Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (25)

Двадесет и пета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Добре поне, че не страда — Роуз се обади на Мади от болницата, но отказа предложението й да се отбие. Беше й приятно да постои с баща си, просто имаше нужда да чуе приятелски глас, който да разбие тишината в стаята.

— Той ще потъне в дълбок сън, също като моя баща — увери я Мади.

— След като беше толкова отдаден на работата си, на студентите си, на мен, много ми е странно, че това е краят — Роуз въздъхна. — Ще си отиде, без дори да се оплаче.

— Предпочиташ ли да се бунтува срещу отмиращата светлина?

Тя се разсмя.

— Вероятно не. Той не се е бунтувал нито веднъж досега, дори когато мама ни напусна. По-добре това, отколкото безумният хаос на деменцията.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда? Ще ти донеса една бутилчица с нещо силно.

Роуз я увери, че е добре, след това затвори и погледна през прозореца към сивото небе. Той щеше да живее най-много още седмица-две и тя трябваше да направи нужното. Той беше говорил цял живот, че иска кремация, а прахът му да бъде пръснат около люляковите храсти на ъгъла на Шийп Медоу в Сентрал Парк. Очевидно там е предложил на майка й, преди животът да стане труден.

Роуз стоя при него, докато сестрите не я накараха да се прибере, за да се наспи. Около полунощ, нервна и напрегната, тя прегледа полиците на Дарби за нещо за четене. Износена подвързия на най-горната полица се оказа старо издание на „Ромео и Жулиета“, хартиената подвързия висеше буквално на косъм. Тя седна на канапето, постави книгата в скута си и отвори на първата страница. Беше отпечатана през 1887 г., страниците пожълтели от времето, въпреки че златният кант все още се виждаше. Един от монолозите на Жулиета беше подчертан с молив, страницата — пълна с въпроси, бележки и обяснения. Отзад в книгата мярна нещо бяло. Тя посегна към плика и извика стреснато, когато видя обратния адрес. Сам Бъкли го беше изпратил от Калифорния. На марката се виждаше, че е пуснато през 1953 г.

Скъпа Есми,

Уверявам те, че няма да издам тайната ти, въпреки че ме съсипа. Както пожела, повече няма да се свързвам с теб.

Сам

Но Есми е била мъртва през 1953.

Дали? Мислите на Роуз препускаха. Да не би жената, която предполагаше, че е Дарби, да се окаже Есми, която се преструва на приятелката си? Тя грабна телефона и се опита да се свърже с Джейсън. Не успя. Остави съобщение на гласовата поща, в което го молеше да й позвъни веднага и прочете писмото още веднъж.

Ако нараняването е било чак толкова тежко, Есми може да е била достатъчно обезобразена, за да й се размине с размяната. Ако Дарби е паднала и е загинала, същото важеше и за нея. Ужасна мисъл. Може Есми да е станала нов човек, да се е откъснала от скандала с дрогата и да си е създала нов живот. Но къде беше семейството на Дарби през всичкото това време? Не са ли разбрали?

Според това късо писмо Есми бе разкрила размяната пред Сам, който е бил съкрушен от новината за смъртта на Дарби. Нещо обаче не се връзваше. Цялата работа беше като нескопосана сапунена опера, сцена от един от сценариите на Мади. Но за това писмо си имаше причина.

Роуз провери адреса в гугъл, но там вече не живееше човек на име Сам Бъкли. Нищо чудно, след като бяха минали шейсет години. Можеше обаче да попита друг. Стела бе познавала Дарби и преди, и след инцидента. Тя позвъни на мобилния на Стела и остави съобщение на гласовата поща с молба да се срещнат отново.

На следващата сутрин, точно в десет, тя чакаше Станли-младши пред магазина за копчета. Щом той отвори решетката пред вратата, тя мина направо на въпроса.

— Трябва да ви задам един странен въпрос. Чували ли сте някога госпожица Маклафлин да говори на испански?

Той се разсмя.

— Не, не бих казал.

Роуз кимна.

— Добре. Благодаря. Извинете за безпокойството — тя понечи да тръгне.

— Но младата й приятелка говори.

Роуз отново се врътна към него.

— Говорела е на испански на Дарби ли?

— Наричаше я tia^[1]. Помня думата от часовете по испански в гимназията. Май само това помня.

Tia. Леля.

Не е било нито Кристина, нито Тина. Стела е чула момичето да я нарича tia.

Дарби се виждаше с младо момиче, което говореше испански и я наричаше леля. Това още повече я убеждаваше, че Есми е сменила самоличността си.

Роуз провери телефона си на път към работата. Джейсън все още не й се беше обадил. Усети как я бодна съжаление. Беше останала очарована от близостта им в апартамента му, но онази нощ беше съвсем рухнала. Просто не беше подбрала добре времето.

Телефонът й звънна. Беше Стела.

— Здравей, Роуз. Как я карате с Пилчо?

— Много добре, Стела. По-важното е ти как си.

— Почти съм в бойна форма. Вчера се чух с Дарби.

Заля я облекчение. Дарби или Есми, която и да беше тя, беше в безопасност.

— Така ли? Как е тя? Къде е?

— Не можеше да говори много, а и пращеше. Каза, че се връща следващия понеделник.

Роуз преглътна с усилие. Оставаше по-малко от седмица. Стела продължи:

— Държа да ти кажа, че малко се понацупи, че съм оставила Пилчо на твоите грижи. Каза, че е отказала да разговаря с теб.

Бяха я разкрили. По-добре да се прави на неразбрана.

— Да, нямаше желание, но не се съмнявах, че с течение на времето ще се съгласи.

— Хм. Както и да е, тя каза, че ще дойде в апартамента ти и ще вземе Пилчо в мига, в който се прибере.

Представи си изражението по лицата на Гриф и Кони, когато възрастната дама се появеше на прага им и си поискаше кучето. Щяха да я пратят направо в лудницата.

— Защо не ми дадеш номера на мобилния й телефон и аз ще й заведа Пилчо.

— Ако ми звънне отново, ще й кажа. Очевидно не беше в страната.

— Ясно. Слушай, какво ще кажеш да отскоча до Ню Джърси отново. Нямаме никакво време до крайния срок, а искам да чуя мнението ти по един въпрос, който изскочи наскоро.

— Добре… всъщност най-добре е да поговорим, преди Дарби да се върне.

— Може ли да дойда веднага?

— Да, заповядай.

* * *

Стела махна с ръка, когато Роуз попита любезно за здравето й.

— Искам да знам какво ще правиш с историята на Дарби. Тя изобщо не те познава, твърди, че никога не сте разменяли и дума.

Роуз се сви под настойчивия поглед на жената.

— Почти самата истина е. Извинявам се, че не бях по-ясна, но, както вече знаеш, случаят беше спешен. Помогнах с удоволствие.

Стела стисна устни, тъй като не беше убедена в казаното.

— Ти познаваше ли Дарби добре преди инцидента? — попита Роуз.

— Прекарахме известно време заедно. Не много. Малко се поскарахме скоро след като тя пристигна. Защо толкова разпитваш, Роуз? Наистина ли си струва да се пише за това? За нещо, което се е случило преди петдесет години?

— За мен това е част от историята на хотела. Гостите, персоналът, границата между тях. Струва ми се странно, че тя се е съгласила да остане след такава трагедия.

— Тя нямаше къде другаде да отиде, нямаше друг избор. Преди нещастието беше започнала да излиза от черупката си. Вече се виждаше какво ще излезе от нея, стига да имаше възможност. След това тя сякаш реши, че е наказана, задето се е опитала да живее извън зоната си на комфорт. Затвори се отново и това е кажи-речи всичко.

— Ясно. Стори ли ти се много променена, след като излезе от болницата?

— За какво намекваш?

Роуз се приведе напред.

— Момичето, с което си я виждала, струва ми се, че я е наричала tia, не Тина. Това означава „леля“ на испански. Питам се дали е възможно Дарби да е паднала от терасата, а камериерката Есми Кастило да е била белязана.

Стела пребледня.

— Какви ги приказваш, за бога?

— Има ли някакъв шанс двете жени да са сменили самоличностите си? Жената, която мислим за Дарби, да е всъщност Есми?

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала — Стела стисна подлакътниците, пръстите й като нокти на граблива птица. — Абсолютно невъзможно. Горката жена е преживяла предостатъчно и аз няма да ти позволя да преобразяваш живота й, сякаш е някаква долнопробна мелодрама. Остави я на мира.

— Извинявай — Роуз усети, че е прекалила. Идването тук беше лоша идея. — Просто се притеснявам за нея.

— Ти дори не я познаваш — повиши глас Стела.

— Разбирам какво е да си сама в града и да няма на кого да разчиташ.

— Как смееш да твърдиш, че разбираш Дарби? Че разбираш мен? Мислиш си, че като нямаме мъже и деца, сме се превърнали в крехки, огорчени старици ли? Че ни е страх да не ни оберат или да не умрем в апартаментите си и да не ни открият дни наред? Така ли си представяш живота ни?

— Не, разбира се — отговорът й не беше убедителен.

— Ще ти го кажа направо — тя разтвори крака и се наведе напред, подпряна на лакти. — Ние не сме слаби. Не ни е нужна ничия помощ. Ние си помагаме сами, една на друга. Животът ми е богат, пълен, правя каквото си искам, когато го искам. Ако ми се доядат макарони със сирене за закуска, си ги правя и не се колебая. Градът пред мен кипи от живот, наблюдавам хората, но не искам да съм на тяхно място. Нямам нужда да съм на тяхно място. Обичам живота си и нямам нужда от съжалението ти.

Роуз се отпусна учудено назад.

— Да не си посмяла да прехвърляш собствените си страхове върху нас — ноздрите й се разшириха. — Аз ги отхвърлям. Ако ти си самотна и уплашена, тогава се справи със страховете си още отсега, защото животът става по-самотен и по-страшен, независимо с какво хората пълнят домовете и сърцата си. Всичко зависи от теб, скъпа. В края на краищата се оказваш сама.

* * *

Джейсън беше в кухнята на офиса, когато Роуз най-сетне отиде на работа. Когато той се пресегна, за да вземе чаша от шкафа, тениската му се вдигна леко и разкри плосък корем, бледа, гладка кожа.

Той й се ухили доволно като котка.

— Здрасти, видях, че си оставила съобщения, но тук цареше истинска лудница. Някаква голяма новина.

— Нов приток на капитал ли?

— Не знам. Тайлър е в офиса си и говори с разни костюмари цяла сутрин.

Роуз му разказа последното развитие, включително за писмото от Сам и разговора й със Станли-младши. Джейсън подсвирна тихо.

— Всъщност излиза, че Дарби е Есми, така ли? Възможно ли е било преди толкова години да извърти подобен номер?

— И аз се питах същото. Когато споменах теорията си пред Стела, тя отказа много разпалено. Дори прекалено — Роуз не разкри подробности от разговора им, тъй като все още се възстановяваше от вербалните нападки на възрастната жена. Не можеше да отрече, че са напълно основателни.

— Чакай малко — Джейсън вдигна пръст. — Разговорът ни с Малкълм. Помниш ли какво каза за Есми?

— Не точно. Че знаел, че е загинала, нещо такова.

— Ела — той забърза към една от редакторските стаи и извади интервюто с Малкълм. Натисна копче и лицето на Малкълм се появи на екрана.

— Кой, Дарби ли?

— Не, Есми.

— Така. Казаха ми, че паднала от една сграда и загинала. Не знам друго.

Отпусна се назад и кръстоса ръце.

— Малкълм ги обърква. И защо ще говори толкова общо „казаха ми“.

— Освен това гледаше настрани, когато отговаряше — Роуз си пое дълбоко дъх. — Мислиш ли, че той знае истината?

— Може би, ако двамата със Сам са се чували и виждали.

Роуз вдигна телефона и се опита да се свърже с Малкълм. И този път се включи направо гласовата поща. Тя остави поредното съобщение и затвори.

— Дарби се връща скоро, така че може и да получим отговор.

Джейсън кимна.

— Ще трябва да запазим всичко за пред камерата. Представи си каква ще бъде реакцията. Този момент ще взриви материала.

— Ако не можем да видим очите й, как ще разберем?

— Тя ще се стегне, ще замълчи, ще направи нещо. Ще успеем да разберем. Стига да успееш да я накараш да говори — Джейсън се приближи до нея и отпусна внимателно ръка върху пръстите на Роуз. — Как е баща ти?

— Отивам в болницата веднага след работа. Трябва да съм при него колкото е възможно повече. Дори той да не знае, че съм до него.

— Сигурен съм, че усеща нещо.

Тя въздъхна.

— Между деменцията и седативите се надявам да не усеща много в момента.

Колега се втурна в стаята.

— Тайлър иска всички да се съберем.

Тайлър беше пред кабинета си и стискаше ръцете на костюмарите, а след това се отправи към конферентната зала. Служителите на „Уърд Мърдж“ наизскачаха от работните си места като сурикати, понесоха се след него, като шушукаха и потискаха смеха си. Роуз и Джейсън бяха най-отзад.

Тайлър потри ръце. Панталоните му бяха къси, както бе модно, и много тесни.

— С удоволствие ще ви съобщя, че проучваме нова парадигма в „Уърд Мърдж“ — той произнесе името на фирмата внимателно, единственият начин да не запелтечиш. — Читателите ни показват какво искат: къси, злободневни материали, които могат да бъдат споделяни в социалните медии. През следващите два дена ще получите повече подробности, но засега искам всички да започнат да мислят във формата на кратки и ясни визуални снимки и видеоматериали. Списъци, снимки, забавни, закачливи, знаете за какво говоря, защото това е каквото ще ви трябва за всеки ден от сега нататък.

— Ти се майтапиш — измърмори Роуз.

Джейсън поклати глава.

— Аз не правя закачливи материали.

Роуз вдигна ръка. Тайлър я погледна с раздразнение.

— Какво?

— Това означава ли, че повече няма да правим задълбочени материали? Мислих, че това е запазената марка на „Уърд Мърдж“.

Той въздъхна.

— В момента финансовата ситуация е трудна. Трябва да направим отклонение, да привлечем читателите визуално, както и рекламодатели.

Друг редактор вдигна ръка.

— Ами материалите, над които работим в момента?

— Продължавайте да работите над тях.

Той отговори на още няколко въпроса уклончиво, без да вдъхне увереност и спокойствие, и закри срещата. Когато Роуз и Джейсън се отправиха към бюрото й, Тайлър ги повика да се върнат.

— Седнете, седнете — той посочи столовете пред бюрото му. — Слагам край на историята с „Барбизон“.

Роуз си пое дълбоко дъх.

— Защо?

— Сложно е. Прекалено много разклонения. Не е за нас.

Джейсън също заговори:

— Нека да ти покажа материалите досега и да ти обясня. Има нещо, което вероятно си пропуснал, а то е много важно.

— Ключовият източник се връща след два дена — добави Роуз. — Освен това записките ми са страхотни. В тях има чисто злато.

— Страхотни, злато — Тайлър разкриви лице. — Съвсем в духа на старата школа. Тъкмо това е проблемът. Ако искаме да оцелеем, трябва да превключим на нова скорост.

Роуз усети как я завладява разочарование. След всички усилия, които направи, след всички проучвания. Представи си изражението по лицата на жените, когато им кажеше, че историите им не са оценени.

— Нека поне подготвя груб вариант на материала, за да го погледнеш. Открихме шокиращи обрати, разпространение на хероин, смяна на самоличности. Историята е убиец.

— За „Нюйоркър“ може и да е така. Но не и за нас.

Тя не се предаваше.

— Когато ме нае, ми каза, че създаваш мултимедийна версия на „Нюйоркър“.

— Тогава е било така — той се обърна към Джейсън. — Имам нова поръчка за теб. Ще работиш с Шерил върху списък с топ десет вида с кучета нарколептици.

Джейсън също се опъна.

— Държа да подчертая, че съм съгласен с Роуз. Историята за „Барбизон“ е добра. Заслужава платформа.

— Много съжалявам. Върви се обади на Шерил, ако обичаш.

Роуз кимна на Джейсън. Може би ако поговореше с Тайлър сама, той щеше да свали гарда.

След като фотографът излезе, тя пробва отново.

— Тайлър…

Той я прекъсна веднага:

— Виж, Роуз, съжалявам. Знам, че не си съгласна, разбирам те. Трябва обаче да те помоля да преглътнеш. Хлапетата копират от теб. Ако ще ми обикаляш офиса вкисната, защото съм свалил материала ти, това няма да се отрази никак добре на работния дух.

Тя седна. Беше напълно слисана.

— Първо, няма да обикалям вкисната. И преди са сваляни мои материали и съм го приемала, без да мрънкам. По-скоро се притеснявам за промяната в насочеността на сайта. Ти ще станеш същият като всички останали. Не искаш ли да изпъкваш? Нали затова си създал тази фирма?

Той захапа палеца си.

— Ако не ти харесва, напусни.

Тя разбра какво се опитва да направи той и остана поразена. Заплатата й, колкото и мизерна да беше, беше по-голяма от тази на останалите журналисти във фирмата. Той не сваляше историите на останалите, единствено нейната. Просто искаше тя да се махне.

— Тайлър, предпочиташ ли да напусна „Уърд Мърдж“?

— Не, разбира се — изражението му си остана същото. — Освен, разбира се, ако не си щастлива тук. Работата може да ти се стори малко отегчителна.

— Тогава ще трябва да ме освободиш — каква ли компенсация й се полагаше? За четири месеца, май.

— А, не. Разбира се, че няма да те уволня — сигурно и той беше пресметнал каква ще бъде компенсацията й. А не искаше да я плаща. — Когато постъпи, се радвах. Сега обаче нещата се промениха.

Тя стисна зъби. Нямаше намерение да прекара последните дни на баща си, като се примирява с простотиите на Тайлър.

— Ако напусна, ще взема всичко изготвено досега по материала за „Барбизон“ със себе си.

— Не може, собственост е на „Уърд Мърдж“.

Тя сниши глас, за да го заплаши по-убедително.

— Ти не искаш тази история. Аз обаче я искам. Получавам всичко и няма да отида в „Гокър“, и няма да им кажа, че потъваш. Нали знаеш, че любимите им материали са плюнките по други журналисти?

Той пребледня.

— Добре, добре, вземи си материалите. Вземи ги.

— Благодаря — тя стана, грабна топката, която висеше над бюрото му, и я хвърли толкова силно, че тя се откъсна, а след това я запокити в кошчето за боклук. — В такъв случай, напускам.