Шели Кинг
Всичко започна в книжарничката на Хюго (3)

3
По-близки, отколкото предполагахме

Установяваме се все повече и повече и заживяваме спокойно, като си казваме, че сме практични.

Но не сме. Ние сме просто страхливци.

Хенри

Всичко започна във „Водното конче“…

Това беше перфектното заглавие. Интрига? Има. Обещание за увлекателна история? Има. Името на бизнеса? Има го. Да, хората щяха да кликнат, за да посетят сайта. А после щяха да дойдат във „Водното конче“ и да намерят своето собствено тайнство. Поне това бяха добрите ми намерения, а пътят към ада да върви по дяволите.

Беше полунощ и бях сама в „Съдс енд Сърф“, обществена пералня на няколко преки от къщи, разположена сред редица от малки магазинчета, между които имаше и салвадорски ресторант, фризьорски салон за домашни любимци и цветар, който също така оправяше данъците на виетнамците. Благодарение на безплатния интернет работех тук върху сайта на „Водното конче“ вече от няколко часа, като разтягах мускулите си на компютърен гийк, които не бях ползвала от прекалено дълго време. „Водното конче“ беше като софтуер, който е седял неизползван десетки години и никой не е искал да отдели време, за да го пренапише. Да правиш уебсайт, е, като да поставяш красиви иконки на стара и неефективна програма. Може и да е красиво, но отдолу все още цари хаос, прашасало е и JavaScript-ът се държи буквално на тънки жици.

Нямаше средства за хостинг услуги за уебсайта, така че бях съвсем сама в това. Имах още един компютър вкъщи, така че създадох уебсървър и база данни и ето ме сега в „Съдс енд Сърф“ — създавах уебсайт със страхотен безплатен софтуер. Регистрирах домейн за десет долара, свалих темплейт с вид на книга и за няколко часа „Водното конче“ вече си имаше уебсайт. Следобеда бях изровила от прахта един скенер, който не бях ползвала от времето на Мас от 1999 г., сканирах бележките на Хенри и Катрин и ги качих в сайта. Докато гледах работата си на монитора, се зачудих какво биха казали Хенри и Катрин за това, че показвам любовната им история тук. Как бих се чувствала аз, ако бях на мястото на Катрин? Затворих очи и се опитах да се върна във времето, когато мъжете са ходели на бейзболни мачове с костюми и шапки, а жените са носели ръкавици и малки чантички. Опитах се да си представя, че намирам първата бележка на Хенри и вадя химикалка от чантичката си, за да му напиша отговор. Нищо не ми идваше наум. Катрин се изразяваше с думи, каквито нямах в речника си.

Някакво движение отвън на улицата привлече вниманието ми. На уличното осветление се открояваше силует на колело, което изглеждаше като от петдесетте, колело, което Уоли и Бийв^[1] биха карали. На кормилото беше завързан фар във формата на ракета, а отпред висеше плетена кошница. Велосипедистът погледна към мен и спря, а аз се притесних. После видях, че е Раджит, и отново се притесних поради съвсем друга причина.

Опря колелото на отворената двойна стъклена врата и пристъпи в огряното от флуоресцентна светлина перално помещение с ръце в джобовете.

— Тъкмо идвам от вас — каза той.

— Хюго има среща тази вечер — отвърнах.

— Агентката за недвижими имоти или дилърката на антики?

Той застана пред пералнята срещу мен и седна върху нея.

— Не съм сигурна — отвърнах. — Но мисля, че готвеше чийзкейк с тофу този следобед.

— Тогава сигурно е жената, която е професионален голф играч. Мисля, че е веганка.

Беше облечен с избелели дънки, бяла риза с копчета и носеше същите онези зелени джапанки. Виждах движенията на мускулите му под ризата.

— Всъщност исках да видя теб — каза той.

— По това време?

— Будна си, нали така?

— Обаче ти нямаше как да знаеш това.

Завъртя из ръцете си едно листо, което се беше закачило на подметката на зелените му джапанки. Протегнах се и се надявах да изглеждам като човек, който идва тук всяка вечер. Изглежда, че и двамата обмисляхме какво да кажем и какво не.

— Радвам се да те видя — казах аз.

Беше самата истина. Радвах се да го видя. Но той изглеждаше прекалено щастлив от този факт и аз почувствах, че трябва да подкрепя думите си.

— Бих искала да ми кажеш мнението си по един въпрос.

Той ме последва до масата, където лаптопът ми седеше отворен до „Лейди Чатърли“. Раджит се наведе, за да погледне екрана.

— Грешка ли е това? — попитах аз. — Да кача бележките на сайта.

Той ме погледна, все едно искаше да ме попита нещо и поради някаква причина отново се притесних. Беше онова приятно притеснение, когато си насаме с човек, от когото си привлечена, и се страхуваш, че ще каже точно това, което искаш да чуеш, и няма да можеш да се овладееш. Но усетих и нещо друго, тръпки по кожата си, защото всичко можеше да се случи — все едно и най-лекият дъх можеше да събори замъци.

— Никой не знае кои са те — отвърна той. — Анонимно е. А пък ти се опитваш да помогнеш на Хюго и на „Водното конче“.

— Да, но най-вече се опитвам да помогна на себе си.

— Не мисля, че това е нещо лошо.

Отидох до колелото му, за да се отдалеча от него и се качих на кожената седалка. Беше малко висока за мен и се хванах за рамката на вратата, за да запазя равновесие.

— Разбираш ли от колела? — попита той.

— Имах колело с десет скорости в гимназията.

Той ми разказа как го намерил в Craigslist преди няколко месеца, боядисал го с бели линии с четчица за боядисване на хартиени модели на самолети и поръчал гумите специално от eBay.

— С това ли се занимаваш? Реставрираш колела?

— С нищо не се занимавам, ако това питаш. Освен да се мотая наоколо без работа.

— И как е заплащането? — попитах и погледнах надолу към червената като ябълка рамка.

— Ужасно, но пък идва с допълнителния бонус да съм най-голямото разочарование за родителите ми.

Той скочи от пералнята и се насочи към мен. Натиснах с палец звънеца на колелото, все едно не забелязвах Раджит. Звучеше като звънеца в къщата на баба ми. Той обкрачи предната гума и хвана по средата кормилото, за да запазя равновесие. Разказа ми как баща му платил на хиляда души в Индия да се молят за него да влезе в Масачузетския технически университет, как учел здраво в училище и в колежа, как работел къде ли не в Долината, докато не го взели на работа като главен инженер, но бил щастлив само когато карал колелото си към работа и на път към къщи.

— Родителите ми изпращаха снимката ми на свои приятели и се опитваха да ми намерят жена. Сега изпращат сивито ми на фирми, които търсят изпълнителски кадри.

— Значи ще поправяш колела по цял ден, вместо да работиш като инженер?

Той тръгна назад, като дърпаше колелото със себе си по пътеката между пералните и сушилните. Сложих краката си на педалите и се оставих той да ме дърпа.

— Харесва ми да работя с нещо, което мога да пипна. Виж линията на колелото, извивката точно където трябва, за да се задържиш на него и в същото време да се движиш. Това е инженерство, което можеш да докоснеш. Това ми харесва. Не знам дали ще мога да се издържам от това, но засега се чувствам добре.

Прокара ръце по дръжките до края им, където се държах. Въпреки че спря само на няколко сантиметра от ръцете ми и не ме докосваше, аз го усещах.

— Притежава качества, които никой не може да види от пръв поглед. Точно както и „Водното конче“.

Пусна дръжките и отстъпи от колелото.

— Беше ми приятно да те видя, Маги. Кажи на Хюго, че ще мина през книжарницата по-късно тази седмица.

— Ами колелото ти?

Аз все още бях на него.

Той се обърна и сложи ръце в джобовете си, все едно се опитваше да ги задържи там.

— Колелото е за теб.

Безобиден флирт беше едно, но това — съвсем друго. Опитах се да кажа нещо очарователно инфантилно в стила на майка ми или хапливо в стила на Розалинд Ръсел^[2].

— Няма да спя с теб само защото ми подари колело — казах вместо това.

— Колелото е хубаво — отвърна той.

— Въпреки това.

Не можех да преценя дали тази мисъл никога не е минавала през ума му и той просто ми влизаше в тона, или го хванах на местопрестъплението. Независимо от това, той се забавляваше. Но по-тревожното е, че и на мен ми беше приятно.

Наплювах го, докато се отдалечаваше по Калдрън Авеню през кръговете светлина от уличните лампи. Две сгради по-надолу той се обърна и ми помаха, защото знаеше, че все още го гледам.

 

 

— Какво, по дяволите, е това?

Бях клекнала в раздела за любовни романи и видях Джейсън надвесен над мен с кутия с книги. Не беше очаквал да ме види тук. И определено не беше очаквал да ме види до празна лавица с течност за почистване и няколко хартиени кърпи в ръцете.

— Този раздел е пълна скръб — отвърнах аз, докато продължавах да чистя рафта.

— Този раздел си беше много добре — каза Джейсън, като ме гледаше ядосано, все едно бях предложила да превърнем мястото в „Уолмарт“.

Той се оплакваше на висок глас предишния ден, докато слагах надписи върху витрината на книжарницата, които гласяха: „Намерете ни в интернет на www.vodnotokonchestariknigi.com“.

— Приличаше на гнездо на плъхове. Успокой се.

Реших, че не е добра идея да му кажа, че Хюго ми е дал ключ от книжарницата. Сигурно Джейсън щеше да изпадне в кататоничен шок, ако разбереше, че имам свободен достъп до владенията му. Но като се замислих отново, това не беше чак толкова лоша идея.

— Говорих с Хюго по този въпрос. Каза, че мога да правя, каквото сметна за добре.

Знаех, че Джейсън се интересува само от раздела за фантастика и фентъзи, защото си личеше. Разделът беше като мозайка от перфектно подредени гръбчета на книги. Книгите малък размер с меки корици стояха отделно от по-големия размер с меки корици, където се намираха и тези с твърди корици. Британските издания си имаха отделен раздел — очевидно фантастиката и фентъзито се продаваха по-добре, ако са същите издания, които Дъглас Адамс е имал по рафтовете си. Любовните романи обаче бяха натъпкани в задната част на книжарницата, където книгите все едно бяха изстреляни от оръдие и лежаха там, където са паднали. Знаех, че разделът за любовни романи не беше в ограничения списък на Джейсън с важни неща и също така, че яростта му в момента беше израз на маркиране на територия. Аз бях в неговата градина, дори и да се намирах на мястото, което не беше поливал от седмици.

— Хюго ти е разрешил да правиш това? — попита той. — Хюго?

— Да. Сещаш се кой е той, нали? Плешив. С брада. Плаща ти заплатата.

Очите му се превърнаха в цепки. Вените по врата му изпъкнаха. В сравнение с него Кхан от „Стар Трек II“ приличаше на Далай Лама.

— Хюго! — Той се фръцна и изчезна зад ъгъла. — Тя променя какво ли не!

Скочих след него.

— Джейсън, всичко е наред. Хюго няма нищо против.

— Глупости! — Той си проправи път между няколко клиенти, които ровеха из рафтовете. — Хюго!

Един мъж, който разглеждаше биография на Чърчил, посочи към мъжката тоалетна.

— Тъкмо го видях да влиза там.

Джейсън блъсна вратата на тоалетната и застана, като държеше вратата отворена. Мъжът с биографията на Чърчил подскочи от изненада, заряза книгата на рафта и се насочи към изхода на „Водното конче“. Спрях на място, но не и преди да мерна краката на Хюго в първата кабинка на тоалетната.

— Хюго, знаеш ли какво е направила?

— Джейсън — чух да казва Хюго. Гласът му резонираше от плочките. — Представям си моето спокойно място, където тревата е зелена и мека, птичките пеят, а тоалетните са с катинари.

— Какво следва, а? Тапети на цветчета? Плетени на една кука покривчици? Бъди честен с мен, човече. Това място ще засмърди на свежи лимони, нали така?

— Усещам негативна енергия, Джейсън. Говорили сме вече за това.

— Тя е донесла почистващи препарати. Книгите трябва да са покрити с прах. Миришат хубаво, когато са покрити с прах.

— Хюго! — Стоях на безопасно разстояние, на няколко крачки от отворената врата. — Опитах се да му обясня!

Нещо се отърка в крака ми и ноздрите ми бяха атакувани от миризма, която можеше да огъне стомана. Погледнах надолу и видях Грендел, котката на „Водното конче“, която минаваше покрай мен. Беше с дълга черна козина, едното крайче на дясното му ухо липсваше, и повече приличаше на недорасло мече, отколкото на котка. Обикновено Грендел седеше върху купчините книги и удряше с лапа клиентите по главите, когато минаваха покрай него. Това бе една от редките му появи на земята. Почудих се дали винаги е миришел така и дали обикновено миризмата се издига нагоре, което пък обясняваше защо офисното пространство над „Водното конче“ стоеше неизползвано вече два месеца. Не може човек да вини кризата за абсолютно всичко. Грендел бавно мина покрай мен, като носеше нещо в уста, и се насочи към отворената врата на мъжката тоалетна.

— Разделът беше точно така, както го исках — каза Джейсън. — Тя няма никакъв опит в този бизнес. Не сме я обучили. Няма право да се бърка в книжарницата.

— Грендел е тук — каза Хюго. — Мирише като забравен от миналата година боклук. Грендел остави труп на птичка върху крака ми. Намирам се в моето спокойно място. В моето спокойно място съм.

— Напускам!

Джейсън тресна вратата на тоалетната. Секунда по-късно чух звънчето на входната врата и суматохата от опитите на Джейсън да изкара колелото си от книжарницата. Няколкото клиенти, които бяха останали сред рафтовете с книги, ме изгледаха.

— Всъщност не работя тук. Просто помагам.

Забързах към раздела с любовните романи и седнах на пода, за да се скрия от сцената, която се разиграваше в книжарницата. Една от странностите на „Водното конче“, наред с останалите чудатости, беше, че имаше само две места с нормално покритие на телефона — близо до витрината при креслата и в самото дъно на книжарницата, където се намирах в момента. Така че веднага щом седнах на пода, телефонът ми започна да вибрира в джоба ми. Беше съобщение от една апликация, която бях инсталирала, за да следя колко души са влезли в сайта и колко пъти постовете ми са били споделени във фейсбук и туитър. Едва не изпуснах телефона си, когато видях цифрите. Хенри и Катрин се бяха превърнали в интернет сензация.