Александра Маринина
Сибирски тайни (13)

Петък

Тя направи всичко честно и почтено и точно в девет, когато се качваше в колата, звънна на Игор Валеревич.

— Ще се свържа с началника на криминалната полиция и ще наредя да ви дадат в помощ един служител, който се занимава с това дело — каза Баев.

— Неудобно ми е — старателно изигра смущение Настя. — Хората и бездруго са заети, затънали са до гуша в работа, нали разбирам, за делото на еколозите са хвърлени всички сили. А тази работа с мен е една… Неквалифицирана. Просто уточняване на формулировките. Разбирам, че за вас ние сме цивилни лица, не бива да ни допускате близо до делата си, затова безспорно е нужен представител на полицията. Но може би е безсмислено да откъсвате оперативните работници от изпълняването на преките им задачи? Нека вашият заместник по криминалната полиция да ни даде някой по-редови човек, който не е задействан активно.

— За Егоров ли намеквате? Май се познавате с него…

— Е, майор Егоров — това би било идеално. Още повече че той няма нищо общо с темата, не работи по еколозите, сам ми каза. Така че ще имаме един свеж поглед.

— Искате да кажете, че очите на нашите най-добри служители са помътени? — В гласа на полковника отчетливо прозвуча недоволство.

— Никого не искам да обидя, но е напълно възможно. Хората, които се занимават с тези случаи, са си създали твърди убеждения, оформили са си впечатления, на тяхната основа са направени изводи. А на базата на тези изводи се води по-нататъшната работа. Засега обаче няма резултат. Не ви ли се струва, че има смисъл поне да опитате да получите други впечатления?

— И то се знае, тези нови, полезни за работата впечатления ще получите точно вие, бившите служители на московското управление, столичните професионалисти. Ще научите нас, провинциалистите, как трябва да се работи.

Настя не разбра какво повече имаше в гласа на Баев: яд или язвителност. Трябваше бързо да се поправи. Май прекали и изгради целия разговор неправилно.

— Извинете, Игор Валеревич. Аз наистина си вра носа където не ми е работа. Отдавна съм се отдалечила от практиката, а професионалистите са напреднали много. Просто имам задача, и то добре платена, затова трябва да я изпълня както трябва. Не мога да се върна в Москва, без да съм напълно наясно с екологичната обстановка в районите, където моят работодател планира да купува парцели.

— Вашият брат — поправи я полковникът.

По тона му пролича, че е поомекнал.

— Това не е от значение. Той ми плаща за работата и аз съм длъжна честно да заработя тези пари. Повярвайте, по никакъв начин не поставям под съмнение квалификацията на ватите оперативни работници. Но съм кръвно заинтересована възможно най-бързо да получа отговор на въпросите си. Вчера вие бяхте напълно съгласен с мен. Какво се промени днес?

Баев не отговори. Мълчанието се проточи. Настя потрепери, предчувствайки нещо неприятно.

— Толкова ли сте сигурна, че брат ви ще поиска да купи именно парцела край Горното езеро? — неочаквано попита полковникът.

— Вероятността е много голяма. Вчера Пьотър Сергеевич организира среща със собственика на парцела, предварително се разбрахме, че цената ще бъде привлекателна.

Отново настана тишина. После прозвуча кратък решителен отговор:

— Добре, нека бъде Егоров. Ще наредя.

Нещо я притесни в думите на Баев, при това усещането беше до болка познато. Нещо подобно тя вече бе изпитвала, и то именно във връзка с началника на управлението. Но не успя да се потопи в асоциации и да измъкне на бял свят първопричината на неприятното чувство, защото Коротков помоли шофьора Володя да спре колата пред един магазин под предлог „да купи бутилка вода и сухарчета“. С жест, предлагащ на Настя да тръгне с него, Юрий с бързи крачки влезе през вратата на малкия супермаркет.

— Какво, получи ли си го? — попита той, докато шареше с поглед по рафтовете за сухарчета от предпочитаната марка. — За какво ти е Егоров? Той се занимава с издирване на любовника на Милюкова, нека си работи по това, не го откъсвай. И двамата с теб ще се справим.

— Юра, ами че това са девет души! Как си го представяш? Ако извадим късмет, някои ще са си вкъщи, но други — на работа, трябва да ги търсим, трети пък просто се мотаят някъде. Командировки, болници… Трима ще свършим работата много по-бързо, падат ни се по трима свидетели на всеки. А ако с нас има страничен човек, когото не познаваме и му нямаме доверие, ще трябва да ходим всички вкупом. Нали той няма да се съгласи да обикаля в двойка с някого от нас, а третия да пусне сам. Той ще трябва лично да присъства при всеки наш разговор с хората. Представи си колко време ще загубим така. А Егоров е наш човек, проверен, ще се разделим и за половин ден ще приключим. Витя ще има още половин свободен ден, за да свърши някоя от своите задачи, без да се отчита за това. Уж е бил през цялото време с нас.

— Ами… — Коротков замислено се почеса по носа. — И ти си права общо взето. Да видим с каква скорост се движат нарежданията в тяхната вербицка полиция.

Оказа се, че нарежданията се движат бързо. Настя още избираше шоколад, чудеше се с бадеми или с лешници да предпочете, когато се обади Егоров.

— Какво си намислила? — мрачно попита той. — Спуснаха ми нареждане от началника на криминалния да пътувам с вас и повторно да разпитваме някакви свидетели.

Когато чу в какво се състои задачата, Виктор неопределено изхъмка и поиска да му пратят с есемес имената и адресите на хората, с които трябва да се видят. Върнаха се в колата, огледаха картата на Вербицк и бързо си разпределиха адресите според териториалната близост. Настя пое онази част от града, в която живееше Нина Ляшенко — единствената свидетелка, чието име беше споменато в откритото интернет пространство.

— От мен да мине, нали си дама, ще ти отстъпя Володя — каза Коротков. — Аз ще взема друга кола. Ще се срещнем в хотела.

* * *

Днес можеха да не пазят в тайна срещата си с Егоров, понеже цялото ръководство бе в течение. Настя се върна първа, обади се на Юра и на Виктор, установи, че разполага с час и половина, докато се върнат и те, и реши да се заеме с нещо полезно. Нейде дълбоко в съзнанието й се бе мярнала една смътна догадка, но за нейното потвърждение или опровержение трябваше да дочака сведенията за резултатите от разговорите с другите свидетели. А и най-важното — да получи анкетите с отговорите и да направи пълен анализ на всичко. Засега можеше да почете, да провери появилите се съображения.

Четенето вървеше бавно. Настя бързо прочиташе един абзац, после затваряше очи и се опитваше мислено да формулира същината му в кратка форма. После отново го прочиташе бавно и внимателно, за да провери себе си: правилно ли е схванала въпросната същина.

Когато пристигна Егоров, очите й вече сълзяха — толкова напрегнато бе вниквала във всяка дума при повторното прочитане. За сметка на това нещата се бяха изяснили до някъде.

Виктор изглеждаше много зле.

— Да не си болен? — съчувствено попита Настя.

— Въздържам се — изхъмка той. — Когато удариш едно, душата не те боли толкова, поне за малко. А трезвен ли си, боли постоянно. Лъжат всички мъдреци, времето нищичко не лекува. Е, какво ново при теб?

— А при теб?

— Добре — кимна майорът, — ще почакаме третия. С трима винаги е по-лесно, по-весело е. Защото после, като дойде Юрка, пак ще трябва да повтаряме. Засега ще поседя, ще си почина.

Той се тръшна на дивана, повъртя се, после събу обувките и се изтегна, намести главата си на единия подлакътник, а краката — на противоположния. Настя отработи още един абзац, помисли малко, написа в бележника си дълга фраза, сетне се обърна и погледна Егоров. Спи ли? Или просто лежи със затворени очи?

— Витя — тихо го повика тя.

— Какво искаш? — отвърна той, без да отваря очи.

— Чуй една фраза.

— Защо?

— Ами просто я чуй. После ще ти обясня.

— Давай.

Тя зачете на глас бавно и отчетливо:

— Като човек, който много се грижи за здравето си и разбира необходимостта на човешкото тяло от разходки на чист въздух, аз общо взето обичам да се разхождам навън, но от друга страна, като човек разумен и разбиращ, че всичко трябва да се съобразява с обстоятелствата (които — уви! — в нашия живот често са непредсказуеми), вземам под внимание, че може и да настина или — не дай си боже! — да пипна грип, затова при днешните студове (а аз съм сигурен, че днешните „минус двайсет“, та дори и „минус двайсет и пет“ не са пределът, че ще стане и „минус двайсет и седем“, и „минус двайсет и осем“) трябва добре да се погрижа за облеклото си, защото при „минус двайсет и осем“ трябва да облека и няколко пуловера, и специално пухено яке на баклавички, и да обуя валенки.

— И каква е тая глупост? — вяло попита Егоров, все така със затворени очи.

— Преразкажи ми с две думи за какво иде реч.

— Става дума, че при минус двайсет и осем някакъв тип обува валенки. Проверяваш интелекта ми, така ли?

— Не, Витя — позасмя се тя. — Себе си проверявам. Всъщност смисълът на тази фраза е прост и кратък: „Обичам да се разхождам, но ме е страх да не се разболея, затова при студове се обличам с дебели дрехи“.

Егоров поотвори едното си око и смени позата си, обърна се на хълбок.

— И какво? Вместо всичките тези приказки, не може ли да го каже ясно и кратко?

— Ами именно затова, Витя, за да напише уж истината, но от цялата тази истина да заостри вниманието ти само върху градусите и валенките. В действителност нито „минус двайсет и осем“, нито „валенките“ са фактическа истина. Те са само предположение, че ако свие толкова силен студ, човек може би ще трябва да обуе валенки. Ако и може би, разбираш ли? А ти го възприе като доказан факт, като даденост. Има такова правило: колкото повече думи има в едно изречение, толкова повече съзнанието затъва в него. Фразата е толкова сложна, многокомпонентна и претоварена, че от нея ти усвои само две позиции: „минус двайсет и осем“ и „валенки“. А това, че човекът обича да се разхожда, че се страхува да не се разболее, че смята себе си за разумен и разбран, предвидлив и предпазлив, че очаква студът да се засили, тоест всичко, което действително е истина — всичко това съзнанието ти го пропусна, то мина покрай ушите ти. За да бъде един текст разбираем, изреченията трябва да бъдат сложни, но с минимална структура: две, максимум три прости изречения в състава на едно сложно. Например, „когато е много студено, аз обувам валенки, защото ме е страх да не настина“. Разбираш ли?

— Разбирам де, да не съм тъп. И защо е всичко това?

— Когато се върне Юрка, ще ви обясня — обеща Настя. — Просто исках да проверя себе си. Понеже нещо изведнъж ми се бе привидяло, а в действителност всичко е съвсем друго.

Егоров отново притвори очи, а Настя отработи още един абзац. За да се увери в догадките си, намери в интернет други публикации по проблемите на екологията, чиито автори бяха сериозни учени и уважавани публицисти. Да, в тези текстове всичко беше различно. Не както в писанията из сайтовете на Вербицк. Съществува понятието frame — условната рамка, в която се побира значението на думата и в която тази дума се възприема. Ако в текст на екологична тема се използват словосъчетания като „с оглед на дълговременните последствия“ или „за бъдещите поколения“, човекът, който го чете, ще разглежда проблема именно така: като глобален, чието решаване е важно за неговия бъдещ живот и за благополучието на потомците му. Ако пък тези или подобни конструкции не се използват, а вместо тях се употребяват думите „днес“ и „сега“, вниманието на читателя или слушателя ще се съсредоточи върху днешния ден и сегашните неблагополучия.

Точно този вариант ясно се очертава в текстовете, посветени на убийствата на еколозите и тяхната работа в лабораторията. Какво е това? Неумение на авторите правилно да поднесат проблема? Случайност? Или преднамерено действие, което в теорията на невролингвистичното програмиране се нарича „рефрейминг на контекста и съдържанието“?

Тя отвори таблицата, която сама си бе съставила, докато отработваше текстовете. След всяко дълго, тежко и невъзможно за възприемане изречение бе изписано кратко, просто и лесно за осмисляне. И в това по-ясно изречение отново звучаха думите и изразите, които в предишната фраза изглеждаха само като възможност, вероятност, предположение или догадка. Елементарна технология за запечатване в съзнанието на недоказан факт като вече установен. И при това — нито дума лъжа. Майсторство от висока класа!

Но защо е било нужно това? На кого? С какви цели се е правело?

Настя Каменская вече бе абсолютно наясно какво й предстои да чуе от Егоров и Коротков, знаеше и какви ще се окажат резултатите от анализа на анкетите.

— Витя — отново тихо повика тя полицая.

— Какво? — глухо се обади Виктор.

— А ти намери ли любовника на Милюкова? Онзи, с червената кола? Или някакъв друг?

— Търся. Демонстрирам активност. Знаеш ли, московчанке, дори съм благодарен, че днес ме дръпнахте за друга работа. Поне се поотпуснах и си починах малко, защото инак постоянно съм под напрежение. Вадик Хохлов се вие над мен като ястреб, поглед наляво, поглед надясно — все едно ще бягам. Трябва да внимавам за всяка дума. И за всяко мигване. Той здравата е обвързан с това дело. Ами че аз днес под вашето прикритие успях да проверя още едно нещо.

Егоров се надигна, стъпи на пода, седна, потърка с длани умореното си лице. Изглеждаше изтощен и някак опустошен. Човек, на когото всичко е дошло до гуша и вече нищо не го интересува.

— Онези писма със заканите, които намерихме в бюрото на Милюкова…

— Да, спомням си. И какво за тях?

— Криминалистите казаха, че по тях няма нейни пръстови отпечатъци.

— А на кого?

— Ами на никого. Освен на колегата, който ги извади от чекмеджето при обиска. По-точно, там е пълно с някакви неясни следи, но както се казва, негодни за идентифициране.

— А кой ги извади от чекмеджето?

— Отгатни от три пъти — мрачно се позасмя майорът.

Значи, капитан Хохлов. Това много прилича на…

— Но как? — изненадано попита Настя. — Нали и ти си бил там, и следователят, и до вратата са стояли поемните лица. Нима никой не е забелязал?

— Е, именно това проверих днес. Нашият Вадик е безкрайно чевръст, отишъл в телевизията, представил се на портиера, попитал къде е кабинетът на Милюкова, отворил го е с шперц и е сложил там писмата. После е затворил вратата и е отишъл в стаята на редакторите, уж че едва сега влиза в сградата. Дори невинно е попитал на висок глас кой държи ключовете от кабинета. Престорил се е също, че не знае къде е този кабинет. И в наше присъствие пак той отключи вратата, тоест застрахова се стабилно никой да не забележи, че бравата трудно поддава, ако е повредил нещо с шперца. Портиерът добре е запомнил Вадик и всичките му въпроси. Други хора пък са го видели пред кабинета на Милюкова, преди да отиде в стаята на редакторите.

— Излиза, че със знанието на началника на управлението на вътрешните работи се засуква двойна комбинация: скрива се истинският убиец, а същевременно стрелите се насочват към Горчевски и се набират точки за Смелков в предизборната битка?

— Излиза, че е точно така — въздъхна Егоров. — И в тази комбинация на мен са отредили най-мръсната роля: да намеря нещастник, на когото да се припише вината. Ако не намеря — аз ще бъда този нещастник. Знаеш ли, московчанке, сега за мен вече не е толкова важно да науча кой там е убил пустата Милюкова. За мен важното е да оцелея в тази игра. Между другото, за игрите: излиза, че нашето куфарче пак е безстопанствено. Загребелни е избягал. Явно никак не са му харесали въпросите на нашата следователка Донникова. Е, тя е упорито момиче, пипа здраво, иска да направи кариера, затова се старае с всички сили. Върши всичко според правилата. Така че ще чакаме да се появи някой друг, който ще продължи нелепата игра и ще предяви правата си над куфарчето.

Той сведе очи и затананика напевно с леко дрезгав глас:

Стоеше си тъй куфарчето мое…

Стоеше си,

така си то стоеше…

Зад стената тропна врата: беше се върнал Коротков.

— Юра, тук сме! — извика Настя.

Егоров трепна, престана да напява и отвори очи.

— Защо крещиш като заклана бе! Тъкмо бях започнал да се потапям в нирвана…

— Е, прощавай — позасмя се тя. — Няма вече. Да вървим в стаята на Юрка, а тук ще отворя прозореца, трябва да се проветри, с теб изпълнихме стаята с тютюнев дим.

Виктор неохотно се надигна и в стаята на Коротков начаса зае абсолютно същата поза, но вече на неговия диван. Размяната на впечатления не отне много време, защото те всъщност бяха абсолютно еднакви: всички разпитани свидетели потвърждаваха това, което бяха казали и на оперативните работници, и на следователите за работата на потърпевшите в тайнствената лаборатория. Но това бяха показания, както се казва, втора ръка. Някой бе разказал всичко това на свидетелите. Някой. Но не самите потърпевши. Едни свидетели изобщо не можеха да си спомнят откъде знаят това, други се сещаха, че са слушали за лабораторията от чужди, непознати хора. Нито един от тях не се съмняваше, че информацията им е вярна.

Единствено изключение се оказа Нина Ляшенко, която с очите си бе прочела писмо, адресирано до убит еколог, и го бе занесла в полицията. Писмото било прието по всички правила и приобщено към делото, а Ляшенко и съпругът й, който също прочел писмото, били разпитани от следовател.

— Писмо до убит еколог — бавно повтори Егоров. — А от къде на къде всички са решили, че той е бил еколог?

— Подозирам, че и тук имаме същата история като с лабораторията — отговори Коротков. — Аска, ти нали чете материалите от интернет, там посочено ли е къде и като какви са работили убитите?

Тя отрицателно завъртя глава.

— В статиите не се говори нищо конкретно, а в блоговете и в социалните мрежи е казано недвусмислено: занимавали се с екология или на официална длъжност, или неофициално. Само че всичко това, момчета, е фикция от край до край. Седнал е един умен човек и е написал двайсетина материала. Част от тях пуснал лично в различни сайтове, друга част срещу пари поместил като написани от местни журналисти, които е трябвало да подпишат текстовете със своите имена. Най-важното условие е било да не променят нито дума в тях. После се е снабдил с трийсетина неофициални ай-пи адреса, от които е водел блоговете и е общувал с народа в социалните мрежи, осигурил е на популярни градски сайтове необходимия брой линкове, така че хората да намират тези блогове и да ги четат. И е подхванал активна дискусия. Същият умен човек е организирал хора, които да се мотаят близо до местожителството на убитите. Те са заговаряли техните съседи и ненатрапчиво са им втълпявали информацията за лабораторията и че потърпевшите се интересували от екология. Обаче обърнете внимание: информацията, че потърпевшите са се занимавали с екологични проблеми, нито веднъж не се е появявала още в първия момент. Тя винаги е изплувала по-късно. В първия случай — цяла година след смъртта на човека, в последния — няколко дни след нея. Но никога веднага. Съшито с бели конци. По-нататък всичко е продължило от само себе си, механизмът е бил включен. Информацията е започнала да се разпространява и да се сдобива с подробности — като всеки слух. И вербицките журналисти, които са се хванали на тази въдица, са започнали вече сами да пишат статии, без да проверяват каквото и да било. Това е като умело задействана верижна реакция.

— И полицията се е вързала, така ли? — учудено проточи Егоров. — Нима е толкова лесно да омотаеш главите на цял град? Никога няма да повярвам.

— Това не е лесно, Витя — отговори Настя. — Доста трудно е. И за целта трябва да бъдеш много добър специалист. Но кой е казал, че човекът, който е измислил и организирал всичко това, е бил аматьор? Той е пресметнал всичко много точно: достатъчно е да накараш да повярват и да се разтревожат един-двама души от ръководството на управлението на вътрешните работи или на прокуратурата — те ще се разтичат и ще дават нареждания на подчинените си „да се провери и разкрие“. Макар че тези подчинени едва ли четат статиите, още по-малко пък разните блогове и чатове в мрежата. Ала те са получили команда и я изпълняват. Защото началството си знае работата, информацията на началството е проверена. Та това също е ефект на рефрейминга: щом висшестоящият ръководител е казал, че фактът е налице, и всички наоколо са се разтичали като луди да го разнищват, на теб и през ум няма да ти мине, че в действителност такъв факт не съществува. Твоето възприятие е поставено в рамчицата: „факт е имало, трябва да се намерят подробности“. И в мислите си ти вече не излизаш извън рамчицата.

— А ти пък внимавай с думите — недоволно измърмори Егоров. — Не всички тук са грамотни като теб, московчанке.

— Извинявай — виновно се усмихна Настя. — Това е специален термин. Означава промяна на размерите на рамката, в чието поле се възприема информацията. Може да се направи по-широка, а може и по-тясна, за целта си има начини. А нашият хипотетичен специалист прекрасно владее тези способи.

— Добрият спец обаче струва скъпо — обади се Коротков. — Трябва да се платят много пари. Цялата тая история с еколозите е във вреда на днешния кмет. Извод: на спеца плаща Горчевски. Това е ясно. На мен не ми е ясно друго: откъде този митичен гениален специалист е взел реалните трупове? Ако това беше игра на Баев, работата е проста, той разполага с цялата информация за неразкрити убийства в града, може да вземе всяко и да представи потърпевшите като еколози. Само че полковникът е близък приятел на Смелков, от избора за кмет зависи дали той ще остане на поста си. Излиза, Витя, че някой от вашата кантора е давал информация на този спец.

— Интересно защо ли не съм изненадан особено… — промърмори Егоров. — Прав си, някой снася информация. Та аз си спомням каква дандания се вдигна, когато вестникът писа за Нина Ляшенко и за писмото до нейния съсед. Баев чете страхотно конско на началника на криминалния, той пък съответно — на началниците на отдели. После и всички ние си изпатихме. Крещя се страховито!

— И този някой има достъп едновременно и до старите материали, и до дежурната част — добави Настя.

— Мама му стара! — изруга майорът. — Мигар ще излезе Ксюха? Тя работи в архива. Ксюха Демченко. А Серьога Демченко от дежурната част й е братовчед. Тъкмо той я уреди на работа при нас преди пет-шест години. Все не можела да се омъжи, а много искала, та помолила братовчед си да й намери работа някъде, където мъжете са повече от жените.

— И какво, успя ли? — ехидно се поинтересува Коротков. — Намери ли си мъж тази Ксюха?

— Ами. Седи си в архива. Характерчето й е… Вярно, напоследък…

— Напоследък взе да изглежда по-добре и да се облича по-хубаво, така ли, Витюня? — подзе Коротков. — Ами да. Така и трябва да бъде. Нали не е помагала безплатно на онзи гениален спец, не го е правила за тоя, дето духа. Ако й свети окото, значи — любов, а свети ли диамант — значи, пари. Какво свети на вашата Ксюша? Очите или нови накити?

— И все пак не ми се вярва — упорито продума Виктор. — Прекалено неправдоподобно ми звучи.

Юрий направи равнодушна физиономия и сви рамене.

— Ами не вярвай, щом не ти се ще. Ето виж: Ксюша иска да се омъжи. Тя с удоволствие се запознава с приятен ерген. Той й замотава главата с някакви лъжливи истории, а може да й казва и чистата истина, ние не знаем това. Можем да предполагаме само едно: чрез Ксюша този приятен във всяко отношение мъж получава достъп до предадените в архива спрени дела. Тоест до неразкритите. А също и до делата за самоубийство. Дали сам е преглеждал и избирал подходящи, или е възложил това на Ксюша — това не е най-важното. Във вашия град стават достатъчно убийства, за да дава броят на неразкритите възможност за избор. Той е избирал такива, по които информацията за потърпевшия е много малко или изобщо я няма. Човекът никъде не е работил официално, бил е необщителен, затворен, с никого не се е сближавал, почти нищо не се знае за него. Ако няма роднини или пък има, но са в друг град, също е много добре. Колкото по-малко е официално потвърдената информация, толкова по-лесно е да се пусне слух, че човекът негласно се е занимавал с екология в някаква никому неизвестна лаборатория. Самотен, затворен, безработен — това с висока степен на вероятност е самоубийство, а не убийство. Аска, там имало ли е самоубийства?

— Имало е — потвърди Настя. — Едно със сигурност. Има заключение на съдебномедицинската експертиза. Било е поставено под съмнение, но тъй като трупът е бил кремиран, не са успели да направят втора проверка. Вземаш всички материали за самоубийствата, от тях избираш онези, при които е невъзможно да се направи ексхумация, после отделяш онези, които могат да се нагласят за ролята на жертви на убийство. Работа за два часа.

— А какво друго имаше там?

— Жена, която не е тукашна, живяла в хостел — типично убийство с цел грабеж. А последният, до когото е било адресирано онова прословуто писмо, е бил прегазен от кола, най-вероятно е било обикновено пътнотранспортно произшествие, при което шофьорът е избягал. Колко му е да прегледаш всички ПТП с последвала смърт и неустановен виновник през последната година и да избереш подходящ по характеристики потърпевш.

— Ами първият? — не се предаваше Егоров. — Първият е бил пенсионер, женен, и при него определено не е самоубийство или катастрофа.

— Значи, просто е неразкрито убийство — отговори Коротков. — Да не би да са малко такива? Аз днес разговарях с вдовицата, тъкмо тя е казала на следователя, че мъжът й се интересувал от екологични проблеми, ходел в някаква лаборатория и през последните дни преди смъртта си бил много въодушевен. Зададох й простия въпрос: защо не е казала това на следователя тогава, когато са убили мъжа й? Защо тези показания са се появили едва година по-късно? И знаеш ли какво ми отговори тя, Витюня?

— Досещам се — мрачно продума Виктор. — Съвсем наскоро научила това.

— Именно. Мъжът й наистина периодично изчезвал някъде и не казвал къде, а жената била сигурна, че си има любовница, с която се среща тайно. Ужасно ревнувала! А когато някой й споменал, че покойният се интересувал от екологични проблеми, това никак не я изненадало, защото по образование той бил инженер-химик. Нещо повече, доверили й, че мъжът й сам разказвал за работата си в лаборатория и че там стигнали до някакви много важни изводи. Можете да си представите колко се зарадвала, клетата! Значи, съпругът й не й е изневерявал и неговите тайни забежки от къщи и въодушевлението му са били свързани не с любовна, а с екологична история! Толкова й се е искало това да е така, че повярвала веднага и безпрекословно. И е споделяла тази информация вече като достоверна, известна й от самия й съпруг. Тук всичко е просто, Витя. Важното е да оказваш постоянен психологически натиск и да не оставяш човека да надигне глава, за да огледа бойното поле. На пресата и в интернет не са дали нито едно име на свидетел, така че на никого, на нито един журналист или просто любопитстващ субект, да не хрумне да си поговори с тях още веднъж и да разбере, че те знаят някои неща само по нечии думи. Целият списък на свидетелите се намира само у следователя, който ги е разпитал по веднъж и повече няма да ги закача, всички разбират това. Споменали са Нина Ляшенко само защото тя е видяла писмото с очите си. И това е част от спектакъла: написваш писмо, изчакваш да се получи, на него да има всички печати, както му е редът, вадиш го от пощенската кутия и го пускаш в кутията в съседния блок, за да осигуриш разгласяването… Нужен е бил факт, веществено доказателство. И полицията го е получила. А същевременно и обществеността. Невъзможно е да се опровергае наличието на писмото, затова дори е много уместно да назовеш и името на свидетелката — нека всички, които пожелаят, да я попитат лично.

В стаята надвисна тягостно мълчание. Коротков разглеждаше тавана, отметнал глава на облегалката на фотьойла. Егоров пък обратно — беше се втренчил в орнаментите на килима под краката си. Настя прелистваше бележника, в който бе записвала разказаното от разпитаните свидетели.

Да, специалистът, нает вероятно от Горчевски, наистина излезе много печен. Той е знаел точно къде, как и каква информация да подхвърли, така че цялото внимание да се съсредоточи върху търсене на лабораторията. Така че на никого и през ум да не мине да провери повторно сведенията за заниманията и интересите на убитите. Така че тези сведения да изглеждат очевидни, достоверно установени, които не се нуждаят от каквато и да било допълнителна проверка. Така че в крайна сметка всичко да се свежда до наличие на екологични проблеми в северния район и до резултати, получени в някаква лаборатория. И така че кметът Смелков да бъде обвиняван в прикриване на проблеми и в неоправдана пасивност при търсенето на тази лаборатория.

Която всъщност не съществува. Или все пак тя съществува?

Достраша я. При Настя се върна страхът, който не бе изпитвала отдавна, откак се бе пенсионирала. Страхът, че греши и че тази грешка може да има катастрофални последствия и да струва твърде скъпо.

Нищо де, могат да опитат да проверят някои неща от изказаните хипотези. Например ай-пи адреса, от който са се водели блоговете и кореспонденцията в социалните мрежи. Тя ще извърши сама техническата работа, останалото — Егоров, ако пожелае. Какво друго може да се предприеме? Могат да опитат да открият този уникален специалист. Това е много по-трудно от проверката на адреса, но по принцип е реално. Ако се знае името му, може да се разработва Ксюша Демченко от архива. При един грамотен подход тя ще си каже всичко сама, хем с подробности.

И утре сутринта Генадий Лаевич ще й даде попълнените и обработени анкети с отговорите на гражданите на Вербицк. Отначало, естествено, ще се извърши пресмятането на рейтинга на Константин Кирилович Смелков, за това ще отиде цялата нощ. А после ще дойде ред да се провери съмнителната теория, която тя, Анастасия Каменская, представи вчера на началника на управлението.

Най-вероятно утре ще стане окончателно ясно, че в северния район, около фермата, не съществува никакво екологично неблагополучие. И те ще могат с чиста съвест да се върнат в Москва и да докладват на брат й, че са избрали парцел за почивната база.

Да заминат и да оставят сибирския град Вербицк да се гърчи под ударите, които си нанасят двама хвърлили се в битка лидери: Смелков, който се опитва да припише на Горчевски поръчково убийство, и Горчевски, който настройва населението против кмета.

Както е известно, когато атовете се ритат, теглят магаретата.

Настя погледна часовника: минаваше осем. Можеше да тръгва. Тя стана и пое към стаята си.

— Момчета, вие тук размишлявайте за световните съдбини, а аз ще прескоча до едно място.

— Ще се бавиш ли? — сепна се Коротков. — Да те чакаме ли? Или можем да живеем по собствен график? Да не отиваш на любовна среща?

— Абе какви ги приказваш! — прихна тя. — Каква ти любовна среща? Я се опомни!

— Защо тогава тръгваш сама, а не вземаш никого от нас? Какви са тия тайни? — мнително попита Юра.

— Никакви тайни няма, ей на, тук да пукна! — искрено се закле Настя. — Просто и двамата сте толкова уморени, жал ми е за вас. Поседете тук, починете си, може би не е зле да пийнете по чашка за отпускане на нервите. А аз ще се справя и сама.

По лицето на Егоров се изписаха мъчителни колебания. Но му бяха достатъчни няколко секунди, за да ги преодолее.

— Аз ще дойда с теб — каза решително и стана от дивана. — Иначе, не дай си боже, ще вземеш да ме придумаш и да се изкуша. А сега хич не бива да се поддавам, може да се изтърва. Моментът е прекалено отговорен.

Стана и Коротков, сложи ръка на рамото на Виктор.

— Стига, Витюня, Аска само така си приказва, за пийването де. Остани, аз няма да те изкушавам. Ако искаш, нощувай при мен, ето тук, на диванчето, удобно е. Защото вкъщи сам сигурно ще ти е по-трудно да се удържиш. Извинявай, че аз така… по болното място. Но знам какво говоря. И съм наясно какво ти е. Сега от това — дали ще се изтървеш, или не — зависи целият ти по-нататъшен живот.

Егоров внимателно отмести ръката на Юра от рамото си и тъжно се усмихна.

— Ще ида все пак. Ще се поразтуша. Когато правиш нещо, е по-лесно. А за пренощуването ще се върна, благодаря, че предложи. Имаш ли нещо против, московчанке? Май ще излезе, че съм ти се натрапил? Може би си правиш някакви свои планове и аз ще ти попреча?

Настя се усмихна.

— Витя, аз съм омъжена жена, какви ги говориш? Не мога да имам неприлични помисли. Да тръгваме.

С шофьора Володя се бе разбрала той да се прибере вкъщи за вечеря и след осем да я чака пред хотела.

— Да беше го освободила — мърмореше Виктор, докато слизаха с асансьора. — Нали аз съм с колата, защо тормозиш момчето?

— А ти сигурен ли си, че му плащат само от службата? — възрази Настя. — Лично аз не съм. Във вашия славен град бързо си изработих лошия навик да не вярвам на никого и да подозирам всички. Виж, целият персонал на хотела ни наглежда — това е като две и две четири. Какви основания имам да смятам, че не са вербували и Володя? В колата ние обсъждаме само каквото е позволено. И с всички сили се стараем да се преструваме, че нямаме какво да крием от шофьора. Максимална откритост. Ако го освободя и тръгна с теб, ще започнат всякакви догадки, а това на нас харесва ли ни? Нека види, че сме заедно, нека знае и за какво сме тръгнали и при кого отиваме.

Щом излязоха от асансьора на първия етаж, Егоров спря и задържа Настя за ръката.

— Тогава ми кажи за какво сме тръгнали и при кого отиваме. Щом ще е тъй, нали трябва да поддържам разговора.

— Отиваме при един роднина на нашия шофьор, при негов вуйчо. Той е животновъд, цял живот е работил във фермата. И ние с теб — в рамките на поставената ни задача да търсим лабораторията, искаме да го поразпитаме за тази ферма. Как се спазват там санитарните норми, какво гориво се ползва, как се утилизират изпражненията, какво е замърсяването на отпадните води… Ей такива нещица. Освен това искаме да попитаме Леонид Иванович дали външни хора не са се интересували от работата на фермата. Навъртали ли са се непознати, не се ли е опитвал някой да проникне на територията. Всичко строго по екологичната тематика.

— Аха — кимна майорът. — А всъщност?

— Ние наистина отиваме при стария животновъд, вуйчото на Володя. Само че екологичната обстановка не ни интересува. Интересуват ни професор Тарасевич и вдовицата на убития ветеринарен лекар Чураков. Добре би било днес да успеем да си поговорим и с нея. Хайде, Витя!

Настя отново понечи да поеме към изхода, но Егоров здраво я стисна за рамото.

— Първо ми обясни какво целиш — настоя той. — Не съм ти някой хлапак, та да ме използваш като покорен слуга.

„Та кой те използва бе! — едва не се сопна тя. — Аз нали мислех да отида сама, ти сам пожела да ми правиш компания.“ Ала предвидливо се овладя: не беше нито времето, нито мястото да си изясняват отношенията.

— Искам да разбера какво общо може да е имало между професор Тарасевич и кроткия луд Голиков. Фактът, че двамата по едно и също време са излежавали присъди в едно учреждение, не ми говори нищо. По същото време там са лежали много хора. А Тарасевич е посещавал само него. Или не само него? Не знаем това. Професорът е общувал предимно с Чураков. Чураков е убит. Професорът се е споминал. И Голиков не е между живите. Кого да попитаме? Остава само съпругата, тоест вдовицата на ветеринаря, с която може би мъжът й е споделял някакви сведения за професора. Тази вдовица е нашата последна надежда. Витя, Милюкова е била убита, защото е научила нещо от старата Федюнина. Ние с теб вече изяснихме, че Федюнина не е казала почти нищо ново в сравнение с известното преди това. Изключението са пиянските запои на младежите преди казармата, любовната връзка на Смелков с някакво момиче Юля и Дмитрий Голиков.

— Аз нямам за задача да разкрия убийството на Милюкова — реагира ядосано Виктор. — Мен са ме натоварили да намеря виновник. Какъвто и да е. Да не съм идиот, та да си подлагам гърбината на Вадик Хохлов. Та той е все едно самият Баев. А ти искаш да ми докараш неприятности ли?

— Обратното. — Настя внимателно освободи ръката си от силните пръсти на Егоров. — Искам да те предпазя. Ти трябва да знаеш кой и защо я е убил в действителност, та случайно да не го настъпиш по мазола. Защото, ако го настъпиш, без да щеш — тогава със сигурност край с теб. Ама хайде де, Витя! Времето си тече!

Той тежко въздъхна и укорително поклати глава.

— Ох, московчанке, кой дявол те прати при мен, кой…

* * *

Шофьорът Володя се качи заедно с тях у роднината си, предаде някакви армагани от съпругата си и веднага получи нареждане от вуйчо си да върви в кухнята и да обели и опържи картофки.

— Моята хубавица хукна у роднини на село, трябвало да помогне за зеленчуковата градина, така че аз съм сам, ергенувам — поясни животновъдът. — Само Вовка почти всеки ден ми носи по нещо — ту пирожки, ту кюфтета, ту буркан чорба. Щото не ме бива в кухнята, мога само да си нарежа хляб и салам.

Домакинът беше в прекрасно настроение, чиято причина се разбра много бързо: вчера и днес във фермата идвал самият кмет. Вярно, за кратко, но това е разбираемо — ръководител на града е, зает човек. Обикалял, гледал, задавал въпроси. И то такива, че веднага си личало: човекът и хабер си няма от животновъдство. Каквато и дума да изречеш — облещва се, сиреч, за пръв път я чува. А като го завели във фуражния цех и във ветеринарния пункт, целият се затресъл и пребледнял, че нали там воняло… Не, работниците във фермата, естествено, много уважавали кмета, но пак им било смешно! Чуло се, че скоро щяла да дойде и телевизията, щели да снимат как градоначалникът посещава фермата.

Цялата тази ситуация много бе развеселила опитния животновъд и той току се връщаше към нея в разговора. Пускаше шегички по адрес на Смелков, който страшно се учудил, когато му обяснявали как точно животновъдите научават, че конкретна самка е готова за покриване. А за самците дубльори трябвало да му обясняват три пъти — не вярвал и толкоз. Да се пръснеш от смях!

Надеждите й за Леонид Иванович не се оправдаха, за професор Тарасевич той не знаеше повече от това, което бе разказал първия път. Вярно, спомни си много подробности за характера на Аркадий Игнатевич, за навиците му, за любимите му лафчета, но за връзката на професора с Дмитрий Голиков не успяха да си изяснят нищо повече.

— Та какво да си приказва той с мен? — нареждаше Леонид Иванович. — Кой съм аз и кой е той? Не, то се знае, Игнатич си говореше с всички работници, нали ние наблюдаваме животните, а той искаше по всяко време да е в течение кое се е разболяло, как върви оплождането, как покриват самците, коя норка има лош апетит… Такива работи. При бонитировката пак с нас се съветваше. Но за себе си не говореше. И да е ходел някъде през почивните си дни, не ни е казвал.

— А може ли да е споделял с Чураков? — попита Настя.

— Разбира се. Ако някой изобщо знаеше нещо, това беше Илюша. Той му беше като роден син. Всичко знаеше за Игнатич. Знаеше и тайните му около храненето на животните. Затова го и убиха нашия Илюша. Перовските, от тамошната ферма, го бастисаха. Нали ви говорих за това още онзи път, само че ти тогава дойде с друг мъж, един плещест такъв. Всичко помня аз! Умът ми си е още на място.

Леонид Иванович лукаво примижа и се закани с пръст.

— А вие познавате ли жената на Чураков?

— Танюша ли? Та как иначе! Когато убиха Илюша, всички отидохме на погребението и на помена, после се събрахме на четиресетините, защото деветините се наложи да пропуснем — не бяха намерили Илюша веднага. А и дълго не върнаха тялото, правеха някакви експертизи, така че го погребаха, когато девет дена отдавна бяха минали. Щото ние сме много, дето работим във фермата, и всички искаха да се сбогуват с него и да го поменат, а работата ни е на смени, няма как да дойдат накуп по едно и също време. Тъй че всички помени ги организираха на три пъти и все при нас, в стола, в административната сграда. Танюшка не можеше сама да се справи, и без това беше смазана от мъка, че и тези две малки деца… Така че ние постоянно бяхме край нея. В нашата ферма много обичахме Илюша, добър доктор беше, обичаше животните, разбираше ги, чувстваше ги.

— Значи, знаете и телефончето й? — попита Егоров.

— Разбира се, знам го. И адреса. Тя живее тук наблизо, през две сгради.

Ето че им провървя! Ама нали все в нещо трябваше да им провърви…

Леонид Иванович с удоволствие се съгласи да помогне и да се обади на Татяна Чуракова. Да нахълтат без предупреждение почти в десет часа вечерта у вдовица с две малки деца — все едно да провалят работата.

— Като излезете оттук — надясно, ще стигнете до магазина за канцеларски материали, подминавате го и влизате в първия вход, разбрахте ли? — строго напъти той Настя и Егоров. — На третия етаж, трийсет и втори апартамент. Вовка! — кресна с неочаквано силен глас.

След няколко секунди в стаята надникна зачервеният племенник с престилка и с нож в ръката.

— Какво, вуйчо Льоня?

— Изпържиха ли се?

— Не, току-що ги сложих.

— Бавен си, ей — недоволно издума Леонид Иванович. — Аз мислех да почерпим гостите с пържени картофки, ама…

— Ами дълго ги белих — взе да се оправдава Володя, — ножовете ти са тъпи. Докато ги наточа… Какво, да не тръгваме вече?

— Ти остани — побърза да го успокои Егоров. — Ние ще се отбием на още едно място, тук наблизо, ще зададем един-два въпроса. Щом свършиш с пърженето, хапни си спокойно и слез, изчакай ни в колата. По-рано от час няма да ни потрябваш.

— Аха — кимна Володя и се върна в кухнята.

Навън ръмеше, наложи се да извадят от чантата чадър и Егоров галантно го понесе.

— Храбро момиче си, московчанке — подсмихна се Виктор и я изгледа леко въпросително. — В колата будалкаше шофьора за екологията, ама представи си, че той попита вуйчо си за какво сме говорили, от какво сме се интересували. Не те ли е страх?

— Ще попита — съгласи се Настя. — И Леонид Иванович ще му каже, че е ставало дума за екологията. Ти пак не си слушал внимателно.

— Ама ти… — понечи да се възмути Егоров, но Настя го прекъсна със смях:

— Витя, нали цяла вечер ти пълних главата с рамките. На вятъра ли отидоха приказките ми? В твоята глава се е създала рамката „връзката между професора и Голиков“, в нея вкарваш цялата информация, а каквото не се побере, минава покрай ушите ти. А в главата на Леонид Иванович има друга рамка, онази, която ние с Коротков очертахме миналия път: може ли фермата да представлява екологична опасност. При разговора аз на няколко пъти засягах леко тази тема и сега той е искрено уверен, че сега сме дошли със същия интерес като първия път.

— Ама ти не каза нищо на екологична тема!

— Казах, само че не си забелязал. Не се е побрало в рамката и е минало покрай ушите ти.

— Леле, каква си била, московчанке! Кой те научи на такива фокуси? Нима чичо Назар?

— Не — позасмя се тя, — намериха се добри хора…

— Ами ако твоят Володя е чул всичко от кухнята?

— Не е чул. Проверих. Мислиш, че случайно помолих за разрешение да си налея чаша вода? Ако от кухнята се чуваше разговорът в стаята, щях да помоля Володя да прескочи до хотела и да ми донесе нещо, което съм забравила. Витя, нали знаеш на колко години съм и какъв стаж имам в криминален отдел. Вярно, правя грешки като всички хора и дори по-често, отколкото ми се иска, но не се издънвам в такива неща. Ето го магазина за канцеларски материали, насам сме. — Тя ускори крачка по посока на входа, който им трябваше.

Татяна Чуракова, вдовицата на загиналия ветеринарен лекар, се оказа приятна жена на около трийсет и седем години с изобилие от рано побелели коси. В жилището се разнасяше невъобразима глъчка, от едната страна ехтеше глас от анимационен филм, от другата се надвикваха участници в популярно токшоу, а в антрето, на прага на една от стаите, бурно се препираха момиченце на около шест и момче, по-голямо с около три години. Доколкото успя да схване Настя, момиченцето искаше да гледа филм за някаква Алиса и настояваше момчето да извади от видеото диска с „Шрек“. То обаче нямаше намерение да отстъпва и разпалено, като повишаваше тон и сграбчваше сестра си за якичката на роклята, доказваше, че „Алиса“ е момичешка глупотевина и ако искаш да бъдеш умен, трябва да гледаш филми за големи. По всичко личеше, че тази шумотевица изобщо не притеснява майка им. Но когато влязоха гостите, строго скастри децата, нареди им да спрат да се карат, да изключат телевизора в кухнята и да намалят звука на „Шрек“. Момиченцето обидено изду устни и аха-аха да заплаче.

— Мамо, кажи му да махне тоя „Шрек“ и да ми пусне за Алиса. Хайде, кажи му — хленчеше тя и дърпаше Татяна за края на тениската.

— Пусни й „Алиса“ за… — Чуракова погледна часовника. — … за петнайсет минути. После ще я сложиш да спи и можеш да си догледаш филма. Край, Миша, ти си вече голямо момче, вземи сестра си и не ми пречи, нали виждаш — хората са дошли по работа.

Момиченцето моментално забрави, че се канеше да зареве, и с жадно любопитство се вторачи в гостите.

— А къде е вашето кученце? — строго попита то. — От какво е болно?

— Зайче, върви гледай своя филм, няма никакво кученце и от нищо не е болно — с усмивка отговори Татяна.

Децата, които доскоро бяха враждували, се хванаха за ръце и дружно, с подскоци побягнаха в посоката, откъдето долиташе познатата музика от „Шрек“.

— Извинете, ще трябва да ви поканя в кухнята — каза Татяна. — Имаме само две стаи, в едната дъщеря ми ще си ляга, а в другата синът ми гледа филм. Само че там не съм разтребила, не успях след вечерята, ето, започнах да гладя…

— Вие ни извинете, че ви обезпокоихме в такъв късен час — отговори Егоров меко, както Настя не бе очаквала от него.

На въпросите за покойния й съпруг Татяна отговаряше на драго сърце и подробно, а за приятелството му със стария професор се изказа с огромно уважение.

— Илюша много израсна професионално, когато започна да работи с Аркадий Игнатевич. Повярвайте ми, аз мога да съдя за това, защото също съм ветеринарен лекар. Само че след смъртта на Илюша се наложи да напусна ветеринарната лечебница, сега приемам вкъщи — и парите са повече, и децата си наглеждам.

Ето откъде, значи, е дошъл въпросът на момиченцето за болното кученце!

— Всъщност ние се и запознахме, когато учехме във Ветеринарната академия — продължи Татяна. — По-точно, тогава тя още беше институт, после го прекръстиха на академия, нали е модерно. Аркадий Игнатевич учеше Илюша да разсъждава различно, да гледа на нещата по-широко. Колко идеи осъществиха заедно! Колко експерименти проведоха! Именно Аркадий Игнатевич подтикна Иля да стане задочен аспирант в академията, да събира материали и да готви кандидатска дисертация. Необикновен човек беше! Илюша много тъгува, когато Тарасевич си отиде… Дори искаше в негова памет да издейства да нарекат някоя нова улица в града ни „Окайомов“. Пишеше писма до общината… Но не постигна нищо. Не успя.

— „Окайомов“ ли? — изумено попита Настя. — Защо „Окайомов“? Кой е той?

Татяна преглътна бликващите сълзи, тръсна глава.

— Афанасий Окайомов е бил местна легенда. Прочут ловец, познавач на лова. Родил се е в края на деветнайсети век. По цял Сибир не е имал равен — толкова добре е познавал навиците на животните! Когато през двайсетте години хората се опитали да отглеждат самури в клетки, никой не успял. Всяко животно така или иначе се поддавало на отглеждане в клетка, а самурът — не и не. Слагат в клетките самци, те покриват, но самките не забременяват, не дават потомство. Тогава Окайомов отишъл в Москва и зачакал да го приеме най-висшето началство, за да обясни защо нищо не излиза от отглеждането на самури в клетки. Изслушал го някакъв дребен чиновник, присмял му се и го изгонил. На всичко отгоре го заплашил, че ще го вкара в лудница, ако упоритият сибиряк не престане да дърдори своите глупости. Окайомов обаче продължил да тропа на какви ли не врати — никой не искал да го чуе. Това, което говорел, им изглеждало небивалица и религиозна митология. А тогава нали знаете как са гледали на религията — като опиум за народа и тям подобни. В края на краищата го арестували за разпространяване на вредни идеи. Измислили някакъв член от наказателния кодекс, за да го махнат от очите си. И той изкарал по лагери годините до войната, после бил в наказателен батальон, върнал се като герой, орденоносец, без ръка и без крак. А след още десет-петнайсет години учените най-сетне схванали какво се опитвал да каже преди трийсет години Окайомов. Аркадий Игнатевич много държеше на доброто име на Афанасий Окайомов, искаше всички да знаят за него и да не го забравят. В своята книга посвети на тази история цяла глава.

— И каква е била онази тънкост? — полюбопитства Настя. — Защо не са успявали да отглеждат самури?

— При всички животни с ценна кожа периодът на чифтосването е от февруари до началото на март, а периодът на раждане — от края на април до май. И самките на самурите раждат по същото време, затова всички смятали, че при тях всичко е като при другите. А Окайомов знаел, че периодът на чифтосването при самурите е лете, през юли-август. Това е единственият вид животно с ценна кожа, който има осеммесечна латентна бременност. Яйцеклетката се опложда и заспива за осем месеца, после се събужда и за трийсет-трийсет и пет дни се развива нормална бременност. Щом учените си изяснили това, отглеждането на самури в клетка потръгнало. Кожата на руския самур се прославила по целия свят. А за нашия Афанасий всички забравили.

Значи, Леонид Иванович не е сбъркал, когато разказа, че професор Тарасевич е написал книга по история на животновъдството за ценни кожи. Ето, и Чуракова го потвърждава…

— Кажете, Татяна, каква е съдбата на научното наследство на Аркадий Игнатевич? Може би той е оставил нещо на съпруга ви? Резултати от наблюдения, от експерименти, теоретични статии.

— Разбира се, той завеща всичко на Илюша — кимна жената. — А Илюша даде всички книжа на Зоя Григоревна, директорката на фермата. Когато Аркадий Игнатевич почина, взеха нов главен зоотехник и Илюша искаше всички разработки на Тарасевич да се запазят и използват. Новият зоотехник, разбира се, не беше учен като Тарасевич, сам не измисли нищо, но прилагаше всички идеи на предишния зоотехник. Във всеки случай, Илюша казваше така.

— Значи, ако някой е искал да получи тайните методи на Тарасевич за хранене на животните, е трябвало да се обърне към фермата, към директорката или към главния зоотехник? — уточни Егоров.

— Точно така. Именно това казах на човека, който събираше материал за книгата си.

Ново двайсет! Още един човек и още една книга! И защо убийството на ветеринарния лекар постоянно води към професор Тарасевич, който е починал много години преди това? Изглежда, трябва да престанат да обясняват всичко със случайности. Нещо множко взеха да стават вече. Както се казва, това, което се случва веднъж, може никога повече да не се повтори, но това, което се повтаря, непременно ще се случи и трети, и четвърти път.

— Догодина ще се навършат сто години от рождението на професор Тарасевич — поясни Чуракова. — И по този случай искали да издадат книга, в нея да влязат и спомени за него, и най-известните му статии, и откъси от монографии. Такъв един фундаментален труд. Около четири месеца след смъртта на Илюша при мен дойде един приятен младеж и попита дали у нас не са останали някакви книжа на Тарасевич. И дали съпругът ми не си е водил дневници, в които да е записвал впечатленията си от професора и от общата им работа. Илюша никога не е водил дневници. Разказах на този човек онова, което бях чувала от мъжа си. Всъщност не знаех нищо особено. Е, споделих и личните си впечатления, понеже се познавах с професора. А и когато се случеше Илюша да остане у Тарасевич, им носех някаква топла храна, защото инак така щяха да стоят до сутринта на хляб и кефир.

Татяна се усмихна на спомена си. Усмихна се тъжно и светло.

Така било, значи…

— Татяна, вашият съпруг споменавал ли е някога във връзка с Тарасевич името Дмитрий Голиков? — отново попита Егоров.

Настя разбра, че на Виктор най-сетне му е станало интересно. Изглежда, беше стигнал до същите изводи, до които и тя. Изводи странни и неутешителни.

— Имате предвид ученика на Аркадий Игнатевич ли?

Егоров се задави, а Настя този път успя да реагира по-бързо.

— Да, ученика му. Говорил ли е професорът за него? Или може би вашият съпруг?

— Не — поклати глава Чуракова. — Никога не бях чувала за него, докато онзи младеж не ми разказа.

— И какво ви разказа той?

— Ами всъщност нищо. И той се поинтересува дали Тарасевич или Илюша са споменавали името на Голиков, а аз попитах кой е той. Младежът ми отговори, че Голиков бил един от любимите ученици на Аркадий Игнатевич и че би било добре да го намерят, защото той можел да разкаже много интересни неща за професора. Но аз нямаше как да му помогна, Илюша никога не е споменавал за някакъв Голиков, професорът също.

— Ами книгата? — настойчиво попита Егоров, който вече се бе посъвзел. — Книгата по история на животновъдството за ценни кожи, която е пишел професорът? Запазен ли е ръкописът? У вас ли е?

Татяна отново отрицателно завъртя глава. Този път по лицето й се мярна израз на учудване или пък объркване.

— Илюша никога не е имал нищо такова. С него заедно преглеждахме книжата, които му бе предал професорът, когато вече бе разбрал, че няма да го бъде. Аркадий Игнатевич му казал точно това: прегледайте ги, подредете ги и ги предайте на зоотехника, който дойде на моето място. Разбира се, до смъртта му не сме пипали нищо — както Илюша донесе от професора тази купчина дебели папки, те така си и лежаха. А след погребението ги разгледахме, подредихме ги по теми, хронологично, купихме нови папки, надписахме ги. Илюша предаде всичко това на Зоя Григоревна.

— Напълно ли сте сигурна, че директорката на фермата е предала тези материали на новия главен зоотехник?

— Абсолютно — твърдо отговори Чуракова. — Познавам го, идвал е у нас два-три пъти на рождените дни на Илюша. Беше много благодарен и каза, че е почерпил доста полезни и нови неща от тези книжа. Пък и по работата на фермата личи, че нивото не пада. Защото фуражите стават все по-лоши от година на година — дават все по-малко пари, и ако не се използваха разработките на Тарасевич, цялото поголовие отдавна щеше да е измряло. А ето че след смъртта на Аркадий Игнатевич минаха девет години, а фермата живее и процъфтява.

— Значи, в папките не е имало нищо, освен научна документация по въпросите на храненето? Никакви материали по история на животновъдството за ценни кожи?

— Никакви — потвърди вдовицата на ветеринаря.

— Но защо? — озадачено попита Настя. — Щом професорът е работел по книгата, защо не е дал материалите на съпруга ви?

— За какво да му ги дава? — недоумяващо я изгледа Татяна. — Материалите по храненето — да, даде ги, за да попаднат при когото трябва и да бъдат от полза. А книгата не е била дописана, каква файда от нея? Да моли някого да завърши труда му? Никой не би се наел, това на никого не е притрябвало, на никого не е интересно. Пък е и трудоемко. Аркадий Игнатевич се радваше на превъзходна памет до последно, както се казва, възрастта не беше пречка за него. И всичко, което знаеше за кожухарското дело и за отглеждането на животни с ценни кожи в Русия, той пазеше в главата си. А знаеше извънредно много, този отрасъл, кожухарското дело и животновъдството в клетки имат много богата история, Тарасевич беше чел хиляди книги, статии, архивни материали още когато бе живял в Москва. Пазеше всичко в паметта си и на отделни листове, на които нахвърляше някакви бележки, които само той си разбираше, и въз основа на знанията си пишеше книгата. Кой, освен самия него би могъл да я завърши? Никой — отговори си тя сама.

— А онзи младеж, който искал да пише книга за Тарасевич, каза ли името си? Представи ли се някак? — продължи да следва своята линия Егоров.

— Да, каза го, ала аз не обърнах внимание, не ми беше до това. От Института по животновъдство и ценни кожи беше човекът, това го запомних добре.

„Да бе, оттам бил — потиснато си помисли Настя. — Сигурно затова, когато позвъних в института, никой дори не си спомни, че идущата година професорът щеше да навърши сто години. Ако там се подготвяше такава книга, непременно щяха да го споменат.“

— И последен въпрос. — Настя стана от стола. — Как мислите, къде може да се намират ръкописите на Тарасевич по историята?

— Това не знам — огорчено призна Чуракова. — И през ум не ми е минавало да се поинтересувам. И Илюша не помисли за това. Нали беше лекар, ветеринар, за него беше важно животните да са здрави и да се размножават добре, той не се интересуваше много от историята. Понякога само ми преразказваше по нещо много занимателно от това, което му е говорил Аркадий Игнатевич. Ето например за Афанасий Окайомов и за меките дрипи съм запомнила.

— Това пък какво е? — заинтересуваха се в един глас Настя и Егоров.

— Така в средновековна Русия са наричали ценните кожи. Интересно, нали? Колкото до ръкописа, опитайте да поговорите с новия собственик на мястото, където беше къщата на Тарасевич. Оказа се, че професорът няма наследници, парцелът бе признат за безстопанствен и продаден на търг. Тогава го купи някакъв бизнесмен средна ръка. Събори къщата на Аркадий Игнатевич и си вдигна нови палати. Ама то и каква ли къща беше… Съборетина!

— Ще ни дадете ли адреса? — с надежда попита Егоров.

— Разбира се. „Хабаровская“, номер осем. Съвсем в покрайнините е.

— Знам — кимна Виктор. — Ще го намеря.

Те вече стояха в антрето, когато Татяна плахо попита:

— Всичко, за което питахте… Ще помогне ли да откриете хората, които убиха Илюша?

— Ще помогне — твърдо обеща Егоров.

Настя се изненада от тази негова увереност. Тя самата не би дала никакви гаранции.

По стълбището слизаха в пълно мълчание. Майорът заговори чак на улицата:

— За какво ще си бъбрим в колата? Щом смяташ, че твоят шофьор е в играта, трябва да разменим по някоя приказка, та да не се усъмни. Вече със сигурност знае при кого сме били.

— Ще си поговорим за Перовската ферма и за техния интерес към тайните на професора.

— Смяташ ли, че младежът, който е идвал при Чуракова, е бил от онази ферма?

— Сигурна съм, че не е бил — отговори Настя. — А и ти си сигурен в това. Ето защо ще се престорим, че е бил.

— Да, така ще трябва — въздъхна Егоров. — Слушай, московчанке, натресохме се ние с теб в нещо… Само не знам ти ли мен въвлече, или аз теб.

Настя сви рамене.

— Има ли значение кой кого е въвлякъл? Важен е резултатът.

— Да де, да — съгласи се майорът и замислено добави: — Резултатът обаче е неприятен. Излиза, че кроткият луд Голиков, насилник и убиец с десетокласно образование, е бил любимият ученик на известния учен професор Тарасевич! Чудни са делата ти, Господи! Колко умело лъжат хората, а?

Колата си стоеше там, пред дома на Леонид Иванович. В купето светеше, а Володя с молив в ръка запалено решаваше судоку.

— Как мина? Останахте ли доволни от посещението? — попита той с нескрито любопитство.

— Горе-долу — изпъшка Егоров и се настани на седалката. — Слушай, Володя, какво се говори из града за Перовската ферма? Май се носеше една мълва, че искали да купят основното стадо на нашето стопанство?

Володя с удоволствие се впусна в разсъждения, основани предимно върху публикации в местните вестници, които четял постоянно, докато чакал пътниците си. А и подочувал какво си приказвали. Настя не научи нищо ново от думите му, но пък за десетте минути, докато пътуваха, шофьорът си създаде твърдото убеждение, че именно този въпрос интересува нея и Егоров.

В хотела, минавайки покрай рецепцията, Настя така изгледа дежурното момиче, че то тутакси се отказа да издекламира заученото: „След двайсет и три часа е забранено да се водят гости!“.

Когато влезе в стаята си, Настя намери вратата, водеща към Коротков, широко отворена. Лаптопа го нямаше на бюрото, затова пък от съседната стая долитаха веселите гласове на самия Коротков, жена му — Ирина, и внучката Анютка. Момиченцето се задавяше от възторг, докато разказваше на дядо си каква нова онлайн игра научило днес. Лицето на Егоров за миг се разкриви от непоносима болка, която той се постара веднага да скрие.

— Слушай, московчанке, ти имаш ли деца? — тихо попита той.

Настя отрицателно завъртя глава.

— Нямам.

— И аз нямам — тихо и горчиво промълви той. — Вече нямам. И няма да имам. Сестра ми, по-голямата, все ми повтаря, че какви толкова ми били годините, можело пак да се оженя и да народим хлапета. То да се оженя може, тъй де… Само че какви ти деца ще имам при тоя мой начин на живот? Изроди. Ако не бях пил през всичките тия години, можеше и да се уреди нещо… Е, както и да е. Приказвам си само. Гледам, Юрка има млада жена, съвсем малка дъщеричка. А нали и той е бил оперативен работник, здраво е обръщал чашките. Ама нищо, рискувал е.

„Сестра му, по-голямата, казала… Сестра му… Май и кметът Смелков е от многодетно семейство, значи, трябва да има братя и сестри. Ами да, и самият Егоров спомена това веднъж, когато преразказваше съдържанието на материалите, събрани за телевизионното предаване и намерени при убитата Милюкова, и старата Федюнина. Може да се помисли в тази посока“ — бързо се мярна в главата на Настя.

— Това е внучката му — меко обясни тя. — И Юрка има неприятности, синът му и снахата се наливат като казаци, чрез съда получи попечителство върху момиченцето.

— Значи, няма деца от младата си жена? Защо така?

— Ами Ирка е вършила глупости на младини, затова… А туй за нея е болезнено, тя много искаше деца, когато се омъжи за Коротков. Така че и при тях не всичко е по мед и масло… Всеки с грижите си.

На вратата се появи Коротков, хванал с две ръце лаптопа.

— Сега ще ти покажа стаята на леля Настя — говореше той с ласкав „дядовски“ глас. — Ето, и тя тъкмо се е прибрала. Кажи „добър вечер“ на леля Настя!

И обърна екрана така, че камерата да хване Настя.

— Здравей! — весело каза тя. — Как си, Анютка? Справяте ли се добре с Ира без дядо?

— Здравей! — Далеч в Москва малката Анютка й помаха с ръка. — Как е гърленцето ти? Не те ли боли вече? Оздравя ли? Беше толкова смешна, когато не можеше да говориш!

— Изобщо не ме боли.

— А кой е този чичко? — попита детето. — Твоят любовник ли?

— Аня! — строго подвикна Коротков, но не се сдържа и избухна в смях. — Къде си научила такива думи? Нали с Ира не ти разрешаваме да гледаш филми за възрастни?

— Ира учи роли, а аз слушам — гордо съобщи Анютка. — Мъжът на леля Настя е чичо Льоша, знам. А този не е чичо Льоша.

Егоров се окашля.

— Анюта, аз съм полицай. С дядо ти и леля Настя работим заедно — каза той леко притеснено.

— Ааа — проточи момиченцето и веднага превключи на друга тема. — Деде, а ти кога ще се прибереш? Защото Ира скоро ще замине, а аз ще остана с Лидия Алексеевна, ама тя постоянно ме кара да чета, да броя и да уча английски думи.

— Скоро, Анютка, обещавам… Ще поработим тук още малко, ще си довършим всичко и ще се върнем.

— Кога? — не мирясваше внучката.

На екрана се появи лицето на Ирина.

— Анютка, не тормози дядо си, той е на работа. Привет, Настюша. Здравейте — усмихна се тя на Егоров.

— Здрасти — промърмори Виктор и се отдръпна встрани.

Настя го погледна крадешком. Стори й се, че очите му са пълни със сълзи. Направи знак на Коротков да приключва със семейната сцена. Юра разбиращо кимна и се прибра в своята стая заедно с лаптопа й.

— Моята по-малка дъщеря беше същата, когато… Е, тогава — промълви Егоров, без да поглежда Настя. — Сега щеше да е голяма. А жената на Юрка е красива. Позната физиономия.

— Тя е актриса, често играе във филми. Вероятно си я виждал по телевизията.

— Ами да, да… Какво, ще си лягаш ли?

— Аз ли? — смая се Настя. — Какви ги говориш, какъв ти сън! Имаме работа до гуша. Трябва бързо да свършим максимално възможното и да си обираме крушите, докато сме читави. Няма цял век да стоим във Вербицк, я. Извадихме голям късмет, че в Москва е с три часа по-рано, още можем да зададем разни въпроси.

— Дай и на мен някаква работа — неочаквано помоли Виктор. — Защото на душата ми е нещо… Тежко, непоносимо. Не бива да пия, та поне да се поразтуша.

— Готово — усмихна се тя. — Имаш ли човек с достъп до база данни, готов да не си легне още някое време? Само че трябва да е сигурен, такъв, на когото вярваш, че няма да те издъни.

— От моя отдел — никой. Чакай, сега ще попитам кой е днес в дежурната група.

Той се обади някъде и след минути с доволен вид каза:

— Има един, хем много ми е задължен. И тъкмо днес е дежурен.

— Разбери се с него. Да ми даде адреса на пощата си и да седи пред компютъра, аз ще му прехвърлям информация, а той да търси и да ми изпраща отговорите на пощата.

— Ами аз какво ще правя? — недоволно се навъси Егоров.

— Ще четеш и анализираш неговите отговори. И ще му задаваш допълнителни въпроси. Ето ти моя айпад, ето ти страницата с пощата ми, щом дойде нещо от твоя човек — действаш. Обади му се, разберете се. Обещай му пари, ако трябва. Ние ще платим.

— Да не откачи, а? — възмути се майорът. — Какви ти пари? Той ми е задължен, да си го отработва. Не бой се, московчанке, няма да ни предаде. Ами Юрка какви ще ги върши? Или ще го пуснеш да спи?

— Ха, как ли пък не! — тросна се Настя. — Той ще осъществява общото ръководство.

— Добре. Ама обясни с две думи: какво правим ние с теб?

— Ние, Витя, търсим отговор на въпроса: защо при наличието на голям химкомбинат в града проблемът с екологичното неблагополучие се приписва на горката ферма? Нали, ако околната среда е замърсена, химкомбинатът трябва да стане център на скандала. Обаче никой не го закача. Нахвърлили са се върху фермата за норки, от която няма никаква вреда.

— Е, че то е ясно. — Виктор учудено я изгледа, удивен от наивността й. — Собственик на комбината е Ворожец, кой ще го закача него? Кой ще посмее? Нали е приятел на кмета.

— Знам това. Но фермата по някакви сантиментални причини е много скъпа на вашия кмет. Той иска да я запази. Настоява магистралата да мине от южната страна и да не засегне фермата. Излиза, че онзи, който е подхванал бъркотиите с екологията, се страхува от Ворожец, приятеля на кмета, но не се бои от самия кмет. Какъв е нашият извод тогава?

Егоров я гледа дълго, после бавно кимна.

— Изводът е, че този човек не е местен, няма никакъв бизнес във Вербицк и не му е нужна благословията на кмета. Трябва му обаче благосклонността на Ворожец. И очевидно Горчевски няма нищо общо тук… Или обратното, Горчевски е в сговор с Ворожец. Тоест човекът, който е забъркал всичко това, е от криминална или полукриминална структура…

— И в която Ворожец още има силни позиции и авторитет — завърши Настя. — Ето защо първото, което ще направя сега, е да се обадя в Москва и да помоля да ми пратят информация за Пьотър Сергеевич и целия му житейски път. А твоят човек да провери какво има за него във вашите местни база данни.

— Ох, то нашите бази… — Егоров безнадеждно махна с ръка. — Водят се едва от две хиляди и шеста година, когато ни осигуриха компютри. Преди това всичко беше на хартия.

— Спокойно — утеши го Настя, — щом са от и шеста година, значи, е за цели осем. Като нищо може да изскочи нещо интересно. Сега нататък: твоят човек трябва да ми намери координати на роднини на Смелков. На всички, които успее да открие, не само на родителите, ако още са живи, съпругите и дъщерите. Братя, сестри, племенници и племеннички, чичовци, вуйчовци и лели. За предпочитане са тези, които живеят в други градове, не във Вербицк. И последно: аз ще опитам да поровя и да науча кои са тези активни блогъри, които толкова успешно са заблудили цял град. А твоят човек ще трябва да ми помогне в това. Е, и ти с него, естествено.

Най-сетне в стаята дойде доволният Коротков с лаптопа.

— Военен съвет ли провеждате? — оживено се поинтересува той. Явно беше в чудесно настроение.

— Нещо такова — отговори Настя. — Присъединявай се. Сега ще ти разкажем маса нови и интересни неща. Само че Витя първо ще се обади до едно място… А ти не бездействай, позвъни в Москва.

— На кого? Защо? — слиса се Коротков.

— На когото искаш. На Житената питка, на Заточни, на Лесников, на рогатия — избирай сам. Спешно ни е нужна цялата достъпна информация за Пьотър Сергеевич. Ти се обади, аз после ще ти обясня всичко.

— А изобщо смятате ли да си лягате тази нощ? — скептично попита Юрий. — Минава дванайсет. Аска, ти нали говореше, че утре сутринта ще ти докарат анкетите и ще ги обработваш. Ще ти трябва свежа глава.

— Нищо — позасмя се тя. — Ще се справя някак.