Габриел Гарсия Маркес
Спомен за моите тъжни проститутки (4)

4.

В началото на новата година бяхме започнали да се опознаваме, сякаш живеехме заедно и будни, тъй като бях открил един предпазлив тембър на гласа, който тя чуваше, без да се събужда, и ми отвръщаше с естествения език на тялото. Настроенията проличаваха в начина й на спане. От изтощена и дива, каквато беше в началото, започна да се изпълва с вътрешен покой, който разхубавяваше лицето й и обогатяваше съня й. Разказвах й живота си, четях й на ухото черновите на неделните ми бележки, в които, без да го казвам, беше тя и само тя.

По онова време оставих на възглавницата й чифт обици с изумруди, които бяха на майка ми. Беше си ги сложила на следващата среща, но не й отиваха. После й занесох други, които подхождаха повече на тена й. Обясних й: Първите, които ти донесох, не ти стояха добре заради твоя тип лице и прическата ти. Тези ще ти подхождат повече. Не носеше никакви на следващите две срещи, но на третата си бе сложила посочените от мен. Така започнах да разбирам, че не изпълнява заповедите ми, а просто изчаква случая да ми угоди. В онези дни се почувствах дотолкова привикнал към този тип домашен начин на живот, че престанах да спя гол, а си занесох пижамите от китайска коприна, които се бях отказал да използвам, защото нямах за кого да ги събличам.

Започнах да й чета „Малкият принц“ от Сент-Екзюпери, френски автор, от когото целият свят се възхищава повече, отколкото самите французи. Беше първата книга, която дотолкова я заинтригува, без да я събуди, че трябваше да ида два поредни дни, за да я довърша. Продължихме с „Приказки“ на Перо, „Свещената история“, „Хиляда и една нощ“ в една обезвредена версия за деца и от различията между книгите разбрах, че според интереса й към четивото сънят й е с различна степен на дълбочина. Когато усещах, че е стигнала дъното, загасвах лампата и спях притиснат в нея, докато пропееха петлите.

Чувствах се толкова щастлив, че я целувах по клепачите, много лекичко, и една нощ се случи и сякаш небето просветля: усмихна се за пръв път. По-късно без никаква причина се завъртя в леглото, обърна ми гръб и каза ядосано: Исабел накара охлювите да плачат. Във възторг от илюзията за диалог, я запитах със същия тон: Чии бяха? Не отговори. В гласа й се долавяше някаква плебейска нотка, сякаш не беше неин, а на чужд човек, когото носеше вътре в себе си. Тогава от душата ми изчезна всяка сянка на съмнение: предпочитах я заспала.

Единственият ми проблем беше котаракът. Не се хранеше, беше унил и от два дни не вдигаше глава, свит в обичайното си кътче, а когато понечих да го сложа в сламената му кошница, за да може Дамиана да го отнесе при ветеринаря, ми посегна с лапа като ранено зверче. Тя едва успя да го хване и го отнесе ритащ в ютено чувалче. Не след дълго ми се обади от развъдника и ми каза, че нищо друго не можело да се направи, освен да го умъртвят, но се нуждаели от моето разпореждане. Защо? Защото вече е много стар, каза Дамиана. Помислих си с яд, че и мен могат да изгорят жив в пещ за котки. Почувствах се безпомощен между два огъня: не бях успял да обикна котарака, но не ми даваше сърце да наредя да го умъртвят само защото е стар. Къде в упътването го пишеше това?

Случката толкова ме потресе, че написах неделната си бележка със заглавие, присвоено от Неруда^[1]: „Котаракът малък салонен тигър ли е?“ Бележката постави началото на поредната кампания, която отново раздели читателите на „за“ и „против“ котките. След пет дни преобладаваше тезата, че може и да е законно да се умъртвява котка в полза на общественото здраве, но не и защото е стара.

След смъртта на майка ми не можех да спя от ужас да не би някой да ме докосне в съня ми. Една нощ я усетих, но гласът й ми възвърна спокойствието: Figlio miopoveretto.^[2] Усетих го отново едно ранно утро в стаята на Делгадина и се разтреперих от наслада, защото си помислих, че тя ме е докоснала. Но не, беше Роса Кабаркас в мрака. Облечи се и ела с мен, ми каза, имам сериозен проблем.

Така се оказа, при това по-сериозен, отколкото можех да си представя. Бяха намушкали с нож в първата стая в пристройката един от важните клиенти на дома. Убиецът бе избягал. Огромният труп, гол, но с обувки, блед като сварено на пара пиле, лежеше в прогизналото от кръв легло. Веднага го разпознах: беше Х.М.Б., голям банкер, известен със своята внушителна осанка, приветливост и хубави дрехи, но най-вече с целомъдрието на домашното си огнище. На шията имаше две морави като устни рани и дълбок разрез на корема, който още кървеше. Вкочаняването не бе започнало. Повече от раните ме впечатли презервативът, очевидно неизползван, надянат на спаружения от смъртта член.

Роса Кабаркас не знаеше с кого е бил, защото и той имаше привилегията да влиза през градинската порта. Не се отхвърляше подозрението партньор да му е бил мъж. Собственичката искаше от мен единствено да й помогна да облече трупа. Държеше се толкова спокойно, че ме разтревожи мисълта дали смъртта за нея не е обичайно кухненско занимание. Няма по-трудно нещо от това да се облече мъртвец, й казах. Правила съм го и преди, с Божията помощ, възрази тя. Лесно е, ако някой го поддържа. Обърнах й внимание: Представяш ли си как някой ще повярва в накълцан с нож труп, облечен в безупречен костюм като английски джентълмен?

Разтреперих се при мисълта за Делгадина. Най-добре ще е ти да я прибереш, ми каза Роса Кабаркас. По-добре да умра, й възразих с вледенена слюнка. Тя го забеляза и не успя да скрие презрението си: Ти трепериш! Заради нея, казах, макар че беше истина само наполовина. Кажи й да си върви, преди да е дошъл някой. Добре, каза тя, въпреки че на теб като на журналист нищо няма да ти направят. И на теб също, отбелязах с известна злоба. Ти си единственият либерал, който командва в това правителство.

Градът, високо ценен заради миролюбивата си природа и свойствената си сигурност, всяка година се сблъскваше със злощастието на едно скандално и жестоко убийство. Но не и последното. Официалната новина с крещящи заглавия и почти никакви подробности гласеше, че младият банкер по неразбираеми причини е бил нападнат и наръган до смърт на шосето за Прадомар. Нямал врагове. В комюникето на властите като предполагаеми убийци се посочваха преселници от вътрешността на страната, които бяха предизвикали вълна от криминални престъпления, чужди на гражданския дух на местното население. Още през първите часове бяха задържани над петдесет души.

Възмутен отидох при редактора по съдебните въпроси, типичен журналист от двайсетте години, който носеше шапка със зелена целулоидна козирка и ластици на ръкавите и си въобразяваше, че умее да предвижда събитията. Той обаче разполагаше само с откъслечни сведения за престъплението и аз ги допълних доколкото това беше благоразумно. Така на четири ръце написахме пет страници за материал на осем колони за първа страница, приписан на вечния призрак на източниците, заслужаващи пълното ни доверие. Но на нашия цензор Гадняра в девет не му трепна ръката да наложи официалната версия, че нападението е дело на либерални бандити. Облекчих съвестта си с начумерено скръбно изражение по време на най-циничното и многолюдно погребение на века.

Когато онази нощ се прибрах вкъщи, позвъних на Роса Кабаркас, за да разбера какво е станало с Делгадина, но четири дни телефонът й мълча. На петия ден отидох в къщата със стиснати зъби. Вратите бяха запечатани, но не от полицията, а от санитарната инспекция. Никой от съседите не знаеше нищо за нищо. Без следа от Делгадина се посветих на ожесточено и понякога нелепо търсене, което ме оставяше без дъх. По цели дни наблюдавах младите велосипедистки от стъпалата на един прашен парк, в който децата си играеха да се катерят по олющената статуя на Симон Боливар. Профучаваха, натискайки педалите, като кошути; красиви, достъпни, готови да бъдат уловени на „сляпа баба“. Когато надеждата ми се изчерпа, потърсих убежище в покоя на болерата. Беше като отровна напитка: във всяка дума беше тя. Винаги когато пишех, бях имал нужда от тишина, защото умът ми вникваше повече в музиката, отколкото в писането. Тогава напротив: можех да пиша само в сянката на болерата. Животът ми се изпълни с нея. Бележките, които написах през онези две седмици, бяха закодирани образци на любовни писма. Главният редактор, раздразнен от лавината читателски отговори, ме помоли да поуталожа любовта, докато намислим как да утешим толкова влюбени читатели.

Липсата на покой сложи край на точността в живота ми. Събуждах се в пет, но оставах в полумрака на стаята, като си представях Делгадина в нереалния й живот, как буди братчетата си, облича ги за училище, дава им закуската, ако има какво, и прекосява града на колело, за да изпълни присъдата си да пришива копчета. Питах се недоумяващ: Какво си мисли една жена, докато зашива копче? Мислеше ли си за мен? Дали и тя търсеше Роса Кабаркас, за да ме открие? Прекарах цяла седмица, без да свалям работния гащеризон ни денем, ни нощем, без да се къпя, без да се бръсна, без да си мия зъбите, защото твърде късно любовта ме научи, че човек се гласи за някого, облича се и се парфюмира за някого, а аз никога не бях имал за кого. Когато в десет сутринта Дамиана ме завари гол в хамака, помисли, че съм болен. Изгледах я с помътнели от въжделение очи и я поканих да се повъргаляме голи. Тя с презрение ми отвърна:

— Помислихте ли какво ще правите, ако се съглася?

Така осъзнах до каква степен страданието ме бе покварило. Не разпознавах себе си в тази моя юношеска болка. Не излизах от къщи, за да не се отдалеча от телефона. Пишех, без да го изключвам, и при първия звън скачах отгоре му, защото мислех, че може да е Роса Кабаркас. Непрестанно прекъсвах каквото и да вършех, за да й звъня, и го правих настоятелно в продължение на цели дни, докато проумях, че е телефон без сърце.

Когато в една дъждовна вечер се прибрах, заварих котарака, свит на кълбо на входното стълбище. Беше мръсен и окаян, кротък до жалост. Според упътването беше болен и изпълних указанията, за да го съживя. Внезапно, както се бях унесъл в следобедна дрямка, ме разсъни мисълта, че той може да ме отведе в дома на Делгадина. Отнесох го в пазарска торба до магазина на Роса Кабаркас, който беше все така запечатан и без признаци за живот, но котаракът с такъв устрем се заборичка в чувалчето, че успя да се измъкне, прескочи градинската ограда и изчезна между дърветата. Потропах с юмрук по вратата и някакъв глас на военен попита, без да отваря: Кой там? Свой, отговорих, за да не остана по-назад. Търся стопанката. Няма стопанка, отговори гласът. Поне ми отворете, за да уловя котето. Няма коте, каза. Попитах: Кой сте вие?

— Никой — каза гласът.

Винаги си бях мислил, че да умреш от любов не е нищо повече от поетична волност. Онзи следобед, на връщане у дома отново без котарака и без нея, се убедих, че не само е възможно човек да умре, но самият аз, стар и самотен, умирах от любов. Разбрах също, че е в сила и обратната истина: за нищо на света не бих сменил насладите от моята мъка. Бях изгубил над петнайсет години, опитвайки се да преведа песните на Леопарди, но едва онзи следобед ги почувствах до дъно: Горко ми, ако е любов, тя как терзае.

Появата ми във вестника по гащеризон и недообръснат породи известни съмнения относно умственото ми състояние. Ремонтираната редакция, с индивидуални стъклени кабини и таванско осветление, приличаше на родилен дом. Изкуствената атмосфера на тишина и удобство приканваше да се говори шепнешком и да се ходи на пръсти. В преддверието, като мъртви вицекрале, висяха маслените портрети на тримата доживотни главни редактори и фотографиите на знаменити посетители. На почетно място в огромната официална зала бе окачена гигантска снимка на сегашния състав на редакцията, направена в следобеда на рождения ми ден. Не можах да избегна мисленото сравнение с онази, на която бях трийсетгодишен, и за пореден път се убедих с ужас, че на снимките човек остарява повече и по-лошо, отколкото в действителност. Секретарката, която ме бе целунала на рождения ми ден, ме попита да не съм болен. Бях щастлив да й кажа истината, за да не ми повярва: Болен от любов. Тя ми отговори: Жалко, че не е към мен! Отвърнах на комплимента й: Не бъдете толкова сигурна.

Съдебният репортер излезе от кабинката си с викове, че имало два неидентифицирани трупа на момичета в градския амфитеатър. Попитах го уплашен: На каква възраст са? Млади, отговори. Може да са бежанки от вътрешността, преследвани дотук от наемници на режима. Въздъхнах облекчено. Положението ни залива тихомълком като локва кръв, казах. Съдебният репортер подвикна вече отдалече:

— Не кръв, а лайна, маестро.

Нещо по-лошо ми се случи няколко дни след това, когато покрай книжарница „Мундо“, мимолетно като тръпка, премина девойка със същата кошница като на моя котарак. Хукнах след нея, като разблъсквах с лакти тълпата в пладнешката жега. Беше много красива, с дълги крачки и с такава гъвкавост си пробиваше път сред множеството, че ми беше трудно да я настигна. Най-сетне я задминах и я погледнах в лицето. Тя ме отстрани с ръка, без да спира и без да се извини. Не беше тази, за която я мислех, но от пренебрежението й ме заболя, сякаш беше тя. Тогава осъзнах, че не съм в състояние да разпозная Делгадина будна и облечена, нито пък тя можеше да ме познае, след като никога не бе ме виждала. В изблик на безумие за три дни изплетох дванайсет чифта сини и розови терлички за новородени, като се мъчех да си вдъхна смелост, за да не слушам, да не пея и да не си припомням песните, които ми напомняха за нея.

Истината е, че не можех да се справя с душата си, и започнах да осъзнавам старостта поради безсилието ми пред любовта. Още по-драматично доказателство получих, когато в самия център на търговската зона един автобус от обществения транспорт бе прегазил велосипедистка. Току-що я бяха откарали с линейка, ала за измеренията на трагедията можеше да се съди по купчината желязо, останала от колелото насред локва прясна кръв. Бях потресен, но не толкова от смачкания велосипед, колкото от марката, модела и цвета му. Не можеше да е друг освен онзи, който аз самият бях подарил на Делгадина.

Свидетелите твърдяха единодушно, че ранената велосипедистка била много млада, висока и слаба, с къса къдрава коса. Зашеметен, взех първото минаващо такси и поисках да ме откара в болницата „Каридад“, старо здание с жълтеникави стени, което приличаше на затвор, затънал насред пясъците. Трябваше ми половин час, за да вляза, още толкова, за да изляза от ухаещия двор с овощни дървета, където някаква изтерзана жена ми се изпречи на пътя, погледна ме в очите и възкликна:

— Аз съм тази, която не търсиш.

Едва тогава си Спомних, че там живеят на свобода кротките пациенти на градската лудница. Наложи се да се представя като журналист пред болничната управа и едва тогава един санитар ме отведе в отделението за спешна помощ. В дневника за постъпилите открих данните: Росалба Риос, на шестнайсет години, с неизвестно занятие. Диагноза: мозъчно сътресение. Прогноза: неопределена. Попитах началника на отделението мога ли да я видя, с тайната надежда, че ще ми откажат, но ме поведоха очаровани, в случай че поискам да пиша за запуснатото състояние на болницата.

Прекосихме разхвърляно помещение със силна миризма на карбол и струпани по леглата болни. В дъното, в отделна стаичка върху метална носилка, лежеше онази, която търсехме. Черепът й бе омотан в бинтове, лицето неузнаваемо, подуто и насинено, но ми бе достатъчно да зърна стъпалата й, за да разбера, че не е тя. Едва тогава ми хрумна да се запитам: Какво щях да правя, ако беше тя?

На следващия ден, все още оплетен в паяжината на нощта, събрах смелост да ида във фабриката за ризи, където Роса Кабаркас бе споменала веднъж, че работи момичето. Поисках от собственика да ни покаже предприятието като модел за континентален проект на Обединените нации. Беше меланхоличен дебелокож ливанец, който ни отвори вратите на царството си с илюзията, че е универсален образец.

Триста момичета в бели блузи и с кръстове на Пепелната сряда на челата шиеха копчета в просторната осветена зала. Когато ни видяха, всички се изправиха като ученички и ни загледаха изкосо, докато управителят обясняваше какъв е приносът им към незапомненото изкуство на пришиване на копчета. Изучавах лицето на всяка една със страх да не открия Делгадина облечена и будна. Но бе една от тях, която ме разкри с опасния поглед на безмилостното възхищение:

— Кажете, господине, не пишете ли вие любовните писма във вестника?

Никога не си бях представял, че едно спящо момиче може да причини някому подобно опустошение. Избягах от фабриката, без да се сбогувам и без дори да си помисля дали някоя от онези девици от чистилището все пак не е търсената от мен. На излизане оттам единственото чувство, което ми бе останало в живота, бе желанието да плача.

Роса Кабаркас ми се обади след месец с невероятно обяснение: взела си заслужена почивка в Картахена де Индиас след убийството на банкера. Не й повярвах, естествено, обаче я поздравих за късмета и я оставих да се разпростира в лъжата си, преди да й задам въпроса, който клокочеше в сърцето ми:

— А тя?

Роса Кабаркас замълча за дълго. Там е, каза накрая, но гласът й прозвуча уклончиво: Трябва да изчакаш известно време. Колко? Нямам представа, ще те уведомя. Усетих я, че ми се изплъзва, и рязко я спрях: Чакай, посочи ми светлинка. Няма светлинка, отвърна тя и завърши: Внимавай, можеш да навредиш на себе си и най-вече да навредиш на нея. Нямах сили за тези преструвки. Умолявах я поне за една възможност да се приближа до истината. В края на краищата, й казах, ние сме съучастници. Тя не направи нито крачка напред. Успокой се, ми каза, момичето е добре и очаква да го потърся, но точно сега нищо не може да се направи и няма да ти кажа нищо повече. Сбогом.

Останах със слушалката в ръка, не знаех как да продължа, а я познавах достатъчно, за да съзнавам, че нищо няма да постигна с нея, ако не е с добро. След пладне наминах скришом до къщата й, като разчитах повече на случайността, отколкото на разума, но я заварих все още затворена и с печатите на санитарната инспекция. Помислих, че Роса Кабаркас ми е телефонирала от друго място, може би от друг град, и тази мисъл ме изпълни с мрачни предчувствия. Въпреки това в шест следобед, когато най-малко го очаквах, тя ме изненада със собствената ми парола: — Добре, сега да.

В десет вечерта, треперещ и прехапал устни, за да не се разплача, отидох там, натоварен с кутии швейцарски шоколад, испанска халва и бонбони, и с кошница пламтящи рози, за да покрия с тях леглото. Вратата бе открехната, лампите запалени и от радиото тихо се лееше соната номер едно за цигулка и пиано от Брамс. Делгадина бе толкова сияеща и различна в леглото, че с труд я познах.

Беше пораснала, но не й личеше на ръст, а в напрегнатата зрялост, от която изглеждаше с две-три години по-възрастна, и по-гола от всякога. Високите скули, кожата, загоряла от слънцето на бурно море, тънките устни и късата къдрава коса придаваха на лицето й андрогинното великолепие на Праксителовия „Аполон“. Но нямаше място за грешка, защото гърдите й бяха порасли дотолкова, че не се побираха в шепата ми, хълбоците й се бяха оформили и костите й бяха станали по-устойчиви и хармонични. Бях очарован от тези успешни промени на природата, но ме подразниха противоестествените: изкуствените мигли, намазаните със седефен лак нокти на ръцете и краката и парфюмът за два гроша, които нямаха нищо общо с любовта. Но всъщност онова, което ме изкара извън релси, бяха накитите за цяло състояние, които носеше: златни обици с изумрудени гроздчета, огърлица от естествени перли, златна гривна с проблясващи диаманти и пръстени със скъпоценни камъни на всички пръсти. На стола лежеше роклята й на нощна мадама, с бродерии и пайети, и атлазените пантофки. Странни изпарения се надигнаха от вътрешностите ми.

— Курва! — изкрещях.

А дяволът ми нашепна в ухото зловеща мисъл. Ето как е било: в нощта на престъплението Роса Кабаркас не е имала времето, нито самообладанието да предупреди момичето, и полицията го е открила, само, малолетно и без алиби. Няма друга като Роса Кабаркас за подобни ситуации: продала е девствеността на момичето на някой от големите богаташи, за да я измъкнат чиста от случая с убийството. И разбира се, първата й работа е била да изчезне, докато се уталожи скандалът. Каква прелест! Меден месец за трима, двамата в леглото, а Роса Кабаркас на някоя луксозна тераса, наслаждавайки се на щастливата си безнаказаност. Заслепен от безумна ярост, се заех да запокитвам в стените всичко в стаята: лампите, радиото, вентилатора, огледалата, вазите, чашите. Вършех го, без да бързам, но и без да спирам, със страхотен шум и методично опиянение, което ми спаси живота. Момичето подскочи при първия трясък, но не ме погледна, а се сви на кълбо с гръб към мен и остана така, като се гърчеше на пресекулки, докато грохотът спря. Кокошките в двора и кучетата на разсъмване увеличиха шумотевицата. Със заслепяващото просветление на яростта дойде и окончателното вдъхновение да подпаля къщата, ала тогава на вратата се появи по нощница безучастната фигура на Роса Кабаркас. Нищо не каза. Направи с поглед инвентаризация на разрухата и установи, че момичето се е свило в себе си като охлюв, със скрита между ръцете глава: ужасена, но непокътната.

— Боже мой! — възкликна Роса Кабаркас. — Какво не бих дала за любов като тази!

Измери ме от глава до пети със състрадателен поглед и ми нареди: Да вървим. Последвах я до къщата, тя мълчаливо ми наля чаша вода, посочи ми с жест да седна срещу нея и ме подложи на разпит. Добре, ми каза, сега се дръж като възрастен и ми разкажи: какво става с теб?

Разказах й онова, което смятах за моята новооткрита истина. Роса Кабаркас ме изслуша в мълчание, без учудване, докато накрая бе озарена. Каква прелест, каза. Винаги съм казвала, че ревността знае повече от истината. И тогава без заобикалки ми разказа какво всъщност е станало. Наистина, каза, в объркването си в нощта на престъплението, забравила заспалото момиче в стаята. Един от клиентите й, адвокат на убития, раздавал постове и подкупи с две ръце и поканил Роса Кабаркас в един хотел за отдих в Картахена де Индиас, докато утихне скандалът. Повярвай ми, каза Роса Кабаркас, че през цялото това време нито за миг не престанах да мисля за теб и за момичето. Върнах се онзи ден и първото нещо беше да ти се обадя по телефона, но никой не отговори. Момичето, напротив, дойде веднага и в толкова плачевно състояние, че ти го изкъпах, облякох, изпратих го в салона за красота и наредих да ти го нагласят като кралица. И нали я видя: съвършена. Разкошната рокля? От дрехите, които заемам на най-бедните момичета, когато им се налага да танцуват с клиентите. Накитите? Мои са, каза: Достатъчно е да ги пипнеш, за да разбереш, че диамантите са стъкълца, а обковът ламарина. Така че не се занасяй, завърши: Върви, събуди я, поискай й прошка и най-после се заеми с нея. Никой повече от вас не заслужава да бъде щастлив.

Направих свръхестествено усилие да й повярвам, ала любовта се оказа по-силна от разума. Курви!, й казах, разтерзан от живия огън, който изгаряше вътрешностите ми. Ето това сте вие!, изкрещях: Мръсни курви! Не искам повече да ви знам, нито теб, нито коя да е друга уличница на света, а най-малко нея. От вратата й помахах за вечно сбогом. Роса Кабаркас не се поколеба.

— Върви си с Бога — ми каза с печална гримаса и се върна към реалния си живот. — Във всеки случай ще ти изпратя сметката, задето ми разнебити стаята.