Дийн Кунц
Шепоти (5)

5.

Във вторник сутринта, за втори път в разстояние на осем дни, Лос Анджелис беше разтърсен от средно по сила земетресение. Достигна 4,6 по скалата на Рихтер според измерванията на „Кал Тех“ и трая двадесет и три секунди.

Нямаше сериозни щети и повечето жители на Лос Анджелис говореха за труса, колкото да пуснат някоя шега. Бяха измислили една и за арабите — че искали да завземат част от страната, заради неплатените дългове на петролните компании. Същата вечер в своето телевизионно шоу Джони Карсън каза, че Доли Партън е предизвикала сеизмични размествания, защото твърде внезапно е станала от леглото си. За новите заселници обаче тези двадесет и три секунди изобщо не бяха смешни и те не можеха да повярват, че някога ще могат да свикнат с мисълта за движещата се под краката им земя. След години, разбира се, те също щяха да измислят вицове за поредния земен трус.

Докато не дойдеше истинският, големият.

Неизказаният, дълбоко стаен и подсъзнателен страх от голямото земетресение — трусът, който щеше да сложи край на всички трусове, беше причината калифорнийци да се шегуват за по-малките разтърсвания и размествания на земните пластове. Ако човек непрекъснато разсъждаваше върху възможностите за катаклизъм и се замислеше прекалено много над несигурността на земята, то той щеше да бъде парализиран от страх. Животът трябваше да се живее, независимо от рисковете. Все пак големият можеше да не настъпи и след сто години. Или може би никога. Повече хора умираха от полярния студ на изток, отколкото от земетресенията в Калифорния. Беше също толкова опасно да живееш сред ураганите във Флорида и равнините на Средния Запад, където вилнееше торнадото, колкото и да имаш къща в седловината на Сан Андреас. А като се имаше предвид също, че всяка нация се сдобиваше или търсеше да се сдобие с ядрени оръжия, гневът на земята не изглеждаше така страшен, както взривоопасния гняв на хората.

Ако трябваше да се погледне в перспектива опасността от земетресения, калифорнийци бяха направили от нея тема за вицове, бяха намерили за уместно да се шегуват с потенциалната катастрофа и да се преструват, че животът върху нестабилната земя не ги притеснява ни най-малко.

Но този вторник, както и във всички други дни, когато земята чувствително се размърдваше, имаше много повече хора, които превишаваха допустимата скорост по аутобаните, бързайки за работа, за игра, бързайки към семействата и приятелите си, бързайки към любовниците си. И никой от тях не си даваше сметка, че живее по-шеметно, отколкото в понеделник. Имаше повече мъже, които поискаха от съпругите си развод, отколкото в дни без земетресение. Повече съпруги напуснаха мъжете си в този ден, отколкото в понеделник. Повече хора решиха да сключат брак. Много повече комарджии решиха да заминат за Лас Вегас, отколкото в друг ден. Бизнесът на проститутките изведнъж процъфтя. Също така имаше и чувствително повишаване на сексуалната активност между съпрузи, любовници, неопитни юноши, правещи първите си плахи стъпки в тази област. Неоспорими доказателства за този еротичен аспект на сеизмичната активност не съществуваха. Но през годините в няколко зоологически градини социолозите и психолозите — бихейвиористи наблюдаваха нашите прародители — горилите, шимпанзетата и орангутаните — да се съвкупяват невероятно много пъти в часовете след големи и средни по сила земетресения. Логично би било да се заключи, че поне в примитивните си органи за възпроизводство, човекът не беше кой знае колко по-различен от своите първобитни братовчеди.

Повечето калифорнийци тайно вярваха, че са идеално пригодени да живеят в земетръсна зона, но имаше пътища, незнайни за тях, по които психологическият стрес продължаваше да ги оформя и променя. Страхът от надвисналата опасност от катаклизъм беше вечният шепот на агитиращото подсъзнание — твърде влиятелен шепот, който оформяше човешката нагласа и характер повече, отколкото би ни се искало да вярваме.

Разбира се, този шепот беше един от многото.

* * *

Хилари не беше изненадана от начина, по който нейният разказ бе посрещнат в полицията. Тя се опита да не се разстройва.

По-малко от пет минути, след като Тони се бе обадил от съседски телефон и тридесет и пет минути преди земетресението, двама униформени полицаи пристигнаха в дома на Хилари в черно-бялата дежурна кола с пуснати светлини и изключена сирена. С типичната си, отегчена, професионална експедитивност и учтивост те надлежно записаха версията на Хилари за случилото се, отбелязаха мястото, през което похитителят беше влязъл в къщата (отново прозореца на кабинета), направиха списък на нанесените щети в хола и трапезарията и събраха всичката необходима информация за правилното оформяне на един полицейски доклад. Тъй като Хилари каза, че похитителят е носел ръкавици, полицаите не счетоха за нужно да извикат човек от лабораторията за пръстови отпечатъци.

Полицаите бяха заинтригувани от твърденията й, че нападателят е бил същият човек, когото тя смяташе, че е убила миналия четвъртък. Интересът им нямаше нищо общо с желанието да определят дали тя бе права в описанието на виновника. Те веднага разбраха каква е работата, още щом чуха разказа й. Ако питаха тях, нямаше абсолютно никакъв шанс извършителят да е Бруно Фрай. Те я помолиха да повтори и потрети описанието на случилото се като често я прекъсваха с въпроси. Полицаите обаче просто се опитваха да определят дали тя наистина греши, дали не е изпаднала в истерия, дали не е объркана и дали не лъже. След известно време те решиха, че Хилари е леко объркана поради шока и че объркването й е подсилено от приликата на извършителя с Бруно Фрай.

— Ще работим по описанието, което сте ни дали — каза единият от тях.

— Обаче не можем да включим мъртвец в служебния ни бюлетин — каза другият. — Сигурен съм, че разбирате това.

— Беше Бруно Фрай — не отстъпваше Хилари.

— Ами, просто няма как да постъпим в този случай, мис Томас.

Въпреки че Тони подкрепи версията й колкото можа, при условие че не беше видял извършителят, аргументите и постът му в полицейския отдел на Лос Анджелис не направиха почти никакво впечатление на униформените полицаи. Те слушаха учтиво, кимнаха безброй пъти, но останаха непоклатими.

Двадесет минути след сутрешното земетресение Тони и Хилари стояха до входната врата и гледаха как черно-бялата полицейска кола потегли от алеята.

Отчаяна, тя каза:

— А сега какво?

— Сега ще приготвиш куфара си и ще отидем до моя апартамент, а аз ще се обадя в службата и ще поговоря с Хари Лабък.

— Кой е той?

— Началникът ми — капитан Лабък. Той адски добре ме познава и доста се уважаваме. Знае, че не рискувам, без да съм проверил нещо както трябва. Ще го помоля отново да прегледа случая Бруно Фрай, да го проучи по-основно. А Хари ще може да понатисне шериф Лоренски повече, отколкото до сега. Не се тревожи. Все ще мога да задвижа нещата по някакъв начин.

Но четиридесет и пет минути по-късно, в кухнята на своя апартамент, след като говори с Хари Лабък, Тони не беше никак доволен. Капитанът изслуша всичко, което Тони му каза и не се усъмни, че Хилари навярно е видяла Бруно Фрай, но Хари не виждаше никакви основателни причини, за да назначи ново разследване по случая Фрай във връзка с престъпление, извършено след неговата смърт. Той не бе готов да разгледа случая като един от един милион, тоест медицинското лице било в грешка и Фрай е преживял огромната загуба на кръв, аутопсията и съхранението в хладилната камера на моргата. Хари прояви съчувствие, говореше меко и с безгранично търпение, но явно мислеше, че на описанието на Хилари не може да се разчита, тъй като възприятията й бяха изкривени от ужаса и истерията.

Тони седна до нея върху една от високите табуретки пред импровизирания барплот и й предаде какво бе казал Лабък.

— Истерия! — възкликна Хилари. — Господи, писна ми от тази дума! Всички мислят, че съм изпаднала в паника. Всички са така дяволски сигурни, че съм се превърнала в едно побъркано от страх плямпало. Хм, от всички жени, които познавам, аз съм тази, за която има най-малка вероятност да си загуби ума в такава ситуация.

— Съгласен съм с тебе — каза Тони. — Просто ти предадох как Хари вижда нещата.

— По дяволите!

— Именно.

— И това, че ти си на моя страна нямаше никакво значение.

Тони направи гримаса.

— Мисли, че заради случилото се с Франк аз не съм се съвзел напълно.

— Значи казва, че и ти си изпаднал в истерия.

— Просто разстроен и малко объркан.

— Така ли каза наистина?

— Да.

Спомняйки си, че Тони бе използвал същите думи за нея, когато за първи път чу разказа й за възкръсналия мъртвец, Хилари каза:

— Може би си го заслужаваш.

— Може би.

— Какво каза Лабък, когато му съобщи за заплахите — кол, промушен през сърцето, уста, натъпкана с чесън и всичките други работи?

— Съгласи се, че е наистина невероятно съвпадение.

— Само това? Просто съвпадение?!

— За сега — рече Тони, — той ще гледа на случая по този начин.

— По дяволите!

— Не го каза гласно, но съм почти сигурен в това, което си мисли. А то е, че по някое време през изминалата седмица аз съм ти казал какво сме намерили в микробуса на Фрай.

— Но ти не си ми казал.

— Знаеш, че не съм, а и аз зная, че не съм. Но предполагам, че така ще си мислят всички.

— Но нали каза, че ти и Лабък сте близки и взаимно се уважавате?

— Близки сме и се уважаваме — отвърна Тони, — но както ти казах вече, той мисли, че аз не съм на себе си в момента. Предполага, че ще се съвзема, когато премине шокът от смъртта на моя партньор. Смята, че тогава ще променя мнението си относно твоята версия. Аз съм сигурен, че няма да го променя, защото зная, че е нямало как ти да разбереш за окултните книги и другите джунджурии в микробуса на Фрай. А и аз имам предчувствие, при това доста силно, че Фрай по някакъв начин се е върнал. Господ знае как! Но ми е нужно повече от предчувствие, за да успея да убедя Хари и не го виня, че е скептичен.

— А междувременно?

— Междувременно отделът по убийствата не се интересува от случая. Не е в нашата юрисдикция. Ще се третира като всеки друг случай на влизане с взлом и опит за нападение от неизвестен извършител или извършители.

Хилари се намръщи.

— Което означава, че почти нищо няма да бъде направено.

— За съжаление боя се, че е точно така. Полицията не може почти нищо да направи във връзка с такова оплакване като твоето. Такъв случай обикновено се решава след като мине много време, когато полицаите фактически заловят престъпника на местопрестъплението в момент на влизане в друга къща, нападайки друга жена и признавайки, че е извършил и много други предишни, неразкрити престъпления.

Хилари стана от високия стол и започна да крачи из малката кухня.

— Нещо особено и опасно се случва тук. Аз не мога да чакам цяла седмица да убеждаваш Лабък. Фрай каза, че ще се върне. Той ще продължи да се опитва да ме убие, докато единият от нас умре — напълно и невъзвратимо. Той може да изскочи навсякъде и по всяко време.

— Ще бъдеш в безопасност, ако останеш тук, докато разрешим случая — рече Тони, — или поне докато се доберем до нещо, с което да убедим Хари Лабък. Тук ще си на сигурно място. Фрай — ако това е Фрай — няма да знае къде да те намери.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това? — попита го Хилари.

— Той не е вездесъщ.

— Нима?

Тони се намуси.

— Чакай малко сега! Да не искаш да ми кажеш, че той притежава свръхестествени сили или е ясновидец, или нещо подобно?

— Нищо такова няма да ти кажа — рече Хилари, — но няма и да го изключа като възможност. Слушай, след като веднъж си приел факта, че Фрай по някакъв начин е жив, как изобщо можеш да изключваш каквото и да било? Бих могла да повярвам в джуджета, в таласъми и дори в дядо Мраз. Всъщност, искам да кажа… че той просто може да ни е проследил.

Тони вдигна вежди въпросително.

— Да ни е проследил от твоята къща?

— Напълно възможно е.

— Не, не е.

— Сигурен ли си?

— Когато дойдох при тебе, той избяга.

Хилари престана да крачи нагоре-надолу, застана в средата на кухнята и обгърна тялото си с ръце.

— Може да е останал някъде близо до къщата и просто да е наблюдавал и чакал да види какво ще направим и къде ще отидем.

— Твърде малко вероятно е. Дори да е останал някъде около къщата, той сигурно е офейкал, когато е видял полицейската кола.

— Не можеш да допускаш такова нещо — рече Хилари. — В най-добрия случай ние си имаме работа с луд човек. А в най-лошия се сблъскваме с неизвестността, с нещо, което е извън сферата на нашите познания до такава степен, че опасността е непредсказуема. И в двата случая не можеш да очакваш Фрай да разсъждава и да се държи като обикновен човек. Какъвто и да е, той определено не е обикновен.

Тони се втренчи в нея за миг, после уморено прекара длан по лицето си.

— Права си.

— Значи, сигурен си, че не са ни проследили до тук?

— Е… не съм се оглеждал за опашка — каза Тони. — И през ум не ми минаваше.

— Нито пък на мене. Едва преди малко се сетих. Ако питаш мене, точно в тази минута той може да е някъде навън и да наблюдава апартамента.

Тази мисъл обезпокои Тони и той се изправи.

— Но трябва да е доста нагъл, за да направи такъв номер.

— Той е нагъл!

Тони кимна.

— Да, отново си права.

Той остана неподвижен за момент, замислен, после излезе от кухнята.

Хилари го последва.

— Къде отиваш?

Тони прекоси всекидневната и се упъти към входната врата.

— Ти стой тук, докато аз огледам наоколо.

— И дума да не става — каза решително Хилари. — И аз идвам с тебе.

Той се спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Ако Фрай е някъде отвън и ни държи под око, ще си в много по-голяма безопасност да останеш тук.

— А какво ще стане, ако така, както те чакам, изведнъж вместо тебе… се появи той?

— Посред бял ден е — каза Тони. — Нищо няма да ми се случи.

— Насилието не се ограничава само в тъмното — отвърна Хилари. — Толкова много хора биват убити посред бял ден. Ти си полицай и би трябвало да го знаеш.

— Имам пистолет и мога да се погрижа за себе си.

Хилари поклати глава. Беше непоколебима.

— Нямам никакво намерение да седя тук и да си гриза ноктите. Да вървим!

Като излязоха навън, те застанаха до перилата на общия балкон и огледаха колите на паркинга пред блока. По това време на деня нямаше много. Повечето хора бяха отишли на работа още преди час и половина. Слънчевите лъчи ярко блестяха върху предните стъкла като в огледала.

— Мисля, че разпознавам всичките коли — каза Тони, — те са на хората, които живеят тук.

— Сигурен ли си?

— Не съвсем.

— Виждаш ли хора в тях?

Тони присви очи.

— Не мога да кажа, защото слънцето много блести.

— Хайде да погледнем отблизо — рече Хилари.

Долу на паркинга те видяха, че колите са празни. Наоколо нямаше шляещи се непознати.

— Разбира се — обади се Тони, — дори да е съвсем нагъл, той не би ни дебнал от прага. И тъй като в блока се влиза и излиза по една и съща пътека, той би могъл да ни следи от разстояние.

Двамата излязоха от ограденото пространство и тръгнаха по тротоара. Погледнаха на север, после на юг по засенчената от дървета улица. Това беше квартал на апартаменти с градинки, градски къщи и кооперации и почти всички бяха лишени от нормални паркинги. Ето защо дори в този утринен час от седмицата и двете страни на улицата бяха задръстени от паркирани коли.

— Искаш ли да ги проверим? — попита Хилари.

— Само ще си загубим времето. Ако има бинокъл, той ще може да наблюдава тази улица от четири преки разстояние. Ние трябва да отидем четири преки нагоре или надолу, но дори в този случай той може просто да подкара колата и да си замине.

— Обаче щом го направи, ние ще го забележим. Няма да можем да го спрем, но поне ще знаем със сигурност, че ни е последвал. Ще знаем също каква кола кара.

— Не и ако е на две или три преки от нас — рече Тони. — Няма да сме достатъчно близо, за да бъдем сигурни, че е той. А и той може просто да излезе от колата си, да се разходи нанякъде и после да се върне, когато ние си отидем.

За Хилари въздухът беше тежък като олово. Някак мъчително вдишваше. Щеше да е много горещ ден, особено за края на септември и доста влажен, особено за Лос Анджелис, където климатът бе почти винаги сух. Небето беше бездънно, ясно и синьо като волтова дъга. От паважа вече се виеха призрачните змийчета на жегата. Лекият бриз донасяше отнякъде висок гърлен смях. В плувния басейн между няколкото къщи от другата страна на улицата играеха деца. В ден като този беше трудно да вярваш във възкръснали мъртъвци.

— Тогава как ще разберем дали той е тук и ни наблюдава? — рече Хилари и въздъхна.

— Няма начин да сме сигурни.

— Боях се, че точно това ще кажеш.

Тя погледна надолу по улицата, изпъстрена със светли и тъмни петна. Ужасът, наметнат с плащ от слънчеви лъчи. Страхът се криеше зад красивите палми, ослепително бяла гипсова мазилка и червени тухлени покриви в испански стил.

— Авеню „Параноя“ — каза Хилари.

— Град Параноя, докато всичко това свърши.

Тони и Хилари обърнаха гръб на улицата и през асфалтовия паркинг се върнаха при блока, в който живееше той.

— Сега какво? — попита Хилари.

— Мисля, че и двамата имаме нужда от сън.

Хилари не се бе чувствала никога толкова уморена. Очите й бяха зачервени и я смъдяха от безсъние. Чувстваше болка и от ярката слънчева светлина. Устата й беше пресъхнала, усещаше такъв вкус, като че ли беше сдъвкала картон. По зъбите й имаше неприятен катранен слой, езикът й бе обложен с нещо лепкаво. Болеше я всяка кост, всеки мускул, всяко сухожилие… от глава до пети. Не й помагаше много и осъзнаването, че сегашното й състояние беше поне на половина резултат от психическо, а не толкова физическо изтощение.

— Зная, че имаме нужда от сън — каза тя. — Но мислиш ли, че наистина ще можеш?

— Зная какво имаш предвид. Адски съм изморен, но мозъкът ми препуска. Няма да може лесно да изключи.

— Имам един-два въпроса, които искам да задам на експерта по съдебна медицина — каза Хилари. — Или на онзи, който е извършил аутопсията. И навярно след като получа отговорите, ще мога да подремна.

— Добре — отвърна Тони. — Заключваме апартамента и отиваме в моргата още сега.

Няколко минути по-късно, докато пътуваха с джипа на Тони, те се оглеждаха за опашка, но никой не ги следеше. Разбира се това не означаваше, че Фрай не седеше в някоя от онези коли, паркирани в улицата с дърветата. Ако ги беше проследил по-рано от къщата на Хилари, той нямаше нужда да ходи след тях, защото вече знаеше разположението на тяхната квартира.

— Ами ако влезе с взлом, докато ни няма? — попита Хилари. — И да се скрие вътре, за да ни чака докато се върнем?

— Имам две резета на външната врата — каза Тони, — едното е най-доброто резе, което може да се купи с пари. Той просто ще трябва да разбие самата врата. Единственият друг начин е да разбие някой от прозорците откъм терасата. Когато се върнем, веднага ще разберем дали той е вътре.

— Ами ако намери някакъв друг начин?

— Няма друг — отвърна Тони. — Ако ще влиза през някой от другите прозорци, ще трябва да се изкачи до втория етаж по голата стена, а посред бял ден няма как да не го забележат. Не се тревожи. Позицията на нашия отбор е бетон.

— Може да влезе през някоя врата, нали разбираш? — рече Хилари. — Както правят духовете… или пък да се превърне в дим и да се провре през ключалката…

— Ти не вярваш в такива щуротии — рече Тони.

Хилари кимна.

— Прав си.

— Фрай не притежава свръхестествени сили. За да влезе в къщата ти снощи, все пак е трябвало да счупи стъклото на прозореца.

Двамата тръгнаха към центъра на града, включвайки се в натовареното улично движение.

Умората й сякаш стигаше до мозъка на костите й и подкопаваше иначе силната й морална устойчивост срещу гибелната болест на недоверието в себе си. Ето защо сега тя беше необикновено уязвима. За първи път, откакто бе съзряла Фрай да излиза от трапезарията й, Хилари започна да се пита дали наистина бе видяла онова, което мислеше, че е видяла.

— Да не съм луда? — попита тя Тони.

Той я погледна, след това отново впери поглед в колите пред тях.

— Не, не си луда. Видяла си нещо. Не ти си нанесла щети в собствената си къща. И изобщо не си си въобразила, че нападателят ти прилича на Бруно Фрай. Признавам, че точно така си мислех в началото, но сега зная, че не си сбъркала.

— Но… жив мъртвец?! Не е ли прекалено много, за да може човек да повярва?

— Точно толкова трудно е, ако приемем другата теория — че двама независими един от друг маниаци, страдащи от едни и същи халюцинации, и двамата обхванати от параноичен страх от вампири са те нападнали в разстояние на една седмица. Всъщност мисля, че е малко по-лесно да повярваме, че Фрай е останал жив по някакъв начин.

— Навярно си го прихванал от мене.

— Какво съм прихванал?

— Лудостта.

Тони се усмихна.

— Лудостта не е като най-обикновената простуда. Тя не се предава чрез кашлица… или целувка.

— Не си ли чувал за „масова психоза“?

Тони натисна спирачките на червения светофар и каза:

— Масова психоза ли? Това да не е някаква социална програма за социално слаби и невменяеми, които нямат достатъчно средства, за да си платят за собствен психиатър?

— Как можеш да се шегуваш в такъв момент?

— Най-вече в такъв момент.

— А какво ще кажеш за масовата истерия?

— Не е любимото ми развлечение.

— Искам да кажа, че точно това навярно се случва сега!

— Не, невъзможно е — отвърна той. — Ние сме само двама. Няма масовост.

Хилари се усмихна.

— Господи, добре че си тук. Не ми се мисли за това как бих се борила сама!

— Никога вече няма да си сама.

Хилари сложи ръка на рамото му.

Стигнаха в моргата в единадесет и четвърт.

* * *

В службата на експерта по съдебни медицина Хилари и Тони научиха от секретарката, че шефът не е извършил аутопсията на трупа на Бруно Фрай. Миналият четвъртък и петък шефът е бил в Сан Франциско, за да изнесе лекции. Аутопсията е била извършена от един асистент, друг лекар от екипа на шефа.

Тази новина вдъхна на Хилари надежда за едно по-просто обяснение на тайнственото завръщане на Бруно Фрай от гроба. Навярно асистентът, на когото е била възложена работата, е бил небрежен и мързелив и свободен от надзора на шефа си, е зарязал аутопсията, попълвайки фалшив формуляр.

Надеждата й умря в мига, в който видя Айра Голдфийлд, въпросния млад лекар. Той беше малко над тридесетте, хубав мъж с пронизителни сини очи и гъсти, руси къдрици. Беше дружелюбен, енергичен, умен и очевидно твърде погълнат от работата си и твърде посветен на нея, за да се задоволи с нещо по-малко от отлично свършена работа.

Голдфийлд ги придружи до малката зала, миришеща на боров дезинфекционен разтвор и цигари. Седнаха до една правоъгълна маса, върху която имаше пет-шест медицински справочника формуляри за лабораторни тестове и компютърни разпечатки.

— Разбира се — рече Голдфийлд. — Спомням си го. Бруно Греъм… не… Гюнтер. Бруно Гюнтер Фрай. Две прободни рани. Едната почти повърхностна, а другата много дълбока и смъртоносна. Едни от най-развитите коремни мускули, които някога съм виждал. — Голдфийлд премига срещу Хилари и додаде: — О, да, вие сте жената, която… го е намушкала.

— При самозащита — обади се Тони.

— Нито за миг не се съмнявам — увери го Голдфийлд. — Казвам ви като професионалист, че би било почти невъзможно мис Томас да осъществи успешно нападение над този мъж. Той беше огромен и би я отблъснал с такава лекота, с каквато някой от нас би отблъснал малко дете. — Голдфийлд отново погледна към Хилари. — Според полицейския доклад и съобщенията във вестниците, които прочетох, Фрай ви е нападнал без да знае, че сте държали в ръката си нож.

— Точно така. Той мислеше, че не съм въоръжена.

Голдфийлд кимна.

— Иначе не би могло и да бъде. Като се има предвид несъответствието в размерите на телата, този е единственият начин, по който бихте могли да го нараните, без да пострадате сериозно вие самата. Искам да кажа, че двуглавите и триглави мускули на ръцете на този човек бяха наистина изумителни. Преди десет или петнадесет години той би могъл успешно да участва в състезания по културизъм. Имали сте страхотен късмет, мис Томас. Ако не го бяхте изненадали, той щеше да ви прекърши на две. Почти буквално на две, при това без никакво усилие. — Голдфийлд поклати глава все още под впечатлението от фигурата на Фрай. — Та какво искате да ме питате за него?

Тони погледна към Хилари, а тя сви рамене.

— Май няма смисъл, след като вече ви посетихме.

Голдфийлд погледна Тони, после Хилари и върху красивото му лице се изписа подкупваща и любопитна усмивка.

Тони се прокашля.

— Съгласен съм с Хилари. Като че ли наистина няма смисъл… след като вече се запознахме с вас.

— Дойдохте тук толкова мрачни и тайнствени — рече любезно Голдфийлд, — че събудихте интереса ми. Нима така ще ме оставите?

— Ами, ние дойдохме тук — каза Тони, — за да разберем дали наистина е имало аутопсия.

Голдфийлд не можа да разбере.

— Но вие сте знаели, че е имало, още преди да пожелаете да ме видите — каза той. — Агнес — секретарката, сигурно ви е казала…

— Искахме да го чуем от вас — рече Хилари.

— Аз все още не разбирам.

— Знаехме, че е попълнен формуляр за извършена аутопсия — каза Тони, — но не бяхме сигурни, че работата наистина е извършена.

— Сега обаче, след като се запознахме с вас — изрече бързо Хилари, — ние нямаме никакви съмнения за това.

Голдфийлд наклони глава.

— Искате да кажете… мислели сте, че аз съм попълнил фалшиви данни, без да си дам труда да го отворя.

Той сякаш не беше обиден, а просто изненадан.

— Мислехме, че има съвсем малка възможност — призна Тони. — Съвсем, съвсем малка възможност.

— Не и в тази служба по съдебна медицина. Шефът е един стар и строг КС^[1] и ни държи изкъсо. Само някой да не си свърши работата и старецът ще го разчекне.

От тона на Голдфийлд личеше, че той обича и извънредно много се възхищава от главния експерт.

— Значи вие не сте имали съмнение, че Бруно Фрай е бил… мъртъв? — рече Хилари.

Голдфийлд я изгледа със зяпнала уста, сякаш току-що го бяха помолили да застане на главата си и да рецитира стихове.

— Мъртъв ли? Ама разбира се, че беше мъртъв!

— Извършихте пълна аутопсия, нали? — попита Тони.

— Да, отворих го… — Голдфийлд изведнъж замлъкна, помисли секунда-две, после каза: — Не, не беше пълна аутопсия в смисъла, който вие навярно влагате. Не беше медицинска, показна дисекция на всяка част от тялото. Тук имахме много работа тогава. Пристигнаха много трупове, а не ни достигат работници. Но без друго не беше нужно да отварям Фрай отгоре до долу. Раната ниско в коремната област беше предизвикала смъртта му. Нямаше смисъл да отварям гръдния му кош и да преглеждам сърцето му. Нищо нямаше да помогне, ако бях претеглил всичките му органи и бях надничал в черепа му. Прегледах го отвън много старателно и тогава отворих двете рани, за да установя степента на нараняването и за да бъда сигурен, че поне едната от тях бе причината за настъпилата смърт. Ако той не бе намушкан в къщата ви, когато ви е нападнал… ако обстоятелствата на неговата кончина не бяха така ясни, аз навярно щях да поработя повече с него. Но беше ясно, че няма да бъдат предявени обвинения за убийство. Освен това аз съм абсолютно сигурен, че раната в корема е причинила смъртта му.

— Възможно ли е той просто да е бил само в дълбока кома, когато сте го прегледали? — попита Хилари.

— Кома ли?! Боже мой не! Господи Исусе, Не!

Голдфийлд стана и започна да крачи нагоре-надолу в тясната стая. После продължи:

— Прегледахме Фрай за пулс, дишане, активност на зениците и дори за мозъчни импулси. Човекът беше съвсем мъртъв, мис Томас. — Голдфийлд се върна на масата, изгледа ги и добави: — Мъртъв и студен като камък. Когато го видях, в тялото му нямаше достатъчно кръв, за да поддържа и най-малката искра живот. Кожата му беше в напреднал стадий на посиняване, което означава, че кръвта, която още е била в тъканите, се е стекла в най-долните части на тялото… най-долните части в този случай съответстваха на положението, в което то е било намерено, когато човекът е умрял. На тези места плътта беше леко подута и морава. Не можеше да има грешка в тези неща, а и нямаше начин да не ги забележа.

Тони бутна стола си назад и се изправи.

— Извинете, че ви загубихме времето, д-р Голдфийлд.

— А аз се извинявам за неуместното предположение, че може би не сте си свършили съвестно работата — каза Хилари като също се изправи.

— Чакайте малко — рече Голдфийлд. — Не може така да ме оставите в неизвестност. За какво става дума?

Хилари погледна към Тони. Също като нея той някак не желаеше да разисква жив мъртвец с лекаря.

— Хайде — подкани ги д-р Голдфийлд, — никой от вас не изглежда глупав. Имали сте причина, за да дойдете тук.

— Снощи — започна Тони, — още един мъж се вмъкна в къщата на Хилари и се опита да я убие. Той е приличал досущ на Бруно Фрай.

— Сериозно ли говорите? — попита Голдфийлд.

— О, да — отвърна Хилари. — Съвсем сериозно.

— И вие сте помислили…

— Да.

— Господи, какъв ужас — да го видите и да си помислите, че е възкръснал от мъртвите! — възкликна Голдфийлд. — Но това, което мога да ви кажа, е, че приликата със сигурност е случайна. Защото Бруно Фрай е мъртъв. По-мъртъв не би могъл да бъде.

Хилари и Тони благодариха на Голдфийлд за времето и търпението му и той ги изпрати до приемната.

Тони спря на рецепцията и попита Агнес — секретарката — за името на погребалното бюро, което бе изискало тялото на Фрай.

Тя погледна в папките и каза:

— Бюрото беше „Ейнджъл Хил“.

Хилари записа адреса.

— Нима все още мислите… — започна Голдфийлд.

— Не — прекъсна го Тони, — но от друга страна трябва все пак да проверим всяко едно обстоятелство. Поне така са ме учили в полицейската академия.

Заслонил с ръка очите си, намръщен, Голдфийлд ги наблюдаваше как се отдалечават.

* * *

Като стигнаха погребалното бюро „Ейнджъл Хил“, Хилари остана в джипа, а Тони влезе вътре, за да поговори със служителя, който беше обработил тялото на Бруно Фрай. Бяха се разбрали помежду си, че Тони би получил информацията по-бързо, ако влезеше сам и покажеше полицейската си значка.

„Ейнджъл Хил“ беше голяма фирма с цяла флота от катафалки, дванадесет просторни параклиса за прощаване с покойниците и голям персонал от балсаматори и техници. Дори в канцеларията светлината беше приглушена и успокояваща, а цветовете, макар и строги, бяха доста наситени. Подът беше покрит с тежък плюш от стена до стена. Украсата имаше за цел да създава атмосфера на смълчано благоговение пред тайнството на смъртта. За Тони обаче всичко това означаваше едно-единствено нещо — крещящо процъфтяване на погребалния бизнес.

Администраторката беше симпатична блондинка в сива пола и целомъдрена блуза. Гласът й беше мек, напевен, шептящ, но не съдържаше и най-лек оттенък на сексуален подтекст или предизвикателство. Беше глас, внимателно школуван така, че да дава утешение, прочувствено упование в Бога, уважение и стаено, но искрено съчувствие. Тони се запита дали тя използваше същия хладен и погребален тон, когато трябваше да насърчи любовника си в леглото и тази мисъл го вцепени.

Администраторката намери досието на Бруно Фрай и откри името на техническото лице, което бе обработило трупа.

— Сам Хардести. Мисля, че точно сега Сам е в една от подготвителните зали. Имаме няколко новоприети — рече тя така, сякаш работеше в болница, а не в погребално бюро. — Ще видим дали ще може да ви отдели няколко минути. Не зная до къде е стигнал в обработването, но ако може да се освободи, ще се срещне с вас в барчето за персонала.

Тя заведе Тони в барчето, за да чака. Помещението беше малко, но приятно. Удобни столове бяха наредени покрай стените. Имаше пепелници и всякакви видове списания… кафемашина, машина за газирана вода. Имаше и табло, изпълнено с най-различни съобщения за отборите по боулинг, продажби на гаражи и стари коли.

Тони прелистваше циклостилна брошура от четири страници, озаглавена Съобщения за служителите на „Ейнджъл Хил“, когато Сам Хардести дойде от някоя от подготвителните зали. Той отчайващо много приличаше на автомонтьор. Носеше измачкан бял комбинезон с цип отпред. Върху предния му джоб бяха защипани няколко малки инструмента, чието предназначение Тони не би искал да знае. Хардести беше млад мъж — още нямаше тридесет. Беше с дълга кестенява коса и остри черти на лицето.

— Детектив Клеменца?

— Да.

Хардести протегна ръка, а Тони я стисна с неохота, чудейки се какво ли са докосвали пръстите му малко преди това.

— Сузи ми каза, че сте искали да говорите с мене за един от нашите обекти.

Гласът на Хардести беше обработен от същия треньор, който бе школувал гласа и на русата администраторка Сузи.

— Разбрах, че вие сте обработили тялото на Бруно Фрай преди изпращането му в Санта Роза миналия четвъртък — каза Тони.

— Точно така. Ние си сътрудничим с погребалния дом в Сейнт Хелена.

— Бихте ли ми казали какво точно направихте с тялото след като го взехте от моргата?

Хардести го изгледа с любопитство.

— Ами, донесохме покойника тук и го обработихме.

— И не сте спирали никъде по пътя от моргата до тук?

— Не.

— От мига на приемането на тялото, до мига на оставянето му на летището имало ли е момент, в който то да не е било наблюдавано от човек.

— Да не е било наблюдавано ли? Само за минута-две. Всичко беше много припряно, защото трябваше да качим покойника на борда на самолета за следобедния полет в петък. Ама вие ще ми кажете ли за какво става дума? Какво търсите?

— И аз не зная — отвърна Тони, — но ако задам достатъчно много въпроси, може и да разбера. Вие ли го балсамирахте?

— Разбира се — отговори Хардести. — Трябваше да го направим, защото щеше да се превозва с обществен транспорт. Законът изисква да извадим всички меки органи и да балсамираме покойника преди да го качим на общественото превозно средство.

— Да ги извадите ли? — попита Тони.

— Боя се, че не е много приятно — рече Хардести, — но червата, стомаха и някои други органи представляват истински проблем за нас. Пълни с разлагащи се остатъци, както е с тези органи, те загниват много по-бързо, отколкото другите тъкани. За да избегнем неприятната миризма и смущаващо шумните избухвания на натрупани газове при прощаването на близките с покойника, а също и за доброто съхранение на тялото дори и след погребението, необходимо е да извадим възможно най-много от меките органи. Използваме телескопичен инструмент с подвижна кука в единия край. Пъхаме го в аналното отверстие и…

Тони усети как кръвта се отдръпва от лицето му и той спря обясненията на Хардести с бързо движение на ръката.

— Благодаря ви. Струва ми се, че това е всичко, което исках да чуя. Добих представа.

— Предупредих ви, че няма да е особено приятно. — Хардести свъси чело и каза замислено: — Не зная какво търсите, но в тази работа с Фрай наистина имаше нещо особено.

— И какво е то?

— Случи се два дни след превозването на покойника в Санта Роза — отвърна Хардести. — Беше неделя следобед: не вчера, а онзи ден. Обади се някакъв човек, който искаше да говори с техническото лице, обработило трупа на Бруно Фрай. Бях тук, защото почивните ми дни са сряда и четвъртък. Така че аз се обадих на телефона. Мъжът беше много ядосан и ме обвини, че съм извършил работата върху трупа набързо и немарливо. Но тава не беше вярно. Направих най-доброто, което бе възможно при дадените обстоятелства. Мъртвият беше лежал на слънце няколко часа, а после бе съхраняван в хладилната камера. Освен това имаше две прободни рани и шевове от аутопсията. Нека ви кажа, мистър Клеменца, плътта му не беше в много добро състояние, когато го получих. Имам предвид, че той просто нямаше как да изглежда като жив. Освен това аз не бях отговорен за грима. За това се погрижи директорът на погребалното бюро в Сейнт Хелена. Опитах се да кажа по телефона на този човек, че не съм виновен, но той не ми даде възможност да взема думата.

— Каза ли си името?

— Не. Просто ставаше все по-сърдит и по-сърдит. Той ми крещеше и плачеше — държеше са като откачен. Сякаш наистина агонизираше. Помислих си, че е роднина на покойника и че се е побъркал от скръб. Ето защо бях толкова търпелив с него. Но после, когато вече изпадна в истерия, мъжът ми каза, че той е Бруно Фрай.

— Той какво?

— Да, каза ми, че той е Бруно Фрай и че един ден ще се върне и ще ме разкъса на парчета заради това, което съм направил с него.

— Какво друго каза?

— Това беше всичко. Веднага щом започна с тези приказки, разбрах, че е чалнат, и му затворих.

Тони се почувства така, сякаш току-що му бяха прелели в жилите ледена вода. Беше изстинал както отвътре, така и отвън.

Сам Хардести забеляза, че Тони е шокиран и каза:

— Какво има?

— Чудех се дали трима души стигат за това истерията да се нарече масова?

— Хъ?!

— Имаше ли нещо особено в гласа на мъжа, който се обади?

— Откъде знаете това?

— Много дълбок глас, нали?

— Той боботеше — отвърна Хардести.

— А беше ли дрезгав и прегракнал?

— Точно така. Познавате ли го?

— Боя се, че да.

— Кой е той?

— Няма да повярвате, ако ви кажа.

— Опитайте — рече Хардести.

Тони поклати глава.

— Съжалявам, това е строго секретно полицейско разследване.

Хардести беше разочарован. Любезната усмивка изчезна от лицето му.

— Е, мистър Хардести, много ми помогнахте. Благодаря за времето и вниманието, което ми отделихте.

Хардести сви рамене.

— За нищо.

„Обаче е голямо нещо“, мислеше си Тони. „Наистина голямо! Но аз изобщо не зная какво означава.“

В малкия коридор пред служебното барче двамата тръгнаха в различни посоки, но след няколко крачки Тони се обърна и извика леко:

— Мистър Хардести?

Хардести спря и се обърна.

— Да?

— Отговорете ми на един личен въпрос.

— Какъв е той?

— Какво ви накара да се решите… да работите тази работа?

— Любимият ми чичо беше директор на погребално бюро.

— Разбирам.

— Беше толкова забавен. Особено с децата. Той обичаше децата. Аз исках да бъда като него — рече Хардести. — Винаги имах чувството, че чичо Алекс знае някаква огромна и ужасно важна тайна. Той ни правеше много фокуси — за нас, децата. Но не беше само това. Винаги съм мислил, че онова, с което той си изкарваше прехраната, също е било магия и тайнство и че благодарение на работата си той е научил нещо, което никой друг не е знаел.

— Научихте ли тази тайна?

— Да — рече Хардести. — Мисля, че може би съм я разбрал.

— Ще ми кажете ли?

— Разбира се. Онова, което чичо Алекс знаеше и което аз също научих, е, че човек трябва да се отнася към мъртвите със същата грижа и същото уважение, с което се отнася и към живите. Ние не можем просто да ги изтрием от паметта си, да ги погребем и да ги забравим. Уроците, които сме научили от тях, са все още с нас. Нещата, които са сторили за нас и вместо нас, са все още в паметта ни, оформят ни, променят ни. И поради начина, по който сме били променяни, ние оказваме специално влияние върху хора, които ще бъдат живи дълго след като ние умрем. Така че в известен смисъл мъртвите всъщност никога не умират. Те просто се прераждат… отново и отново.

Тони го изгледа изпитателно, не знаейки какво точно да каже. Но после въпросът му дойде съвсем внезапно:

— Религиозен човек ли сте, мистър Хардести?

— Не бях, когато в началото започнах работа — отговори той. — Но сега съм. Сега наистина съм!

— Да, вярвам ви.

Тони излезе навън, качи се на седалката зад волана на джипа и затръшна вратата.

— Е? — рече Хилари. — Той балсамирал ли е Фрай?

— По-лошо.

— Какво е по-лошо?

— Сигурно няма да искаш да го чуеш.

Той й разказа за телефонното обаждане на човека, който заявил, че е Бруно Фрай.

— Аххх! — възкликна тихо Хилари. — Забравѝ за масовата психоза! Това вече е доказателство!

— Доказателство за какво? Че Фрай е жив? Той не може да е жив. Освен другите неща, които ме е гнус дори да спомена, той е бил балсамиран. Никой не може да издържи дори дълбока кома, след като артериите и вените му са пълни с балсамираща течност, а не с кръв.

— Но това телефонно обаждане поне доказва, че се е случило нещо необикновено.

— Не непременно — отвърна Тони.

— Можеш ли да кажеш това на твоя капитан?

— Няма смисъл да го правя. За Хари Лабък това ще изглежда точно толкова зловещо, колкото обаждане от страна на някой откачен — измама.

— Но гласът!

— Няма да е достатъчно, за да убедим Хари.

Тя въздъхна.

— Тогава какво ще правим сега?

— Трябва здраво да помислим — отвърна Тони, — да разгледаме ситуацията от всеки възможен ъгъл и да видим дали не сме пропуснали нещо.

— Не можем ли да мислим, докато обядваме? — попита Хилари. — Умирам от глад.

— Къде искаш да се нахраним?

— Тъй като и двамата сме изморени и съсипани, предлагам да отидем в някое малко и закътано заведение.

— Задно сепаре в бар „Кейси“?

— Отлично — отвърна Хилари.

Докато караше към Уестууд, Тони мислеше за Хардести и за това как в известен смисъл мъртвите всъщност не са мъртви.

* * *

Бруно Фрай се опъна на задната седалка на микробуса и се опита да подремне.

Това не беше същият микробус, с който бе отишъл в Лос Анджелис миналата седмица. Онова превозно средство беше задържано от полицията, а после бе освободено от Джошуа Райнхарт, изпълнител на завещанието на Фрай във връзка с имуществото му и отговорен за правилното ликвидиране на авоарите. Сегашният микробус не беше сив като предишния, а тъмносин с бели, контрастиращи линии. Вчера Фрай беше платил за него в брой в дилърския офис на „Додж“ в предградията на Сан Франциско. Беше хубава машина.

Почти целия ден вчера бе пътувал и беше пристигнал в Лос Анджелис снощи. Бе отишъл право в къщата на Кейтрин в Уестууд.

Този път тя използваше името Хилари Томас, но той знаеше, че е Кейтрин.

Кейтрин.

Отново се върна от гроба.

Мръсната кучка!

Беше се вмъкнал в къщата, но нея я нямаше. После тя си бе дошла малко преди зазоряване и той почти я беше спипал. Още не можеше да разбере откъде изведнъж се бе взела полицията.

През последните четири часа той бе ходил с микробуса до къщата й пет пъти, но не забеляза нищо съществено. Не знаеше дали тя е вътре, или не.

Той беше смутен… объркан… и уплашен. Не знаеше какво трябва да прави по-нататък, нито пък как да я намери. Мислите му ставаха все по-особени и накъсани — трудно ги овладяваше. Чувстваше се опиянен, замаян, не на себе си, макар че не беше пил нищо.

Беше уморен… толкова уморен. Не беше мигнал от нощта в неделя. А и тогава не бе спал много. Да можеше някак да си навакса със спането, отново щеше да мисли както трябва.

И тогава пак щеше да подгони кучката…

Да й изреже сърцето… да го прониже с дървен кол.

Да я убие. Да я убие веднъж завинаги.

Но първо да поспи.

Той се опъна на пода на микробуса, благодарен за слънчевата светлина, която струеше през предното стъкло над седалките и стигаше чак до багажника. Фрай се боеше да спи на тъмно.

Наблизо лежеше кръст…

А също и два остри дървени кола.

Беше напълнил няколко ленени торбички с чесън и беше залепил със скоч лента по една от тях над всяка врата.

Тези неща навярно щяха да го предпазят от Кейтрин, но не можеха да отпъдят кошмара. Той щеше да го споходи и сега, щом заспеше, както винаги и Фрай щеше да се събуди със задавен в гърлото вик. И както всеки път той нямаше да може да си спомни какво бе сънувал. Ала след като се събудеше, щеше да чуе шепотите — високи, но неразбираеми шепоти, и щеше да почувства как нещо се движи по тялото му, по цялото му тяло, по лицето му… как се опитва да влезе в устата и в носа му. Това беше ужасно нещо! И през тази минута или две, докато тези усещания избледнееха, той горещо желаеше да е мъртъв.

Ужасяваше се от съня, но имаше нужда от него. Фрай затвори очи.

* * *

Както обикновено обедната глъч в основната зала на бар „Кейси“ беше почти оглушителна.

Но в другия край на заведението, зад описващия елипса барплот се намираха няколко сепарета с навес. Всяко от тях беше оградено от трите страни като голяма изповедалня и в тези отдалечени кътчета шумотевицата от разговорите в главната зала беше поносим. Ограждащата решетка служеше като един вид параван и дори създаваше по-голям уют, отколкото самите сепарета.

Наполовина привършила обяда си, Хилари вдигна поглед от своята чиния и каза:

— Сетих се.

Тони остави сандвича си.

— Какво се сети?

— Фрай сигурно има брат.

— Брат ли?

— Това обяснява всичко.

— Мислиш, че си убила Фрай миналия четвъртък… а след това, снощи те е нападнал брат му?

— Такава прилика може да има само между братя.

— Ами гласът?

— Може да са наследили един и същи глас.

— Вероятно е възможно да се наследи нисък и гърлен глас, но особената дрезгавост, която ти описа? Това също ли може да се наследи?

— Защо не?

— Снощи ти каза, че единственият начин човек да придобие такъв глас е или да преживее сериозна травма на гърлото, или да се роди с дефекти в ларинкса.

— Значи не съм била права — отвърна тя. — Или и двамата братя са се родили с едни и същи дефекти.

— Шанс едно на един милион.

— Но не е невъзможно.

Тони отпи от бирата си и каза:

— Навярно рождени братя могат да имат едни и същи фигури, едни и същи конструкции на лицата, същия цвят на очите, същия глас… но може ли да имат и еднакви психически отклонения?

Хилари отпи от собствената си бира и се замисли над думите му за миг. После каза:

— Острите психически заболявания са продукт на заобикалящата среда.

— Така мислеха преди, но вече не са толкова сигурни в това.

— Е, заради теорията ми поне допусни, че психичните отклонения са продукт на заобикалящата среда. Двама братя биват отгледани в една и съща къща от едни и същи родители… в една и съща заобикаляща среда. Не можем ли да приемем, че те ще развият и едни и същи психически отклонения?

Тони почеса брадичката си.

— Може би. Спомням си…

— Какво?

— Ходих на един курс в университета по патологична психология като част от една програма за студенти по криминология четвърта година — отвърна Тони. — Опитваха се да ни научат как да разпознаваме и как да се справяме с различните видове психопати. Беше добра идея. Ако един полицай може да идентифицира специфичния случай на психическо заболяване, когато види за първи път невменяемо лице, и ако той има някакво, макар и малко разбиране за това как този тип психопат мисли и реагира, то тогава полицаят има много по-добър шанс да се справи с лицето бързо и сигурно. Гледахме много филми за психичноболни. Един от тях беше невероятно изследване на майка и дъщеря, които бяха параноидни шизофренички. Страдаха от едни и същи видения.

— Ето на̀! — възкликна възбудено Хилари.

— Но това беше изключително рядък случай.

— Нашият също е рядък.

— Не съм сигурен. Онзи май че беше единственият открит до тогава.

— Но все пак е възможно!

— Струва си да помисли човек, предполагам.

— Един брат…

Двамата се заловиха със сандвичите си и пак започнаха да се хранят. Всеки се бе втренчил замислено в чинията си. Изведнъж Тони каза:

— По дяволите! Току-що се сетих нещо, което прави на пух и прах братската теория…

— Какво?

— Предполагам, че си чела съобщенията във вестниците от миналия петък и събота.

— Не всичко — отвърна Хилари. — Просто ми беше… не зная… някак притеснително да чета за себе си като за жертва. Прочетох една статия и тя ми беше достатъчна.

— И не се ли сещаш какво пишеше в тази статия?

Хилари се намръщи, опитвайки са да проумее думите на Тони и после внезапно разбра.

— О, да. Фрай няма брат.

— Нито брат, нито сестра. Няма никого. Той е бил единственият наследник на винарната след смъртта на майка си, последния член на рода Фрай.

Хилари не искаше да изостави теорията за братята. Това обяснение беше единственото, което придаваше смисъл на последните зловещи събития. Но тя не можеше да измисли нещо, с което отново да се залови за тази теория.

Привършиха с храната си мълчаливо.

Най-сетне Тони рече:

— Не можеш вечно да се криеш от него. А и не можем просто да седим и да чакаме той да те нападне.

— Не ми харесва идеята да бъда примамка в капан.

— Така или иначе, отговорът не е тук, в Лос Анджелис.

Хилари кимна.

— И аз мислех същото.

— Трябва да отидем в Сейнт Хелена.

— И да говорим с шериф Лоренски.

— Може да са ни нужни няколко дни — каза тя.

— Както ти казах, имам много натрупани отпуски и почивки от неползвани болнични — няколко седмици. И за първи път в живота си не ми се иска да се връщам на работа.

— Окей — рече Хилари. — Кога тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Но не днес. И двамата сме твърде уморени. Имаме нужда от сън. Освен това искам да дам картините ти в Уайънт Стивънс. Трябва да уговоря среща с някой застрахователен агент, който да оцени изпочупената ми покъщнина. Трябва също да се обадя в бюрото за чистене да оправят хаоса, докато ме няма. И ако тази седмица няма да мога да говоря с хората от „Уорнър Брадърс“ за „Часът на единака“, тогава трябва поне да се извиня… или да съобщя на Уоли Топелис да поднесе извиненията от мое име.

— А аз трябва да направя най-после окончателния доклад за престрелката — каза Тони. — Трябваше да го направя тази сутрин. А ще бъда нужен и за дознанието, разбира се. Винаги има дознание, когато е убит полицай… или когато полицай убие някого. Но не вярвам да са го насрочили за по-рано от следващата седмица. Ако все пак са го направили, ще трябва да ги помоля да го отложат.

— И така, кога заминаваме за Сейнт Хелена?

— Утре — отвърна той. — Погребението на Франк е в девет часа. Аз искам да отида. Значи, нека да видим дали има полет някъде около обяд.

— Звучи добре.

— Имаме много работа. Най-добре е да тръгваме.

— Още едно нещо само — каза Хилари. — Не мисля, че трябва да оставаме в твоя апартамент тази нощ.

Тони се пресегна през масата и взе ръката й.

— Сигурен съм, че там не може да те нападне. Ако се опита, ти имаш мен, а аз имам пистолет. Може да е с тяло на мистър „Вселена“, но едно оръжие винаги успешно изравнява шансовете.

Тя поклати глава.

— Не, макар и да е безопасно, аз няма да мога да спя там, Тони. Ще бъда будна цялата нощ и непрекъснато ще се ослушвам за шум откъм вратата и прозорците.

— Къде искаш да нощуваш?

— След като си свършим работата днес следобед, предлагам да си стегнем багажа за пътуването, да напуснем апартамента ти, да се уверим, че никой не ни следи и да си вземем стая в хотел близо до летището.

Тони стисна ръката й.

— Окей. Щом това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Да.

— Казват, че е по-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш след това.

* * *

Във вторник следобед, в 4 часа и 10 минути в Сейнт Хелена Джошуа Райнхарт затвори телефона в кабинета си и се облегна доволно назад. През последните два дни той бе свършил много работа. Сега Джошуа се завъртя на стола си и се загледа през прозореца в далечните планини и близки лозя.

Почти целия понеделник бе прекарал на телефона с банкерите, брокерите и финансовите съветници на Бруно Фрай. Имаше много и безкрайни дискусии за това как трябва да се борави с авоарите, докато имението бъде ликвидирано най-накрая. Имаше и доста разгорещени дебати за най-печелившите начини, по които те биха могли да се освободят от тези авоари, когато му дойде времето. Работата беше наистина тежка и отегчителна, тъй като Фрай имаше огромни спестявания от най-различен характер и в най-различни банки, плюс облигационни бонове, огромен брой борсови ценни книжа, както и капиталовложения в недвижимо имущество… и много, много други.

Джошуа прекара вторник сутринта, а също и ранния следобед, уреждайки по телефона с някои високо уважавани познавачи на изкуството в Калифорния да пътуват до Сейнт Хелена, за да класират и оценят различните и обширни колекции, които семейство Фрай беше натрупало през последните шестдесет-седемдесет години.

Лио, родоначалникът — бащата на Кейтрин, покойник вече от четиридесет години, беше започнал всичко по съвсем обикновен начин — той много харесваше сложно измайсторените и ръчно рендосвани, дървени канелки, каквито слагаха на бирените и винени бъчви в някои европейски страни. Повечето от тях имаха формата на глави: зяпащи, ахкащи, хилещи се, плачещи или ревящи, или зъбещи се глави на демони, ангели, клоуни, вълци, елфи, феи, вещици, джуджета и други създания. По времето, когато умря, Лио имаше около две хиляди от тези канелки. Кейтрин споделяше интереса на баща си към колекционирането, докато той беше жив, а след смъртта му тя превърна колекционирането в смисъл на своя живот. Желанието й да придобива красиви неща се превърна в страст, а страстта след време се превърна в мания. (Джошуа си спомни как блестяха очите й и как тя бъбреше разпалено при всяка нова покупка. Той знаеше, че има нещо нездраво в отчаяната й забързаност да напълни всяка стая, всеки шкаф, всяко чекмедже с красиви предмети, но пък богатите имаха право на своите ексцентричности и мании, стига да не вредяха на никого.)

Кейтрин купуваше емайлирани кутийки, пейзажи от края на миналия и началото на нашия век, кристални статуетки, лампи с цветни абажури и цветни стъкла, старинни брошки-камео и много други неща, не защото те бяха отлични капиталовложения (всъщност точно такива си бяха!), а защото тя ги искаше, нуждаеше се от тях, както наркоманът винаги има нужда от още една доза.

Тя пълнеше огромната си къща с тези експозиции, прекарваше дълги часове в почистване, лъскане и грижи за всичко. Бруно запази тази традиция на почти лудешка треска за придобиване на неща и сега двете къщи — построената от Лио през 1918-та година и построената от Бруно преди пет години, бяха препълнени със съкровища.

Във вторник Джошуа се обади на някои художествени галерии и престижни търговски къщи в Сан Франциско и Лос Анджелис и всички те бяха радостни и нетърпеливи да изпратят своите познавачи, защото от изложението на колекциите на Фрай щяха да спечелят няколко доста тлъсти комисиони. Двама мъже от Сан Франциско и двама от Лос Анджелис щяха да пристигнат в събота сутринта и уверен, че те ще останат няколко дни, за да могат да направят каталог на имуществото на Фрай, Джошуа им направи резервация в местния мотел.

В 4 часа и 10 минути във вторник следобед Джошуа започваше да усеща, че е овладял положението. За първи път, откакто го уведомиха за смъртта на Бруно, той започваше да добива представа за това колко време ще му трябва, за да изпълни задълженията си на изпълнител на завещанието. Отначало Джошуа се тревожеше, че имотите ще бъдат в такова объркано състояние, че той ще остане с години затънал в работа до гуша или поне няколко месеца. Но сега, след като бе прегледал завещанието (беше го написал преди пет години) и след като бе разбрал колко напред беше отишъл Бруно благодарение на своите опитни финансови съветници, той бе уверен, че целият въпрос можеше да бъде уреден за няколко седмици.

Работата му бе улеснена от три фактора, които рядко биваха на лице при уреждането на мултимилионно състояние. Първо, нямаше живи роднини, за да оспорват завещанието или да създават други проблеми. Второ, цялото имущество след приспадане на различните данъци и такси беше оставено на една-единствена благотворителна организация, ясно упомената в завещанието. Трето, за толкова богат мъж, Бруно Фрай беше влагал парите си по най-обикновен начин и изпълнителят на завещанието имаше пред себе си един сравнително прост балансов отчет с лесноразбираеми дебити и кредити. Три седмици щяха да стигнат, за да свърши всичко. Най-много четири.

Откакто преди три години почина жена му Кора, Джошуа болезнено усещаше колко е кратък човешкият живот и този път той ревниво го пазеше. Не желаеше да изгуби и един скъпоценен ден, а чувстваше, че всяка минута, посветена на уреждането на имота на Бруно Фрай, е загубена безвъзвратно. Разбира се, Джошуа щеше да получи една солидна сума за своите юридически услуги, но той вече имаше всичките пари, които щяха да му бъдат нужни. Притежаваше значителни недвижими имоти в долината, включая няколкостотин акра от най-хубавата земя, върху която се отглеждаше грозде. Тази земя беше обработвана и стопанисвана от негови работници, а гроздето отиваше в две големи винарни, които винаги искаха още и още. Имаше един период, в който той за кратко време се бе замисли дали да не помоли съда да го освободи от неговите задължения. Една от банките на Фрай щеше да поеме работата с голямо удоволствие. Беше мислил също да предаде работата на Кен Гейвинс и Рой Дженели, двамата умни, млади адвокати, които Джошуа беше взел като партньори преди седем години. Но силното му чувство за преданост му бе попречило да се възползва от лесния начин. Тъй като Кейтрин Фрай му бе дала тласъка, за да преуспее в долината Напа преди тридесет и пет години, той чувстваше, че й дължи времето, което му бе необходимо, за да може лично да ръководи правилното и достопочтено разпадане на семейната империя Фрай.

Три седмици.

После той щеше да има възможност да прекара повече време с нещата, които харесваше: да чете хубави книги, да плува, да лети с новия самолет, който си бе купил, да се научи да готви нови ястия, да прекарва по някой и друг уикенд в Рено. Кен и Рой вършеха по-голямата част от адвокатската работа през тези дни и доста добре се справяха, дявол да го вземе! Джошуа още не се бе оттеглил напълно, но седеше на ръба на пенсионирането си и си клатеше краката над цяла бездна от свободно време, което му се искаше да бе могъл да намери и използва, докато Кора бе все още жива.

В 16 часа и 20 минути, доволен от прогреса на работата по мнението Фрай, и успокоен от прекрасната гледка към есенната долина, която се откриваше през прозорците му, Джошуа стана от стола и отиде до рецепцията. Карен Фар блъскаше като фурия по клавиатурата на електрическата „Ай Би Ем“, която би реагирала също толкова добре и на съвсем леко докосване. Карен беше дребно момиче, бледо, синеоко, с мек глас, но захващаше всяка работа с много енергия и ентусиазъм.

— Каня се да се почерпя с уиски по-рано днес — каза й Джошуа. — Ако някой позвъни и поиска да говори с мене, кажете му, че съм се отдал на отвратително пиянство и състоянието ми не ми позволява да се дотътря до телефона.

— А те ще кажат: „Какво? Я повторете!“.

Джошуа се засмя.

— Вие сте чудесно и очарователно момиче, мис Фар. Такъв прелестно пъргав мозък и език за такова малко женче като вас!

— А вие, макар и да не сте ирландец, имате особено отношение към почерпките. Хайде, вървете да си пийнете уискито. Аз ще удържа досадната паплач.

Влязъл отново в кабинета си, Джошуа отвори барчето в ъгъла, сложи лед в една чаша и си наля щедра доза от „Джек Даниълс“, черен етикет. Беше отпил едва втората си глътка от питието, когато някой почука на вратата.

— Влез!

Карен отвори и влезе.

— Обаждат се от…

— Мислех, че получих разрешение да си пия на спокойствие.

— Не се цупете — рече тя.

— Това е част от имиджа ми.

— Казах му, че ви няма. Но после, когато чух какво иска, реших, че може би вие би трябвало да си поговорите с него. Много е странно!

— Кой е той?

— Някой си мистър Престън от обединена банка „Фърст Пасифик“ в Сан Франциско. Става въпрос за имението Фрай.

— Какво толкова странно има?

— По-добре той да ви каже.

Джошуа въздъхна.

— Много добре.

— Той е на втора линия.

Джошуа отиде до бюрото си, седна, вдигна слушалката и каза:

— Добър ден, мистър Престън.

— Мистър Райнхарт?

— Същият. Какво мога да направя за вас?

— От офиса в „Шейд Трий Виниърдс“ ми съобщиха, че вие сте изпълнител на завещанието на Фрай.

— Точно така.

— Известно ли ви е, че мистър Бруно Фрай имаше банкови сметки в нашия главен клон тук, в Сан Франциско?

— Обединена банка „Фърст Пасифик“? Не, не ми е известно.

— Сметка за спестявания, чекова книжка и сейф за ценности — рече Престън.

— Той е имал няколко сметки в различни банки. Имал е и списък на банките, но вашата не беше в списъка. А и не съм попадал на някакви документи или анулирани чекове от вашата банка.

— От това се страхувах — каза Престън.

Джошуа се намръщи.

— Не разбирам. Има ли някакви проблеми със сметките във „Фърст Пасифик“?

Престън се поколеба за миг, после каза:

— Мистър Райнхарт, имал ли е брат мистър Фрай?

— Не. Защо питате?

— Да е наемал някога на работа свой двойник?

— Моля?!

— Имал ли е нужда някога от свой двойник, някой, който да минава за него самия дори при много внимателно вглеждане?

— Да не би да се шегувате с мене, мистър Престън?

— Зная, че въпросът ми е доста странен, но мистър Бруно Фрай беше много богат човек. В наши дни с цялата тази надигаща се вълна от тероризъм и всякакви там психопати, пуснати на свобода, богатите хора често наемат телохранители, а понякога и… но не често. Признавам, че е рядкост, но в някои особени случаи… те дори смятат за нужно да наемат на работа и свои двойници, просто за сигурност.

— С всичкото дължимо уважение към вашия красив град — рече Джошуа, — искам да ви обърна внимание, че мистър Фрай живееше в долината Напа, а не в Сан Франциско. Тук нямаме такава престъпност. Мистър Фрай не е имал нужда от двойник и съм сигурен, че никога не е наемал такъв от съображения за сигурност.

— Ние току-що открихме, че мистър Фрай е бил убит миналия четвъртък — каза Престън.

— Е и?

— По мнението на нашите адвокати, от нашата банка не може да се търси отговорност.

— За какво? — попита раздразнено Джошуа.

— Като изпълнител на завещанието вие имате задължението да ни уведомите за смъртта на нашия клиент. Докато не получим такова съобщение, или не научим от трето лице, както всъщност стана, ние нямаме причини да смятаме, че сметката е замразена.

— Зная това.

Отпуснат в креслото си, втренчил се замислено в чашата си с уиски върху бюрото, и опасяващ се, че Престън може да му каже нещо, което да обезпокои розовото му, сладко безгрижие, Джошуа реши да бъде малко по-рязък, за да ускори разговора.

— Мистър Престън — поде отново той, — зная, че банковият бизнес трябва да бъде ръководен разумно и без да се бърза, както е подобаващо на една институция, боравеща с хорските пари, изкарани с пот на челото. Но бих искал някак да разчистите пътя и да намерите начин по-бързо да стигнете до целта.

— Миналия четвъртък, половин час преди да затворим и няколко часа след убийството на мистър Фрай в Лос Анджелис, един човек, който е приличал на мистър Фрай влязъл в нашия главен клон. Имал е персонални чекове на името Бруно Фрай. Човекът написал чек и в сметката останали само сто долара.

Джошуа се изправи в креслото си.

— Колко е изтеглил?

— Шест хиляди от чековата сметка.

— Ох!

— После представил спестовната си книжка и изтеглил всичко, оставяйки само петстотин долара в сметката за спестявания.

— И колко е изтеглил от там?

— Още дванадесет хиляди.

— Осемнадесет хиляди долара?

— Да. Плюс онова, което евентуално е взел от сейфа.

— И там ли е пипал?

— Да. Но, разбира се, ние не знаем какво е взел от там — рече Престън, замълча за миг и добави окуражително: — Навярно нищо.

Джошуа бе смаян.

— Как е могла вашата банка да даде такава голяма сума в брой, без да поиска документи за самоличност?

— Но ние поискахме — възрази Престън. — И вие трябва да разберете, че той изглеждаше точно като мистър Фрай. През последните пет години мистър Фрай е идвал тук по два или три пъти всеки месец. И всеки път той внасяше по няколко хиляди долара в чековата си сметка. Това ни караше да го познаваме добре. Хората го помнеха. Миналия четвъртък нашата касиерка го е познала и не видяла нищо подозрително, особено след като представил персоналните чекове и спестовната книжка и…

— Но това не са документи за самоличност!

— Жената на гишето поискала документи, въпреки че го е познала. Такива са нашите изисквания при теглене на големи суми в брой и тя постъпила точно според правилника. Човекът й показал редовна шофьорска книжка, издадена в Калифорния и със снимка на името на Бруно Фрай. Мистър Райнхарт, уверявам ви, че нашата „Фърст Пасифик“ не е действала безотговорно в този случай.

— Имате ли намерение да обследвате жената на гишето? — попита Джошуа.

— Вече започнахме обследване.

— Драго ми е да го чуя.

— Но съм сигурен, че то никак няма да помогне — отвърна Пренсън. — Тя работи при нас повече от шестнадесет години.

— Същата жена ли го е завела до сейфа?

— Не. Била е друга служителка. Нея също я обследваме.

— Това е дяволски сериозен проблем!

— Не е нужно да ми го казвате — рече с горчивина Престън. — През всичките ми години в банката такова нещо не ми се бе случвало. Преди да се обадя на вас, аз уведомих властите — щатската и федералната банкова власт, както и адвокатите на „Фърст Пасифик“.

— Навярно ще трябва утре да дойда при вас и да поговоря с хората ви.

— Бих искал да го направите.

— Да кажем — десет часа?

— Когато е удобно на вас — каза Престън. — Ще бъда на ваше разположение през целия ден.

— Тогава нека бъде в десет.

— Ужасно съжалявам за случилото се. Но, разбира се, загубата ще бъде възстановена от федералната застраховка.

— Освен съдържанието на сейфа — отвърна Джошуа… — То не е застраховано.

Точно това обстоятелство силно беше разтревожило Престън и двамата го знаеха.

— Сейфът може да е бил много по-ценен, отколкото спестяванията и чековете, взети заедно — додаде Джошуа.

— А може и да е бил празен, още преди човекът да го отвори — рече бързо Престън.

— Ще се видим утре сутринта, мистър Престън.

Джошуа затвори и се втренчи в телефона.

Най-сетне той отново отпи от уискито си. И изведнъж се сети за светлината, която бе видял в къщата на Бруно Фрай в три часа сутринта в понеделник. Беше я забелязал, връщайки се от банята в леглото си, ала когато си бе сложил очилата, вече нямаше никаква светлина. Джошуа си бе помислил, че му се е привидяло. Но може би светлината да е била истинска. Може човекът, който бе измъкнал онези пари в обединената банка „Фърст Пасифик“ да е бил в къщата на Бруно и да е търсел нещо.

Джошуа бе влизал вътре вчера, беше обходил всичко за пет минути, та да е сигурен, че нищо не е пипано, и не бе забелязал нищо нередно.

Защо Бруно бе пазил в тайна банковите си сметки в Сан Франциско?

Имаше ли някой таен негов човек, двойник?

Кой? И защо?

По дяволите!

Явно ръководенето на цялостното уреждане на финансовото състояние на имуществото на Фрай не бе толкова бърза и лесна работа, колкото Джошуа бе предполагал.

* * *

В шест часа, във вторник вечерта, когато Тони паркира джипа в улицата, минаваща покрай блока му, Хилари беше така бодра, както не се бе чувствала през целия ден. Тя бе достигнала втората фаза на една изострена чувствителност, която се получаваше след четиридесет и осем часа безсъние — внезапно тялото и съзнанието решаваха да направят възможно най-доброто от това насилствено будуване. Внезапно плътта и духът биваха обновени по някакъв чудодеен химически път. Тя вече не се прозяваше, зрението й, което бе замъглено в периферията си, изведнъж се проясни. Смазващата умора отстъпи. Хилари знаеше обаче, че това е краткотрайно, временно подобрение след свръхизтощение. След час-два тази изненадваща жизненост щеше да доведе до бързо и неизбежно сгромолясване, подобно на спада след прилива на сили поради употребата на амфетамин. Много скоро тя щеше да се почувства така изцедена, че нямаше да може да се държи на краката си.

Тя и Тони се бяха справили успешно с всичките си задачи: застрахователния агент, бюрото за почистване, полицейските доклади и всичко станало. Единствената задача, която им бе създала известна трудност, беше срещата им в галерията на Уайънт Стивънс в Бевърли Хилс. Нито Уайънт, нито асистентката му Бети бяха там, а пълната млада жена, която ги заместваше, нямаше желание да задържи картините на Тони. Тя не искаше да поема отговорност, но Хилари най-после успя да я убеди, че тя няма да бъде съдена, ако някоя от картините бъде случайно изцапана или скъсана. Хилари написа бележка на Уайънт, обяснявайки накратко произхода на Тони. След това той и тя отидоха в „Топелис и съдружници“, за да помолят Уоли да извини Хилари пред „Уорнър Брадърс“. Сега пистата бе чиста. Утре, след погребението на Франк Хауърд те щяха да летят със самолет на авиокомпанията „Пасифик Еъруейс“ в 11 часа и 55 минути. Щяха да слязат в Сан Франциско и от там да хванат местния самолет, който да ги отведе в Напа.

След това с кола под наем щяха да стигнат до Сейнт Хелена.

А после щяха да стъпят върху родната земя на Бруно Фрай.

А после… какво?

 

 

Тони паркира джипа и изключи двигателя.

— Забравих да те попитам дали си успял да наемеш стая в хотел — каза Хилари.

— Секретарката на Уоли направи резервация от мое име, докато ти и Уоли разговаряхте в кабинета му.

— Близо до летището?

— Да.

— Не е с две отделни легла, надявам се.

— Едно голямо легло.

— Добре — каза тя. — Искам да ме прегърнеш, когато заспивам.

Тони се наведе и я целуна.

За двадесет минути те напълниха два куфара и четири чанти и ги отнесоха в джипа. През цялото време Хилари нервно очакваше Фрай да изскочи от някоя сянка или ъгъл и да се ухили зловещо.

Нищо такова не се случи.

Те потеглиха към летището по обиколен път, който непрекъснато криволичеше и извиваше. Хилари наблюдаваше колите зад тях.

Никой не ги следеше.

Стигнаха в хотела в 19:30 часа. С известна доза старомодна благопристойност, която се стори на Хилари доста забавна, Тони регистрира нея и себе си като съпрузи.

Стаята им беше на осмия етаж. Беше тиха стая в сини и зелени нюанси.

Когато пиколото излезе, двамата останаха до леглото известно време прегърнати, споделяйки умората си и проверявайки сякаш на кого колко сила му бе останала.

Нито той, нито тя се чувстваха способни да излязат, за да вечерят навън. Тони поръча храна чрез румсървиса, а оттам му казаха, че ще им донесат вечерята след половин час.

Хилари и той влязоха заедно в банята. Насапунисаха се и се изплакнаха един друг с удоволствие, но то всъщност нямаше сексуален подтекст. И двамата бяха твърде уморени за такава страст. Взаимното къпане беше просто успокояващо, нежно, галещо.

Ядоха сандвичи и пържени картофи.

Изпиха половин бутилка „Гаме розе“ на Робърт Мондави.

Говориха съвсем малко.

Сложиха върху една от лампите хавлиена кърпа и я оставиха да свети през цялата нощ, защото за втори път в живота си Хилари се боеше да спи на тъмно.

Двамата заспаха.

Осем ча̀са по-късно в пет и половина сутринта тя се събуди от лош сън — Ърл и Ема бяха възкръснали, също като Бруно Фрай. И тримата я преследваха по един тъмен коридор, който ставаше все по-тесен, по-тесен… и по-тесен.

Хилари не можа да заспи отново. Тя лежеше на бледата жълтеникава светлина от приспособената нощна лампа и гледаше как Тони спи.

В шест и половина той се събуди, обърна се към нея, примига, докосна лицето й, гърдите й и те се любиха… За малко тя забрави за Бруно Фрай, но по-късно, когато се обличаше за погребението на Франк, страхът отново я връхлетя.

— Наистина ли мислиш, че трябва да отидем в Сейнт Хелена?

— Трябва да отидем — отвърна Тони.

— Но какво ли ще ни се случи там?

— Нищо няма да ни се случи — рече той. — Ще се оправим.

— Не съм много сигурна — каза Хилари.

— Ще разберем какво става.

— Точно там е работата — каза с тревога тя. — Имам чувството, че е по-добре да не знаем.

* * *

Кейтрин я нямаше.

Беше излязла, кучката.

Кучката се криеше.

Бруно се събуди в синия додж в шест и половина вечерта във вторник. Събуди се, стреснат от кошмара, който така и не можеше добре да си спомни, уплашен от неразгадаемите шепоти. Нещо пълзеше по него: по ръцете, по лицето, в косата му, дори под дрехите му. То се опитваше да проникне в тялото му, да се промъкне вътре през ушите и устата, и ноздрите му… нещо невъобразимо мръсно и злобно. Бруно изкрещя и започна панически да се дращи, докато най-накрая осъзна къде се намира. Тогава ужасните шепоти постепенно замряха и въображаемото пълзящо нещо си отиде. Няколко минути той лежа, обърнат настрани, свит като ембрион и плака от облекчение.

Един час по-късно, след като вечеря в „Макдоналдс“, той отиде в Уестууд. Ходи с микробуса до къщата й пет-шест пъти, после паркира на едно място, нагоре по улицата в една по-голяма сянка сред уличните светлини. Фрай наблюдаваше къщата й цялата нощ.

Нея я нямаше.

Той беше приготвил ленените торбички с чесъна и острите дървени колове и кръста и чашата със светената вода. Беше взел и двата много остри ножа и малка дърварска брадвичка, с която щеше да отреже главата й. Той имаше куража, волята и решителността.

Но нея я нямаше.

Когато за първи път осъзна, че тя се е измъкнала и навярно няма да се върне с дни или дори седмици, Фрай се вбеси. Ругаеше я, проклинаше я и плачеше от мъка и отчаяние.

После постепенно се съвзе. Казваше си, че не всичко е загубено. Той щеше да я намери.

Беше я намирал безброй пъти преди.