Серия
Кралство Девери (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daggerspell, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МАГИЯ ЗА КИНЖАЛ. Част I. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.18. Превод англ.: Любомир НИКОЛОВ [Dagger Spell, by Katharine KERR]. Прадговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 20 см. Страници: 212. ISBN: 954-570-020-3 Цена: 110.00 лв.

МАГИЯ ЗА КИНЖАЛ. Част II. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.19. Превод англ.: Любомир НИКОЛОВ [Dagger Spell, by Katharine KERR]. Формат: 20 см. Страници: 256. Със схеми. Цена: 250.00 лв. ISBN: 954-570-021-1


През последните години жанрът „фентъзи“ все по-често се появява на нашия книжен пазар. Навярно би могло да се каже, че той вече е утвърден у нас — със своя читателска публика, свои издатели и преводачи. Но както често се случва, заедно с редица чудесни книги, под етикета на жанра започнаха да се промъкват и редица посредствени произведения. Без съмнение причината се крие в това, че от няколко десетилетия насам световната литература е буквално задръстена с имитации на фентъзи. На пръв поглед в този жанр всичко изглежда лесно — малко фантазия, малко литературно лустро… и готово!

Уви, за жалост нещата не стоят точно така. Доказва го несравнимото — и само по себе си, и по начина на своето създаване — творчество на Дж. Р. Р. Толкин. Не е достатъчно (както мислят мнозина автори) само да си измисляш. Сътворяването на един вълшебен свят има свои неумолими закони. Дори един гигант на мисълта като Толкин не е успял да създаде през целия си живот нещо повече от едно-единствено прекрасно произведение като „Властелинът на пръстените“… и огромно наследство от работни записки, от които читателят може да се запознае с неговия упорит труд.

Тъкмо тук е проблемът — в труда и ерудицията. Добавям ерудицията не само като спътник на творческата фантазия, но и заради още нещо — защото тя може да спести една част от мъките на автора. Истинското фентъзи стъпва върху здравата основа на народната митология, която за векове и хилядолетия е сътворила своя вълшебен свят и от този свят могат да черпят вдъхновение истинските писатели. Така е постъпвал Толкин. Така постъпва и Катрин Кер.

Още при първата си среща с нейна книга бях поразен от близостта й с творчеството на Толкин. Не в лошия смисъл — в днешно време половината приказна фантастика е имитация на мъдреца от Оксфорд. Но Катрин Кер не имитира. Напротив, в много отношения нейното опростено, „битовизирано“ творчество силно се различава от романтичните истории на Толкин. И все пак сродството между двамата автори е очевидно. Колкото до причината, тя е пределно ясна — и двамата са намерили своето вдъхновение в древната английска (а за Кер по-специално древната уелска) митология. Казано с други думи, Катрин Кер черпи вода от същия извор, където е минал и Толкин… ала остава по-близо до извора.

Романът „Магия за кинжал“ е първата книга от нейния „Деверийски“ цикъл. Вълнуващата съдба на Джил, Кълин и Невин грабва сърцата на читателите, тъй че се налага Кер да напише следващата книга — „Магия за мрак“. После идват и нови продължения — „Настръхналата гора“, „Призракът на дракона“, „Време за изгнание“, „Време за поличби“, „Дни на кръв и огън“…

След световния успех на тази поредица от романи, мнозина читатели си задават въпроса къде все пак се намира Деверийското кралство — в паралелен свят, в миналото или в някаква алтернативна история. Катрин Кер отговаря: деверийците идват от древна Галия, където са живели под властта на Римската империя, но са избягали още преди християнството да се разпространи из Европа. Самото название на техния нов свят — Анун — в превод от уелски означава „никъде“.

Какво пък, нека да е „никъде“ — едно вълшебно и романтично „никъде“, което страница подир страница се превръща в познат и обичан свят за милиони читатели. Нека си пожелаем в най-близко време да прочетем на български следващите книги на Кер. Повярвайте ми, скъпи читатели — заслужават си!

 

Любомир Николов

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ НА ГЛАВНИТЕ ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА
1060            643             698
Джил            Брангуен        Лийса
Кълин           Герейнт         Таник
Родри           Блейн           Гуеран
Невин           Галрион         Невин
Сериан          Исола           Када
Ловиан          Рода            Кабрила

ПРОЛОГ
ГОДИНА 1045

Хората виждат как животът отива от здрач към мрак. Боговете виждат живота като смърт…

Из Тайната книга на Кадуалон Друида

В лъчезарната зала й напомниха за нейната участ. Там всичко бе светлина, изпълваща вечността — пулсиращо златисто сияние като сред пламъка на свещ. Говорителите бяха огнени колони сред лумналата светлина, а словата им бяха искри. Те, великите Властелини на Уирда, нямаха нито лица, нито гласове, защото животът в лъчезарната зала отдавна бе изпепелил всички техни човешки черти. Тя също нямаше глас и лице, понеже бе слаба — едва потръпващо бледо пламъче. Ала ги чуваше как говорят за съдбата й, за предстоящата тежка задача, за дългия път, за товара, който трябваше да поеме и то по собствено желание.

— Мнозина загинаха, за да застанеш на този кръстопът — казваха те. Време е да поемеш своя Уирд в собствените си ръце. Ти принадлежиш на деомера с цялото си сърце. Ще го запомниш ли?

В лъчезарната зала не съществуват лъжи.

— Ще се помъча да го запомня — отвърна тя. — Ще сторя всичко по силите ми, за да запомня светлината.

Това като че ги развесели.

— Ще ти помогнем да помниш. Върви сега. Време е да умреш и да навлезеш в мрака.

Когато тя понечи да коленичи пред тях, да се просне в нозете им, те се втурнаха напред и не й разрешиха. Знаеха, че са само слуги на единствената истинска светлина, нищожни слуги в сравнение с величието, на което служеха — Светлината, сияеща отвъд всички богове.

Навлизайки в сивата, мъглива страна, тя се разплака от копнеж за светлина. Тук всичко бе само трептяща мъгла, хиляди духове и видения, а говорителите бяха като вихрушки, които я обсипваха с думи. Те ридаха заедно с нея за предстоящото й падение в мрака. Тия вихрени духове имаха лица и тя осъзна, че сега също има лице, защото всички те бяха хора, откъснати от светлината. Когато й заговориха за плътските неща, тя си припомни сладострастието, екстаза на плътта, притисната върху плът.

— Но помни светлината — шепнеха те. — Дръж се за светлината и следвай деомера.

Вятърът я понесе надолу през сивата мъгла. Усети наоколо си сладострастие, избухващо като лятна гръмотевична буря. И изведнъж тя си спомни летните бури, капките дъжд върху лице от плът, хладната влага във въздуха, топлите огньове и вкуса на храна върху езика. Спомените я приютиха в гнездото си като птиченце и я придърпаха все по-надолу. Сетне усети него и неговата страст, онази мъжественост, която някога бе обичала, почувства го близо до себе си, съвсем близо, като пожар. Насладата я тласна надолу и все надолу, завъртя я като сухо листо, хванато в речен въртоп. После си спомни реките, искрящите им води под слънцето. Светлината, каза си тя, помни светлината, на която се закле да служиш. Изведнъж я обзе ужас — задачата бе толкова важна, а тя тъй човечна и крехка. Искаше да се изтръгне и да избяга към Светлината, ала вече бе твърде късно. Сладострастният въртоп я премяташе и премяташе, докато изведнъж се почувства тежка, плътна и осезаема.

Настана мрак, топъл и нежен, сънлив воден мрак — мекият, безопасен затвор на утробата.

 

През ония дни по Елдидския бряг се разстилаха диви ливади, прорязани от малки поточета, където малцината самотни чифликчии пасяха добитъка си, без да им хрумва да претендират за собственост над земите. Тъй като ливадите бяха добро място за попълване на билкарски запаси, старият Невин ходеше там редовно. Той беше дрипав мъж с буйна, вечно несресана бяла коса и мръсни, вечно недозакърпени кафяви дрехи, но нещо във взора на ледено сините му очи вдъхваше уважение дори у господарите от благородно потекло. Всички, които го срещаха, забелязваха и необичайната пъргавина — Невин крачеше като млад принц, макар че лицето му беше по-сбръчкано от вехта кожена кесия, а ръцете му — покрити с кафяви старчески петна. Никога не личеше да се е уморил, докато яздеше миля подир миля, повел подир себе си мулето с билки, за да лекува болежките на сиромасите от областта Елдид. Чудо е той, единодушно твърдяха чифликчиите, дори чудо и половина, като се има предвид, че наближава осемдесетте. Никой не знаеше истинското чудо — че отдавна е надхвърлил четиристотин години и по-голям майстор на деомера кралството никога не е виждало.

В онова лятно утро Невин бе излязъл из ливадите да събере корени от зарасличе и издължените бели цветчета се полюшваха на тънките жилави стъбла, докато той копаеше внимателно наоколо със сребърна лопатка. Слънцето напичаше толкова силно, че старецът приклекна и избърса потта от лицето си с вехтия парцал, който му служеше за кърпичка. Точно тогава зърна поличбата. Със сърцераздирателно нежни трели, които всъщност бяха боен вик, от гъстите треви внезапно излетяха две мъжки лястовици. Те се издигаха, кръжаха, преследваха се. Ала още преди схватката да се разгори истински, въжделената женска лястовица също се издигна над тревата и с безразличие полетя настрани. В студен изблик на деомерско ясновидство Невин осъзна, че скоро ще види как двама мъже се сражават за жена, върху която нито един от тях няма права.

Тя се бе възродила.

Тя беше някъде в кралството — новородено бебе, отпуснато в изнемощелите майчини ръце. Невин видя това в небесното огледало със своето деомерско зрение.

В една огряна от слънцето стая старата акушерка плакнеше ръцете си в леген. Върху ложе от слама и парцали лежеше майката — красиво девойче, чието лице още се къпеше в пот от преживяното, но въпреки всичко се усмихваше на детето до гърдите си. Когато видението на Невин обхвана и бебето — дребно създание, цялото влажно и зачервено — то отвори мътносините си очи и сякаш се вгледа право насреща му.

Обзет от неописуема възбуда, Невин скочи на крака. Властелините на Уирда бяха милосърдни. Този път му изпращаха предупреждение, че тя го чака някъде, за да я поведе към деомера. Някъде из необятните простори на Деверийското кралство. Можеше да я потърси и да я открие, докато е още дете, преди безмилостните обстоятелства да осуетят всяка възможност за разплитане на взаимно обвързаните им съдбини. Може би този път тя щеше да си припомни и да го послуша. Може би. Ако успееше да я намери.