Шели Кинг
Всичко започна в книжарничката на Хюго (16)

16
Само възможностите са вечни

Най-накрая трябва да се изправя пред всичките си въпроси.

Маги

Събуждам се и откривам Мая да стои до леглото ми и да ме гледа. Започна да го прави напоследък — задига ключа от дома ми, който държа в офиса долу във „Водното конче“. Вълнуваше се, че ще тръгне на детска градина след две седмици, но също така се въртеше повече около нас, все едно щяхме да изчезнем, докато учеше азбуката. Майка й Ейсли се смее и казва, че е заради всички тези книги за сирачета, които Джейсън й чете.

— Ще се научи — казва тя. — Всички оставаме заедно.

Ставам, а тя ми носи телефона, когато иззвънява. Сядам на леглото си и говоря с Дизи, който пристига днес и ще ме води на обяд. Правим планове да се срещнем в ресторант „Нуево Индиън“ на мястото, където беше „Бдение над Финеган“. Опитва се да ме омае и да ме накара да отида да работя за новия му стартъп и да се занимавам с някакви мобилни телефони, от които не разбирам нищо. Той не изкара и година в „Аполо — книги и музика“. Оказа се, че да преработва нещо, правено преди, не е толкова вълнуващо, колкото новите и блестящи възможности, които го чакаха зад ъгъла. Каквото и да прави новата му фирма, Дизи е СБД, стратег на бъдещи детайли. Това е най-скапаната и измислена позиция, която съм чувала някога, но Дизи е толкова горд с нея, че се преструвам, че и аз се гордея с него. Понякога на човек просто му е достатъчно да вижда хората в живота си щастливи.

Приключвам разговора с Дизи, а Мая вече ме дърпа към стълбите. Казвам й да се облече. Днес ни очаква голям ден. След като отворя книжарницата за сутрешните посетители и оправям тук-там по нещо, двете с Мая ще отидем да й купим нови дрешки и обувки за първия ден в училище. Майка й и Джейсън смятат, че къси панталонки и гуменки на дупки са напълно нормални за големия ден. Боже господи!

Отиваме до помещението на долния етаж, където Джейсън седи на бюро и преглежда продажбите ни от миналия месец. Дългите летни дни ни се отразиха добре, но се надяваме, че по Коледа ще е още по-силен период. Ейсли също е тук. Тя е от хората, които стават рано сутрин. Донесла е топли кифлички и пресен портокалов сок. Работи в органична пекарна и е доста войнствено настроена относно оризовото брашно. Въпреки това я харесвам. Двамата с Джейсън се запознаха миналия Ден на благодарността, няколко месеца след като отворихме новата книжарница. Беше дошла да търси книги за Мая. Двамата се преместиха да живеят заедно в нов апартамент преди около два месеца. Ейсли е на 26, няколко години по-голяма е от Джейсън, но това по някакъв начин го прави да изглежда по-зрял. Планират сватба по Коледа във „Водното конче“. Искам да им кажа, че са много млади, че не се познават от дълго време. Тревожа се малко за тях. Но като се замисля — кой от нас въобще е готов за каквото и да било?

Мая застава на колене на стола до Джейсън. Разказва му, че е сънувала костенурка миналата нощ. Той пък й разказва за мече, живеещо в обърнат чадър, който виси от луната. Ейсли го моли за пореден път да записва тези приказки, които изникват в главата му, и той нахвърля няколко реда в бележник със спирала, който държим до настолния телефон. Мажа си кифличка с масло и чаят ми става готов, а когато сядам, знам, че денят ще е хубав.

Когато двете с Мая отиваме в главната част на книжарницата, Саша вече е пуснала сутрешните посетители и прави кафе в кафенето, така че райският аромат се носи из цялото помещение. Няма прегорели кафени зърна на „Къпа Джо“ във „Водното конче“. Мога дори да го пия черно, но когато пристигаме, Саша вече е приготвила мока „Свирепа наслада“ за мен и пресен сок за Мая. Мая я хваща за ръката, за да й „помогне“ да подредят пресните сладки.

— Без понички — казвам аз. — Тя вече закуси.

И двете ми се нацупват и когато смятат, че не ги гледам, Саша нарочно обръща глава на една страна и Мая бързо пъхва една поничка в устата си.

— Мая — предупреждавам я аз.

— Не е поничка, а дупка — казва тя.

Аз я поглеждам с онзи поглед, който казва, че няма да се вържа на тези приказки и се надявам, че с това ще приключим, защото вече се приготвям за среща в стаята за конференции с персонала. Ще обсъдим новата система за следене на книги, която Дизи написа за нас като страничен проект. Ние сме неговите бета-опитни зайчета. Ако всичко мине добре, ще започне да продава апликацията в App Store. Браво на него. Радвам се, че сделката с него включваше и по-нови компютри за нас.

Все още се придържам към мнението си, че 2800 квадратни метра са прекалено голямо пространство за квартална книжарница. Даваме под наем конферентните стаи, офисите и кабинките на горния етаж на младите надежди на Силициевата долина, които смятат, че са на път да създадат следващия фейсбук на хард драйвърите си. Харесва им да са сред книгите, кафето и сладките повече от всичко друго. Искаме им само толкова, колкото да покрием половината си ипотека. Другата половина покриваме с продажбите от книги. Продажбите може да се увеличават или намаляват, но мечтите за следващото голямо откритие на Силициевата долина никога не умират.

Мая се присъединява към мен при касата, докато преглеждам пощата, която се състои най-вече от сметки. Почти свършвам, когато Мая ме дръпва за ръкава и ми подава някаква пощенска картичка.

— Харесва ми колелото — казва тя.

Вземам картичката. На нея има колело, паркирано насред поле с жълти лалета. И вече знам кой я е изпратил още преди да я обърна.

Минаха два мъчителни месеца, докато дочакам отговор след първото писмо, което му написах. Но когато видях името си на плика под холандските марки, дълго държах картичката и прокарвах пръсти по написаното с химикал върху хартията, хартия, която той беше докосвал. Това беше първото от многото писма, които си изпращахме през последните 10 месеца. Без обещания, без обяснения в любов. Просто писма. Писма, в които разказвахме ежедневието си. Писма, с които се опознавахме. Писма само за нашите очи.

Обръщам картичката с велосипеда, очаквайки да видя още цветни холандски марки, но не виждам нищо в десния ъгъл освен малък правоъгълник, който показва на изпращача къде да залепи марката. Отдолу пише само „Маги“. Картичката не е изпратена по пощата. Отляво пише: „Чакай ме в парк «Пайъниър» под любимото ти дърво утре по обед“. Раджит се е върнал. И аз най-накрая ще се изправя пред всичките си въпроси.

— Какво става? — попита Мая, като взе от ръцете ми картичката.

— Един приятел е в града.

— Дизи?

— Не, друг приятел.

Пъхвам картичката в чантата си между един тефтер и копие на „Моят лош лорд“. Имам цял ден и два часа, които трябва да запълня до срещата ни. Поглеждам през отворената врата, докато „Водното конче“ се изпълва с живот. Ще имам достатъчно работа до утре.

Книжарниците са романтични същества. Съблазняват те с това, което предлагат, и ти разбиват сърцето с проблемите си. Запалените читатели си мечтаят да притежават книжарница. Смятат, че ден, прекаран сред всички тези книги, ще осъществи най-голямата им страст. Те все още не знаят нищо за сортирането на заглавията, които идват, следенето на тези, които излизат, болките в гърба от носенето на книги и подреждането на рафтовете, малкото пари, които носи целият този труд. Всички тези читатели мислят само за сватбата, без да се замислят много-много за самия брак. Книгите са голямо бреме и няма как да се преодолее това.

Притеснявам се за бъдещето си по начина, по който ми е втълпено, че трябва. Пенсиониране, здравни осигуровки, застраховка. Двамата с Джейсън се борим като съсобственици на „Водното конче“. Когато продажбите са добри, празнуваме разточително. Когато времената са трудни, преживяваме на фъстъчено масло и мармалад, така че да можем да плащаме заплатите на дванайсет служители. Всеки ден без изключение се чудя дали не трябваше да приема предложението на Ави, дали сега нямаше да съм на масаж, да пия пиня колада и да решавам кои заглавия трябва да са на витрината и на централно място сред пътеките в „Аполо“. И когато си представя тези неотваряни нови книги, знам, че съм направила правилния избор. Книгите в „Аполо“ са като хора без минало, без истории, които да разкажат. Книгите във „Водното конче“ са минали през много ръце и ще минат през още толкова. Миришат на човешко докосване и на всички възможни преживявания, които идват с него.

Докато денят си минава и светлината намалява, „Водното конче“ се пълни с нарочно мотаещи се хора, които търсят онова, от което все още не знаят, че имат нужда. Хората във „Водното конче“ не просто притежават книги, те се нуждаят от тях, желаят ги, не могат да дишат без тях. Идват, защото са влюбени в самата книжарница, в старите книги и в техните неразказани истории. Идват, защото им харесва да се чудят кои са били притежателите на всички тези книги преди това. Идват, защото хората, чиито пътеки пресичат, са като книгите, които намират — леко износени по ръбовете, чакащи правилния човек да ги отвори и да ги вземе вкъщи.