Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (14)

14

В понеделник сутринта Тео подрани с няколко минути в училище. До стойката за велосипедите го пресрещна ухилен Пийт Холанд.

— Татко се прибра вчера, Тео, една седмица по-рано, и е в страхотна форма. Изглежда добре, съвсем здрав е и отново ни обеща, че ще престане да пие. Прекарахме си страхотно. Снощи ни заведе на пица — за пръв път го прави. Никога не съм виждал родителите си да се усмихват и да се смеят толкова.

— Супер, Пийт.

Двамата бавно крачеха към училището.

— Известно време ще ни бъде много трудно, защото е изгубил работата си, но татко е сигурен, че скоро ще си намери нова. Днес излезе рано да търси. Престана и да пуши и обеща, че вкъщи никога повече няма да има алкохол и цигари. Не мога да повярвам, Тео, наистина.

— Радвам се за теб, Пийт.

— Исках само да ти благодаря. Благодаря ти, че си ми приятел, и огромна признателност най-вече на майка ти. Тя е страхотна.

— Радвам се, че успях да помогна, Пийт. Прав си, мама е страхотна.

— Баща ти също.

— Късметлия съм, Пийт.

Двамата се ръкуваха и всеки се отправи към класната си стая.

Седмицата в прогимназията „Стратънбърг“ започна както обикновено. Само на шест километра от там, в „Ийст Мидъл“, седмицата започваше трудно.

В началото на първия учебен час директорът влезе в класната стая на господин Ландън и го помоли да дойде в кабинета му. Трима следователи ги очакваха със сериозни лица. Върху малката заседателна маса се мъдреше подозрителна черна кутия, от която стърчаха кабели и разни джаджи. Изглеждаше страховито.

Господин Ландън седна и се вторачи в нея.

— Моля те да се подложиш на тест с полиграф — каза директорът.

— Детектор на лъжата? — стреснато попита господин Ландън.

— Точно така — потвърди един от следователите.

— Защо?

— Мисля, че знаеш — отговори директорът.

— Ще ви разпитаме какво сте правили заедно с Дженива Хъл, Емили Ковак, Том Уилингам и Пен Норман в деня след приключването на тестовете.

Главата на господин Ландън клюмна. Те знаеха. Разполагаха с петте имена. С работата му беше свършено. Край с кариерата му. Той закри очите си с ръце и се помъчи да запази самообладание. След дълго и измъчено мълчание той проговори:

— А ако откажа да се подложа на тест с полиграф?

— Ще бъдеш отстранен от работа и незабавно изведен от училище — отговори директорът доста остро.

— А ако се подложа на теста и се проваля?

— Опасявам се, че не можеш да подправиш резултатите от този тест.

Очите на господин Ландън се навлажниха и той ги избърса.

— Няма да говоря — заяви той с треперещи устни.

— В такъв случай те отстранявам от работа до второ нареждане — каза директорът. — Ще те придружа до кабинета ти да си събереш нещата и после до паркинга. Съжалявам, Пол.

— Аз също.

Двамата излязоха заедно и в коридора господин Ландън попита:

— Какво да кажа на учениците си?

— Засега им кажи, че не се чувстваш добре.

— Почти отговаря на истината.

Влязоха в класната стая на господин Ландън, където един асистент разговаряше с учениците. Господин Ландън безмълвно взе сакото и чантата си. Дори не погледна децата на излизане. Директорът го изведе от сградата, без да обели и дума, и изпрати колата му с поглед. След това се върна в сградата и се отправи към класната стая на Емили Ковак. Извини се, че я прекъсва, и я помоли да го придружи до кабинета му. Когато тя влезе и видя странното устройство на масата, заключи, че денят й току-що сериозно се е провалил.

— Какво е това?

Един от следователите — същият, с когото тя се беше срещнала предишната седмица — каза:

— Молим ви да се подложите на тест с полиграф.

— Заради какво?

— Заради тестовете — отговори директорът. — Помолихме Пол Ландън да направи същото, но той отказа и е отстранен от работа. Току-що си тръгна. Сега е твой ред, после — на Дженива Хъл, Том Уилингам и Пен Норман.

— Цялата банда значи — равнодушно отбеляза тя, все едно го бе очаквала.

— Да, Емили, цялата банда. Знаем какво е станало.

— Е, щом знаете, не е нужно да ви казвам. Няма да се подложа на детектор на лъжата. Нямам доверие на тези машини.

— В такъв случай те отстранявам незабавно. Ще те придружа до класната стая да си вземеш нещата и после до паркинга.

Докато потегляше от училището, Пол Ландън се зачуди дали да не звънне или да изпрати есемес на Дженива Хъл, която днес сутринта нямаше часове. Удобно си беше взела почивен ден, сякаш беше надушила, че предстои да се случи нещо неприятно. А после той си даде сметка, че сигурно ще проверят и телефонните му разговори. Не беше сигурен точно кой ще ги провери, но изведнъж му се стори, че не е разумно да използва телефона си в този момент. Вместо това отиде право в апартамента на Дженива Хъл и позвъни на вратата й. Тя беше млада, само на двайсет и девет, и живееше сама. Отвори му, покани го да влезе и приготви кафе. Цял час обсъждаха грешките си и се опитваха да решат какво да предприемат. Пол Ландън преподаваше двайсет години и учениците го обичаха. Дженива Хъл преподаваше в „Ийст Мидъл“ от пет години и все още не беше сигурна, че учителската професия е нейното призвание. В този ужасен момент това й се струваше малко вероятно. И двамата бяха уплашени и в плен на силни емоции. Бяха сигурни, че ще бъдат уволнени, и се чудеха какво да правят.

В името на справедливостта трябва да отбележим, че господин Ландън пое отговорност за скандала с измамата. Преди три години беше започнал сам да подправя резултатите от тестовете. По онова време причината беше основателна, поне в неговите очи. Мразеше тестовете и не искаше учениците му да бъдат заклеймявани като слабаци. В „Ийст Мидъл“ учеха предимно деца на семейства с ниски доходи, но те бяха точно толкова умни, колкото другите осмокласници в града. Просто у дома не получаваха същата подкрепа и същите възможности. Той промени някои резултати, после привлече към делото Емили Ковак и Том Уилингам, които му бяха близки приятели. По-късно към малката им група се присъединиха Пен Норман и Дженива.

Сега всичко това му се струваше много глупаво. Рано или късно щяха да ги заловят. Бяха започнали да мамят нагло и оставяха твърде видима следа.

— Смяташ ли, че трябва да си наемем адвокат? — попита Дженива.

— Не знам — отвърна Пол. — Аз наистина не мога да си позволя.

Телефонът на Дженива Хъл избръмча. Беше директорът.

— Няма да вдигна — отсече тя.

— Не можеш да се криеш вечно — изтъкна господин Ландън.

— Знам.

Междувременно в прогимназията „Ийст“ Том Уилингам и Пен Норман също отказаха да се подложат на детектора на лъжата. По обед в училището се вихреха слухове и всички бяха научили за отстраняването на учителите от работа. С есемес до всички служители директорът свика събрание в края на учебния ден, за да обсъдят създалото се положение.