Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (13)

13

За огромна радост на Ейприл Джанел й се обади в събота сутринта и я покани да отидат на кино — можели да гледат някоя сутрешна прожекция и после да хапнат пица. Бащата на Ейприл, Том Финмор, по случайност се оказа у дома, което беше истинска рядкост, и беше в добро настроение, което беше още по-голяма рядкост. Той позволи и й даде пари. Момичетата извървяха няколко пресечки до киното, гледаха някаква романтична комедия с Ейми Полър, после отидоха в „Санто“ — популярно заведение близо до колежа „Стратън“, където сервираха „световноизвестната сицилианска пица“.

Ейприл се чувстваше като най-голямата щастливка на света. Беше излязла с осемнайсетгодишна гимназистка, готино момиче, което скоро щеше да напусне дома си и да замине да учи в колеж.

Докато похапваха пица, Джанел заговори за сестра си Бинки и за бурята, която се задаваше в прогимназията „Ийст“.

Бинки се тревожеше за своя приятелка и колежка. Дженива Хъл бе сред петимата учители, заподозрени в измама. Дженива уж била изпълнена с угризения заради участието си в подмяната на резултатите и била притеснена до смърт да не я заловят. Из цялото училище били плъзнали следователи и репортери, всички се тревожели. Дори Бинки и учителите, които не били замесени. Ако скандалът се раздухаше, цялото училище щеше да получи огромна плесница. А и бездруго си имаше предостатъчно проблеми. Скандалът вероятно щеше да му навреди сериозно и дори да предизвика закриването му.

Внезапно Ейприл усети как коремът й се стяга. На огромен възел. До каква степен тази бъркотия се дължеше на нея? Нямаше представа, но се чувстваше виновна за нещо.

Джанел знаеше, че Ейприл е близка приятелка на Тео и че майката на Тео е уважаван адвокат. Бинки се чудела дали госпожа Буун би се съгласила да се срещне с Дженива Хъл.

Положението става наистина странно, помисли си Ейприл. Гризеше парчето си пица, но нямаше апетит. Всичко беше много объркано: на Тео не му беше достигнала само една точка, за да се класира в паралелка за напреднали, точно като на Ейприл, а сега майка му можеше да стане адвокат на една от учителките, отговорни за неуспеха на сина й. Ейприл обясни, че няма представа дали госпожа Буун ще прояви интерес и ще поеме подобен случай. Дженива Хъл трябва да й се обади и да попита.

Ейприл вече се беше замесила по-сериозно, отколкото възнамеряваше. Искаше й се никога да не бе чувала за Бинки, Дженива Хъл, господин Ландън или госпожа Ковак. Защо точно тя се бе оказала човекът, който знаеше имената на трима от петимата извършители? Само да не беше изпращала анонимното писмо! Трябваше да послуша Тео.

Както винаги, неделният брой на „Стратънбърг Нюз“ беше дебел близо три сантиметра и почти половината беше пълен с реклами. Този факт ужасно дразнеше господин Буун, който всяка неделя сутрин мърмореше за разхищението на хартия. Госпожа Буун наля масло в огъня, като подметна:

— Не мога да повярвам, че има толкова реклами!

Намигна на Тео и двамата бяха залети от потока оплаквания на господин Буун. Такива номера си въртяха възрастните.

Тео рядко четеше сутрешния вестник, но напоследък беше запленен от новините. И наистина, заглавието на първа страница гласеше: „Продължава разследването на резултатите от тестовете в «Ийст Мидъл»“. Същият журналист — човекът явно си имаше мисия — пишеше, че частните следователи, наети от училищното настоятелство, работят денонощно, за да приключат със задачата си. Бяха интервюирали много преподаватели на осмите класове — общо бяха двайсет и двама — и твърдяха, че са постигнали „значителен напредък“. Няколко учители обаче отказваха да им съдействат. Д-р Ступ уверяваше всички в желанието на своя екип да бъде проведено щателно разследване и така нататък. Тя обещаваше, ако открият нередности, да предприемат открити и енергични мерки. Никакви тайни.

Статията завършваше с тревожни думи. Цитираше се Джак Хоугън, прокурор и главен обвинител по наказателни дела, който заявяваше, че той и колегите му „на този етап не участват в разследването, но го държат под око“.

Тео прочете това и попита баща си:

— Татко, възможно ли е тези учители здравата да загазят?

Родителите му не се занимаваха с наказателни дела. Господин Буун се бе специализирал в сделки с недвижими имоти и рядко ходеше в съда. Госпожа Буун се беше насочила към семейното право и водеше много бракоразводни дела. Понякога поемаше случаи, които я принуждаваха да си има вземане-даване с полицията, като бъркотията със семейство Холанд и обвиненията срещу бащата на Пийт, но в повечето случаи избягваше наказателното право.

Ала тъй като и двамата бяха адвокати, никога не пропускаха да коментират правен казус. Госпожа Буун тутакси отговори:

— Не, разбира се. Това е вътрешен въпрос и учителите ще бъдат наказани от училищното настоятелство.

И понеже двамата съпрузи никога не бяха на едно мнение по правните казуси, господин Буун възрази:

— Не съм толкова сигурен. Ако се окаже вярно и тези учители са действали заедно, може да се изправят пред обвинение в заговор. Не твърдя, че би било правилно, но прокурорите много обичат заговорите и често реагират прекомерно агресивно.

— Нелепо е, Уудс — възкликна госпожа Буун. — Тези хора не са престъпници. Може да са постъпили неправилно, но не са нарушили никакъв закон.

— Не казах, че са престъпници, но това е сива зона, в която мнозина могат здравата да си изпатят.

Госпожа Буун поклати глава, но не каза нищо. Господин Буун беше прав.

— Какво точно е заговор? — попита Тео.

Господин Буун се позамисли и отговори:

— Когато двама или повече души съвместно извършват непозволено или противозаконно деяние. В наше време прокурорите го използват като обобщаващо понятие за всякакви прояви на лошо поведение. Имам приятел наказателен адвокат, който твърди, че обвинението в заговор се използва често, когато не е ясно точно какво престъпление е извършено. Не си ли съгласна, Марсела?

— Може би — сви рамене тя.

Тео си мислеше за Ейприл и за нейното анонимно писмо. Ако по някаква причина учителите бъдеха арестувани и обвинени в престъпление, Ейприл никога нямаше да си прости. Тео знаеше, че тя се информира за всичко от вестника и онлайн и сега вероятно умираше от притеснение.

— Не се чувствам много добре — каза Тео. — Мисля, че имам разстройство.

— Каква изненада! — възкликна господин Буун. — Неделя сутрин е, време е да се приготвяш за църква, а ти не се чувстваш добре. Много често взе да се случва.

— Изглеждаш ми съвсем добре — отбеляза госпожа Буун.

— Наистина ли ще ходим на брънч у семейство Бейли?

— Ами да, Тео — отговори майка му, — втората неделя на месеца е и ние винаги се виждаме с приятелите си след църква.

— Ваши приятели, не мои. Аз ще съм единственото дете там и ще умра от скука. Мразя тези брънчове. Отегчавам се. Вие, възрастните, си говорите ваши си работи. И всички ми се хилят, разпитват ме за училище и се правят на забавни, все едно съм някое сладко пале, което има нужда да го развличат. Ужас!

Родителите му се спогледаха — май този път наистина го чуха. Подобни погледи бяха рядкост, когато обсъждаха традициите на семейство Буун. Тези дребни ритуали бяха важни за тях и те не искаха да разстройват организацията на живота си.

— А какво ще обядваш? — попита накрая госпожа Буун.

Нещо, каквото и да е.

— Ще се прибера и ще си направя сандвич. Моля те, мамо, нека да не идвам.

— Е, семейство Бейли ще се разочароват — попреувеличи господин Буун.

— На кого му пука за семейство Бейли? — попита Тео. — Ще го преживеят. Пожелавам ви приятно прекарване с другите възрастни, на никого няма да липсвам. Моля ви.

— Е, какво ще кажеш, Уудс? — попита госпожа Буун.

— И аз бих искал да го пропусна — изломоти съпругът й през смях, макар че госпожа Буун не виждаше нищо смешно.

Тя погледна Тео и каза:

— Добре, само този път.

Тео не можеше да повярва на късмета си.

— Благодаря, мамо!

— А сега тичай горе да се приготвиш за църква.