъде, ако… Но той не можеше да върне Кора, обаче бе решен да грабне толкова много радости, колкото можеше през оставащите години до края на живота му. Тъй като не беше общителен и защото чувстваше, че от десет човека девет бяха невежи и/или злонамерени, повечето от удоволствията на Джошуа бяха самостоятелни занимания. Но въпреки че предпочиташе уединението, почти всички тези удоволствия бяха не така удовлетворяващи, както ако беше ги споделил с Кора. Летенето беше едно от изключенията към правилото. В своя самолет високо над земята Джошуа се чувстваше сякаш освободен от всички задръжки, не само от силите на земното притегляне, освободен от всичко, освен от оковите на съжалението и угризенията.

Ободрен и обновен от полета, Джошуа кацна в Сан Франциско малко след девет часа. След по-малко от час той вече беше в обединена банка „Фърст Пасифик“. Ръкува се с мистър Роналд Престън, с когото беше говорил по телефона във вторник следобед.

Престън беше вицепрезидентът на банката и кабинетът му беше обзаведен разточително. Имаше много истинска кожена мебел и гладко полирано тиково дърво. Беше изпълнен с пух и плюш тузарски кабинет.

Престън, от друга страна, беше висок и тънък. Изглеждаше крехък и чуплив. Имаше тъмен цвят на лицето и добре подрязани мустаци. Говореше много бързо и често-често жестикулираше с ръце — като машина, която даваше на късо и от която хвърчаха искри. Беше нервен.

Престън беше и доста делови. Беше подготвил папка с подробен материал върху сметката на Бруно Фрай с обяснение за всяка от петте години, през които Фрай бе имал отношения с „Фърст Пасифик“. Папката съдържаше списък на сметките със спестявания — вноски и тегления; друг списък с датите, на които Фрай беше отварял сейфа; ясни фотокопия на местните баланси от чековите сметки, увеличени от снимки, направени върху микрофилмова лента и също такива копия на всеки чек, написан по тази сметка.

— На пръв поглед — каза Престън, — може да ви се стори, че не съм ви дал копия от всички чекове, които мистър Фрай е написал. Но нека ви уверя в противното. Просто нямаше много чекове. Имало е голямо движение на пари — вноски и тегления. Но през първите три години и половина мистър Фрай е писал само по два чека месечно. През последната година и половина той е пишел по три чека всеки месец и винаги за едни и същи предявители.

Джошуа не си даде труд да отвори папката.

— Ще разгледам тези неща по-късно. А сега искам да разпитам касиерката, която е изплатила сумите по чековете и от спестовните сметки.

В ъгъла на стаята имаше кръгла маса за конференции. Около нея бяха наредени шест тапицирани стола с високи облегалки. Това място Джошуа избра за разпита.

Касиерката, Синтия Уилис, беше уверена и доста привлекателна, тридесет и седем-осем годишна негърка. Беше облякла синя пола и снежнобяла блуза. Косата й беше прибрана, ноктите й бяха добре оформени и ярко лакирани. Тя се държеше с достойнство и грация. Когато Джошуа й показа стола, тя седна срещу него, но гърбът й остана съвсем изправен. Престън застана до бюрото си. Ядеше се вътрешно, но мълчеше.

Джошуа отвори плика, който беше донесъл със себе си и извади петнадесет снимки на хора, които живееха или бяха живели някога в Сейнт Хелена. Той ги пръсна върху масата и каза:

— Мис Уилис…

— Мисис Уилис — поправи го тя.

— Извинете. Мисис Уилис, искам да погледнете всяка една от тези фотографии и ми кажете после коя е на Бруно Фрай. Но само след като ги разгледате.

Тя прегледа снимките за една минута и взе две от тях.

— И двете са негови.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — отвърна тя. — Това не беше кой знае какъв тест. Другите тринадесет изобщо не приличат на него.

Жената се беше справила отлично — много по-добре, отколкото той бе очаквал. Много от снимките бяха неясни, а някои бяха направени при слаба светлина. Джошуа умишлено използваше лошо направени снимки, за да направи разпознаването по-трудно, отколкото би било иначе. Ала мисис Уилис не се поколеба. И макар тя да твърдеше, че другите тринадесет не изглеждаха като Фрай, няколко всъщност приличаха… малко. Джошуа бе избрал двама-трима човека, които приличаха на Фрай, поне когато камерата не беше добре фокусирана, но този трик не беше заблудил Синтия Уилис. Нито пък хитрината да бъдат включени две снимки на Фрай — две снимки до раменете, но иначе различни една от друга.

Почуквайки с показалеца си върху двете фотографии, мисис Уилис каза:

— Това беше човекът, който дойде в банката миналия четвъртък следобед.

— Бил е убит миналия четвъртък сутринта в Лос Анджелис — рече Джошуа.

— Не вярвам на това — каза твърдо тя. — Сигурно има някаква грешка.

— Видях трупа му — каза й Джошуа. — Ние го погребахме в Сейнт Хелена миналата неделя.

Тя поклати глава.

— Значи сте погребали друг човек. Сигурно сте погребали не когото е трябвало.

— Но аз познавам Бруно Фрай, откакто той навърши пет години — каза Джошуа. — Не мога да сгреша.

— А аз зная кого видях — рече мисис Уилис учтиво, но упорито.

Тя не погледна към Престън. Беше твърде горда, за да прекроява отговорите си според неговите изисквания. Знаеше, че е добър работник и не се страхуваше от шефа си. Като се изправи на стола дори още повече от преди, Синтия Уилис каза:

— Мистър Престън има право на свое мнение. Но в крайна сметка той не видя мъжа. Аз го видях. Беше мистър Фрай. Той идваше в банката два или три пъти в месеца през последните пет години. Винаги внасяше поне по две хиляди долара в чековата си сметка… понякога дори по три хиляди долара. И винаги в брой. В брой! Това е необичайно. И то разбира се, го открояваше от другите. А също и начинът, по който изглежда… всичките му мускули и…

— Сигурен съм, че той не прави всичките си вноски на вашето гише.

— Невинаги — съгласи се тя, — но повечето пъти, да. И се заклевам, че той изтегли онези суми миналия четвъртък. Ако изобщо го познавате, мистър Райнхарт, вие знаете, че дори не е нужно да виждам мистър Фрай, за да зная, че е той. Бих го познала и с вързани очи заради особения му глас.

— Гласът може да се имитира — каза Престън, включвайки се за първи път в разговора.

— Не и този — рече мисис Уилис.

— Би могло — каза Джошуа, — но не е много лесно.

— А и тези очи — вметна мисис Уилис. — Бяха почти толкова особени, колкото и гласът му.

Заинтригуван от забележката й, Джошуа се наведе напред и каза:

— Какво за очите?

— Бяха студени — отвърна Синтия Уилис. — И не само защото бяха сиво-сини на цвят. Бяха много студени, зли очи. Повечето време той сякаш не можеше да погледне човек право в лицето. Очите му непрекъснато шареха и отбягваха погледите на другите, като че ли мистър Фрай се страхуваше да не би някой да прочете мислите му, или нещо такова. И после, в тези много редки мигове, когато той все пак ме поглеждаше… тези негови очи ме караха да чувствам, че гледам някого, който… хм… не е съвсем с всичкия си.

Както винаги, дипломатичният банков чиновник Престън бързо се намеси:

— Мисис Уилис, сигурен съм, че мистър Райнхарт би искал вие да се придържате към обективните факти в случая. Ако вмъквате вашето лично мнение, това само ще замъгли нещата и ще направи задачата му по-трудна.

Мисис Уилис поклати глава.

— Всичко, което зная, е, че мъжът, дошъл тук миналия четвъртък, имаше същите очи.

Джошуа беше леко шокиран от тази забележка, защото и той често си бе мислил, че очите на Бруно разкриват една измъчена душа: в тях имаше уплаха, мъка, ала също и безсърдечна, ледена, убийствена студенина, която Синтия Уилис беше забелязала.

Джошуа я разпитва още тридесет минути на различни теми, които включваха: мъжа, изтеглил парите на Фрай; обичайните процедури, които се извършваха при теглене на големи суми в брой; процедурите, които тя бе извършила миналия четвъртък; вида на документите за самоличност, представени й от измамника; семейният й живот; съпруга й; децата й; служебната й характеристика; настоящото й финансово състояние и още пет-шест други неща. Той бе суров с нея, дори груб, когато усещаше, че това може да помогне на случая. Мрачната перспектива да прекара още няколко седмици в работа по имуществото на Фрай поради възникналите нови обстоятелства и нетърпелив да намери бързо решение на загадката, Джошуа търсеше причини да обвини Синтия Уилис в съучастничество при изтеглянето на парите от сметките на Фрай, ала накрая нищо не откри. Впрочем към края на разпита той започна доста да я харесва, а също и да й вярва. Джошуа стигна до там, че дори й се извини за острия си и на моменти свадлив тон, а такова извинение беше изключителна рядкост за него.

След като мисис Уилис се върна на гишето си, Роналд Престън въведе Джейн Симънс в стаята. Тя беше жената, придружила двойника на Фрай до подземието със сейфовете. Беше на двадесет и седем години, червенокоса със зелени очи, месест нос и кисел нрав. Плачливият й глас и ядните й отговори събудиха най-злите инстинкти в Джошуа. Колкото по-груб ставаше той, толкова повече се мусеше тя. Джошуа разбра, че Симънс съвсем не се изразява така ясно и с лекота, както Синтия Уилис и той не я хареса, за разлика от негърката. Нито пък й се извини. Но Джошуа беше сигурен, че поне за този случай тя казваше истината така, както и мисис Уилис.

Когато Джейн Симънс излезе от стаята, Престън каза:

— Е, какво мислите?

— Не ми се вярва нито едната, нито другата да са участвали в измамата.

Престън си отдъхна, но се опита да не го показва.

— Но този мъж, който се представя за Фрай — добави Джошуа, — сигурно невероятно много прилича на него.

— Мис Симънс е много проницателно момиче — рече Престън. — Щом тя казва, че той е изглеждал точно като Фрай, приликата наистина трябва да е забележителна.

— Мис Симънс е безнадеждна киселица — каза сърдито Джошуа. — Ако тя беше единствената свидетелка, аз щях да съм загубен.

Престън изненадано премига.

— Обаче — продължи Джошуа, — вашата мисис Уилис е извънредно наблюдателна. И адски умна. А също и уверена в себе си, без да е нахална. Ако бях на ваше място, бих направил повече за нея. Не бих я оставил да е само една касиерка.

Престън се прокашля.

— Е… ами, сега какво?

— Искам да видя съдържанието на онзи сейф.

— Предполагам, че ключът на мистър Фрай не е у вас.

— Не. Още не се е върнал от оня свят, за да ми го даде.

— Мислех, че може да се е намерил между вещите му, след като говорих с вас вчера.

— Не. Предполагам, че ако мошеникът е използвал ключа, то той все още е у него.

— Но как го е взел все пак? — попита Престън, учуден. — Ако му е бил даден от мистър Фрай, то това хвърля нова светлина върху събитията. Това би променило сегашното становище на банката. Ако мистър Фрай е бил в заговор с двойника, за да вземат парите…

— Мистър Фрай не би могъл да е в заговор. Той е бил мъртъв вече. А сега, няма ли да видим какво има в сейфа?

— Без наличието на двата ключа, ще трябва да го разбием.

— Моля ви, уредете това — каза Джошуа.

Тридесет и пет минути по-късно той и Престън вече стояха в страничното подземие на банката, докато инженерът измъкваше разбитата ключалка. Миг след това той извади цялата касетка от гнездото й в стената и я подаде на Роналд Престън, а Престън я връчи на Джошуа.

— Обикновено — каза малко вдървено Престън, — съпровождаме клиентите си до някоя от нашите кабини, за да могат да прегледат съдържанието на сейфовете си на спокойствие. Обаче, тъй като има голяма вероятност да предявите иск за изчезнали ценности, и тъй като срещу банката може да бъде заведено дело, настоявам да отворите касетката в мое присъствие.

— Нямате никакво законно основание да настоявате за подобно нещо — възрази кисело Джошуа. — Нито пък аз имам намерение да нанасям удар на банката ви с някакво си измислено дело и затова ще задоволя любопитството ви още сега.

Джошуа вдигна капака на касетката. Вътре имаше бял плик за писмо и нищо друго. Той взе писмото, подаде празната метална кутия на Престън и разкъса плика. В плика имаше един-единствен бял лист хартия, написан на пишеща машина с дата и подпис.

Беше най-странното нещо, което Джошуа някога бе чел.

Струваше му се, че е написано от човек, изпаднал в делириум:

Четвъртък, 25-и септември

До всички, за които това може да се отнася:

Майка ми, Кейтрин Ан Фрай, умря преди пет години, но тя непрекъснато възкръсва в нови тела. Намерила е начин да се връща от оня свят и се опитва да ме убие. В момента живее в Лос Анджелис под името Хилари Томас. Тази сутрин тя ме прободе с нож и аз умрях в Лос Анджелис. Възнамерявам да се върна там и да я убия, преди тя отново да ме убие. Защото ако ме убие два пъти, аз ще си остана мъртъв. Нямам нейната магия. Не мога да се връщам от оня свят. Не и ако ме убие два пъти.

Чувствам се толкова празен и разсипан. Тя ме уби и аз вече не съм цял.

Оставям тази бележка, в случай че Кейтрин отново спечели. Докато не умра втори път, това си е моя лична война и на никого другиго. Не мога открито да поискам охрана от полицията. Направя ли го, всички ще знаят какъв съм и кой съм. Всички ще знаят какво съм крил през целия си живот и ще хвърлят камъни по мене, докато умра. Но убие ли ме пак, вече няма да има значение дали всеки ще разбере какъв съм, защото вече ще съм умрял втори път. Ако пък ме убие, онзи, който намери това писмо трябва да поеме отговорността да я спре.

Трябва да й отрежете главата, да напълните устата й с чесън. Изрежете сърцето й и го набодете на остър кол. Заровете главата и сърцето й в различни гробища. Тя не е вампир, но мисля, че тези неща могат да помогнат. Ако бъде убита по такъв начин, може да си остане мъртва.

Тя се връща от оня свят.

Под текста на писмото се намираше съвършено подправеният му подпис с мастило. Трябваше да е фалшификация, разбира се. Фрай е бил вече мъртъв, когато тези редове са били написани.

Кожата на тила на Джошуа изтръпна и незнайно как той се сети за петъчната вечер: на излизане от погребалното бюро на Аврил Танертън, в непрогледната черна нощ той беше усетил нещо опасно… съвсем наблизо, нечие зло присъствие в тъмнината — нещо приклекнало, дебнещо.

— Какво е това? — попита Престън.

Джошуа му подаде писмото.

Престън го прочете и беше изумен.

— Мили боже!

— Сигурно е сложено в сейфа от крадеца, който е изцедил всички сметки — каза Джошуа.

— Но защо ще прави такова нещо?

— Може да е измама — отвърна Джошуа. — Който и да е този човек, той очевидно си пада по историите с духове. Знаел е, че ние ще разкрием кражбата от спестяванията и чековите сметки на Фрай и е решил да се позабавлява с нас.

— Все пак е толкова… странно — каза Престън. — Тоест човек би очаквал възхваляваща собствения успех бележка, нещо, което би ни натрило носовете, а не това. Не ми изглежда да го е писал някой изпечен шегаджия. Макар и да е толкова зловеща, някак си няма смисъл. Звучи толкова… искрено.

— Ако смятате, че не е най-обикновена измама, тогава какво мислите, че е? — попита го Джошуа. — Нима искате да ми кажете, че Бруно Фрай сам е написал писмото, след като е умрял?

— А… не! Разбира се, че не!

— Тогава какво?

Банкерът погледна писмото в ръцете си.

— Тогава бих казал, че този крадец, този човек… който така извънредно много прилича на мистър Фрай, говори като мистър Фрай, има шофьорска книжка на името Фрай и е имал сметки във „Фърст Пасифик“… този мъж съвсем не се преструва, че е мистър Фрай. Той всъщност мисли, че е самият мистър Фрай.

Престън вдигна поглед към Джошуа и продължи:

— Не вярвам, че един най-обикновен престъпник, който обича да си прави шеги, би съчинил такова писмо. В него има някаква искрена лудост.

Джошуа кимна.

— Боя се, че трябва да се съглася с вас. Но откъде се е взел този двойник? Кой е той? Откога се разхожда наоколо? Знаел ли е Бруно, че такъв човек съществува? И защо двойникът също ще се страхува от Кейтрин Фрай и ще я мрази като Бруно? Как може и двамата да страдат от една и съща психоза — вярването, че тя е възкръснала от мъртвите? Има хиляди въпроси! Наистина не ми го побира умът!

— Така е — рече Престън, — но аз не мога да ви отговоря. Обаче имам едно предложение. Трябва да кажем на тази Хилари Томас, че може би я грози сериозна опасност.

* * *

След погребението на Франк Хауърд, извършено с всички полицейски почести, Тони и Хилари се качиха на самолета в Лос Анджелис в 11 часа и 45 минути. Докато летяха на север, Хилари се опитваше да бъде весела и забавна, защото тя бе забелязала колко много се бе разстроил Тони и как отново си беше припомнил ужасната престрелка в понеделник сутринта. Отначало той седеше отпуснат и замислен на стола си като едва-едва й отговаряше. Но след малко Тони сякаш осъзна, че тя е решена да го развесели и навярно защото не желаеше усилията й да останат невъзнаградени, отново намери изчезналата си усмивка и започна полека да се измъква от депресията си.

Кацнаха навреме на международното летище в Сан Франциско, но полетът по вътрешни линии за Напа в 14:00 часа бе отменен за 15:00 часа поради дребни технически неизправности.

За да убият времето, двамата обядваха в ресторанта на летището с изглед към оживените писти. Изненадващо хубавото кафе беше единственото достойнство на заведението — сандвичите бяха сякаш от каучук, а пържените картофи бяха клисави.

Като наближи времето за тръгване, Хилари започна да се страхува от пътуването. С всяка минута тя ставаше все по-притеснена и изплашена.

Тони забеляза промяната в нея.

— Какво има?

— Не зная точно. Чувствам, че някак… ами, може би не трябва. Вероятно се пъхаме право в устата на лъва.

— Фрай е тук, в Лос Анджелис — отвърна й Тони. — Той няма начин да научи, че ти заминаваш за Сейнт Хелена.

— Няма ли?

— Още ли вярваш, че това е нещо свръхестествено и е свързано с духове, таласъми и бог знае какво?

— Не изключвам нищо.

— Накрая ще намерим някакво логично обяснение.

— И да намерим, и да не намерим, имам това усещане… това тягостно предчувствие.

* * *

След бързия, но отличен обяд в служебния ресторант на „Фърст Пасифик“ Джошуа Райнхарт и Роналд Престън се срещнаха в кабинета на Престън с представители на федералната и щатската банкова власт. Бюрократите бяха отегчителни, зле подготвени и явно некадърни. Но Джошуа ги изтърпя, отговори на всичките им въпроси, попълни нужните формуляри, тъй като беше негов дълг да използва федералната застрахователна система, за да може да възстанови на имението Фрай откраднатите средства.

Докато бюрократите си отиваха, пристигна Уорън Сакет, агент от ФБР. Тъй като парите бяха откраднати от банка, включена в списъка на институциите, ползващи се от специални федерални привилегии, престъплението попадаше в компетенцията на Бюрото.

Сакет — висок, енергичен мъж с фини черти, седна на масата до Джошуа и Престън и даде два пъти повече информация, отколкото групата на бюрократите за два пъти по-малко време, отколкото беше нужно на онези книжни плъхове. Сакет съобщи на Джошуа, че той (Джошуа) ще бъде най-подробно и щателно обследван, което щеше да бъде част от цялостното разследване. Но Джошуа вече знаеше това, а и нямаше причини да се страхува. Сакет се съгласи, че Хилари Томас е може би в опасност и пое задължението да информира полицията в Лос Анджелис за възникналото извънредно положение така, че както полицията, така и канцеларията на ФБР в Лос Анджелис да бъдат готови да се погрижат за нея.

Макар Сакет да беше учтив, компетентен и изчерпателен, Джошуа осъзнаваше, че ФБР нямаше да може да разреши случая за няколко дни… освен ако мошеникът, представящ се за Бруно Фрай, сам не влезеше в офиса им и не си признаеше. За тях това не беше спешен въпрос. В страна, обременена от различни откачени терористични групи, организирани престъпни мафии и корумпирани политици, ФБР не можеше изцяло да се ангажира със случай като този, където бяха откраднати осемнадесет хиляди долара. По всяка вероятност Сакет щеше да бъде единственият агент, работещ по случая през цялото време. Той щеше да започне бавно да обследва всички, замесени в историята Фрай, щеше да направи изчерпателен преглед на всички банки в Южна Калифорния, за да види дали Бруно Фрай има и други тайни сметки. Сакет нямаше да стигне до Сейнт Хелена поне два-три дни. А ако не попаднеше на никакви по-сериозни улики през първите седем до десет дни, той навярно щеше да започне да работи по случая само на половин работен ден.

Когато агентът свърши с въпросите, Джошуа се обърна към Роналд Престън и каза:

— Сър, вярвам, че липсващите осемнадесет хиляди ще бъдат възстановени за кратко време.

— Хм… — Престън неспокойно опипа педантичните си мустачки, — трябва да почакаме докато Федералната застрахователна компания одобри искането.

Джошуа погледна към Сакет.

— Трябва ли да мисля, че Федералната застрахователна компания ще чака вие да ги уверите, че нито аз, нито някой наследник по завещанието сме участвали в изтеглянето на тези осемнадесет хиляди долара?

— Навярно да — отвърна Сакет. — Все пак случаят е доста особен.

— Но може да мине доста време, преди вие да сте в състояние да представите такива уверения — рече Джошуа.

— Няма да ви караме да чакате повече от разумното — отвърна Сакет. — Най-много три месеца.

Джошуа въздъхна.

— Надявах се да свърша с имението бързо.

Сакет сви рамене.

— Навярно няма да ми са нужни три месеца. Възможно е всичко да се разреши бързо. Никога не се знае. За ден-два може дори да намеря този тип, който се представя за Фрай. Тогава ще мога да дам на Федералната застрахователна компания зелена улица.

— Но вие не очаквате, че ще го разрешите толкова бързо.

— Ситуацията е толкова особена, че не бих могъл да се обвързвам със срокове — отвърна Сакет.

— Проклятие — рече уморено Джошуа.

След няколко минути, когато Джошуа прекосяваше студения мраморен под на фоайето, излизайки от банката, мисис Уилис го повика. Тя беше дежурна на гише. Джошуа отиде при нея, а тя му каза:

— Знаете ли какво бих направила, ако бях на ваше място?

— Какво? — попита я той.

— Щях да го изровя! Човека, когото сте погребали — изровете го!

— Бруно Фрай?

— Вие не сте погребали Бруно Фрай. — Мисис Уилис беше непреклонна: тя стисна устните си и поклати глава с много строго изражение на лицето. — Не. Ако мистър Фрай има двойник, то той не се разхожда наоколо. Двойникът е онзи, който е на два метра под земята и на главата си вместо шапка има гранитна плоча. Истинският мистър Фрай беше тук миналия четвъртък. Бих се заклела във всеки съд. Главата си залагам.

— Но ако не Фрай е бил убит в Лос Анджелис, къде е тогава истинският Фрай сега? Защо е избягал? Какво, за бога, става тук?

— Това не зная — отвърна Синтия Уилис. — Зная само какво видях. Изровете го, мистър Райнхарт. Ще откриете, вярвам, че сте погребали друг човек.

* * *

В 15 часа и 20 минути в сряда Джошуа кацна на летището в покрайнините на град Напа. С население 45 хиляди души, Напа съвсем не беше голям град, и фактически той така се сливаше с окръжаващите го лозя, че изглеждаше още по-малък и уютен, отколкото всъщност беше. Но за Джошуа, който отдавна бе свикнал със спокойствието в малкия, провинциален град Сейнт Хелена, Напа беше също толкова шумен, колкото и Сан Франциско и той беше нетърпелив да се махне оттук.

Колата му беше на паркинга на летището, където я беше оставил тази сутрин. Джошуа не пое към дома си или към офиса, а направо към къщата на Бруно Фрай в Сейнт Хелена.

Обикновено Джошуа беше извънредно чувствителен за красотата на долината. Но не и днес. Сега той караше, без да забелязва нищо, докато не се показа имението Фрай.

Част от „Шейд Трий Виниърдс“ — семейния бизнес на Фрай, заемаше плодороден, равнинен чернозем, но по-голямата част беше разположена върху хълмовете в западната част на долината. Винарната, залата за дегустации, обширните изби и другите сгради на компанията — всичките от камък, секвоя и дъбови конструкции, сякаш изникнали направо от земята, бяха разположени върху голямо равно плато, близо до най-западната част на имението Фрай. Всички сгради бяха обърнати на изток и имаха изглед към цялата долина и безкрайните редици от лозя. Гърбът на сградите беше опрян в една петдесетметрова скала, която се бе образувала вследствие на силно земно разместване, откъснало я от последния хълм, намиращ се в основата на стръмно издигащите се Маякамас Маунтинс.

Над скалата, върху голия връх на хълма, се издигаше къщата, която Лио Фрай — бащата на Кейтрин, бе построил, идвайки за първи път в долината на виното през 1918-та година.

Лио бил саможив, с прусашки характер мъж, който ценял уединението си повече от всичко друго. Той търсел място за къщата, от което да се вижда красотата на цялата долина плюс пълно уединение. Върхът на хълма бил точно това, което Лио търсел. Въпреки че през 1918-та година вече бил вдовец, и въпреки че имал само едно малко дете, а в дадения момент не възнамерявал повторно да се жени, той все пак построил на върха на хълма голяма къща с дванадесет стаи във викториански стил. Сградата имала много еркерни прозорци, фронтони и всякакви други архитектурни труфила. Тя имала изглед към винарната, която Лио по-късно основал върху платото по-долу. До къщата можеше да се стигне само по два начина. Първият беше чрез въздушна линия — система, която се състоеше от кабели, трансмисии, електрически мотори и една четириместна гондола, отнасяща посетителите от долната станция (площадка на втория етаж в ъгъла на винарната) до горната станция, намираща се на върха на хълма, но малко на север от къщата. Вторият начин беше посредством двойното, зигзагообразно стълбище, закрепено за скалата. Тези триста и двадесет стъпала се използваха само ако се повредеше въздушната линия… и то само ако беше невъзможно да се изчака отстраняването на повредата.

Къщата беше не само уединена, тя беше и отдалечена.

Щом отби от шосето и сви по дългия черен път, водещ до винарната „Шейд Трий“, Джошуа се опита да си спомни всичко, което знаеше за Лио Фрай. Нямаше какво толкова да се знае. Кейтрин рядко говореше за баща си, а Лио не бе оставил след себе си много приятели.

Тъй като Джошуа бе дошъл в долината през 1945-а, няколко години след смъртта на Лио, той не го познаваше, но беше чувал достатъчно много истории за него, та да може да си изгради представа за духа, жадувал толкова уединение в къщата на върха. Лио Фрай беше студен, суров, хладнокръвен, упорит. Колоритна личност, малко егоцентричен, но с желязна ръка властелин. Той доста приличаше на феодал от далечните времена, на някой аристократ от средните векове, който предпочиташе да живее в добре укрепен замък, недосегаем за кирливата тълпа.

Кейтрин бе продължила да живее в къщата след смъртта на баща си. Тя отгледа Бруно в тези стаи с високи тавани — един свят, толкова чужд за връстниците на Бруно. Викториански свят с високи до кръста ламперии и тапети на цветчета, изящно вити корнизи, поставки за краката, стенни часовници и дантелени покривки. И така, майка и син бяха живели заедно, докато той навърши тридесет и пет години, по което време Кейтрин умря от сърце.

Сега, докато караше нагоре по застланата с чакъл алея, към винарната, Джошуа погледна над каменните и дървени сгради. Той вдигна поглед към голямата къща, застанала като гигантска пирамида на върха на скалата.

Беше странно възрастен мъж да живее с майка си толкова дълго, колкото Бруно бе живял с Кейтрин. Естествено, бяха плъзнали разни слухове и одумки. Общото мнение в Сейнт Хелена беше, че Бруно имал слаб или никакъв интерес към жени, че страстите и чувствата му били тайно насочени към млади мъже. Предполагаше се, че той задоволява желанията си по време на своите периодични пътувания до Сан Франциско, далече от погледа на своите съседи в долината. Евентуалният хомосексуализъм на Бруно не беше кой знае какъв скандал в Сейнт Хелена. Местните хора не говореха много за това. Тях всъщност не ги беше много грижа. Въпреки че Сейнт Хелена беше малък град, жителите му минаваха за светски хора — дължеше се на винопроизводството.

Но сега Джошуа се питаше дали общото мнение за Бруно Фрай не бе погрешно. Като се имаха предвид събитията от последната седмица, тайната на този мъж започваше да изглежда много по-тъмна и безкрайно по-ужасна от един най-обикновен хомосексуализъм.

Веднага след погребението на Кейтрин, дълбоко потресен от нейната смърт, Бруно се бе изнесъл от къщата на скалата. Той взе дрехите си, както и огромни колекции от картини, метални скулптури и книги, с които сам се беше сдобил. Остави всичко, което бе принадлежало на Кейтрин. Дрехите й бяха оставени да висят в гардеробите, а други бяха сгънати и поставени в шкафовете. Старинните й мебели, картини, порцелан, кристали, музикални кутии, емайлирани кутийки — всички тези неща (и още много други) можеха да се продадат на търг срещу значителна сума. Ала Бруно настоя всяка вещ да си бъде на мястото, точно така, както я беше поставила Кейтрин, непобутната и недокосната. Той затвори и заключи прозорците, дръпна транспарантите и пердетата, затвори и заключи външните капаци както на първия, така и на втория етаж, заключи вратите, запечата цялата къща, сякаш тя беше гробница, в която той можеше вечно да съхрани спомена за своята майка осиновителка.

Когато Бруно си нае апартамент и започна да прави планове за строеж на нова къща сред лозята, Джошуа се опита да го убеди, че беше глупаво да оставя мебелировката на къщата върху скалата неохранявана. Бруно настояваше, че къщата е масивна и че отдалечеността й я правеше малко вероятен обект за нападение от страна на крадци — особено като се имаше предвид, че в долината почти не се чуваше за кражба. Двата подхода към къщата — извитото стълбище и въздушната линия, навлизаха дълбоко в територията на имението Фрай, зад винарната. Линията се пускаше само с ключ. Освен това (Бруно бе спорил по този въпрос), никой друг с изключение на него и Джошуа не знаеха, че в старата къща са останали много ценни неща. Бруно беше категоричен. Вещите на Кейтрин не трябваше да бъдат пипани. И най-накрая с неохота и прискърбие Джошуа отстъпи пред желанието на клиента си.

Доколкото Джошуа знаеше, никой не бе влизал в къщата на скалата от пет години — от деня, в който Бруно се изнесе.

Лифтът беше добре поддържан, въпреки че единственият човек, който го караше, беше Джилбърт Ълман, механик, който беше нает на работа в „Шейд Трий Виниърдс“, за да поддържа в добра форма камионите и селскостопанските съоръжения. Джил имаше и задачата системно да проверява и поправя лифта, което изискваше по няколко часа всеки месец. Утре или най-късно в петък Джошуа щеше да се качи с лифта до върха на скалата и да отвори къщата: всяка врата, всеки прозорец, за да може хубаво да се проветри преди идването на оценителите от Лос Анджелис и Сан Франциско в събота сутринта.

В момента Джошуа ни най-малко не се интересуваше от усамотеното викторианско укрепление на Лио Фрай. Той имаше работа в по-съвременната и значително по-достъпна къща на Бруно. Джошуа стигна до паркинга към винарната, където пътят свършваше, там сви наляво и пое по една извънредно тясна алея, която извиваше на юг през слънчевите лозя. От двете страни на неравната и напукана асфалтова пътека се редяха лозите. Карайки по нея, Джошуа се спусна по един хълм, прекоси плитка долчинка, изкачи се по друг хълм и внезапно пътеката свърши на двеста метра южно от винарната, където на една поляна се намираше къщата на Бруно. Тя бе едноетажно здание, подобно на ранчо, изградено от секвоя и камък в сянката на един от огромните дъбове, които се виждаха тук-там из огромното имение и даваха името на компанията^[1] на Фрай.

Джошуа слезе от колата и отиде до входната врата на къщата. Върху електриковосиньото небе се виждаха едно-две бели облачета. Ветрецът, духащ откъм обраслите с борове върхове на планините Маякамас, носеше чист и свеж въздух.

Той отключи вратата, влезе вътре и застана в антрето за миг, ослушвайки се. Не бе сигурен какво точно очакваше да чуе.

Може би стъпки.

Или гласът на Бруно.

Но тишината бе пълна.

Джошуа прекоси цялата къща, за да стигне до кабинета на Фрай в другия й край. Вътрешната украса доказваше, че Бруно бе придобил маниакалната страст на Кейтрин да събира и трупа красиви неща. Върху някои от стените бяха окачени толкова много картини, че рамките им се допираха плътно и погледът просто не можеше да бъде привлечен от отделно платно сред такова тържество на форми и багри. Навсякъде имаше витрини, пълни със стъклени фигурки, бронзови статуетки, кристални преспапиета и фигури от предколумбовия период на Америка. Всяка стая беше претъпкана с мебели, но всеки един от тях беше отличен пример за периода и стила, към които принадлежеше. В огромния кабинет имаше петстотин-шестстотин редки книги. Много от тях бяха ограничени издания, подвързани с кожа. В една витрина имаше няколко десетки красиво изработени фигурки от слонова кост. Имаше и шест ужасно скъпи, съвършено гладки кристални топки, най-малката — колкото портокал, а най-голямата — колкото баскетболна топка. Останалите се вместваха между тези два размера.

Джошуа дръпна пердетата и откри прозорците. В стаята нахлу бледа светлина. Той запали месинговата лампа и седна в един съвременен стол с тапицирана облегалка пред едно английско писалище от 18-ти век. От джоба на сакото си Джошуа измъкна писмото, което беше намерил в сейфа на обединена банка „Фърст Пасифик“. Всъщност това бе само ксероксно копие. Уорън Сакет, агентът от ФБР, беше задържал оригинала. Джошуа разгъна листа и го поднесе към очите си така, че да може да го вижда. После се обърна към поставката с пишещата машина, придърпа я към себе си, сложи в машината бял лист и бързо натрака първото изречение на писмото:

Майка ми Кейтрин Ан Фрай умря преди пет години, но продължава да се връща от онзи свят в нови тела.

Джошуа постави копието до напечатаното върху листа и ги сравни. Шрифтът беше същият. И на двата листа малкото „е“ беше запълнено цялото с мастило, защото от доста време буквите не бяха почиствани. Както малкото „е“, така и малкото „а“ излизаха по-бледо, а малкото „д“ излизаше малко по-нагоре от другите букви. Писмото беше написано на машината на Бруно Фрай.

Двойникът — човекът, който се беше представил за Бруно Фрай в банката в Сан Франциско миналия четвъртък, явно притежаваше ключ от къщата. Но как го бе получил? Най-очевидната възможност беше, Бруно да му го е дал, което означаваше, че човекът е бил на работа при Бруно — наемен двойник.

Джошуа се облегна назад и се загледа в ксероксното копие на писмото и в съзнанието му избухна цял фойерверк от въпроси. Защо Бруно е смятал, че му трябва двойник? Къде е намерил двойник с такава забележителна прилика? Преди колко време двойникът е започнал да работи при него? Каква работа е вършел? И колко пъти Джошуа е говорил с двойника, мислейки, че е самият Фрай? Навярно не веднъж. Може би по-често е говорил със самия Бруно. Нямаше как да разбере. Двойникът бил ли е тук в къщата в четвъртък сутринта, когато Бруно е умирал в Лос Анджелис? По всяка вероятност, да. Все пак писмото бе напечатано тук, за да бъде оставено после в сейфа. Значи тук е научил за смъртта. Но как е разбрал толкова бързо? Тялото на Бруно е било намерено до един уличен телефон… Възможно ли е, последното нещо, което Бруно е направил, да е било обаждането му по телефона на този двойник? Да, възможно е. Дори твърде вероятно. Регистрите на телефонната компания трябва да се проверят. Но какво си бяха казали тези мъже, когато единият бе умирал? Допустимо ли е те да са страдали от една и съща психоза — че Кейтрин се връща от оня свят?

Джошуа потрепери.

Сгъна писмото и го сложи обратно в джоба на сакото си.

За първи път той усети колко мрачни бяха тези стаи… претъпкани с мебели и скъпи украшения; прозорци, покрити с тежки завеси; подовете, покрити с килими в тъмни цветове. Изведнъж къщата му се стори много по-изолирана, отколкото тази на Лио на върха на скалата.

Шум… в другата стая.

Както заобикаляше бюрото, Джошуа замръзна на мястото си. Той почака, ослуша се. „Въобразявам си“, каза си Джошуа, за да си вдъхне смелост.

Той бързо прекоси къщата, стигна до входната врата и осъзна, че шумът наистина е бил въображаем. Никой не го нападна. Въпреки това, когато излезе, затвори вратата и я заключи, той въздъхна от облекчение.

В колата, на път за офиса си в Сейнт Хелена, Джошуа се сети и за други въпроси. Кой всъщност бе умрял в Лос Анджелис миналата седмица — Фрай или двойникът му? Кой от двамата бе ходил в обединена банка „Фърст Пасифик“ в четвъртък — истинският човек или подобието му? Докато не намереше отговорите на тези въпроси, как би могъл да уреди имуществените дела? Имаше безброй много въпроси, но дяволски малко отговори.

Когато няколко минути по-късно паркира колата зад офиса си, той разбра, че ще трябва сериозно да помисли върху съвета на мисис Уилис. Вероятно гробът на Бруно Фрай трябваше да бъде изровен, за да се види кой точно е погребан там.

* * *

Тони и Хилари кацнаха в Напа, взеха кола под наем и пристигнаха в канцеларията на шерифа на Напа Каунти в 16 часа и 20 минути в сряда. Тук атмосферата изобщо не беше сънлива, както често казваха по телевизията за шерифските офиси. Двама млади заместници и двама чиновници бяха ангажирани с подреждане на папки и писмена работа.

Секретарката на шерифа, която имаше и задълженията на администраторка, седеше зад голямо метално бюро, обозначено с метална табелка, поставена пред пишещата й машина: МАРША ПЕЛЕТРИНО. Тя беше жена със сковани и тежки движения и сурови черти на лицето, ала гласът й беше мек, кадифен и секси. Усмивката й беше също много по-приятна и подкупваща, отколкото Хилари бе очаквала.

Когато Марша Пелетрино отвори вратата между приемната и частния кабинет на Питър Лоренски и обяви, че Тони и Хилари желаят да го видят, Лоренски веднага разбра кои са те и не направи никакъв опит да ги избегне, както те бяха мислили, че ще направи. Той излезе от кабинета си и смутен стисна ръцете им. Изглеждаше сконфузен. Явно Лоренски не гореше от желание да обяснява защо беше дал фалшиво алиби на Бруно Фрай миналата сряда вечер, но въпреки нескритото си неудобство, той ги покани в кабинета си, за да поприказват.

Хилари някак си се разочарова от Лоренски. Той не беше някой развлечен шкембелия, с вечната пура в уста, когото човек можеше да намрази, или някой селяндур, какъвто Хилари очакваше. Не беше и някое провинциално чудовище — властелин, който би излъгал, само и само да защити местния богаташ Бруно Фрай. Лоренски беше тридесетинагодишен, висок, рус, спретнат, словоохотлив, дружелюбен и явно посветен на работата си — един добър юрист. В очите му светеше доброта, а гласът му беше мек и учтив. По някакъв начин той й напомняше за Тони. Шерифските канцеларии бяха чисти и в тях цареше спартански ред. Там се работеше много. Хората, които се трудеха с Лоренски — заместниците му и другите служители, не бяха подопечни малоумници, а интелигентни и енергични труженици. След като вече бе прекарала една-две минути в кабинета на шерифа, Хилари знаеше, че мистерията Фрай нямаше прост отговор — нямаше никакъв явен и лесно разкриваем заговор.

В кабинета тя и Тони седнаха върху една дървена пейка, направена малко по-удобна чрез дунапренови възглавници, облечени в рипсено кадифе. Лоренски издърпа един стол и седна върху него, обръщайки го с облегалката напред и кръстосвайки ръце върху нея.

Той обезоръжи Хилари и Тони като заговори направо по същество и не се пощади.

— Боя се, че към цялата работа аз подходих съвсем непрофесионално — каза Лоренски. — Отбягвах телефонните обаждания на вашия отдел.

— По тази причина ние сме тук — каза Тони.

— Това… официално посещение ли е? — попита Лоренски леко озадачен.

— Не — рече Тони. — Тук съм като обикновен гражданин, а не като полицай.

— През последните дни имахме твърде необикновени и обезпокоителни изживявания — каза Хилари. — Случиха се невероятни неща и ние се надяваме, че вие ще можете да ни обясните.

— Нещо повече от нападението на Фрай срещу вас? — попита Лоренски учудено.

— Ще ви разкажем — подхвана Тони, — но първо искаме да знаем защо отбягвахте и не отговаряхте на обажданията на нашия отдел.

Лоренски кимна и се изчерви.

— Просто не знаех какво да кажа. Постъпих глупаво като гарантирах за Фрай. Предполагам, че просто съм се надявал всичко да се размине.

— А защо гарантирахте за него? — попита Хилари.

— Просто… разбирате ли… аз наистина мислех, че си е вкъщи онази нощ.

— Говорихте ли с него? — попита Хилари.

— Не — отвърна Лоренски и се прокашля. — Разбирате ли, когато са се обадили вечерта, на телефона е бил дежурният офицер Тим Ларсън. Той е един от най-добрите ми хора. Работи при мене от седем години. Голям работяга е. И… когато от полицията в Лос Анджелис се обадили за Бруно Фрай, Тим решил, че е по-добре да ми позвъни, за да разбере дали аз не искам да поема случая, тъй като Фрай беше един от знатните граждани на областта. Онази вечер си бях у дома. Дъщеря ми имаше рожден ден. Колкото до моето семейство, това е специален случай и този път поне бях решил да не позволя на работата ми да се намесва в личния ми живот. Толкова малко време отделям за децата…

— Разбирам — рече Тони. — Личи, че доста се работи тук. А и аз съм достатъчно запознат с полицейската дейност, за да зная, че добрата работа изисква дяволски много време — повече от осем часа на ден.

— Бих казал дванадесет часа на ден или шест-седем дни в седмицата — отвърна шерифът. — Както и да е, Тим ми позвъни онази вечер, а аз му казах той да се оправя. Разбирате ли… преди всичко запитването беше толкова абсурдно! Тоест, Фрай беше изтъкнат бизнесмен, дори милионер, бога ми! Как би могъл да захвърли всичко това, само за да изнасили някого? И така, казах на Тим да провери случая и веднага да ми докладва, щом научи нещо. Както споменах, той е много кадърен офицер. Освен това, Тим познаваше Фрай по-добре от мене. Преди да стане полицай, той е работил пет години в главния офис на „Шейд Трий Виниърдс“. През това време той е виждал Фрай почти всеки ден.

— Значи полицаят Ларсън е направил проверката за Фрай миналата сряда, вечерта? — попита Тони.

— Да, той отново ми се обади вкъщи. Каза ми, че Фрай си е у дома, а не в Лос Анджелис. Така аз се обадих в полицейския участък на Лос Анджелис и излязох голям глупак.

Хилари се намръщи и рече:

— Не разбирам. Да не би да казвате, че Тим Ларсън ви е излъгал?

На Лоренски не му се щеше да отговаря на този въпрос. Той стана и започна да крачи нагоре-надолу, загледан навъсено в пода. Най-накрая каза:

— Аз вярвам на Тим Ларсън. Винаги съм му вярвал. Той е добър човек. Един от най-добрите. Но това просто не мога да си го обясня.

— Имал ли е някаква причина да прикрива Фрай? — попита Тони.

— Имате предвид, дали са били близки? Не, няма такова нещо. Дори не бяха приятели. Той само беше работил за Фрай… и не го харесваше.

— Той каза ли ви, че е видял Бруно Фрай онази вечер? — попита Хилари?

— Тогава — поде шерифът, — аз просто реших, че го е видял. Но по-късно, Тим ми каза друго — той смятал, че може да идентифицира Фрай по телефона и че не е имало нужда да ходи с патрулната кола чак до къщата му, за да го види. Както сигурно знаете, Бруно Фрай имаше много характерен, много особен глас.

— И така Ларсън е говорил с някого, който е имитирал гласа на Фрай — рече Тони.

Лоренски го погледна.

— Така казва Тим — такова е неговото оправдание. Но някак не пасва. Кой би могъл да бъде? Защо би го прикривал за изнасилване и убийство? Къде е този човек сега? Освен това, гласът на Фрай не може лесно да се имитира.

— Тогава какво мислите? — попита Хилари.

Лоренски поклати глава.

— Не зная какво да мисля. Разсъждавам върху това вече цяла седмица. Искам да вярвам на моя служител. Но как да му вярвам? Тук става нещо… но какво? Докато науча нещо по въпроса, съм пуснал Тим в неплатен отпуск.

Тони погледна Хилари, после отново шерифа и каза:

— Когато чуете онова, което имаме да ви разкажем, мисля, че ще можете да вярвате на служителя си Ларсън.

— Обаче — додаде Хилари, — пак няма да можете нищо да разберете. Ние сме още по-навътре в нещата и въпреки това не знаем какво става.

И тя му разказа как Бруно Фрай бе влязъл в къщата й във вторник сутринта, пет дни след смъртта си.

* * *

В кабинета си в Сейнт Хелена Джошуа Райнхарт седеше зад бюрото си пред чаша „Джак Даниълс“ черен етикет и преглеждаше документите в папката, която Роналд Престън му беше дал в Сан Франциско. Между другите неща, тя съдържаше фотокопия на месечните извлечения, увеличени от микрофилмова лента, плюс подобни фотокопия на лицевата и обратна страна на всеки чек, който Фрай беше написал. Тъй като Фрай беше запазил сметките си в тайна и то в такава закътана банка, с която нямаше никакъв друг бизнес, Джошуа беше убеден, че подробното разнищване на тези снимки и записи ще даде улики, които да помогнат за разкриването на двойника.

През първите три години и половина, когато сметката е била активна, Бруно е пишел по два чека всеки месец. Никога повече, никога по-малко. И чековете винаги бяха до едни и същи хора — Рита Янси и Латам Хоторн. Тези имена не означаваха нищо за Джошуа.

По причини, които не бяха уточнени, мисис Янси получаваше по петстотин долара месечно. Единственото нещо, което Джошуа можа да разбере от това, беше, че Рита Янси навярно живееше в Холистър, Калифорния, защото тя внасяше и последния долар в една банка в Холистър.

Нито един от чековете до Латам Хоторн не бяха за една и съща сума. Те варираха от няколкостотин до пет-шест хиляди долара. Явно Хоторн живееше в Сан Франциско, защото всичките му вноски бяха направени в един и същи клон на банка „Уелс Фарго“ в този град. Чековете на Хоторн бяха джиросани и имаха печат, върху който пишеше:

Само за внасяне на сметката на

Латам Хоторн

Книжар-антиквар и окултист

Джошуа се загледа в последната дума. Окултист. Навярно бе производна от „окултен“ и сигурно с нея Хоторн имаше за цел да обясни професията си или поне едната половина, тъй като другата беше продажба на антикварни книги. Джошуа си мислеше, че знае какво означава тази дума, но не беше сигурен.

Две стаи от кабинета му бяха заети от учебници по право и справочна литература. Имаше три речника и той провери „окултист“ и в трите. В първите два думата я нямаше, но третият даваше определение, много близко на онова, което Джошуа очакваше. Окултист беше някой, който вярваше в ритуали и свръхестествените сили на различните „окултни науки“, включващи, но не и ограничени от астрологията, гледането на ръка, черната магия, бялата магия, демонологията и сатанизма. Според речника, окултист можеше да бъде и онзи, който продаваше вещи и атрибути, необходими на човек, желаещ да се впусна в тези науки: книги, костюми, карти, магически инструменти, свети реликви, редки билки, свещи от свинска лой и други.

През петте години, разделящи смъртта на Кейтрин от неговата собствена кончина, Бруно Фрай бе платил повече от сто и тридесет хиляди долара на Латам Хоторн. Върху чековете не беше отбелязано нищо. Не беше видно какво е получил Фрай за всичките тези пари.

Джошуа си напълни отново чашата с уиски и се върна при бюрото.

Папката с тайните сметки на Фрай показваше, че той бе писал по два чека месечно през последната година и половина. Един за Рита Янси и един за Латам Хоторн, както преди. Но сега имаше и трети чек за д-р Никълъс У. Ръдж. Всички чекове за лекаря бяха внесени в Сан Франциско в клона на „Банк ъв Америка“, така че според Джошуа докторът живееше в този град.

Джошуа поръча разговор със Сан Франциско, откъдето поиска „Телефонни услуги“, после още веднъж „Телефонни услуги“, но за номера с код за областта 408, която включваше град Холистър. За по-малко от пет минути той научи номерата на Хоторн, Ръдж и Рита Янси.

Обади се първо на жената Янси.

Тя отговори при второто позвъняване.

— Ало?

— Рита Янси?

— Точно така — отвърна жената. Гласът й беше приятен, нежен, мелодичен. — Кой се обажда?

— Казвам се Джошуа Райнхарт. Обаждам се от Сейнт Хелена. Аз съм изпълнител на завещанието на покойния Бруно Фрай.

Тя мълчеше.

— Мисис Янси?

— Искате да кажете, че е умрял?

— Не знаехте ли?

— Как бих могла да зная?

— Писаха във вестниците.

— Никога не чета вестници — отвърна Рита Янси с променен глас. Той не беше вече приятен, а груб и студен.

— Почина миналия четвъртък — каза Джошуа.

Тя не каза нищо.

— Добре ли сте? — попита Джошуа.

— Какво искате от мене?

— Ами, като изпълнител на завещанието на Фрай, едно от задълженията ми е да се уверя, че всички дългове на мистър Фрай са платени, преди имотите да се дадат на наследниците.

— Е и?

— Открих, че мистър Фрай ви е плащал по петстотин долара на месец и си помислих, че това може би е била вноска за погасяване на някакъв дълг.

Рита Янси не отговори. Джошуа чуваше дишането й.

— Мисис Янси?

— Не ми дължи нито цент — отвърна тя.

— Значи не е погасявал дълг към вас?

— Не.

— Да не сте работили за него или нещо подобно?

Тя се поколеба, а после — щрак!

— Мисис Янси?

Никакъв отговор. Чуваше се само съскането на междуградската линия и някакво далечно пращене поради статично електричество.

Джошуа отново набра номера й.

— Ало? — каза тя.

— Аз съм, мисис Янси. Очевидно ни прекъснаха.

Щрак!

Той помисли да й позвъни трети път, но реши, че тя просто ще му затвори телефона. Нещо не можеше да се държи както трябва. Очевидно, че имаше някаква тайна — тайна, която беше споделила с Бруно, а сега се опитваше да скрие от Джошуа. Но от всичко това само любопитството на Джошуа бе пораснало. Той бе повече от сигурен, че всеки от хората, на които се плащаше чрез банката в Сан Франциско, можеше да му каже нещо, което би обяснило съществуването на двойника на Бруно Фрай. Ако само успееше да ги накара да проговорят, сигурно щеше да може да уреди въпроса с имението сравнително бързо все пак.

Като остави слушалката, Джошуа каза:

— Не можеш така лесно да се отървеш от мене, Рита.

Утре трябваше до лети със самолета си до Холистър и да се срещне с нея лично.

След малко той позвъни на д-р Никълъс Ръдж. Обади му се автоматичният секретар и Джошуа остави съобщение, както на домашния му, така и на служебния му телефон.

При третото си обаждане той попадна на златна мина, макар и не чак толкова доходна, колкото Джошуа се бе надявал. Латам Хоторн си беше вкъщи и говореше с охота. Гласът му беше носов. В произношението му се долавяше британски акцент, какъвто се срещаше само във висшето общество.

— Продал съм му доста книги — отговори Хоторн на въпроса на Джошуа.

— Само книги?

— Точно така.

— Толкова много пари само за книги…

— Той беше превъзходен клиент.

— Но това са сто и тридесет хиляди долара?

— Похарчени за почти пет години.

— И все пак…

— А, знаете ли, повечето от книгите бяха изключителна рядкост.

— Бихте ли искали да ги закупите отново от имението му? — попита го Джошуа с намерение да провери доколко е честен.

— Да ги закупя обратно ли? О, да! Ще се радвам да го сторя! Съвсем сигурен съм.

— Колко?

— Е, не мога да кажа точно, преди да съм ги видял.

— Направете съвсем грубо предположение. Колко?

— Вижте, ако томовете са повредени — оръфани, окъсани, надраскани и какво ли още не, тогава работата е съвсем друга.

— Да кажем, че те са съвършено запазени. Колко бихте предложили?

— Ако са в състоянието, в което ги продадох на мистър Фрай, готов съм да предложа доста повече от онова, което той първоначално ми плати. Много от заглавията в колекцията му поскъпнаха.

— Колко? — попита Джошуа.

— Вие сте упорит човек!

— Едно от многото ми достойнства. Хайде, мистър Хоторн. Аз не ви карам да се обвързвате с нещо, а просто да направите преценка.

— Ами, ако колекцията все още съдържа всички книги, които му продадох и ако те всички са напълно запазени… бих предложил… като имам предвид и печалба за себе си, разбира се… около двеста хиляди долара.

— Ще откупите същите книги със седемдесет хиляди долара повече, отколкото той ви е платил?

— Съвсем грубо пресметнато, да.

— Цената доста чувствително се е покачила.

— Дължи се на интереса в тази област — отвърна Хоторн. — С всеки ден идват все повече и повече хора.

— И каква е тази област? — попита Джошуа. — Какви книги колекционираше той?

— Не сте ли ги виждали?

— Мисля, че са в библиотеката в кабинета му — отвърна Джошуа. — Много от тях са доста стари книги и не малко са в кожена подвързия. Не знаех тогава, че са толкова необикновени. Не съм имал време да ги разгледам по-отблизо.

— Бяха окултни книги — рече Хоторн. — Продавам само книги, третиращи окултизма и неговите многобройни прояви. Голям процент от стокооборота ми са забранени книги, такива, които са били запретени от църквата или държавата в предишни епохи, такива, които не са върнати към живот от нашите съвременни и скептично настроени издатели. Имам и ограничени издания. Постоянните ми клиенти са повече от двеста души. Един от тях живее в Сан Хосе и събира книги само върху индуския мистицизъм. А една жена от Марин Каунти е събрала огромна колекция от книги за сатанизма, включително десетина малко известни заглавия, издадени само на латински. Друга жена в Сиатъл изкупи буквално всичко написано за превъплъщенията на духа. Мога да задоволя всеки вкус. Не си правя просто четки, като казвам, че съм най-известният и надежден дилър на окултна литература в тази страна.

— Но сигурен съм, че не всички ваши клиенти харчат толкова, колкото е похарчил мистър Фрай.

— О, разбира се, че не. Има само двама или трима други като него — с неговите възможности. Но имам няколко десетки клиенти, които отделят по около десет хиляди долара годишно за своите покупки.

— Невероятно! — възкликна Джошуа.

— Не чак толкова — отвърна Хоторн. — Тези хора чувстват, че са на ръба на някакво голямо откритие, пред прага на някаква величествена тайна — загадката на живота. Някои от тях търсят безсмъртието. Дори търсят заклинания и ритуали, които могат да им донесат несметни богатства и неограничена власт над другите. Мотивите им са убедителни. Ако те наистина вярват, че малко от забраненото познание ще им донесе онова, което искат, то тези хора са готови да платят буквално всичко, за да го получат.

Джошуа се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Ниски сиви облаци се стелеха от запад над мрачните есенни върхове на планините Маякамас и се спускаха надолу към долината.

— Кой точно аспект на окултизма интересуваше мистър Фрай? — попита Джошуа.

— Той колекционираше два вида книги, не много пряко свързани с една и съща, обща тема — отвърна Хоторн. — Привличаше го възможността да общува с мъртвите: сеанси, почуквания по масата, гласове на духове, ектоплазмени привидения, усилени трептения в етера, автоматично писане и други подобни. Ала от всичко най-много го привличаха книгите за възкръснали мъртъвци.

— Вампири ли? — попита Джошуа, мислейки си за странното писмо в сейфа.

— Да — отвърна Хоторн. — Вампири, зомбита, създания от този род. Не спираше да купува такива книги. Разбира се, не казвам, че се интересуваше от романи на ужаса и евтини сензации. Събираше само сериозни научни публицистични проучвания… и някои подбрани книги за тайни езотерични учения.

— Например?

— Ами, например… в областта на езотеричното… той плати шест хиляди долара — за собственоръчно написания дневник на Кристиян Марсдън.

— Кой е Кристиян Марсдън? — попита Джошуа.

— Преди четиринадесет години Марсдън беше арестуван за убийството на девет души, както в Сан Франциско, така и извън него. Вестникарите го нарекоха Вампирът Голдън Гейт^[2], защото той винаги изпиваше кръвта на жертвите си.

— А, да — каза Джошуа.

— А също нарязваше жертвите си на парчета.

— Да.

— Отрязваше им ръцете, краката и главите.

— Сега си го спомням, за съжаление. Отвратителен случай — рече Джошуа.

Мръсносивите облаци все още се кълбяха над планините на западния хоризонт, постоянно настъпвайки към Сейнт Хелена.

— Марсдън си водел дневник по време на своята едногодишна страст към убийствата — каза Хоторн. — Дневникът е много любопитна творба. Той вярвал, че един мъртвец на име Ейдриън Тренч се опитвал да завладее тялото му и да възкръсне чрез него. Марсдън съвсем искрено чувствал, че непрекъснато и отчаяно се бори да овладее собствената си плът.

— Така че, когато е убивал, всъщност не е бил той, а този Ейдриън Тренч.

— Това е написал в дневника си — отвърна Хоторн. — По някакви причини, които той не обяснява, Марсдън вярвал, че злият дух на Ейдриън Тренч имал нужда от кръвта на други хора, за да овладее тялото на Марсдън.

— Доста налудничава история, за да бъде представена на здравомислещите съдии — рече подигравателно Джошуа.

— Марсдън наистина беше изпратен в лудница — каза Хоторн. — Шест години след това умря там. Но не се е преструвал на луд, за да избегне затвора. Той всъщност вярваше, че духът на Ейдриън Тренч се опитва да го избута от собственото му тяло.

— Шизофрения?

— Вероятно — съгласи се Хоторн. — Но мисля, че не бива да изключваме възможността Марсдън да е бил нормален и просто да е съобщавал за един феномен на паранормалното.

— Повторете, моля?

— Искам да кажа, че Марсдън може наистина да е бил обладан от дух по един или друг начин.

— Не може да бъде! — възкликна Джошуа.

— Ако трябва да парафразираме Шекспир… на небето и земята има толкова много неща, които ние не разбираме и не можем да разберем.

През големия прозорец на кабинета се виждаше как черно-сивата грамада от облаци продължава да настъпва към долината. Слънцето се скри на запад, зад Маякамас и за Сейнт Хелена есенният мрак настъпи по-рано.

Наблюдавайки последните слънчеви отблясъци, Джошуа каза:

— Защо мистър Фрай е искал дневника на Марсдън толкова много?

— Той смяташе, че изживява същото като Марсдън — обясни Хоторн.

— Искате да кажете — Бруно е мислел, че някой мъртвец се е опитвал да овладее тялото му?

— Не — отвърна Хоторн. — Не, той не се идентифицираше с Марсдън, а с жертвите му. Мистър Фрай казваше, че майка му — мисля, че името й беше Кейтрин — е дошла от оня свят и се е вселила в чуждо тяло, замисляйки да го убие. Той се надяваше, че дневникът ще му подскаже как да се справи с нея.

Джошуа се почувства така, сякаш някой току-що бе инжектирал във вените му леденостудена вода.

— Бруно никога не е споменавал такова нещо пред мене — каза той.

— О, той пазеше това в строга тайна. Навярно аз съм единственият човек, на когото той я е разкрил. Мистър Фрай ми вярваше, защото аз се отнасях с разбиране към интереса му спрямо окултизма. Но въпреки това, той го спомена само веднъж. Мистър Фрай страстно вярваше, че тя е дошла от оня свят и беше истински уплашен, че ще стане нейна жертва. По-късно обаче съжаляваше, че ми е казал.

Джошуа се изправи на стола си слисан, ужасен.

— Мистър Хоторн, миналата седмица мистър Фрай се опита да убие една жена в Лос Анджелис.

— Да, зная.

— Искал е да я убие, защото мислел, че това всъщност е майка му, която се крие в чуждо тяло.

— Така ли? Колко интересно!

— Мили боже! Сър, вие сте знаели какво е замислял той! Защо не сте направили нещо?

Хоторн запази своето спокойствие и ведрост.

— Какво бих могъл да направя?

— Бихте могли да съобщите в полицията. Те може би щяха да го разпитат и да обсъдят възможността за евентуална медицинска помощ.

— Мистър Фрай не е извършил престъпление — отвърна Хоторн. — Освен това вие допускате, че той е бил луд, а аз изобщо не мисля така.

— Вие се шегувате! — възкликна Джошуа, невярващ на ушите си.

— Ни най-малко. Навярно майката на Фрай все пак е дошла от оня сват, за да го убие. Може би дори е успяла.

— За бога! Онази жена в Лос Анджелис не беше майка му!

— Може би да — отвърна Хоторн, — а може би и не.

Макар все още да седеше на кабинетния си стол, който солидно бе стъпил върху земята, Джошуа почувства по някакъв странен начин, че губи равновесие. Беше си представял Хоторн като доста културен, любезен, учен човек, заел се със странния си бизнес главно поради печалбите, които той носеше. Ала сега Джошуа се питаше дали тази представа не беше изцяло погрешна. Навярно Латам Хоторн беше също толкова странен, колкото и стоката, която продаваше.

— Мистър Хоторн, вие явно сте много кадърен и успяващ бизнесмен. Също така говорите като високо образован мъж. Изразявате се с много по-голяма лекота, отколкото повечето хора, които срещам. Имайки предвид всичко това, за мене е трудно да повярвам, че вие приемате сериозно такива неща като сеанси, мистицизъм, възкръсване на мъртъвци.

— Нищо не ми е чуждо — рече Хоторн. — Всъщност мисля, че моето желание да вярвам, е по-малко учудващо от вашия упорит отказ да го сторите. Не разбирам как интелигентен мъж като вас не осъзнава, че има много светове освен нашия и действителности извън тази, в която живеем.

— О, аз вярвам, че светът е пълен със загадки и че ние само отчасти възприемаме естеството на реалността — отвърна Джошуа. — Няма да споря за това с вас. Но аз също мисля, че с времето нашите възприятия ще се изострят и загадките ще бъдат обяснени от учени, от разумни хора, работещи в лабораториите си, а не от тамяна и суеверното поклонничество, или религиозно припяващото празнословие.

— Аз не вярвам на учените — рече Хоторн. — Сатанист съм и намирам отговори на въпросите си в тази дисциплина.

— Боготворене на дявола? — попита Джошуа. Окултистът все още го изненадваше.

— Много грубо казано. Вярвам в Другия Бог и Господаря на Мрака. Неговото време идва, мистър Джошуа.

Хоторн говореше спокойно, любезно, като че ли не обсъждаше нищо по-необикновено и противоречиво от метеорологичната прогноза.

— С нетърпение чакам деня — продължи той, — в който Той ще отхвърли Христос и всички по-дребни богове и ще се възкачи на земния си трон. Колко славен ден ще бъде този! Всички, посветени на други религии ще бъдат поробени или съсечени. Свещениците им ще бъдат обезглавени и хвърлени на кучетата. Монахините ще бъдат разкъсвани по улиците. Църквите, джамиите, синагогите и храмовете ще бъдат използвани за тържеството на черните служби. Всяко човешко същество върху лицето на земята ще боготвори Него, новородени ще бъдат принасяни в жертва на олтарите и Велзевул ще властва вовеки веков. Скоро, мистър Райнхарт! Има толкова много предзнаменования и поличби. Съвсем, съвсем скоро! И аз с нетърпение чакам.

Джошуа не можа да намери думи. Въпреки лудостта, която се сипеше от устата на Хоторн, речта му беше като на разумен и нормален човек. Той не говореше високопарно, нито крещеше. В гласа му нямаше и помен от някаква маниакалност или истеричност. Джошуа беше обезпокоен от външното самообладание и повърхностната любезност на Хоторн много повече, отколкото ако той се зъбеше, крещеше и се пенеше. Беше все едно да срещнеш някой непознат на коктейл, да се заприказваш с него, да започнеш да го харесваш, и след това внезапно да разбереш, че той носи латексова маска вместо лице и че зад тази маска е грозният и хилещ се череп на самата смърт. Карнавален костюм за празника на Вси светии^[3], но с обратен знак. Демонът, маскиран като обикновен човек. Кошмар по Едгар По, пресъздаден на живо.

Джошуа потрепери.

— Не можем ли да се срещнем? — попита Хоторн. — С нетърпение чакам тази възможност — да разгледам колекцията от книги на мистър Фрай, която той купи от мене. Мога да дойда там при вас почти по всяко време. Кой ден ще е най-удобен за вас?

Джошуа не гореше от желание да се среща и да си има работа с този мъж. Той реши да възпре окултиста, докато дойдеха първо другите оценители и видеха книгите. Навярно някой от другите познавачи щеше да осъзнае стойността на колекцията от книги и щеше да предложи приемлива цена, за да ги купи. Тогава нямаше да е необходимо да има вземане-даване с Латам Хоторн.

— Ще трябва пак да ви се обадя по този въпрос — каза Джошуа. — Има много други неща, които трябва да уредя преди това. Имотът е голям и сложен. Ще ми трябват доста седмици докато оправя всичко.

— Ще чакам да ми се обадите.

— Две неща преди да затворите — рече Джошуа.

— Да?

— Казвал ли ви е мистър Фрай защо е имал такъв панически страх от майка си?

— Не зная какво му е сторила — отвърна Хоторн, — но той я мразеше с цялото си сърце. Никога не съм виждал такава неподправена, черна омраза, както когато говореше за нея.

— Познавах и двамата — реше Джошуа. — Никога не съм виждал подобно нещо между тях. Винаги съм мислел, че той я обожава.

— Тогава сигурно е било тайна омраза, която мистър Фрай е хранил доста дълго време — отвърна Хоторн.

— Но какво толкова е могла да му направи?

— Както споменах вече, той никога не ми каза. Но имаше нещо дълбоко, нещо толкова ужасно, че той просто не можеше да се насили да го сподели с някого. Казахте, че ще ме попитате за две неща. Кое е другото?

— Бруно споменавал ли е нещо за съществуването на двойник?

— Двойник ли?

— Който да изглежда също като него. Някой, който да минава за него самия.

— Като се имат предвид едрата фигура и особеният му глас, намирането на двойник не би било лесно.

— Очевидно той е успял. Опитвам се да разбера защо му е бил необходим.

— Този двойник не може ли да ви каже сам? Той сигурно знае защо е бил нает.

— Не мога да го открия.

— Разбирам — рече Хоторн. — Хм, мистър Фрай никога не е отварял дума за това пред мене, но просто се сетих…

— Да?

— За една причина, поради която той би си наел двойник.

— Каква е тя?

— Да обърка майка си, когато тя се върне от оня свят, за да го убие.

— Разбира се — рече със сарказъм Джошуа. — Какъв глупак съм да не се сетя!

— Вие не ме разбирате — рече Хоторн. — Зная, че сте скептик. Аз фактически не казвам, че тя се е върнала от оня свят. Нямам достатъчно информация, за да реша такова нещо, но мистър Фрай беше абсолютно сигурен, че майка му вече се е връщала от гроба. Навярно си е мислил, че като наеме двойник, ще си осигури някаква защита.

Джошуа трябваше да признае, че идеята на Хоторн беше повече от смислена.

— Това, което ми казвате, е, че ако искам да разреша загадката, ще трябва да се напъхам в главата на Фрай и да се опитам да мисля като него, като параноиден шизофреник.

— Ако той изобщо е бил параноиден шизофреник — каза Хоторн. — Както споменах преди, нищо не ми е чуждо.

— За мене пък много неща са чужди — рече Джошуа. — Е… благодаря ви за вниманието и времето, което ми отделихте, мистър Хоторн.

— За нищо. Ще чакам да ми се обадите.

„Не се престаравай чак толкова“, помисли си Джошуа.

След като затвори телефона, той стана и се приближи към големия прозорец, от който се виждаше долината. Върху земята сега плъзваха сенки — от сивите облаци, чиито краища бяха обагрени в пурпурно от гаснещата светлина. Денят се сменяше с нощ някак много бързо и когато изведнъж студеният вятър заблъска прозорците и стъклата затракаха, на Джошуа му се стори, че и есента по същия начин, неестествено бързо се сменяше със зима. Беше сякаш мрачна и дъждовна януарска вечер, а не началото на октомври.

В съзнанието на Джошуа думите на Хоторн се виеха като нишките на черна паяжина, изтъкана от някой чудовищен паяк: Неговото време идва, мистър Райнхарт. Има толкова много предзнаменования и поличби! Скоро… съвсем скоро!

През последните петнадесет години светът сякаш се сгромолясваше безкрай и нищо не можеше да го спре. Бяха се навъдили много такива типове като Хоторн. И по-лоши дори… много, много по-лоши. Мнозина от тях бяха политически лидери, защото точно такава работа избираха те — както често правят чакалите, да търсят власт над другите. Побъркани инженери, във всяка една нация, те слагат ръка на командния пулт на планетата и, хилейки се налудничаво, насочват машината към дерайлиране.

„Нима живеем във време, когато краят на земята се вижда?“, питаше се Джошуа. „Нима е дошло времето на второто пришествие?“

„Глупости!“, рече си той мислено. „Ти просто пренасяш собствените си внушения за морал върху възприятията си за света, старче. Загуби Кора и си съвсем сам. Изведнъж усещаш, че остаряваш и че времето ти свършва. Сега си обладан от една невероятно грандоманска и егоцентрична представа, че целият свят ще се срути с тебе, когато ти умреш. Но единственият страшен съд, който много скоро ще настъпи, е съвсем личен. Земята ще продължава да се върти и след като тебе вече те няма. Тя ще съществува още дълго, дълго време“, каза си накрая Джошуа.

Но той всъщност не беше сигурен в това. Въздухът бе сякаш зареден с лоши излъчвания.

Някой почука на вратата. Беше Карен Фар, неговата усърдна, млада секретарка.

— Нямах представа, че сте още тук — рече Джошуа и погледна часовника си. — Трябваше да си тръгнете преди един час.

— Обядът ми отне малко повече време днес. Имам да наваксвам малко.

— Работата е важна част от нашия живот, мила моя, но не й посвещавайте всичкото си време. Идете си у дома. Утре ще наваксате.

— За десет минути ще съм свършила — каза тя. — А и току-що влязоха двама души. Искат да ви видят.

— Нямам никакви срещи за днес.

— Дошли са чак от Лос Анджелис. Той се казва Антъни Клеменца, а жената с него е Хилари Томас. Тя е тази, която…

— Зная коя е! — рече стреснато Джошуа. — На всяка цена ги покани да влязат!

Той стана и излезе иззад писалището си, за да посрещне посетителите си в средата на стаята. Представиха се един на друг смутено, сетне Джошуа се погрижи те да се настанят удобно, предложи им напитки, наля и на двамата „Джек Даниълс“ и придърпа един стол срещу дивана, върху който бяха седнали те един до друг.

В Тони Клеменца имаше нещо, което привличаше Джошуа. Изглеждаше уверен в себе си и компетентен.

Хилари Томас излъчваше бодра самоувереност и спокойна, ненатрапваща се компетентност така, както и Тони. Тя беше и болезнено прелестна.

За миг сякаш никой не знаеше какво да каже. Тримата се изгледаха тревожно, после внимателно отпиха от чашите си.

Джошуа заговори пръв.

— Никога не съм вярвал много в ясновидството, но бога ми, точно сега имам предчувствие. Не сте дошли от толкова далече, само за да ми кажете за миналите сряда и четвъртък, нали? Нещо се е случило от тогава.

— Случиха се много работи — отвърна Тони. — Но нито една от тях няма смисъл, по дяволите!

— Шериф Лоренски ни изпрати при вас — каза Хилари.

— Надяваме се да можете да отговорите на въпросите ни.

— И аз имам въпроси — рече Джошуа.

Хилари наклони глава и го изгледа с любопитство.

— Мисля, че и аз имам предчувствие — каза тя. — И тук нещо се е случило, нали?

Джошуа отпи от чаша си.

— Ако бях суеверен, аз навярно щях да ви кажа, че… някъде там… има възкръснал мъртвец, който се разхожда между живите.

Навън и последният слънчев лъч угасна на небосклона. Черна, непрогледна нощ погълна долината, която преди миг се виждаше от прозореца. Студен вятър заблъска стъклата на многобройните прозорци, търсейки пролуки. Той съскаше и виеше, но в кабинета на Джошуа се разля непозната топлина, защото той, Тони и Хилари се бяха събрали заедно — и тримата знаеха по нещо от загадката на очевидното възкръсване на Бруно Фрай.

* * *

Бруно Фрай спа, изпънат по гръб, в задната част на синия си микробус, оставен на паркинга до единадесет часа преди обяд. Той се събуди от кошмара, в който силно ехтяха заплашителни и все пак безсмислени шепоти. За миг-два Бруно Фрай остана неподвижен в претъпканата и полутъмна задна част на автомобила, обгръщайки тялото си с ръце, обзет от чувството на такава отчайваща самота и изоставеност, и толкова уплашен, че започна да хленчи и да плаче като дете.

„Мъртъв съм!“, мислеше си той. „Мъртъв! Кучката ме уби. Мъртъв! Гадната воняща кучка ме намушка с нож в корема!“

Фрай постепенно се успокои и престана да плаче. Тогава в съзнанието му се появи обезпокояваща мисъл: „Но ако съм мъртъв… как е възможно да седя все още тук? Как е възможно да съм жив и мъртъв едновременно?“.

Той опипа корема си — нямаше слаби места, рани от нож или белези.

Внезапно мислите му се проясниха. Сякаш от съзнанието му се вдигна сива мъгла и за една минута всичко блесна в ярка, ослепителна светлина. Фрай започна да се пита дали Кейтрин наистина бе дошла от оня свят. Ами ако Хилари Томас си беше Хилари Томас, а не Кейтрин Ан Фрай? Луд ли беше той, загдето искаше да я убие? Ами всичките други жени, които бе убил през последните пет години — бяха ли те наистина лица, в които Кейтрин се бе спотайвала? Или бяха просто обикновени хора — невинни жени, които не заслужаваха да умрат?

Бруно седна на пода на микробуса, потресен и слисан от тази нова перспектива.

А шепотите, които всяка нощ изпълваха сънищата му, ужасяващите шепоти, които го разтреперваха…

Изведнъж той разбра, че ако се съсредоточеше достатъчно и ако усърдно са разровеше в детските си спомени, щеше да узнае какви бяха тези шепоти и какво означаваха… Бруно си спомни две тежки, дървени врати в земята. Спомни си как Кейтрин отваряше тези врати и го избутваше навън в тъмното. Спомни си как затръшваше вратите и щракваше резетата след него, спомни си стъпала, които водеха надолу, надолу в земята…

Не!

Той запуши с длан ушите си, сякаш можеше да пропъди нежеланите спомени така лесно, както можеше да заглуши неприятен шум.

Фрай бе плувнал в пот. Тресеше се, тресеше се…

— Не! — извика той. — Не, не, не!

Откакто се помнеше, Фрай искаше да разбере кой шепнеше в неговите кошмари. Беше копнял да разкрие какво се опитваха да му кажат тези шепоти, за да може евентуално да ги изгони завинаги от сънищата си. Но сега, когато беше на прага да разбере, Бруно осъзна, че познанието беше по-ужасяващо и съсипващо, отколкото неизвестността и обхванат от паника, той се отвърна от омразното разкритие, преди да беше достигнал до него.

Сега микробусът отново се изпълни — с шепоти, ехтящи гласове и призрачни шумове.

Бруно изкрещя ужасен и започна да се извива напред-назад върху пода.

По него отново запълзяха странни същества. Опитваха се да пълзят по ръцете му, по гърдите и гърба му. Опитваха се да стигнат лицето му… да се проврат между устните и зъбите му. Опитваха се да се напъхат в ноздрите му.

Бруно крещеше, извиваше се, блъскаше ги, шляпаше ги и безпомощно размахваше ръце.

Но халюцинациите се подхранваха от мрака, а в микробуса беше прекалено светло, за да придобият тези гротескни привидения материалност. Бруно видя, че върху него няма нищо и постепенно паниката изчезна, оставяйки го напълно съсипан.

Няколко минути той просто седя там, опрял гръб в стената на микробуса, попивайки потното си лице с носната си кърпа и усещайки как накъсаното му дишане става все по-леко и по-леко.

Най-накрая Фрай реши, че е време отново да тръгне и да търси кучката. Тя беше там… чакаше, криеше се някъде в града. Трябваше да я открие и да я убие преди тя да намереше начин да го убие.

Краткият миг на психическо проясняване, светкавицата, осветила за момент съзнанието му, бяха изчезнали така, сякаш никога не бяха съществували. Той бе забравил въпросите, съмненията… още веднъж Бруно Фрай беше напълно сигурен, че Кейтрин се бе върнала от оня свят и някой трябваше да я спре.

По-късно, след като обядва набързо, той пристигна в Уестууд и паркира автомобила нагоре в улицата, недалече от къщата на Хилари Томас. Фрай отново се премести в задната част на микробуса и започна да наблюдава къщата от едно странично прозорче.

В алеята до къщата на Томас беше паркиран някакъв фирмен микробус. Беше боядисан в бяло и синьо, а отстрани в златист цвят се мъдреше следният надпис:

Жени за всичко!

Седмично почистване, пролетно почистване, организиране на тържества!

Дори мием прозорци!

Три жени в бели униформи работеха в къщата. Те излизаха, отиваха до микробуса и пак се връщаха в къщата. Носеха четки, метли и прахосмукачки, кофи и парцали. Изнасяха големи найлонови торби, пълни с боклуци, внасяха машини за парно чистене на килими, изнасяха части от мебелите, крито Фрай беше изпочупил по време на своето вилнеене вчера призори.

Въпреки че наблюдава целия следобед, той дори за миг не зърна Хилари Томас и беше убеден, че тя не си е у дома. Всъщност Фрай смяташе, че тя няма да се върне, преди да е сигурна, че вече няма опасност и че той е мъртъв.

— Но не аз ще умра! — каза той високо, докато изучаваше с поглед къщата. — Чуваш ли ме, кучко? Аз пръв ще те пречукам! Ще те спипам, преди ти да имаш възможност да ме пипнеш! Ще ти отрежа шибаната глава!

Най-сетне, малко след пет часа, чистачките изнесоха съоръженията си и ги натовариха в багажника на микробуса. Заключиха къщата и си заминаха.

Фрай ги последва.

Те бяха единственият начин да се добере до Хилари Томас. Кучката ги беше наела и те сигурно знаеха къде е тя. Само да можеше да придърпа настрани някоя от чистачките и да я принуди да говори, щеше да разбере къде се крие Кейтрин.

Главният офис на „Жени за всичко“ се намираше в едноетажна сграда с гипсова мазилка, разположена на мръсна странична уличка близо до Пико. Микробусът, който Фрай следеше, спря на паркинга край сградата до осем други микробуса със същите фирмени надписи в бяло, синьо и златисто.

Фрай мина покрай редицата от еднакви бели микробуси, стигна до следващата пресечка, където направи завой и тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл. Стигна до офиса точно когато трите жени влизаха вътре. Нито една от тях не го забеляза, нито пък осъзна, че доджът беше същият микробус, който бе стоял до имението Томас през целия ден. Фрай паркира до бордюра от другата страна на улицата, срещу бюрото за чистене, под шумолящите листа на една фурмова палма. Остана там и зачака да се появи отново някоя от жените.

През следващите десет минути от „Жени за всичко“ излязоха много чистачки в бели униформи, но нито една от тях не беше от тези, които почистваха къщата на Хилари Томас същия следобед. И тогава Фрай видя една позната жена. Тя излезе от офиса и се запъти към някакъв жълт датсун. Беше млада, около двадесетгодишна, с права кафява коса почти до кръста. Жената вървеше с изправен гръб и вирната глава. Стъпваше бързо и пъргаво. Вятърът прилепваше униформата около бедрата и хълбоците й, развяваше подгъва над красивите й колене. Тя се качи в датсуна и излезе от паркинга, зави наляво и подкара към Пико.

Фрай се поколеба, опитвайки се да реши дали тя бе най-подходящият обект, питайки се дали младата жена ще изчака другите две. Но нещо му подсказваше, че тази е подходяща. Той запали мотора на доджа и се отлепи от бордюра.

За да се прикрие, Фрай се стараеше да пусне между себе си и жълтия датсун други коли. Следеше я от улица в улица по възможно най-дискретния начин и тя изобщо не подозираше, че я следят.

Жената живееше в Калвър Сити, само на няколко преки от филмовото студио „MGM“. Жилището й беше едно малко бунгало с красиви орнаменти, разположено в улица, пълна с малки и красиво оформени бунгала. Някои от къщичките бяха разнебитени и стари и се нуждаеха от ремонт — сиви, запуснати, мрачни. Ала повечето от тях бяха добре поддържани за гордост на стопаните си — бяха прясно боядисани и имаха дървени капаци в контрастиращи цветове, малки, спретнати веранди, тук-там по някой цветен прозорец, или някоя врата с непроницаемо стъкло, фенер от ковано желязо и червени керемидени покриви. Кварталът не беше богаташки, но имаше богата атмосфера.

В къщичката на чистачката беше тъмно, когато тя пристигна. Влезе вътре и запали осветлението в предните стаи.

Бруно паркира доджа на отсрещната страна на улицата в сенките, които бяха по-тъмни от току-що настъпилата нощ. Той изгаси фаровете, изгаси мотора и отвори единия от страничните прозорци. Кварталът беше необезпокояван от нищо — почти не се чуваше звук. Единствените шумове идваха от дърветата, поклащани от вятъра, от някоя минаваща кола, от далечно стерео или радио, по което свиреха „суинг“. Беше парче на Бени Гудман от 40-те години, но заглавието убягваше на Бруно. Саксофонната мелодия долиташе до него откъслечно, носена от пристъпите на вятъра. Той седеше зад волана на микробуса, чакаше, ослушваше се и наблюдаваше.

В 18 часа и 40 минути Фрай реши, че младата жена живееше сама и нямаше нито съпруг, нито приятел. Ако при нея имаше мъж, то той вече щеше да се е върнал от работа.

Фрай почака още пет минути за всеки случай. Парчето на Бени Гудман свърши. Това бе единствената промяна.

В 18 часа и 45 минути той слезе от автобуса, прекоси улицата и застана пред къщата й.

Къщичката бе разположена върху съвсем малка площ и съседите бяха твърде наблизо, което не допадаше много на Бруно, но поне наоколо имаше достатъчно много дървета и храсти, които скриваха входа на къщата на чистачката от любопитните погледи на съседите от двете й страни. Въпреки това обаче той трябваше да действа светкавично: да се вмъкне бързо в бунгалото, без да вдига много шум, преди още тя да е успяла да се развика.

Бруно изкачи двете ниски стъпала и се озова върху верандата. Дъските отдолу леко изскърцаха. Той натисна звънеца.

Жената отвори вратата.

— Да? — рече тя като се усмихна, озадачена.

На вратата беше прикрепена предпазна верига. Беше по-дебела и по-здрава, отколкото други подобни вериги, но не носеше и една десета полза от онази, която трябваше да носи. Човек много по-дребен от Бруно Фрай би могъл да отскубне тази верига от основите й с няколко по-силни удара по вратата. За Бруно беше необходимо да удари силно само веднъж с масивното си рамо, точно когато тя се усмихна и каза „Да?“. Вратата отлетя навътре, разхвърчаха се трески, а част от скъсаната верига падна на пода и силно издрънча.

С един скок Бруно се озова вътре, затръшвайки вратата след себе си. Беше напълно сигурен, че никой не го бе видял да влиза.

Жената лежеше по гръб на пода. Вратата я бе съборила.

Тя все още носеше бялата си униформа. Полата бе вдигната до бедрата й. Имаше хубави крака.

Фрай застана на едно коляно до нея.

Жената беше замаяна. Отвори очи и се опита да погледне, но й трябваше една секунда, за да фокусира зрението си.

Той опря острието на ножа в гърлото й.

— Ако викнеш, ще ти прережа гръкляна. Разбра ли?

Объркването изчезна от топлите й кафяви очи и бе сменено от страх. Тя започна да трепери. В ъгълчетата на очите й се насъбраха сълзи, заблестяха, но си останаха там.

Раздразнен, Фрай натисна по-силно острието на ножа и върху кожата й се образува малка червена капка.

Тя сгърчи лице.

— Никакви викове — рече той. — Разбра ли ме?

— Да — каза тя с мъка.

— Ще бъдеш ли послушна?

— Моля ви! Моля ви не ме наранявайте!

— Няма да те нараня — каза Фрай. — Ако си мълчиш, ако си добра, ако ми помогнеш, тогава няма да има нужда да те наранявам. Но ако викаш или се опиташ да избягаш, ще те нарежа на парчета. Ясно ли е?

— Да — отвърна тихичко тя.

— Ще бъдеш ли послушна?

— Да.

— Сама ли живееш тук?

— Да.

— Нямаш съпруг?

— Не.

— Приятел?

— Той не живее тук.

— Очакваш ли го тази вечер?

— Не.

— Да не лъжеш?

— Истина е, кълна се.

Под тъмния тен кожата й беше бледа.

— Ако ме лъжеш — рече Фрай, — ще ти направя хубавото лице на ленти.

Той повдигна ножа и опря острието в бузата й.

Момичето затвори очи и потрепери.

— Очакваш ли някого изобщо?

— Не.

— Как се казваш?

— Сали.

— Окей, Сали, искам да ти задам няколко въпроса, но не тук и не в това положение.

Момичето отвори очи. Под миглите й напираха сълзи. Една се търкулна по бузата й. Тя преглътна с мъка.

— Какво искате?

— Имам няколко въпроса за Кейтрин.

Момичето свъси чело.

— Не познавам никаква Кейтрин.

— Ти я знаеш като Хилари Томас.

Бръчката на челото й стана по-дълбока.

— Жената от Уестууд?

— Вие чистихте къщата й днес.

— Но… аз не я познавам. Никога не съм я познавала.

— И това ще разберем.

— Това е истината. Не зная нищо за нея.

— Може би знаеш много повече, отколкото си мислиш.

— Не, наистина не зная!

— Хайде — каза Фрай, силейки се усмивката да не слиза от лицето му и тонът му да остане дружелюбен, — нека да отидем в спалнята, където можем да си поговорим по-удобно.

Тя затрепери по-силно, сякаш имаше епилептичен припадък.

— Ще ме изнасилите, нали?

— Не, няма.

— Напротив, ще ме изнасилите.

Фрай една успяваше да сдържи гнева си. Той се вбесяваше от това, че тя спори с него. Вбесяваше се, че тя беше адски скована и едва се движеше. Щеше му се да забие ножа в корема й и така да изкопчи информацията от нея, но разбира се, нямаше как да направи това. Искаше да знае къде се крие Хилари Томас. Струваше му се, че най-добрият начин да получи тази информация е като огъне тази жена така, както се огъваше парче стоманена тел, бутайки я непрекъснато напред-назад, докато най-накрая се счупеше. Щеше да я бутне на едната страна със заплахи, после на другата с мили думи и ласкателства. Щеше да сменя лекото насилие с дружелюбност и симпатия. Фрай нито за миг не се замисляше над възможността момичето да му каже с готовност всичко, което знаеше. За неговия начин на мислене тя беше наета от Хилари Томас, а оттам и от Кейтрин — следователно беше част от плана на Кейтрин да го убие. Тази жена не беше просто невинна наблюдателка. Тя беше прислужница на Кейтрин, конспираторка, а може би и възкръснала мъртва. Той очакваше, че тя ще крие информация от него и че би му я съобщила, само ако я принуди да го стори.

— Обещавам, че няма да те изнасиля — рече тихо и нежно Фрай, — но докато те разпитвам, искам да лежиш по гръб, за да ти е по-трудно да станеш и да избягаш. Ще се чувствам по-спокоен, ако си по гръб. Значи щом ще трябва да лежиш известно време, но по-добре да лежиш на мек дюшек, отколкото на твърдия под. Мисля единствено за твоето удобство, Сали.

— Добре ми е тук — рече нервно тя.

— Не ставай глупава — каза той. — Освен това, ако някой дойде и позвъни на входа… той може да ни чуе и да си помисли, че нещо не е наред. В спалнята ще сме по-уединени. Хайде, сега. Хайде, хоп!

Тя се изправи.

Фрай държеше ножа, опрян в нея.

Двамата влязоха в спалнята.

* * *

Хилари не беше много по алкохола, но се радваше, че има на разположение чаша хубаво уиски, както бе седнала на дивана в кабинета на Джошуа Райнхарт и слушаше разказа на адвоката. Той съобщи на нея и на Тони за изчезналите пари в Сан Франциско, за двойника, оставил странното писмо в сейфа… за своите собствени засилващи се подозрения относно самоличността на мъжа, който лежеше в гроба на Бруно Фрай.

— Възнамерявате ли да изровите тялото? — попита Тони.

— Още не — отвърна Джошуа. — Има няколко неща, които трябва да проверя преди това. Ако не отпаднат, може да получа достатъчно информация и да не се наложи да изравяме тялото.

Джошуа им разказа за Рита Янси в Холистър, за д-р Никълъс Ръдж в Сан Франциско и предаде разговора, който наскоро бе провел с Латам Хоторн.

Въпреки че в стаята беше топло и въпреки топлите вълни от уискито, Хилари почувства студ чак до мозъка на костите си.

— Този Хоторн сякаш е пуснат от някоя лудница.

Джошуа въздъхна.

— Понякога си мисля, че ако затворим всички луди в болнични заведения, отвън ще останат малцина.

Тони се наведе напред и каза:

— Вярвате ли, че Хоторн наистина не е знаел за двойника?

— Да — отвърна Джошуа. — Колкото и да е странно, вярвам му. Може да е откачен на тема сатанизъм и може да няма особено висок морал в някои области, дори може и да е опасен, но не ми се стори да е двуличен човек. Колкото и невероятно да ви се струва, мисля, че той вероятно е доста честен човек в повечето случаи и не смятам, че от него можем да научим нещо допълнително. Навярно д-р Ръдж или Рита Янси ще могат да ни бъдат повече от полза. Но стига за това. Нека сега чуя вие какво имате да ми кажете. Какво се е случило? Какво ви води чак тук, в Сейнт Хелена?

Хилари и Тони се редуваха, докато разказваха за събитията от последните дни.

Когато свършиха, Джошуа изгледа Хилари за миг, после поклати глава и каза:

— Имате страхотен кураж, млада госпожице!

— Не и аз! — отвърна тя. — Аз съм страхлива. Изплашена съм до смърт. Вече няколко дни съм изплашена до смърт.

— Това, че сте изплашена, не значи, че сте страхлива. И страхливецът и героят действат по силата на страха и принудата. Единствената разлика между тях е тази, че страхливецът просто се предава на страха си, докато човекът, надарен със смелост, тържествува въпреки страха. Ако бяхте страхлива, щяхте да избягате за един месец някъде на почивка — в Европа или Хавайските острови, или на някое друго подобно място и щяхте да разчитате времето да разреши загадката Фрай. Но ето, вие сте дошли тук, в родния град на Бруно, където можете да очаквате още по-голяма опасност, отколкото в Лос Анджелис. Не са много нещата, които могат да ме възхитят, но аз наистина съм възхитен от смелостта ви.

Хилари се изчерви. Тя погледна към Тони, после към чашата си с уиски.

— Ако бях смела — рече Хилари, — щях да остана в града и да му организирам капан, използвайки себе си за примамка. Тук всъщност няма голяма опасност за мене. Все пак той е в Лос Анджелис и ме търси и няма начин да разбере къде съм.

* * *

Спалнята.

От леглото Сали го наблюдаваше с широко отворени и изпълнени с ужас очи.

Фрай обходи цялата стая и прерови чекмеджетата. После дойде при нея.

Вратлето й беше тънко и гладко. Капката кръв бе образувала вадичка, стигаща до вдлъбнатината в основата на грациозно извитата й шия.

Тя видя, че той гледа кръвта й, протегна ръка, докосна кървавата следа и се втренчи в изцапаните си пръсти.

— Не се безпокой — каза той. — Просто драскотина.

Спалнята на Сали в задната част на къщичката беше обзаведена изцяло в кафеникави нюанси. Три от стените бяха боядисани в бежово, а четвъртата беше покрита със зебло. Килимът беше шоколадовокафяв на цвят. Покривката на леглото и пердетата към нея бяха в бежово-кафяв цвят (кафе със сметана) и с някакви абстрактни шарки — съвсем неопределени фигури в естествени оттенъци, успокояващи окото. Добре лакираната махагонова мебел лъщеше там, където я докосваха меките кехлибарени отблясъци, идващи от двете нощни лампи с месингови поставки, сложени върху двете шкафчета.

Момичето лежеше по гръб върху леглото. Краката й бяха опрени един до друг, ръцете й бяха покрай тялото, стиснати в юмруци. Тя все още беше в бялата си униформа, която бе дръпната целомъдрено над коленете й. Дългата й кестенява коса беше разпиляна като ветрило около главата й. Сали беше много хубава.

Бруно седеше на леглото до нея.

— Къде е Кейтрин?

Тя премига. От очите й се стичаха сълзи. Сали плачеше, но тихо, боеше се да издаде хленч, вик или стон. Страхуваше се, че и най-малкият звук ще го накара да я намушка с ножа.

— Къде е Кейтрин? — повтори въпроса си той.

— Казах ви, не познавам никоя на име Кейтрин — отвърна тя. Говореше на пресекулки и треперливо. Всяка отделна дума беше борба. Чувствената й долна устна трепереше, докато говореше.

— Знаеш кого имам предвид — рече той рязко. — Не ми играй номера. Сега тя се нарича Хилари Томас.

— Моля ви! Моля ви… пуснете ме!

Фрай вдигна ножа над дясното й око и го насочи към все по-разширяващата се зеница.

— Къде е Хилари Томас?

— О, господи — простена разтреперано Сали. — Вижте, мистър, има някакво объркване… грешка. Правите голяма грешка!

— Искаш да загубиш около си ли?

Изпод косата й рукна пот.

— Искаш да си полусляпа, така ли? — попита той.

— Не зная къде е тя — отвърна ужасена Сали.

— Не ме лъжи!

— Не лъжа, кълна се!

Фрай я гледа миг-два.

Сега вече потта избиваше и по горната й устна — малки, блестящи капчици.

Той свали ножа.

Сали видимо си отдъхна.

Фрай я изненада, удряйки я по лицето с другата си ръка, но така силно, че зъбите й изтракаха, очите й се преобърнаха в орбитите си.

— Кучка!

Сали изведнъж избухна в сълзи. Заплака тихо и се дръпна от него.

— Ти трябва да знаеш къде е — каза той. — Тя те е наела.

— Ние работим редовно за нея. Тя просто се обади и помоли за специално почистване, без да каже къде се намира.

— Тя беше ли в дома си, когато вие отидохте там?

— Не.

— Тогава как влязохте?

— Хъ?

— Кой ви даде ключ?

— О! О, да — рече Сали, леко разведрена, виждайки пред себе си някакъв изход. — Агентът й. Литературният й агент. Първо трябваше да се отбием в офиса му, за да вземем ключа.

— Къде е това?

— Бевърли Хилс. Трябва да отидете и да говорите с агента й, ако искате да знаете къде е. Него трябва да видите. Той ще може да ви каже къде да я намерите.

— Как се казва?

Сали се поколеба.

— Особено име беше. Видях го написано на хартия… но не съм сигурна, че си го спомням точно…

Фрай отново вдигна ножа над окото й.

— Топелис — рече тя.

И Сали му го каза по букви.

— Не зная къде е мис Томас — добави тя, — но мистър Топелис ще знае. Сигурна съм.

Фрай свали ножа.

Сали бе извънредно напрегната, но малко се поотпусна. Той се втренчи в нея. Нещо се размърда в подсъзнанието му… спомен… някакъв грозен факт изплува.

— Косата ти — Рече Фрай. — Имаш тъмна коса. А и очите ти — толкова са тъмни.

— Какво има — попита разтревожена Сали, внезапно осъзнавайки, че още не й се е разминало.

— Имаш същата коса и очи и същия цвят на кожата като нея — каза той.

— Не разбирам… не разбирам какво става! Вие ме плашите!

— Нима си мислеше, че ще можеш да ме измамиш?

Фрай й се хилеше, доволен от това, че тя не бе успяла да го измами с хитрия си ход.

Той разбра! Разбра!!!

— Мислеше си, че аз ще отида да се видя с Топелис — рече Бруно, — за да ти дам възможност да се измъкнеш, а?

— Топелис знае къде е тя. Той знае, а аз не. Аз наистина нищо не зная.

— Но сега аз зная къде е тя — каза Бруно.

— Ако знаете, тогава можете просто да ме пуснете.

Фрай се засмя.

Разменили сте си телата, нали? Сали го изгледа втренчено.

— Какво?!

— По някакъв начин си се измъкнала от онази Томас и си обладала това момиче, нали?

Сали вече не плачеше. Страхът й гореше така силно, че бе изсушил сълзите й.

Кучката!

Мръсната кучка!

— Нима наистина си мислеше, че ще можеш да ме измамиш? — попита той, като отново доволно се засмя. — След всичко, което ми стори, как си могла да си помислиш, че няма да те позная?

В гласа на Сали отекна ужас.

— Нищо лошо не съм ви сторила! Думите ви нямат смисъл за мене. О, боже! О, боже мой! Мили боже! Какво искате от мене?

Бруно се наведе към нея и приближи лицето си до нейното. Взря се в очите й и каза:

— Вътре си, нали? Вътре си, тук, дълбоко и се криеш от мене, нали? Нали, Майко? Виждам те, Майко! Виждам те тук вътре!

* * *

Няколко едри капки дъжд се пръснаха върху стъклата на прозореца с колоните в кабинета на Джошуа Райнхарт.

Нощният вятър виеше.

— Все още не разбирам защо Фрай е избрал мене — каза Хилари. — Когато дойдох тук, за да търся сюжет за сценарий, той се държа приятелски с мене и отговори на всичките ми въпроси за винопроизводството. Прекарахме два или три часа заедно и по нищо не личеше, че той е нещо друго, а не най-обикновен бизнесмен. И само няколко седмици след това идва в къщата ми с нож. А според писмото в сейфа, той мисли, че аз съм неговата майка, вселила се в ново тяло. Защо точно аз?

Джошуа се размърда на стола си.

— Гледах ви и си мислех…

— Какво?

— Може би ви е избрал, защото… Хм, вие съвсем малко приличате на Кейтрин.

— Да не искате да кажете, че пак става дума за двойница? — удиви се Тони.

— Не — отвърна Джошуа. — Приликата е съвсем бегла.

— Добре — рече Тони. — Още един двойник щеше да ми дойде твърде много.

Джошуа стана, отиде до Хилари, постави ръката си под брадичката й и повдигна лицето й. Обърна го на ляво, после надясно.

— Косата, очите, матовата кожа — рече той замислено. — … Да, всичко това е подобно. Има и други неща, по които вашето лице напомня смътно за Кейтрин. Приликата е просто мимолетна. А и тя не беше така привлекателна като вас.

Когато Джошуа свали ръката си, Хилари стана и отиде до бюрото на адвоката. Прехвърляйки в ума си онова, което беше научила през последния час, тя съсредоточено се взираше в прилежно подредените върху писалището неща: попивателна, телбод машинка, нож за разрязване на писма, преспапие.

— Нещо не е наред ли? — попита Тони.

Вятърът отново изрева и нов фонтан от капки опръска стъклата на прозорците.

Хилари се обърна с лице към двамата мъже.

— Нека ви обобщя ситуацията. Искам да видя дали правилно съм схванала нещата.

— Мисля, че никой от нас още не ги е схванал както трябва — рече Джошуа, сядайки отново на стола си. — Цялата проклета история е прекалено заплетена, за да бъда подредена в спретната, права линия.

— Точно това искам да докажа — каза Хилари. — Мисля, че открих още една заплетеност.

— Казвай — рече Тони.

— Доколкото знаем — поде Хилари, — скоро след смъртта на майка си Бруно решава, че тя се е върнала от оня свят. Близо пет години той купува книги за възкръснали мъртъвци от Латам Хоторн. Пет години той живее в страх от Кейтрин. Най-накрая, когато ме вижда, той си казва, че аз съм новото тяло, което тя използва. Но защо му е трябвало толкова много време?

— Не съм сигурен, че ви разбирам — обади се Джошуа.

— Защо са му трябвали цели пет години, за да се спре върху някого… пет дълги години, за да избере тялото, подходящата цел на своите страхове?

Джошуа сви рамене.

— Той е луд. Не можем да очакваме разсъжденията му да са логични и разбираеми.

Ала Тони веднага усети накъде биеше Хилари с въпросите си. Той седна на ръба на дивана и свъси чело, озадачен.

— Мисля, че зная какво ще кажеш — рече той. — Боже мой, направо настръхвам!

Джошуа погледна първо единия, после другия и каза:

— Сигурно оглупявам на стари години. Ще каже ли някой на стария глупак за какво става въпрос?

— Може би аз не съм първата жена, за която Бруно Фрай е мислил, че е майка му — отвърна Хилари. — Може би е убил други жени, преди да нападне мене.

Джошуа я изгледа с отворена уста.

— Невъзможно!

— Защо?

— Щяхме да знаем, ако беше хукнал да убива жени през последните пет години. Щяхме да го хванем?!

— Не е задължително — рече Тони. — Вманиачените убийци често са много внимателни и умни хора. Някои от тях изготвят извънредно подробни планове… и все пак те имат необичайната способност да поемат неочаквани рискове и да успяват, когато нещо непредвидено срине плановете им. Невинаги е лесно да ги хванете.

Джошуа прекара длан през снежнобялата си гъста коса, подобна на грива.

— На ако Бруно е убил други жени… къде са телата им?

— Не и в Сейнт Хелена — отвърна Хилари. — Макар че д-р Джекил^[4] е бил шизофреник, половинката от неговата личност е била нащрек, когато наблизо е имало познати хора. Почти сигурно е, че Фрай не би убивал в родния си град. Нито в долината.

— Сан Франциско — каза Тони. — Явно той е ходил там редовно.

— Който и да е град в северната част на щата — рече Хилари. — Всяко място, стига да е достатъчно далече от долината Напа, за да не го познава никой.

— Я чакайте? — възкликна Джошуа. — Почакайте малко! Дори да е ходил в други градове и да е намирал жени, които са приличали до известна степен на Кейтрин и дори да е убивал в други градове… той все пак трябва да е оставял трупове след себе си. Би трябвало да има сходство в начините, по които ги е убивал — прилики, които властите биха забелязали. Те щяха да търсят един съвременник на Джек Изкормвача. Щяхме да го чуем в новините.

— Ако убийствата са извършени в разстояние на пет години в различни градове и различни области, полицията навярно не би направила връзката между тях — рече Тони. — Този щат е голям. Стотици хиляди квадратни километра. Има стотици полицейски организации, но между тях рядко се осъществява онзи обмен на информация, който би трябвало да бъде. Всъщност има само един сигурен начин за тях да определят връзката между няколко отделни убийства — това е, когато две, за предпочитане три, убийства се случват в сравнително кратък период от време, на територията на една и съща полицейска организация, в една и съща област или в един и същи град.

Хилари се отдалечи от бюрото и отново седна на дивана.

— Значи е възможно — каза тя, чувствайки студ, сякаш мразовитият октомврийски вятър нахлу в стаята. — Възможно е да е убивал жени — две, шест, десет, петнадесет, а може би и повече… през последните пет години и аз съм първата, която му е създала трудности.

— Не само е възможно, но е доста вероятно — рече Тони. — Бих казал дори, че можем да сме почти сигурни.

Ксероксното копие на писмото, намерено в сейфа, лежеше върху писмената маса пред него. Той го взе и прочете на глас първото изречение:

— Майка ми, Кейтрин Ан Фрай умря преди пет години, но непрекъснато възкръсва в нови тела.

— Тела — каза Хилари.

— Това е ключовата дума — обади се Тони. — Не „тяло“ в единствено число, а „тела“ в множествено число. От това мисля, че можем да заключим следното: той я е убивал няколко пъти и си е мислил, че тя се е връщала от оня свят не веднъж.

Лицето на Джошуа беше пепелявосиво на цвят.

— Но ако сте прави… аз съм… ние всички в Сейнт Хелена сме живели до едно извънредно зло и жестоко чудовище. И дори не сме подозирали.

Тони гледаше мрачно.

— Звярът от Ада се движи между нас, облечен като най-обикновен човек.

— Това пък откъде е? — попита Джошуа.

— Съзнанието ми е като боклукчийска кофа — рече Тони. — Не изхвърля почти нищо, независимо дали искам да го помня, или не. Спомних си един цитат от часовете по католическо вероучение преди много години. Той е от писанията на един от светците, но не помня кой. „Звярът от Ада се движи между нас, облечен като най-обикновен човек. Ако дяволът ти разкрие истинското си лице в момент, когато си се отвърнал от Христос, тогава няма да имаш закрила и той ликувайки ще изгълта сърцето ти, ще те накъса на парчета и ще отнесе безсмъртната ти душа в черната бездна.“

— Все едно че чувам Латам Хоторн — каза Джошуа.

Навън вятърът свирепо виеше.

* * *

Фрай сложи ножа върху нощния шкаф така, че Сали да не може да го достигне, после сграбчи реверите на униформата й и разкъса предницата й. Копчетата изхвръкнаха като коркови тапи.

Сали беше парализирана от страх. Тя не му се противопостави… не можеше.

Той й се ухили и каза:

— Е, майко. Сега вече ще си разчистя сметките с тебе.

Фрай разпра униформената й рокля от горе до долу и тя остана само по сутиен, бикини и чорапи — стройно, красиво тяло. Фрай сграбчи чашките на сутиена й и го дръпна надолу. Презрамките се забиха в кожата й, а после се скъсаха. Платът се разкъса, ластиците изплющяха.

Гърдите й бяха големи за ръста и конструкцията й — закръглени и пълни с твърди и тъмни зърна. Той грубо ги стисна.

— Да, да, да, да, да! — повтаряше той с гърления си, хрипкав глас така, че тази единствена дума заприлича на зловещо припяване, на сатанинска молитва.

Фрай изтръгна обувките от краката й, първо десния, после левия, и ги захвърли настрани. Едната се удари в огледалото над тоалетната масичка и го разби на парчета.

Звукът от счупено стъкло изтръгна жената от нейния дълбок транс и тя се опита да се отскубне от него, ала страхът бе изцедил силите й. Безрезултатно Сали се извиваше и пърхаше в ръцете му.

Той я удържаше с лекота. Удари я през лицето два пъти, но толкова силно, че челюстта й хлътна, тя загуби съзнание и от ъгълчето на устата към брадичката й се проточи тънка струйка кръв.

— Ти, мръсна кучко! — изрева Фрай вбесен. — Никакъв секс, а? Ти ми казваше, че нямам право на секс! Казваше ми, че никога няма да имам право на секс. Не съм можел да поема такъв риск — някоя жена да разбере какъв съм. Е, ти вече знаеш какъв съм, Майко! Вече знаеш тайната ми! Не е нужно вече нищо да крия от тебе! Ти знаеш, че аз съм различен от другите мъже. Знаеш, че пишката ми не е като на другите мъже. Знаеш кой е бил баща ми! Ти знаеш! Знаеш, че пишката ми е като неговата. Няма защо да крия от тебе, Майко. Ще я напъхам в тебе, Майко! Ще ти я напъхам чак догоре! Чуваш ли ме?! Чуваш ли?!

Жената плачеше и мяташе главата си от едната страна на другата.

— Не, не, не! О, боже!

Но после тя се овладя, срещна погледа му и се втренчи в очите му… а той виждаше Кейтрин зад тези кафяви очи, взиращи се в него.

— Чуйте ме! — извика тя. — Моля ви, послушайте ме! Вие сте болен! Вие сте много болен! Съвсем сте объркан и имате нужда от помощ!

— Млъкни, млъкни, млъкни!

Фрай я удари отново, този път по-силно отпреди. Направи широк замах и пестникът му срещна едната страна на лицето й.

Всеки акт на насилие го възбуждаше. В него се надигаше желание при звука от всеки удар, от болезнените й стонове, тъничките й писъци, от начина, по който нежната й плът се зачервяваше и подуваше. Гледката на изкривеното й от болка лице и широко отворените й ужасени очи сгорещиха похотта му до бяло.

Фрай се тресеше от желание… трепереше, гърчеше се. Дишаше като бик. Очите му бяха широко отворени. Устата му отделяше толкова много слюнка, че трябваше да преглъща всяка секунда, за да не му потекат лигите по брадата.

Той мачкаше прекрасните й гърди, стискаше ги, галеше ги, пак ги мачкаше.

Сали бе забравила ужаса и отново бе изпаднала в онзи полутранс — неподвижна и нащрек.

От една страна Бруно я мразеше и нехаеше за това, че силно я нараняваше. Той искаше да й причини болка. Искаше тя да страда за всичко, което му беше причинила… и дори най-вече заради това, че го бе родила на този свят.

Но от друга страна той се срамуваше от това, че докосваше гърдите на майка си, срамуваше се, че иска да пъхне члена си в нея. Ето защо, докато я мачкаше и стискаше, той й обясняваше, за да оправдае постъпките си.

— Ти ми казваше, че ако се опитам да правя любов с жена, тя веднага ще разбере, че аз не съм човешко същество. Ти казваше, че тя щяла да види разликата и щяла да разбере. Щяла да извика полицията, щели да ме отведат и да ме изгорят на клада, защото щели да разберат кой е баща ми. Но ти вече знаеш! За тебе не е изненада. Така че ще използвам члена си при тебе, Майко. Ще го напъхам в тебе, Майко, и никой няма да ме изгори!

Той никога не бе помислял такова нещо, докато тя беше жива. Тя го беше превърнала в безнадежден страхливец. Но когато се върна от оня свят за първи път в ново тяло, Бруно вече беше вкусил свободата и беше изпълнен с дързост и нови идеи. Той разбра веднага, че трябва да я убие, за да й попречи да обсеби живота му отново или да го завлече със себе си в гроба. Обаче той разбра и това, че би могъл да се люби с нея без никаква опасност, защото тя вече знаеше тайната му. Не друг, а тя му бе казала истината за самия него. Беше му я казвала десет хиляди пъти. Тя знаеше, че баща му е демон — зло и омразно нещо, защото тя бе изнасилена от нечовешко създание и заплодена против волята й. По време на бременността си тя беше носила широки рокли, за да скрива състоянието си. Когато времето за раждане наближило, тя заминала за Сан Франциско, за да роди под грижите на извънредно мълчалива акушерка. По-късно тя бе казала на хората в Сейнт Хелена, че Бруно е незаконно дете на една нейна приятелка от колежа, която загазила и която умряла скоро след раждането на детето и последното й желание било Кейтрин да отгледа сина й. Тя бе довела момчето в къщата си и се бе престорила, че е поверено на нейните грижи напълно законно. Оттогава заживяла във вечен, вцепеняващ срах някой да не открие, че Бруно е нейно дете, и че баща му не е човешко същество. Едно от нещата, които показваха, че е потомък на дявола, беше пенисът му. Бруно имаше пенис на дявол, различен от този на мъжа. Трябваше винаги да го крие — така му казваше тя. Иначе щели да го изгорят на клада. Кейтрин му бе казала всички тези неща и му ги казваше още от времето, когато Бруно беше твърде малък, за да разбира предназначението на пениса. Така и по един особен начин тя се бе превърнала в негова благословия и проклятие едновременно. Беше проклятие, защото непрекъснато се връщаше от оня свят, за да го обсеби или убие. Но тя беше също и благословия, защото ако тя не се връщаше от отвъдното отново и отново, той нямаше да има в кого да изпразни огромните количества гореща сперма, които се натрупваха в него и го изгаряха като лава. Без нея той беше обречен на самотен ергенски живот. Ето защо, гледайки на възкресенията й с ужас и гняв, част от него очакваше с нетърпение всяка нова среща с всяко следващо тяло, в което тя се вселяваше.

Сега, коленичил на леглото до нея, гледайки гърдите й и тъмните косми на хълмчето между краката й, прозиращо през бледожълтите й бикини, ерекцията на Фрай стана толкова неудържима, че той усети болка. Беше убеден, че това се дължеше на дяволската му половина и чувстваше как звярът в него се стреми да завладее съзнанието му.

Фрай вкопчи пръстите си в чорапите на Сали (Кейтрин) и разкъса найлоновата материя, смъквайки я от стройните й нозе. После сграбчи бедрата й с огромните си ръце, разтвори ги, примъкна се тежко към нея, докато накрая се озова на дюшека, между краката й.

Сали отново бе изтръгната от транса си и изведнъж започна да го удря и рита. Опита се да се надигне, но той я бутна назад без никакво усилие. Тя го заблъска с юмруците си, но ударите й нямаха никакъв ефект. Виждайки това, Сали разпери пръсти и посегна към лицето му, за да го издере с ноктите си. Успя да одраска лявата му буза и тогава посегна към очите му.

Фрай се дръпна назад, вдигна едната си ръка, за да се предпази и направи болезнена гримаса, когато Сали впи зъби в опакото на ръката му. Тогава той се метна отгоре й, затискайки я с огромното си, силно туловище. Вдигна едната си ръка и натисна силно гръкляна й, задушавайки я.

* * *

Джошуа Райнхарт изми трите чашки от уискито в умивалника на барчето. После каза на Хилари и Тони:

— Вие двамата рискувате много повече в това начинание, отколкото аз. Така че защо не летите утре с мене, за да се срещнем с Рита Янси в Холистър?

— Надявах се да ни предложите — рече Хилари.

— Тук няма какво повече да правим — додаде Тони.

Джошуа изтри ръцете си в кърпата за съдове.

— Добре. Значи, уговорихме се — рече той. — Сега, имате ли стая в някой хотел, за да пренощувате?

— Още не — отвърна Тони.

— Можете да останете в моята къща — рече Джошуа.

Хилари мило се усмихна.

— Много мило от ваша страна — каза тя, — но не бихме искали да ви се натрапваме.

— Вие не се натрапвате.

— Но вие не ни очаквахте и…

— Млада госпожице — започна раздразнено Джошуа, — знаете ли откога не съм имал гости? Повече от три години. И знаете ли защо не съм имал гости от три години? Защото не съм канил никого да ми гостува — ето защо. Не съм много общителен и не каня лесно. Ако си мислех, че вие и Тони сте ми в тежест или още по-лошо — скучни, аз изобщо нямаше да ви поканя. Сега, нека не губим повече време в учтивости. Вие имате нужда от стая, а аз имам стая за вас. Ще пренощувате ли при мене, или не?

Тони се засмя, а Хилари се усмихна на Джошуа и каза:

— Благодаря ви, че ни поканихте. За нас е удоволствие.

— Добре — рече Джошуа.

— Харесва ми вашия маниер — каза му тя.

— Повечето хора ме мислят за свадливец.

— Но мил свадливец.

Джошуа също се усмихна и рече:

— Благодаря. Ще поръчам да го гравират върху надгробната ми плоча: „Тук почива милият свадливец, Джошуа Райнхарт“.

Когато излизаха от кабинета, телефонът иззвъня и Джошуа се върна при бюрото. Обаждаше се д-р Никълъс Ръдж от Сан Франциско.

* * *

Бруно Фрай беше все още върху жената, притискайки я върху дюшека, сложил мускулестата си ръка на гърлото й.

Сали се душеше и се бореше за въздух. Лицето й бе тъмночервено, сгърчено, агонизиращо…

Тя го възбуждаше.

— Не се бори с мене, Майко. Не се противи така. Знаеш, че е безполезно. Знаеш, че накрая аз ще бъда победител.

Сали се гърчеше под огромното му и силно туловище. Тя се опита да извие гърба си и да се извърти на една страна. Когато не успя да го отхвърли от себе си, Сали бе разтърсена от неволни мускулни конвулсии — тялото й вече реагираше на продължителното отсъствие на въздух и прекъснатото кръвоснабдяване на мозъка. Най-сетне тя сякаш разбра, че никога няма да може да се освободи от него и че нямаше абсолютно никаква надежда за спасение. Сали се отпусна, сразена.

Убедил се, че жената се бе предала както духовно, така и физически, Фрай махна ръката си от посинялото й гърло. Той се вдигна от нея, заставайки на колене.

Сали вдигна ръце към врата си, давейки се и кашляйки неудържимо.

Напълно подлуден и с разтуптяно сърце, болезнено усещащ нуждата, Фрай се изправи до леглото, свали дрехите си и ги хвърли върху тоалетката, за да не пречат.

Той погледна надолу към ерекцията на пениса си. Гледката го изпълни с трепетна възбуда: стоманената му твърдост, размерът, цветът на яростта…

Фрай отново се качи на леглото.

Сега вече тя бе покорна. Очите й гледаха кухо.

Той разкъса бледожълтите бикини и се намести между красивите й нозе. От устата му потече слюнка и капна върху гърдите й.

Фрай я прониза. Заби демоничния си израстък дълбоко в жената, ревящ като животно. Той проникваше в нея с демоничния си пенис. Пронизваше я отново и отново… докато спермата му се изля в нея.

Представи си млечната течност, представи си я как се излива от него и изпълва отвътре тялото й.

Сети се за раната, която разцъфва под острието на ножа. Червени венчелистчета, излизащи от дълбоко забития нож.

Мисълта и за двете силно го възбуди: сперма и кръв.

Пенисът му не омекваше.

Потен, ръмжащ, олигавен, той се забиваше в нея отново и отново… В нея! Вътре… вътре!

Щеше да използва ножа по-късно.

* * *

Джошуа Райнхарт натисна специално копче върху телефонната уредба, прехвърляйки разговора с д-р Никълъс Ръдж върху високоговорителя, за да могат Тони и Хилари да го чуят.

— Отначало ви потърсих на домашния ви номер — каза Ръдж, — защото не очаквах да сте в кабинета си толкова късно.

— Аз съм работоман, докторе.

— Би трябвало да вземете мерки по този въпрос — каза Ръдж с нещо като загриженост в гласа. — Така не може да се живее. Лекувал съм мнозина прекалено амбициозни мъже, за които работата бе станала единствен смисъл в живота им. Маниакалното отношение към работата може да ви съсипе.

— Д-р Ръдж, каква е вашата специалност?

— Психиатрия.

— Така и предполагах.

— Вие сте изпълнителят на завещанието?

— Точно така. Предполагам, че сте научили за смъртта му.

— Само от вестниците.

— Докато се занимавах с някои имуществени въпроси, открих, че мистър Фрай е идвал редовно при вас през последната година и половина преди смъртта си.

— Идваше веднъж месечно — каза Ръдж.

— Смятахте ли, че той има склонност към убийство?

— Разбира се, че не — отвърна Ръдж.

— Лекували сте го през цялото време и не сте разбрали, че е склонен към насилие?

— Знаех, че е дълбоко разстроен — поде Ръдж, — но не мислех, че представлява опасност за някого. Все пак трябва да разберете, че той не ми даде възможност да открия тази склонност към насилие в него. Тоест, както казах вече, мистър Фрай идваше при мене веднъж на месец. Исках да го преглеждам веднъж седмично и дори два пъти, но той отказваше. От една страна искаше да му помогна, но в същото време се страхуваше от онова, което би могъл да научи за себе си. Не след дълго аз реших да не го притискам толкова много за седмичните прегледи, защото се боях, че той може изцяло да се отдръпне и да се откаже и от месечните си посещения при мене. Все пак, рекох си, по-добре малко лечение, отколкото никак.

— Кое го е довело при вас?

— Искате да кажете: какво не е било наред в него, от какво се е оплаквал?

— Да, това е въпросът ми.

— Като адвокат, мистър Райнхарт, вие би трябвало да знаете, че аз не мога да ви дам такава информация. Като лекар имам правото да защитавам пациента си.

— Пациентът ви е мъртъв, д-р Ръдж.

— Това няма значение.

— Но има дяволски голямо значение за пациента.

— Той ми се доверяваше.

— Когато пациентът е починал, привилегироващата връзка лекар-пациент няма почти никаква юридическа валидност.

— Навярно няма юридическа стойност — каза Ръдж, — но моралната стойност остава. Аз все още нося известна отговорност. Не бих направил нищо, с което да уроня престижа на свой клиент, без оглед на това дали той е жив, или мъртъв.

— Похвално е — рече Джошуа, — но в този случай, докторе, каквото и да ми кажете, не можете да уроните престижа му повече от онова, което сам той е сторил.

— Това също няма никакво значение.

— Докторе, положението е особено. Точно днес аз попаднах на информация, която показва, чу Бруно Фрай е убивал жени през последните пет години… много жени… и му се е разминало.

— Шегувате се!

— Не зная кое тук ви се вижда смешно, д-р Ръдж, но аз не се шегувам, когато става въпрос за масово убийство.

Ръдж мълчеше.

— Освен това — продължи Джошуа, — имам причина да мисля, че Фрай не е действал сам. Може да е имал съучастник в убийствата. И този съучастник може все още да се разхожда жив и на свобода.

— Това е невероятно!

— И аз така казах.

— Предали ли сте тази своя информация на полицията?

— Не — отвърна Джошуа. — Първо тя навярно не е достатъчна, за да привлече вниманието им. Онова, което съм открил, убеждава мене… и още двама души, имащи отношение към тази история. Но в полицията сигурно ще кажат, че става въпрос за случайни съвпадения. Има и друго — не съм сигурен към кой полицейски участък да се обърна. Убийствата може да са били извършени в няколко области и в няколко различни градове. И така, смятах, че Фрай навярно ви е казал нещо, което само по себе си не изглежда толкова важно, но което съвпада с откритите от мене факти. Ако през тази година и половина на лечение вие сте разбрали нещо, което допълва информацията ми, то тогава аз ще разполагам с достатъчно факти, за да реша към кой полицейски участък да се обърна… и достатъчно, за да мога да ги убедя, че положението е сериозно.

— Ами…

— Д-р Ръдж, ако продължавате да прикривате точно този ваш пациент, могат да бъдат извършени нови убийства… на още жени. Нима искате тяхната смърт да тежи на съвестта ви?

— Добре — отвърна Ръдж, — но това не може да стане по телефона.

— Аз ще дойда в Сан Франциско утре във възможно най-ранния час, удобен за вас.

— Сутринта съм свободен — каза Ръдж.

— Хората ми и аз ще се срещнем с вас във вашия кабинет в 10 часа, нали?

— Чудесно — отвърна Ръдж. — Но ви предупреждавам — преди да обсъждам лечението на мистър Фрай с вас, ще искам да чуя информацията ви в подробности.

— Естествено.

— И ако не съм убеден, че е на лице истинска опасност, ще запазя в тайна медицинския картон на мистър Фрай.

— О, не се съмнявам, че ще ви убедим — рече Джошуа. — Съвсем сигурен съм, че космите на главата ви ще щръкнат. Ще се видим утре сутринта, докторе.

Джошуа затвори телефона и погледна към Тони и Хилари.

— Утре ще имаме много работа. Първо Сан Франциско и д-р Ръдж, после Холистър и загадъчната Рита Янси.

Хилари стана от дивана, върху който бе седяла по време на разговора.

— Не ме е грижа, дори ако трябва да прелетим над половината земно кълбо. Най-после нещата сякаш се проясняват. За първи път чувствам, че ние наистина ще разберем какво се крие зад всичко това.

— И аз чувствам същото — додаде Тони, усмихвайки се на Джошуа. — Знаете ли… начинът по който говорихте с Ръдж… имате истински талант да водите разпити. Бихте могли да бъдете много добър детектив.

— Ще го добавя върху надгробната си плоча — рече Джошуа. — „Тук лежи Джошуа Райнхарт, милият свадливец, който би могъл да стане много добър детектив.“ — Той се изправи и продължи: — Умирам от глад. У дома в хладилника има пържоли и много бутилки „Каберне Совиньон“ на Робърт Мондави. Какво чакаме?

* * *

Фрай се извърна с гръб към напоеното с кръв легло и опръсканата с кръв стена.

Той остави окървавения нож върху тоалетката и излезе от стаята.

В къщата цареше неестествена тишина.

Демоничната му енергия го бе напуснала. Клепачите му тежаха, беше летаргичен и отпуснат.

В банята Фрай нагласи водата под душа толкова гореща, колкото можеше да изтърпи. Влезе в малкото пространство и се насапуниса. Изплакна се, после пак се насапуниса и се изплакна втори път.

В главата му нямаше друга мисъл освен тази, свързана с подробностите по измиването. Гледката на кръвта, която се оттичаше в канала не му напомняше за мъртвата жена в съседната стая. Беше просто мръсотия, която се отцеждаше.

Искаше само да се приведе в отличен вид и да поспи във фургона няколко часа. Беше изтощен. Ръцете му бяха сякаш от олово, а краката от каучук.

Фрай излезе изпод душа и се подсуши в голяма хавлиена кърпа. Тя беше попила миризмата на жената, но това не му носеше приятни, нито неприятни усещания.

Той прекара доста време над умивалника, търкайки ръцете си с четката, която намери до поставката за сапун. Изчисти всяка частица кръв от гънките на кокалчетата си, обръщайки специално внимание на ноктите си.

Когато излизаше от банята с намерение да донесе дрехите си от спалнята, той забеляза голямо огледало върху вратата, което не бе видял, влизайки под душа. Фрай спря пред него, за да се огледа — да не би да е пропуснал някое петънце от кръв. Беше съвършено чист, свеж и розов като току-що изкъпано бебе.

Той се втренчи в отражението на отпуснатия си пенис и увисналите под него тестиси, опитвайки се усилено да открие белезите на дявола. Фрай знаеше, че не е като другите мъже. Нямаше никакво съмнение в това. Майка му се ужасяваше, че някой можеше да открие тайната му. Светът щеше да научи, че той бе наполовина дявол — дете на обикновена жена и люспесто, пъклено същество с вампирски зъби. Страхът на Кейтрин от разкритието беше внушен и на Бруно още в ранна възраст. Той все още се ужасяваше, че могат да разберат за него и да го изгорят жив. Фрай никога не се бе събличал гол пред друг човек. В училище той не участваше в часовете по физкултура — беше извинен в гимназията поради предполагаемите му религиозни убеждения, забраняващи му да се къпе гол с другите момчета. Дори пред лекар не се бе събличал напълно. Майка му беше сигурна в едно — който видеше половия му орган, щеше веднага да разбере, че мъжествеността му беше генетичното наследство от баща — дявол. Бруно беше дълбоко повлиян и впечатлен от ужасяващата й непоклатима увереност.

Но гледайки се в огледалото, той не виждаше нищо, което да отличава половия му орган от тези на другите мъже. Скоро след като майка му почина от инфаркт, Бруно отиде на порнографски филм в Сан Франциско — беше нетърпелив да види как изглеждаше нормалният мъжки пенис. Той беше изненадан и объркан, когато видя, че всички мъже във филма бяха почти същите като него. Фрай гледа и други филми от този вид, но не можа да види дори един мъж, който да беше чувствително по-различен от него. Някои имаха по-големи от неговия пенис. На други органите бяха по-малки. Някои бяха по-дебели, други по-тънки. Трети бяха леко извити. Четвърти бяха обрязани. Пети пък не бяха. Но това бяха все маловажни различия, а не ужасните, шокиращи, основни различия, каквито той беше очаквал.

Озадачен и разтревожен, Бруно се бе върнал в Сейнт Хелена, за да поседи насаме със себе си и да помисли върху своето откритие. Първата му мисъл беше, че майка му го е излъгала. Но това беше почти невъзможно. Всяка седмица тя разказваше по няколко пъти историята на неговото зачатие в разстояние на толкова много дни и всеки път, когато описваше омразния демон и грубото изнасилване, тя трепереше, викаше жално и плачеше. Преживяването беше за нея истинско, а не някаква въображаема история, която тя беше измислила с цел да го заблуди. И все пак… Седнал насаме със себе си преди пет години, обсъждайки сам видяното, Бруно не можеше да намери друго обяснение, освен че майка му го бе излъгала. И неговото аз се съгласяваше с това обяснение.

На следващия ден той се върна в Сан Франциско, трескаво възбуден, решен да осъществи полов акт с жена за първи път през своите тридесет и пет години. Отиде в един салон за масажи, който беше зле прикрит публичен дом. Избра си една стройна и красива масажистка. Казваше се Тами и като се изключеха малко изпъкналите й горни предни зъби и въздългия й врат, тя беше хубава жена, както всяка друга, която Бруно бе виждал… или поне така му изглеждаше, докато се бореше да се въздържи, за да не се изпразни в гащите си. В една от кабините, миришеща на борова дезинфекционна течност и застояла сперма, той прие цената на Тами, плати й и започна да я гледа как сваля пуловера и панталоните си. Тялото й беше гладко и заоблено и Бруно толкова го желаеше, че стоеше като истукан, неспособен да помръдне и изпаднал в транс, въпреки всичките неща, които можеше да направи с нея.

Тя седна на ръба на тясното легло, усмихна се и му предложи и той да се съблече. Той се съблече до кръста, оставайки по долни гащи. Но когато дойде време да й покаже коравия си, щръкнал пенис, Бруно не можа да поеме риска, виждайки се цял обхванат от пламъци, на кладата на смъртта заради дяволската си кръв. Той се вцепени. Гледаше стройните крака на Тами и къдравите косми върху срамния й хълм, гледаше заоблените й гърди и я искаше, желаеше я, а не смееше да го направи. Усещайки неохотата му да се съблече, тя протегна ръка и докосна чатала му, опипвайки пениса през гащите му. Бавно го потърка през тънката материя и каза: „О, искам това! Толкова е голям! Никога не съм имала такъв!“. И когато Тами каза тези думи, той разбра, че е някак по-различен от другите, макар да не виждаше никаква разлика. Тя се опита да свали панталона му, а той я удари през лицето и я повали по гръб на леглото. Тами си удари главата в стената, вдигна ръце, за да се предпази от него и пищеше ли, пищеше. Бруно се чудеше дали не трябва да я убие. Въпреки че не беше видяла дяволския му пенис, тя може би беше разпознала неестествените му качества като го бе почувствала през гащите му.

Преди да реши обаче какво да прави, вратата на кабината рязко се отвори в отговор на писъците на момичето и в коридора се показа мъж с автомат. Биячът беше едър колкото Бруно, а оръжието му даваше значително предимство. Бруно беше сигурен, че ще го набият, наругаят, ще го наричат с грозни имена и ще плюят отгоре му, ще го измъчват и накрая ще го изгорят на клада. Но за негова най-голяма изненада те само го накараха да се облече и да се маха. Тами не бе казала нищо повече за необикновения пенис на Бруно. Явно тя знаеше, че е различен, но не знаеше точно колко различен. Тами не знаеше, че пенисът му е знакът на дявола — неговия баща, доказателство за пъкления му произход.

Бруно си отдъхна, облече се набързо и тичешком напусна салона за масаж, изчервен, смутен, но благодарен, че тайната му не беше разкрита. Той се върна в Сейнт Хелена и разговаря сам със себе си за това как едва не го бяха разкрили. Тогава Бруно и неговото аз се съгласиха, че Кейтрин беше права и той трябваше да се задоволява, без да прибягва до услугите на жена.

По това време, разбира се, Кейтрин започна да се връща от оня свят и Бруно можеше да се задоволява с нея, изхвърляйки огромни количества сперма в многобройните, чудесни тела, които тя обитаваше. Той все още сам задоволяваше сексуалните си потребности — сам със себе си, с другото си аз, с другата си половина. Обаче беше подлудяващо и възбуждащо да пъхне пениса си в топлата, стегната и влажна среда на някоя жена от време на време.

Сега, застанал пред огледалото, закрепено на вратата на банята на Сали, Бруно се взираше очарован от отражението на пениса си, питайки се каква разлика беше усетила Тами, опипвайки пулсиращата му ерекция в кабината на салона за масаж преди пет години.

Не след дълго той плъзна поглед нагоре, към половия си орган, към гладкия си, мускулест корем, после още нагоре, към широките си гърди и още нагоре, докато срещна погледа на другия Бруно в огледалото. Когато се взря в очите на отражението си, всичко в периферното му зрение избледня. Действителните очертания се размиха и придобиха нови форми. Без наркотици или алкохол той потъваше в халюцинациите си. Протегна ръка и докосна огледалото, а пръстите на другия Бруно докоснаха неговите от другата страна на стъклото. Като в сън той се приближи до огледалото и притисна носа си в носа на другия Бруно.

Взря се в очите на другия и те на свой ред пронизаха неговите очи. За миг Бруно забрави, че срещу него е само отражението му. Другият Бруно беше истински. Той целуна другия и целувката беше студена. Отдръпна се леко назад. Същото направи и другият. Облиза устните си. Другият Бруно също ги облиза. Тогава пак се целунаха. Той вкусваше с езика си отворената уста на Бруно и постепенно целувката стана топла, но никога не стана мека и приятна, както той очакваше. Въпреки трите мощни оргазма, които Сали-Кейтрин бе изтръгнала от него, пенисът му отново се втвърди и когато стана много твърд Бруно го притисна в пениса на другия Бруно, описвайки кръгове с хълбоците си.

Той търкаше втвърдения си орган в неговия, продължаваше да го целува и да впива възхитения си поглед в очите, които го гледаха втренчено от огледалото. В разстояние на едва-две минути Бруно бе щастлив така, както не се бе случвало от много дни.

Но точно тогава халюцинациите изведнъж се изпариха и действителността с трясък се стовари върху главата му като чук, удрящ по наковалнята. Той осъзна, че всъщност не прегръщаше другото си „аз“, а се опитва да прави секс с едно плоско огледално отражение. Силно наелектризирани, чувствата му като искра прескочиха от огледалните очи в неговите собствени и мощна конвулсия разтърси тялото му. Беше емоционален шок, но оказа влияние и върху физиката му като го накара да трепери и да се гърчи. Летаргията му в миг се изпари. Внезапно той отново бе зареден с енергия. Съзнанието му шеметно се носеше нанякъде, изпускайки искри.

Бруно си спомни, че е мъртъв. Половината от него бе мъртва. Кучката го беше намушкала с нож миналата седмица в Лос Анджелис. Сега той беше както мъртъв, така и жив.

Обхвана го бездънна мъка.

Очите му се напълниха със сълзи.

Той разбра, че никога нямаше да се прегръща както преди. Никога!

Сега Бруно имаше само две ръце, а не четири, само един пенис, а не два и само една уста, а не две.

Той никога нямаше да може да целуне себе си, да усети как двата езика се докосват. Никога!

Половината от него бе мъртва и Бруно плачеше.

Никога повече нямаше да може да прави секс със себе си, както толкова много пъти в миналото. Сега той вече нямаше друг любовник, освен ръката си — ограниченото удоволствие на мастурбирането.

Бруно беше сам.

Завинаги!

Известно време той стоя пред огледалото, плачейки. Широките му рамене бяха приведени под тежестта на безнадеждно отчаяние. Но непоносимата му скръб и самосъжаление започнаха бавно да отстъпват пред гнева му. Тя му бе причинила всичко това! Кейтрин! Кучка такава! Тя беше убила неговата половина, беше го оставила да се чувства половин човек и неизказано празен и кух. Егоистичната, омразна, гадна кучка! С нарастването на гнева му се засилваше и импулсът му да руши. Както беше гол, Бруно се развилия в бунгалото — всекидневната, кухнята и банята, чупейки мебелите, разкъсвайки тапицерията им, чупейки чинии, проклинайки майка си, проклинайки дяволския си баща, проклинайки света, който той понякога изобщо не можеше да разбере.

* * *

В кухнята на Джошуа Райнхарт Хилари изми с четката три големи картофа и ги остави върху плота така, че да бъдат готови, за да може тя бързо да ги метне в микровълновата фурна веднага, щом трите дебели пържоли бъдеха добре изпечени на скарата. Работата в кухнята я отпускаше. Тя гледаше ръцете си, докато работеше, но не мислеше само за храната, която приготвяше. Тревожните й мисли се спотайваха дълбоко в подсъзнанието й.

Тони правеше салатата. Той стоеше край умивалника, близо до нея, с навити ръкави и миеше и режеше на ситно пресните зеленчуци.

Докато двамата приготвяха вечерята, Джошуа разговаряше по телефона в кухнята с шериф Лоренски. Джошуа му каза за изтеглените пари от сметките на Фрай в Сан Франциско и за двойника, който беше някъде в Лос Анджелис, търсейки Хилари. Каза му също и за теорията относно масовите убийства, до която бяха достигнали той, Тони и Хилари в кабинета му преди малко. Всъщност Лоренски нямаше какво толкова да прави по случая, тъй като, доколкото му бе известно, в неговия район не бяха извършени престъпления. Но по всяка вероятност Фрай носеше вина за престъпления, извършени другаде, за които те още нищо не знаеха. Вероятността за нови престъпления в областта, преди още да е разрешена загадката с двойника, беше дори още по-голяма. Поради това, а и поради факта че репутацията на шериф Лоренски бе леко опетнена, загдето той бе гарантирал за Фрай пред полицията на Лос Анджелис миналата сряда, Джошуа реши (а и Хилари се съгласи с него), че шерифът има право да знае всичко, което те знаеха.

Макар Хилари да чуваше разговора само от едната страна, тя усещаше, че шериф Лоренски е очарован. Хилари разбираше от отговорите на Джошуа, че шерифът предложи на два пъти тялото в гроба на Фрай да бъде извадено, за да се установи дали е на Бруно Фрай, или не. Джошуа предпочиташе да изчака, за да говори първо с д-р Ръдж и Рита Янси, но увери Лоренски, че ексхумация ще се състои, ако Ръдж и Янси не са в състояние да отговорят на въпросите, които Джошуа възнамеряваше да им зададе.

Когато приключи разговора си с шерифа, той провери салатата на Тони, спорейки сам със себе си дали марулите бяха достатъчно пресни, суетейки се дали репичките бяха много люти, или пък евентуално не бяха изобщо люти, огледа цвъртящите пържоли така, сякаш търсеше пукнатини в три диаманта, каза на Хилари да сложи картофите в микровълновата печка, бързо наряза на ситно малко праз лук в сметаната и отвори две бутилки калифорнийско „Каберне Совиньон“ — много сухо червено вино от избата на Робърт Мондави, която беше една пресечка по-надолу. Джошуа беше голям мърморко в кухнята. Неговата придирчивост и педантичност развеселяваха Хилари.

Тя бе изненадана, че така бързо започва да харесва адвоката. Хилари рядко се бе чувствала така свободно с човек, когото познаваше от няколко часа. Ала бащинското му отношение и малко грубоватата му честност, остроумието и интелигентността му, както и малко безцеремонната му галантност я караха да се чувства желана, спокойна и сигурна в неговата компания.

Тримата седнаха да вечерят в трапезарията — уютна стая във фолклорен стил, с три бели и една тухлена стена, под от дъбови чворести дъски и таван, покрит с нерендосани греди. От време на време върху непроницаемите стъкла на големите прозорци се разбиваха едри дъждовни капки.

Когато седнаха около масата, Джошуа каза:

— Правилото е следното: никой няма да говори за Бруно Фрай, докато не изядем пържолите, не изпием и последната глътка от това чудесно вино и не изпием кафето и брендито си.

— Съгласна — рече Хилари.

— Напълно съгласен — додаде Тони. — Смятам, че мозъкът ми се претовари по този въпрос още преди време. Има и други неща на този свят, за които си струва човек да поговори.

— Да — отвърна Джошуа, — но за нещастие повечето от тях са също толкова потискащи, колкото историята на Фрай. Войни, тероризъм, инфлация, завръщането на лудитите^[5] и на некадърните политици…

— … изкуството, музиката, киното, последните постижения в медицината, настъпващата техническа революция, която невероятно ще подобри живота ни, въпреки новите лудити — добави Хилари.

Джошуа присви очи, изгледа я през масата и я попита:

— Вие Хилари ли се казвате, или Полиана?

— А вие Джошуа ли се казвате, или Касандра? — отговори тя на въпроса с въпрос.

— Касандра е била права, когато е пророкувала зла участ и разруха — отвърна Джошуа, — но през цялото време никой не й е вярвал.

— Ако никой не вярва — рече Хилари, — тогава каква полза има да си прав?

— О, аз отдавна съм се отказал да убеждавам другите хора, че правителството е най-големият ни враг и че големият Брат ще ни погълне всичките. Престанах да се опитвам да ги убеждавам и за стотици други неща, които ми изглеждаха очевидни истини, но които те изобщо не разбират. Мнозина от тях са глупаци, които никога няма да разберат. На мене обаче ми доставя огромно удоволствие просто да зная, че съм прав и да виждам непрекъснато увеличаващия се материал в ежедневната преса, доказващ правотата ми. Аз зная и това е достатъчно.

— Ах! — въздъхна Хилари. — С други думи не ви е грижа дали светът около нас ще се разпадне, стига само да можете да си доставите егоистичното удоволствие като заявите: „Нали ви казвах?!“.

— Ох! — въздъхна на свой ред Джошуа.

Тони се засмя.

— Внимавайте с нея, Джошуа! Не забравяйте, че тя си изкарва прехраната, защото много добре си служи с думите.

Близо час те говориха за много неща, но после някак си незабелязано, въпреки обещанието, което си бяха дали, започнаха отново да говорят за Бруно Фрай много преди да изпият виното си или да са готови за кафе и бренди.

По едно време Хилари каза:

— Какво е направила Кейтрин, за да го накара така явно да се страхува от нея и да я мрази?

— Зададох същия въпрос на Латам Хоторн — рече Джошуа.

— А той какво каза?

— Нямаше понятие — отвърна Джошуа. — Все още ми е трудно да повярвам, че такава черна омраза е могла да съществува между тях и нито веднъж да не съм я забелязал за всичките години, през които съм ги познавал. Струваше ми се, че Кейтрин винаги го глези. А Бруно сякаш я боготвореше. Разбира се, хората в града я мислеха за светица преди всичко заради това, че бе прибрала момчето. Сега обаче излиза, че е била по-скоро дяволица, отколкото светица.

— Чакайте малко — намеси се Тони. — Тя го е прибрала, така ли? Какво имате предвид?

— Точно каквото казах, можеше да остави детето да отиде в сиропиталище, но не го направи. Отвори сърцето и дома си за него.

— Но ние мислехме, че той е неин син — учуди се Хилари.

— Осиновен — отвърна Джошуа.

— Това го нямаше във вестниците — каза Тони.

— Осиновила го е преди много, много време — рече Джошуа. — През целия си живот, с изключение на няколко месеца, Бруно е бил Фрай. Понякога ми се струваше, че той беше много повече Фрай, отколкото ако Кейтрин бе имала свой роден син. Очите му имаха същия цвят като на Кейтрин. И разбира се, беше толкова студен, същият насочен към себе си, вечно замислен човек като Кейтрин… и като Лио, според хорските приказки.

— Ако е бил осиновен — каза Хилари, — възможно е все пак да е имал брат.

— Не — отвърна Джошуа. — Не е имал.

— Как можете да бъдете сигурен? Навярно брат му и той са дори близнаци! — възкликна Хилари, възбудена от тази мисъл.

Джошуа свъси чело.

— Мислите, че Кейтрин е осиновила едното от две момчета — близнаци, без да знае?

— Това би обяснило внезапната поява на двойника — отвърна Тони.

Бръчката върху челото на Джошуа се задълбочи.

— Но къде е бил мистериозният брат близнак през всичките тези години?

— Навярно е бил отгледан от друго семейство — отговори Хилари, нетърпеливо обличайки теорията си в плът и кръв. — В някой друг град и друг край на щата.

— А може и да е в друга част на страната — предположи Тони.

— Да не би да искате да ми кажете, че по някакъв начин Бруно и неговият отдавна изгубен брат са се срещнали?

— Би могло да се случи — отвърна Хилари.

Джошуа поклати глава.

— Би могло, но не и в този случай. Бруно беше единствено дете.

— Сигурен ли сте?

— Няма никакво съмнение — отвърна Джошуа. — Обстоятелствата, при които е роден, не са тайна.

— Но близнаците… такава чудесна теория — каза Хилари.

Джошуа кимна.

— Зная. Такъв отговор е удобен. И аз бих желал да намерим удобен отговор, за да можем да приключим бързо с тази работа. Повярвайте, противно ми е да правя дупки в теорията ви.

— А може би вие не сте и в състояние да го сторите — рече Хилари.

— В състояние съм.

— Опитайте се — предложи Тони. — Кажете ни от къде е Бруно, коя е била истинската му майка. Навярно ние ще можем да направим дупка във вашата теория. Може случаят да не е така прост, както вие си мислите.

* * *

Постепенно, след като счупи и направи на пух и прах почти всичко в бунгалото, Бруно се овладя. Стихийната му и примитивна ярост се охлади до не така разрушителен и най-обикновен човешки гняв. Минута-две след като буйството му спадна под точката на кипене, той застана сред хаоса, който беше сътворил, дишайки тежко. Потта струеше от челото му и лъскаше върху голото му тяло. Тогава Бруно отиде в спалнята и се облече.

Вече облечен, той застана в долния край на окървавеното легло и се загледа в зверски насеченото тяло на жената, която беше познавал само като Сали. Сега, вече твърде късно, Бруно осъзна, че тя не беше Кейтрин. Сали не беше друго превъплъщение на майка му. Старата мръсница не беше прескочила от тялото на Хилари Томас в тялото на Сали. Бруно не можеше да си представи защо изобщо си беше въобразил нещо друго. Беше учуден, че е могъл така да се обърка.

Обаче не чувстваше никакво разкаяние за това, което беше направил със Сали. Дори да не беше самата Кейтрин, тя беше нейна прислужница, изпратена от Ада, за да й служи. Сали беше един от враговете, конспираторка, участница в заговора за неговото убийство. Той беше сигурен в това. Може би тя бе дори една от възкръсналите мъртви. Да, разбира се! Бруно беше сигурен в това. Да! Сали беше точно като Кейтрин — мъртва жена в ново тяло, едно от онези чудовища, които не желаеха да останат в гроба си, където им беше мястото. Тя бе една от тях.

Бруно потрепери. Той бе уверен, че Сали през цялото време е знаела къде се крие Хилари-Кейтрин. Но тя не беше издала тайната и заради непоклатимата си вярност към майка му трябваше да умре.

Освен това той в действителност не я беше убил. Тя отново щеше да възкръсне в нечие друго тяло, изгонвайки човека, на когото то фактически принадлежеше.

Сега трябваше да забрави за Сали и да намери Хилари-Кейтрин. Тя все още беше някъде там и го чакаше.

Трябваше да я намери и да я убие преди тя да е намерила начин да го пречука първа.

Сали поне му бе казала нещо — име. Този Топелис, агентът на Хилари сигурно знаеше къде се крие тя.

* * *

Тримата разчистиха масата, вдигнаха съдовете от вечерята и Джошуа наля на всички още вино, преди да разкаже историята на Бруно, издигнал се от сирак до единствен наследник на имението Фрай. Той се бе сдобил с тези факти в разстояние на много години, малко по малко, от Кейтрин и от други хора, живели в Сейнт Хелена дълго преди Джошуа да дойде да адвокатства в долината.

През 1940-та — годината, в която се родил Бруно, Кейтрин била на двадесет и шест години и все още живеела с баща си Лио в отдалечената къща на върха на скалата, зад винарната. Там те живеели заедно от 1918-та година, когато умряла майката на Кейтрин. Кейтрин отсъствала от дома си само около година, която прекарала в един колеж в Сан Франциско. Тя напуснала училище, защото не желаела да отсъства от Сейнт Хелена, само за да придобие куп остарели знания, които никога нямало да използва. Кейтрин обичаше долината и голямата, стара, викторианска къща на скалата. Беше красива и стройна жена, която можеше да има толкова ухажори, колкото пожелаеше, но тя сякаш не проявяваше никакъв интерес към любовните авантюри. Макар да беше все още млада, самовглъбената й природа и хладното й отношение към всички мъже убеди повечето хора, които я познаваха, че Кейтрин не само ще си остане стара мома, но и ще бъде щастлива в тази си роля.

След това през януари на 1940-та година приятелката й, Мери Гюнтер, с която Кейтрин се бе запознала в колежа няколко години по-рано, й се обадила по телефона. Мери имала нужда от помощ. Един мъж я бил вкарал в беля. Той й бил обещал да се ожени за нея, засипвал я с хиляди извинения и накрая избягал, когато тя била бременна в шестия месец. Мери била почти на дъното. Тя нямала семейство, към което да се обърне за помощ, нито друга приятелка, поне наполовина така близка, колкото била Кейтрин. Тя помолила Кейтрин да дойде в Сан Франциско след няколко месеца, веднага след раждането на бебето. Мери не искала да бъде сама в този труден и мъчителен период. Помолила Кейтрин също да се грижи за бебето, докато тя, Мери, си намерела работа, за да свие гнездо и създаде свестен дом за детето. Кейтрин се съгласила да помогне и започнала да казва на хората в Сейнт Хелена, че тя временно ще изпълнява ролята на майка. Изглеждала толкова щастлива и така развълнувана от тази перспектива, че съседите й веднага отбелязали колко добра майка би била тя за собствените си деца, само ако можела да си намери мъж, който да се ожени за нея и да бъде баща на децата й.

Шест седмици след телефонното обаждане на Мери Гюнтер и шест седмици преди Кейтрин да отиде в Сан Франциско, за да бъде с приятелката си, Лио получил масиран мозъчен кръвоизлив и се строполил мъртъв между високите поставки с дъбовите бъчви в една от големите изби за отлежаване на виното. Въпреки че Кейтрин била зашеметена и погълната от скръб и макар да трябвало да започне да се учи да ръководи семейния бизнес, тя не се отказала от обещанието си към Мери Гюнтер. През април, когато Мери й писала, че бебето се е родило, Кейтрин отишла в Сан Франциско. Отсъствала от Сейнт Хелена повече от две седмици и когато се завърнала, носела малко бебе — Бруно Гюнтер, прекалено дребничкото и крехко дете на Мери.

Кейтрин очаквала, че Бруно ще остане при нея една година, през което време Мери трябвало да стъпи здраво на краката си, за да бъде готова да поеме пълната отговорност за паленцето си. Ала след шест месеца дошла вестта, че Мери е загазила още повече, този път много по-лошо от преди — била болна от скоротечен рак. Мери умирала. Оставали й само три-четири седмици живот. Най-много месец. Кейтрин занесла бебето в Сан Франциско, за да може майката да прекара последните си дни с него. Тогава именно Мери направила всичко необходимо, за да може Кейтрин законно да получи постоянно попечителство над бебето. Родителите на Мери били мъртви. Тя нямала други роднини, с които Бруно би могъл да живее. Ако Кейтрин не го бе взела, той щеше да се озове в приют за сираци или в ръцете на осиновители, които биха могли да бъдат или да не бъдат добри към него. Мери починала, Кейтрин платила погребението й и се върнала с Бруно в Сейнт Хелена.

Тя отгледала момчето като свое дете, действайки не само като настойница, но и като загрижена и любяща майка. Кейтрин можела да си позволи прислуга и разни други домашни помощници, но тя не се възползвала от това — не позволявала никой друг да се грижи за момчето. Лио не беше наемал домашна прислуга, а Кейтрин бе наследила независимия дух на баща си. Добре се оправяла и сама. Когато Бруно навършил четири години, Кейтрин отишла отново в Сан Франциско при съдията, който й бе дал правото на попечителство над детето по молба на Мери, и тя официално осиновила Бруно, давайки му семейното име Фрай.

С надеждата да извлекат някакво доказателство от историята, която Джошуа разказваше, и наострили уши за всякакви несъответствия и нелепости, Хилари и Тони се бяха навели напред, облегнали лакти на масата и слушаха с внимание. Когато той свърши, те се облегнаха назад и взеха чашите си с вино.

— В Сейнт Хелена все още има хора — рече Джошуа, — възприемащи Кейтрин Фрай преди всичко като жената светица, приютила едно клето, безпризорно дете, на което бе дала любов, а също и значително богатство.

— Значи не е имало близнак — каза Тони.

— Определено не — отвърна Джошуа.

— Което означава, че започваме пак отначало — въздъхна Хилари.

— Има няколко неща в тази история, които ме безпокоят — каза Тони.

Джошуа повдигна вежди учуден.

— Кои например?

— Ами, дори в наши дни с присъщите ни либерални отношения е дяволски трудно неомъжена жена да получи разрешение за осиновяване на дете — отвърна Тони. — А през 1940-та година трябва да е било почти невъзможно.

— Мисля, че мога да ви дам обяснение — рече Джошуа. — Ако не ме лъже паметта, Кейтрин веднъж ми каза, че тя и Мери са предусещали нежеланието на съда да уреди въпроса с осиновяването. И така двете представили пред съдията една версия, която според тях била благородна лъжа — казали му, че Кейтрин е братовчедка на Мери и най-близката й жива роднина. В онези дни, ако някой близък роднина поискаше да осинови дете на друг свой близък, съдът почти автоматично даваше съгласието си.

— И съдията просто е приел тяхната кръвна родствена връзка без да я провери?! — учуди се Тони.

— Не забравяйте, че през 1940-та година съдиите сякаш нямаха този интерес да се ровят в семейни дела, който имат сега. Беше период, в който американците смятаха, че ролята на правителството не е толкова важна и в най-общи линии онова време беше много по-здравословно от сегашното.

Хилари погледна към Тони и попита:

— Каза, че има няколко неща, които те безпокоят. Какви са другите?

Тони уморено прокара длан по лицето си.

— Това е само предчувствие. Цялата история звучи… толкова гладко.

— Искате да кажете, че е нагласена? — изненада се Джошуа.

— Не зная — отвърна Тони. — Наистина не зная какво искам да кажа, но когато човек е бил полицай толкова дълго време като мене, то той развива нюх към такива неща.

— И усещаш, че има нещо гнило ли? — попита го Хилари.

— Така мисля.

— Какво е то? — попита Джошуа.

— Нищо особено. Както казах, историята ми се вижда твърде гладка — всичко съвпада прекалено добре.

Тони изпи докрай виното в чашата си и добави:

— Би ли могъл Бруно да е всъщност дете на Кейтрин?

Джошуа изгледа Тони слисано. Когато намери думи, той рече:

— Вие сериозно ли говорите?

— Да.

— Питате ме дали е възможно тя да е измислила цялата тази история за Мери Гюнтер и просто да е отишла в Сан Франциско, за да роди собственото си незаконно дете?

— Точно това ви питам — отвърна Тони.

— Не — отсече Джошуа. — Тя не беше бременна.

— Сигурен ли сте?

— Е, аз лично не съм изследвал урината й и не съм правил теста с жабата. През 1940-та дори не живеех в долината. Дойдох тук през четиридесет и пета, след войната. Но съм чувал историята много пъти — понякога на части, понякога цялата — от хора, които са живели тук през 1940-та година. Разбира се, вие навярно си мислите, че те просто повтарят онова, което тя им е казала. Но ако Кейтрин беше бременна, тя не би могла да скрие този факт — не и в град, толкова малък като Сейнт Хелена. Всички щяха да научат.

— Има съвсем малък процент жени, които не се издуват много отпред, когато носят дете — каза Хилари. — Можете да ги гледате колкото искате, и пак да не забележите нищо.

— Забравяте, че Кейтрин не се интересуваше от мъже — рече Джошуа. — Тя не се срещаше с никого. Как би могла да забременее?

— Може да не се е срещала с никого от местните — намеси се Тони, — но по време на прибиране на гроздето не идват ли тук много наемни работници от други места? И не са ли повечето от тях млади, красиви и здрави мъже?

— Чакайте, чакайте! — възкликна Джошуа. — Вие май отново се засилихте в лявото крило. Искате да кажете, че Кейтрин, за която навсякъде се говореше, че не се интересува от мъже, изведнъж си е паднала по някой от общите работници?

— Известно е, че такива неща се случват.

— Но вие също се опитвате да ми кажете, че тези двама почти невъзможни любовници са имали връзка буквално пред очите на всички… а никой не ги е забелязал, нито пък се е пуснала някаква приказка. А освен всичко друго, вие твърдите, че Кейтрин е била и уникална жена, на която не й личало, когато е била бременна. Не! — Джошуа поклати белокосата си глава. — За мене това е прекалено. Прекалено много съвпадения! Вие смятате, че историята на Кейтрин е твърде изрядна и гладка, но в сравнение с всичките ви смели предположения, тя просто изглежда съвсем истинска.

— Прав сте. Значи още една обещаваща теория отиде на кино — рече Хилари и допи виното си.

Тони въздъхна и се почеса по брадичката.

— Да… сигурно съм твърде уморен, за да говоря смислено. Но все не съм убеден, че и историята на Кейтрин е много смислена. Има още нещо. Нещо особено.

* * *

Стъпил върху парчетата от изпочупени съдове в кухнята на Сали, Бруно Фрай отвори телефонния указател и затърси номера на „Топелис и съдружници“. Офисът им беше в Бевърли Хилс. Той набра номера и му отговори телефонистката на Топелис. Бруно беше очаквал това.

— Случаят е спешен — каза й той. — Смятах, че ще можете да ми помогнете.

— Спешен ли? — попита тя.

— Да. Виждате ли, сестра ми е клиентка на мистър Топелис. Почина член от семейството ни и аз трябва веднага да я намеря.

— О, съжалявам — каза момичето.

— Работата е там, че сестра ми явно е някъде на почивка за няколко дни, а аз не зная къде е.

— Разбирам.

— Спешно трябва да се свържа с нея.

— Ами, обикновено аз предавам съобщенията директно на мистър Топелис, но тази вечер него го няма, а не е оставил телефонен номер, на който да го търся.

— Аз без друго не бих искал да го безпокоя — рече Бруно. — Мислех си, че при всичките разговори и съобщения, които приемате, вие навярно бихте могли да ми кажете къде е сестра ми. Имам предвид, че тя може да ви се е обадила и да е оставила съобщение за мистър Топелис, или нещо друго, което би ни упътило за това къде се намира в момента.

— Как се казва сестра ви?

— Хилари Томас.

— О, да! Зная къде е.

— Чудесно! Къде е?

— Тя не ми се е обаждала. Но един човек ми позвъни преди малко и остави съобщение за мистър Топелис, което да бъде предадено на нея. Не затваряйте само за минутка. Окей?

— Разбира се.

— Някъде тук го записах.

Бруно чакаше търпеливо, докато тя ровеше из бележките си.

След малко момичето каза:

— Ето го! Някой си мистър Уайънт Стивънс се обади. Той искаше мистър Топелис да каже на мис Томас, че той, мистър Стивънс с голямо нетърпение очаква да се заеме с картините. Мистър Стивънс искаше мис Томас да знае, че той няма да може да спи докато тя не се върне от Сейнт Хелена и не му даде възможност да сключат договор. Така че мис Томас трябва да е в Сейнт Хелена.

Бруно беше потресен.

Той сякаш онемя.

— Не зная в кой хотел или мотел е отседнала — продължаваше телефонистката с извинителен тон, — но в цялата долина Напа няма чак толкова много места за отсядане, така че сигурно няма да е проблем да я откриете.

— Не е проблем — отвърна Бруно разтреперан.

— Тя познава ли някого в Сейнт Хелена?

— Хъ?

— Мислех си, да не би да е отседнала у приятели — каза момичето.

— Да — отговори Бруно, — мисля, че зная точно къде е.

— Наистина съжалявам за нещастието.

— Какво?

— За близкия ви, който е починал.

— О! — възкликна Бруно и нервно облиза устните си. — Да, през последните пет години доста хора умряха в семейството ни. Благодаря за помощта ви.

— За нищо.

Той затвори телефона.

Тя беше в Сейнт Хелена…

Наглата кучка се бе върнала!

Защо? Боже мой, какво правеше тя?! Какво търсеше? Какво беше замислила?

Каквито и да бяха плановете й, то те нямаше да са добри за него. Това беше дяволски сигурно.

Обезумял от страх, че тя му крои някакъв смъртоносен номер, той започна да върти на международни линии в Лос Анджелис с намерение да си запази място в самолета, излитащ на север. До утре сутринта нямаше свързващи полети, а всички по-ранни полети бяха запълнени до край. Бруно нямаше да може да напусне Лос Анджелис до утре следобед.

Тогава щеше да е много късно. Знаеше го. Усещаше го.

Трябваше да действа бързо.

Реши да тръгне с микробуса. Все още беше вечер. Ако караше цялата нощ с максимална скорост, щеше да стигне Сейнт Хелена призори.

Имаше чувството, че животът му зависи от това пътуване.

Бруно бързо излезе от бунгалото, препъвайки се в изпочупените мебели и съдове, оставяйки входната врата широко отворена. Не си правеше труда да бъде внимателен, нито пък да се огледа, за да види дали някой не го наблюдава. Той изтича през тревата и излезе на тъмната и безлюдна улица, упътвайки се към автомобила си.

* * *

След като тримата изпиха кафето и брендито си в кабинета, Джошуа заведе Тони и Хилари до стаята за гости и им показа банята, разположена в задната част на къщата. Гостната стая беше голяма и приятна, с големи первази на прозорците и непроницаеми стъкла, като тези в трапезарията. Леглото беше голямо, с балдахин, и Хилари бе очарована.

След като пожелаха лека нощ на Джошуа, те дръпнаха пердетата, за да попречат на непрогледната нощ да наднича към тях през прозорците и се изкъпаха заедно, за да уталожат болките в мускулите си. Бяха доста изтощени и възнамеряваха само да повторят нежното, отпускащо, детинско и лишено от секс удоволствие на къпането им от предишната нощ в хотелската стая в Лос Анджелис. Никой не очакваше страстта да надигне прелестната си глава. Обаче докато Тони насапунисваше гърдите й, нежните ритмични и кръгови движения на ръцете му накараха кожата й да настръхне и по тялото й премина сладостна тръпка. Тони обхвана гърдите й големите му длани се изпълниха, зърната й се втвърдиха и се издигнаха над сапунената пяна, която ги покриваше. Той застана на колене, насапуниса корема й, дългите й стройни крака, задничето й.

За Хилари целият свят се смали до няколко представи, няколко звука и неповторими, трепетни усещания: миризмата на сапун с люляков аромат, шуртенето и плискането на вода, виеща се пара, неговото стегнато и силно тяло, блестящо под водната струя, която обливаше добре оформените му мускули и нетърпеливото му мъжко желание, което невероятно бързо нарастваше, особено когато тя започна да го търка със сапуна.

Когато се изкъпаха, те вече бяха забравили колко са уморени и болките в мускулите бяха изчезнали. Беше останало само желанието.

На голямото бяло легло, под меката светлина на една-единствена лампа, Тони я прегърна и целуна очите, носа, устните й. Целуна брадичката й, шията й, втвърдените зърна на гърдите й.

— Моля те — промълви Хилари. — Сега!

— Да — прошепна Тони, долепил устни към основата на врата й.

Хилари разтвори бедрата си за него и той проникна в нея.

— Хилари — мълвеше Тони. — Моя сладка, сладка Хилари.

Той проникна в нея със сила и все пак нежно. Изпълни я.

Тя се движеше с неговия ритъм. Ръцете й галеха широкия му гръб, милваха твърдите му мускули. Никога в живота си не се бе чувствала толкова жива и пълна с енергия. Само след минута Хилари достигна кулминацията си. Оргазмът й беше толкова силен — струваше й се, че никога няма да може да спре, а ще постига връх след връх, отново и отново… и така до безкрай.

Докато Тони я изпълваше, те бяха едно тяло, една душа така, както тя никога не се бе чувствала с друг мъж. Хилари знаеше, че и той усеща същото: това неповторимо, зашеметяващо единение. Те бяха свързани физически, емоционално, интелектуално и психически — бяха се слели ведно цяло, което беше далеч по-съвършено от съставящите го две половини. В този миг на феноменален синергизъм, какъвто никой от тях не бе изпитвал с други любовници, Хилари знаеше, че онова, което бе между тях, беше толкова необикновено, толкова важно, рядко и могъщо, че то би трябвало да трае до края на дните им. Когато тя викаше името му, повдигайки бедрата си за неговите напористи тласъци, изпитвайки нов оргазъм, когато той започна да впръсква топлина в нейните тъмни дълбини, Хилари разбра, както тогава, когато се любиха за първи път, че тя може да му вярва и да разчита на него така, както никога в живота си не бе могла да разчита на друго човешко същество. А най-хубавото беше, че вече нямаше да е сама.

След това, когато лежаха един до друг под завивките, Тони я попита:

— Ще ми кажеш ли за белега си отстрани?

— Да. Сега ще ти кажа.

— Прилича ми на белег от куршум.

— Така е. Бях деветнадесетгодишна и живеех в Чикаго. Бях завършила гимназия година преди това. Работех като машинописка и се мъчех да спестя достатъчно пари, за да си купя собствено жилище. За стаята си плащах наем на Ърл и Ема.

— Ърл и Ема?

— Родителите ми.

— Ти ги наричаш с малките им имена?

— Никога не съм мислила за тях като за мои баща и майка.

— Сигурно много са те наранили — рече съчувствено Тони.

— Не пропускаха случай.

— Ако не ти се говори сега…

— Напротив — отвърна Хилари. — Изведнъж за първи път в живота си аз искам да говоря за това. Вече не ме боли, защото сега имам тебе, а това компенсира всичките ми лоши дни.

— Моето семейство беше бедно — рече Тони, — но вкъщи имаше много любов.

— Ти си щастливец.

— Съжалявам за тебе, Хилари.

— Всичко свърши — каза тя. — Те са покойници от доста време и аз би трябвало да изгоня духовете им от себе си преди много години.

— Разкажи ми.

— Плащах им по няколко долара седмично като наем. Те ги използваха, за да купуват още алкохол, но аз спестявах всичко друго, което припечелвах като машинописка. Не харчех дори за обяд — минавах без него. Бях решила да си купя собствено жилище. Не ме интересуваше дори ако се окажеше, че е още един стар, изтърбушен апартамент с малки мрачни стаи, лоша канализация и хлебарки, стига само Ърл и Ема да не живееха с мене.

Тони целуна ъгълчето на устните й.

— Най-накрая — продължи Хилари, — аз спестих достатъчно и бях готова да се изнеса. Още един ден, още една заплата и аз щях да поема самостоятелния си път.

Тя потрепери.

Тони я притисна до себе си.

— Върнах се този ден от работа — продължаваше Хилари, — и отидох в кухнята… а там Ърл беше притиснал Ема до хладилника. Имаше оръжие. Беше опрял дулото му в устата й.

— Боже мой!

— Той имаше много тежка форма на… знаеш ли какво е делириум тременс?

— Разбира се. Това са халюцинации. Пристъпи на безумен страх. Нещо, което се случва наистина на хронични алкохолици. Имал съм работа с хора в състояние на делириум тременс. Те могат да бъдат опасни и непредсказуеми.

— Ърл беше опрял дулото в устата й, която Ема бе стиснала, а той започна да крещи някакви глупости за огромни червеи, излизащи от стените. Обвиняваше Ема, че ги е пуснала от стените и искаш тя да ги спре. Опитах се да му говоря, но той не ме чуваше. А червеите продължаваха да излизат от стените и започнаха да се гърчат около краката му. Ърл се вбеси от Ема и натисна спусъка.

— Господи!

— Видях как лицето й беше отнесено.

— Хилари…

— Имам нужда да поговоря с някого.

— Добре.

— Никога не съм говорила за това преди.

— Слушам те.

— Избягах от кухнята, когато той я застреля — рече Хилари. — Знаех, че няма да мога да изляза от апартамента и да избягам по коридора, преди той да ме е застрелял в гръб. Затова аз се втурнах в обратна посока и се скрих в моята стая. Затворих я и заключих вратата, ала той стреля в ключалката. Ърл беше вече убеден, че аз съм накарала червеите да излизат от стените и стреля в мене. Раната изобщо не беше фатална, но жестоко ме болеше… сякаш, че някой ми беше опрял в кожата сгорещен до бяло ръжен. Мястото обилно кървеше.

— Защо той не стреля още веднъж? Какво те спаси?

— Аз го намушках — отвърна Хилари.

— Намушка го? А откъде взе нож?

— Държах един в стаята си. Имах го, откакто навърших осем години. Не го бях използвала до тогава. Но винаги си мислех, че щом някой от побоищата се сгорещи и стане неуправляем и те решат да ме унищожат, аз щях да ги намушкам, за да се спася. И така, забих ножа в Ърл почти в същия миг, в който той дръпна спусъка. Не го нараних повече, отколкото той мене, но той беше шокиран и ужасен от вида на собствената си кръв. Ърл изтича от стаята и се върна в кухнята. Започна пак да крещи на Ема и да я кара да изпъди червеите, докато те не са усетили кръвта му и не са го погнали. Тогава той изпразни оръжието си в нея, защото тя не искаше да изпъди червеите. Раната отстрани ме болеше ужасно, бях уплашена, но се опитвах да броя изстрелите. Когато реших, че е изпразнил пълнителя, аз се измъкнах от стаята си и се опитах да стигна до външната врата, но Ърл имаше няколко кутии с патрони и пак беше заредил. Видя ме и отново стреля по мене, а аз изтичах обратно в стаята си. Барикадирах вратата с гардероба и се надявах отнякъде да дойде помощ преди да ми е изтекла кръвта. Там, в кухнята, Ърл крещеше за червеите, после за някакви гигантски раци, които искали да влязат през прозорците и непрекъснато стреляше в Ема. Изстреля почти сто и петдесет куршума в нея, преди всичко да свърши. Тя беше разкъсана на парчета. Кухнята приличаше на касапница.

Тони се прокашля.

— Какво стана с него?

— Застреля се, когато отрядът за бързо реагиране разби вратата на апартамента.

— А ти?

— Една седмица в болницата… белег, за да ми напомня.

Минута-две двамата мълчаха.

Зад спуснатите пердета и непроницаемите стъкла на прозорците нощният вятър виеше продрано.

— Не зная какво да ти кажа — рече Тони.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Така е.

— Кажи ми го.

— Обичам те.

— Обичам те, Тони.

Той я целуна.

— Обичам те повече, отколкото съм си мислила, че мога да обичам някого — добави тя. — Само за една седмица ти ме промени завинаги.

— Ти си дяволски силна — каза Тони с възхищение.

— Ти ми даваш силата.

— Но ти я имаше и преди аз да дойда.

— Не беше достатъчно. Ти ми даваш повече. Обикновено… само мисълта за онзи ден, в който той ме простреля… ме разстройва и аз цялата се разтрепервам, като че ли вчера се е случило. Но този път не се уплаших. Разказах ти всичко, а почти нищо не усетих. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото всички ужасни неща, които се случиха в Чикаго — стрелбата и всички преди това, са вече далечно минало. Те вече нямат значение за мене. Аз имам тебе и ти си наградата ми за всички лоши дни. Ти изравни везните… всъщност наклони ги в моя полза.

— Взаимно е, знаеш ли? Аз имам нужда от тебе толкова, колкото ти от мене.

— Зная. Точно затова ни е толкова хубаво.

И двамата отново замълчаха.

След малко Хилари наруши мълчанието.

— Има и още една причина, поради която спомените от Чикаго вече не ме плашат. Искам да кажа: освен факта, че те имам.

— Коя е тя?

— Ами, тя е свързана с Бруно Фрай. Тази вечер разбрах, че той и аз имаме много общи неща. Изглежда, че той е изтърпял подобно мъчение от Кейтрин, каквото аз изтърпях от Ърл и Ема. Той обаче не е издържал, а аз успях. Този голям и силен мъж се е огънал, а аз издържах. Това означава нещо за мене. Означава много! То идва да ми покаже, че не трябва толкова да се тревожа и че не трябва да се страхувам да отворя сърцето си за хората. Аз мога да поема почти всичко, което светът реши да запрати по мене.

— Точно това ти казах и аз. Силна си, издръжлива и твърда като стомана.

— Не съм твърда. Пипни ме! Твърда ли ме чувстваш?

— Тук не — отвърна Тони.

— А тук?

— Кораво е — рече той.

— Кораво не е същото като твърдо.

— Хубава си, когато те пипам.

— Хубава също не означава твърда.

— Хубава, твърда, топла.

Хилари го стисна отпред.

— Това е твърдо — рече тя и се усмихна.

— Но е твърдо, за да стане отново меко. Искаш ли да ти покажа?

— Да — отвърна Хилари. — Да, покажи ми!

И те отново се любиха.

Докато Тони я изпълваше и изучаваше тялото й на дълги и нежни тласъци, докато вълните на удоволствието я заливаха, тя беше уверена, че всичко ще бъде наред. Любовният акт я изпълваше с оптимизъм и огромна вяра в бъдещето. Бруно Фрай не бе дошъл от оня свят и не я дебнеше жив мъртвец. Имаше някакво логическо обяснение. Утре щяха да говорят с д-р Ръдж и Рита Янси и щяха да научат какво се крие зад историята с двойника на Фрай. Щяха да получат достатъчно информация и доказателства, за да помогнат на полицията. Щяха да намерят двойника и да го арестуват. Опасността щеше да отмине. А после тя щеше винаги да бъде с Тони и той с нея и нищо лошо не би могло да се случи. Нищо не би могло да я нарани. Нито Бруно Фрай, нито който и да било друг. Най-сетне Хилари бе щастлива и нищо не я заплашваше.

По-късно, докато лежеше все още в преддверията на съня, силен гръм разтърси небето, изтърколи се надолу по склона на планината, раздра небосклона над къщата и се изгуби в долината.

Странна мисъл се появи в съзнанието й: гръмотевицата е предупреждение. Тя е поличба. Казва ми да бъда внимателна и да не съм толкова дяволски уверена в себе си.

Ала преди да има възможност да изследва тази си мисъл, Хилари не устоя на съня и изцяло бе погълната от него.

* * *

Фрай караше на север от Лос Анджелис, движейки се отначало покрай морето, а после сви по аутобана към вътрешността, отдалечавайки се от брега.

Калифорния тъкмо се бе съвзела от една от периодическите си бензинови кризи. Бензиностанциите бяха отворени. Навсякъде имаше гориво. Аутобанът беше бетонна артерия, която минаваше през живата плът на щата. Двойните фарове на микробуса осветяваха пътя пред него.

Докато караше, той мислеше за Кейтрин. Кучката! Какво правеше тя в Сейнт Хелена? Дали се бе нанесла отново в къщата върху скалата? Ако го беше сторила, дали отново бе поела управлението на винарната? Щеше ли да го застави да следва желанията й. Трябваше ли пак да живее с нея и да й се подчинява както преди? Всички тези въпроси бяха жизненоважни за него, макар и повечето от тях да не бяха много смислени и да не можеха да намерят смислени отговори.

Бруно съзнаваше, че умът му бе замъглен. Той не можеше да мисли правилно и тази неспособност го плашеше.

Чудеше се дали да не спре при следващата отбивка и да поспи. Като се събудеше, може би отново щеше да се чувства добре.

Но тогава Бруно си спомни, че Хилари-Кейтрин е вече в Сейнт Хелена и вероятността тя да му сложи капан в собствения му дом бе далеч по-обезпокояваща, отколкото временната му неспособност да подреди мислите си.

За миг само Бруно се запита дали домът му всъщност бе негов. В края на краищата той беше мъртъв. (Или полумъртъв.) Не след дълго имотът трябваше да бъде ликвидиран.

Като премисли колко големи са загубите му, Бруно ужасно се ядоса на Кейтрин за това, че бе взела толкова много от него, а му бе оставила толкова малко. Тя го бе убила, беше го отнела от него самия и го бе оставила сам. Сега той нямаше никого, когото да докосва, с когото да си говори… А сега тя дори се бе нанесла в къщата.

Бруно натисна педала за газта, докато стрелката на скоростомера застана на 150 километра в час.

Ако някое ченге го спреше за превишена скорост, Бруно възнамеряваше да го убие. Щеше да използва ножа, да го съсече, да го среже от горе до долу. Никой нямаше да може да му попречи да стигне в Сейнт Хелена преди изгрев-слънце.