Александра Маринина
Сибирски тайни (16)

Понеделник

По време на полета от Вербицк до Москва Настя Каменская спа дълбоко, положила глава на рамото на Коротков. Цяла нощ я бяха измъчвали мисли какво ще прави с получената информация, която не струваше и пукната пара, ако не разрушат фермата. Преди трийсет и пет години четирима младежи, изпаднали в едномесечен запой, са убили четирима души. Започнали с Юлия Улянцева, която зарязала Костя Смелков и решила да замине за Москва „да става артистка“. Очевидно са я хванали, когато с куфарчето е отивала към гарата. Семейството й е било напълно сигурно, че момичето е заминало за столицата и там го е ударило през просото. Никой не я е търсил. После са убили още трима, чиито имена са неизвестни. Най-вероятно и тях са избрали хитро: бездомници или проститутки от шосето, сиреч хора, на чието изчезване никой няма да обърне особено внимание. Лидерът на компанията Петя Ворожец е подхвърлил идеята „всички да се обвържат с кръв“, а момчетата са се подвели, главите им изобщо не са работели, затъпели от алкохола. И след много години започнали да убиват онези, които биха могли да доведат до разкриването на тайната, укрепила дългогодишното им приятелство. Само че се разбра, че тайната не ги е обвързала, както им е изглеждало в началото, не ги е обединила, а ги е разделила.

И какво да прави тя с всичко това? Ако не докаже онези, първите убийства, не е възможно да докаже кои са извършителите на сегашните. Да остави всичко, както си е? Да не казва нищо на никого? Ами справедливостта? Идеите на възмездието? Наказанието на виновните, нарушили закона?

До съмване я измъчваха тези мисли и горчивото чувство за безпомощност. Успокои се едва при първите слънчеви лъчи. „Спомни си колко пъти убиец, в чиято виновност си била стопроцентово сигурна, е избягвал отговорността, защото не е имало достатъчно доказателства — каза си. — Това е нормално. Случва се по целия свят. И причината не е, че ти живееш в тотално корумпирана страна. Просто животът е такъв. Не можеш да разкриеш всички престъпления. Не можеш да помогнеш на всички. Не можеш да пожалиш всички. Изобщо твърде малко неща са по силите ти. Приеми това и се смири.“

Без да бърза, тя грижливо събра и опакова багажа си, в осем сутринта събуди Коротков, за последен път закусиха в хотелския ресторант и потеглиха за летището.

Летяха на запад, затова пристигнаха в Москва в почти същия час, в който бяха излетели от Вербицк: дванайсет и десет. Александър Каменски се бе погрижил сестра му и Коротков да минат през ВИП залата и само няколко минути след слизането им от самолета Чистяков силно прегръщаше Настя, а на врата на Коротков увисна пищящата от възторг Анютка, доведена от Ирина.

— Не ми изглеждаш добре — забеляза Льоша, след като огледа жена си. — Бледа си, имаш сенки под очите. Дори май си отслабнала. Защото боледува ли? Или просто си уморена?

— Уморена съм — щастливо се усмихна Настя. — И ти ми липсваше. Много, много.

— Каква си ми лъжкиня! — разсмя се Чистяков.