Габриел Гарсия Маркес
Спомен за моите тъжни проститутки (3)

3.

Как можеше да се казва? Собственичката не ми беше споменала. Когато ми говореше за нея, казваше само: момичето. И аз го бях приел като кръщелно име, като момичето на мечтите или като най-малката каравела^[1]. Освен това Роса Кабаркас слагаше на питомките си различни имена за всеки клиент. Забавлявах се да ги отгатвам по лицата им, затова от самото начало бях сигурен, че момичето носи някое дълго име като Филомена, Сатурнина или Николаса. Мислех си за това, когато тя се обърна на една страна в леглото с гръб към мен, и ми се стори, че под нея има локва кръв с големината и формата на тялото й. За момент се стреснах, но после разбрах, че е петно от пот на чаршафа.

Роса Кабаркас ме бе посъветвала да се държа внимателно с нея, защото още не й е минала уплахата от първия път. Нещо повече: мисля, че самата тържественост на ритуала само бе подсилила страха й, та се е наложило да увеличат дозата валериан, защото спеше толкова сладко, че ми беше жал да я будя без приспивна песничка. Така че започнах да й попивам потта с пешкира, като тананиках шепнешком песента за Делгадина, най-малката кралска дъщеря, възжелана от баща й. Докато я бършех, тя обръщаше към мен потните си страни в такт с песента: Делгадина, Делгадина, ти ще си моята любима. Превърна се в безкрайно наслаждение, защото тъкмо я избърсвах от едната страна, тя се изпотяваше от другата и все така, за да не свърши никога песента. Стани, Делгадина, и облечи поли от коприна, припявах на ухото й. Накрая, когато кралските слуги я намерили умряла от жажда в леглото, ми се стори, че при споменаването на името моето момиче бе на път да се пробуди. Значи това е тя: Делгадина.

Върнах се в леглото с моите гащи с щамповани целувки и се изпънах до нея. Спах до пет, люлян от спокойното й дишане. Облякох се много набързо, без да се мия, и едва тогава забелязах надписа с червило на огледалото над умивалника: Тигърът не яде далече. Знам, че не беше там предишната нощ, а не можеше някой да е влизал в стаята, така че го приех като подарък от дявола. Страховита гръмотевица ме изненада на вратата и стаята се изпълни с предвещаващия мирис на мокра земя. Нямах време да избягам невредим. Преди да успея да взема такси, се изля силен проливен дъжд, един от онези, които между май и октомври предизвикват бъркотия в града, защото улиците от горещ пясък, спускащи се към реката, се превръщат в пороища, завличащи всичко по пътя си. Дъждовете през онзи необичаен септември, след тримесечна суша, можеха да бъдат както изпратени от провидението, така и носещи разруха.

С отварянето на вратата вкъщи ме посрещна усещането, че не съм сам. Успях да зърна котето като облаче, което скочи от дивана и се измъкна през балкона. В чинийката му имаше останки от храна, която не аз му бях сипал. Вонята от засъхналата урина и от топлите му изпражнения беше проникнала навсякъде. Бях се посветил да го изуча както бях учил латинския. В упътването пишеше, че котките ровят земята, за да зариват нечистотиите си, а в жилища без двор, като моето, го правят в саксиите с цветя или на някое друго скришно място. Най-подходящо било още от първия ден да им се подготви сандъче с пясък, за да се приучат, което сторих и аз. Пишеше също, че първото нещо, което правят в новия си дом, е да си маркират територията, като пикаят навсякъде, и може би точно това бе станало, но нямаше указания как да се избегне. Вървях по следите, за да се запозная с първичните му навици, но не открих тайните му скривалища, местата за почивка и причините за променливите му настроения. Исках да го приуча да яде в определени часове, да използва сандъчето с пясък на терасата, да не скача в леглото ми, когато спя, и да не души храната върху масата, ала не успях да го убедя, че къщата му принадлежи по право, а не като военна плячка. Така че го оставих на самотек.

Привечер ме връхлетя пороят, чийто ураганен вятър заплашваше да срути къщата. Получих пристъп от поредица кихавици, болеше ме черепът и имах температура, но се чувствах обладан от сила и решимост, каквито не бях изпитвал на нито една възраст и по нито една причина. Сложих на пода съдове там, където покривът течеше, и установих, че от миналата зима насам се бяха появили нови дупки. Най-големият теч започваше да залива дясната част на библиотеката. Побързах да спася гръцките и латинските автори, които обитаваха в оня край, но като извадих книгите, бликна силна струя от спукана тръба зад стената. Запуших я с парцали доколкото можах, за да спечеля време да спася книгите. Тътенът от пороя и воят на вятъра в парка се усилиха. Внезапно призрачна светкавица и едновременният с нея гръм изпълниха въздуха със силен мирис на сяра, вятърът разби стъклата на балкона, а морският ураган строши ключалките и нахлу в къщата. При все това след по-малко от десет минути отведнъж се проясни. Сияйно слънце изсуши улиците, осеяни със затлачени отломки, и жегата се върна.

Когато проливният дъжд спря, продължих да усещам, че не съм сам вкъщи. Единственото ми обяснение е, че както действителните факти се забравят, така други, които никога не са били, могат да пребъдат в спомените, сякаш са били. Та когато си припомнях появата на пороя, не се виждах сам вкъщи, а винаги в присъствието на Делгадина. Бях я почувствал толкова близо в нощта, когато усетих шепота на дишането й в стаята, а пулса на бузата й на възглавницата ми. Едва тогава разбрах как сме успели да направим толкова много за толкова кратко време. Спомнях си как се бях покачил на столчето пред библиотеката и си я спомнях будна с рокличката й на цветя как поема книгите, за да ги премести на сушина. Виждах я как подтичва из къщата в битка с бурята, прогизнала от дъжда, с вода до глезените. Спомнях си как на следващия ден приготви закуска, която никога не се състоя, и как подреди масата, докато аз подсушавах подовете и слагах ред след корабокрушението на жилището. Никога нямаше да забравя мрачния й поглед, докато закусвахме: Защо се запозна с мен толкова стар? Казах й истината: Възрастта не е тази, на която си, а тази, на която се чувстваш.

Оттогава я държах в паметта си толкова ясно, че правех с нея каквото ми хрумнеше. Променях цвета на очите й според моето душевно състояние: с цвета на водата, когато се събуждаше, с цвета на сироп, когато се смееше, с цвета на огъня, когато й противоречах. Обличах я според възрастта и условията в съответствие с промените в настроението ми: влюбена новачка на двайсет, салонна куртизанка на четирийсет, вавилонска царица на шейсет, светица на сто. Пеехме любовните дуети на Пучини, болерата на Агустин Лара, тангата на Карлос Гардел и се убеждавахме за пореден път, че човек, който не пее, не може дори да си представи какво щастие е пеенето. Днес знам, че не е било халюцинация, а още едно от чудесата на първата любов в живота ми на деветдесет години.

Когато къщата бе подредена, се обадих на Роса Кабаркас. Свети Боже!, възкликна, като чу гласа ми, мислех, че си се удавил. Не можеше да проумее как съм могъл отново да прекарам нощта с момичето, без да го докосна. Имаш пълното право да не ти харесва, но поне се дръж като възрастен. Опитах се да й обясня, но тя рязко смени темата: Във всеки случай съм ти набелязала друга, малко по-възрастна, красива и също девствена. Баща й иска да я замени срещу къща, но може да се спазарим за намаление. Сърцето ми се вледени. Как ли не, възразих уплашено, искам същата и както винаги, без несполуки, без караници и без лоши спомени. По линията настъпи тишина, а после тя каза смирено като на себе си: Добре, сигурно това лекарите наричат старческо слабоумие.

Отидох в десет вечерта с шофьор, който бе известен с необичайната добродетел да не задава въпроси. Взех със себе си портативен вентилатор и една картина от Орландо Ривера, обичния „Фигурита“, а също чук и пирон, за да я закача. По пътя спряхме да купя паста и четки за зъби, ароматен сапун, одеколон „Агуа де Флорида“, лакрицови пастили. Искаше ми се да занеса също една хубава ваза и букет жълти рози като заклинание срещу злото излъчване на хартиените цветя, но всичко беше затворено и ми се наложи да открадна китка току-що напъпили астромелии от една частна градина.

Според указанията на собственичката започнах вече да влизам през задната улица, откъм акведукта, за да не ме види някой как се промъквам през портата на градината. Шофьорът ме предупреди: Внимавай, мъдрецо, в тази къща убиват. Отвърнах му: Ако ще е от любов, няма значение. Дворът тънеше в мрак, но в прозорците светеше живот и от шестте стаи се носеше смесица от мелодии. От моята, доста по-силно, различих топлия глас на дон Педро Варгас, тенора на Америка, в едно болеро на Мигел Матаморос. Почувствах, че ще умра. Бутнах вратата със затаен дъх и видях Делгадина в леглото точно като в спомените ми: гола, спяща кротко, обърната откъм страната на сърцето.

Преди да си легна, подредих тоалетката, сложих новия вентилатор на мястото на поръждавелия и закачих картината там, където тя можеше да я види от кревата. Легнах до нея и я огледах педя по педя. Беше същата, която ходеше из дома ми: същите ръце, които опипом ме разпознаваха в тъмното, същите крака с леки стъпки, които можеха да се сбъркат с котешките, същият мирис на пот върху чаршафите ми, пръстът за напръстника. Невероятно: докато я гледах и докосвах от плът и кръв, ми се струваше по-нереална, отколкото в спомените ми.

На стената отсреща има една картина, й казах. Нарисува я Фигурита, когото много обичахме, нямаше и не е имало по-добър танцьор от него в бардаците, и с толкова добро сърце, че жалеше и дявола. Нарисува я с боя за кораби върху обгорялото платно от един самолет, който се разби в Сиера Невада де Санта Марта, и с четки, които сам си направи с косми от кучето му. Нарисуваната жена е монахиня, която той отвлече от един манастир, а после се ожени за нея. Оставям я тук и нека е първото нещо, което видиш, когато се събудиш.

Не бе сменила позата, когато в един след полунощ угасих лампата, а дишането й бе толкова леко, че проверих пулса й, за да се уверя, че е жива. Кръвта се лееше във вените й плавно като песен, която се разклонява до най-закътаните местенца в тялото и се връща в сърцето, пречистена от любовта.

Преди да си тръгна на разсъмване, прерисувах линиите на ръката й на лист и ги занесох на Дива Сахиби да ги разчете, за да опозная душата й. И ето какво се оказа: тя е човек, който казва само онова, което мисли. Превъзходна за ръчна работа. Има контакт с някого, вече покойник, и очаква от него помощ, но греши: помощта, която търси, е съвсем наблизо. Не е имала никаква връзка, но ще умре възрастна и омъжена. Сега има мургав мъж, но той не е мъжът на живота й. Може да роди осем деца, но ще се реши само на три. На трийсет и пет години, ако постъпи както й подсказва сърцето, а не разумът, ще разполага с много пари, а на четирийсет ще получи наследство. Ще пътува много. Има двоен живот и двоен късмет и ще може да влияе върху съдбата си. Обича да опитва всичко, от любопитство, но ще се разкайва, ако не се води от сърцето си.

Измъчван от любов, поръчах да се отстранят разрушенията от бурята и използвах случая да направя и други дребни поправки, които отлагах от години поради недостиг на средства или от нехайство. Прередих библиотеката според реда, в който бях чел книгите. Накрая продадох като историческа реликва механичното пиано с над стоте ролки с класическа музика и купих употребяван грамофон, но по-добър от моя, с висококачествени високоговорители, които уголемиха домашното пространство. Оказах се на ръба на фалита, но го компенсираше чудото, че съм жив на моята възраст.

Къщата се възраждаше от пепелта, а аз плавах в любовта на Делгадина със сила и щастие, каквито не бях изпитвал никога в дотогавашния си живот. Благодарение на нея за пръв път, вече деветдесетгодишен, се сблъсках със самия себе си. Открих, че обсесията ми всяко нещо да е на мястото си, всяка дейност навреме, всяка дума в съответния стил, не е заслужената награда за един подреден ум, а напротив, цяла измислена от мен система, която да прикрива безредието на моята природа. Открих, че дисциплината не е моя добродетел, а реакция на моята небрежност; че се правя на щедър, за да прикрия своето скъперничество, че минавам за благоразумен, защото съм мнителен, че съм готов на помирение, за да не се поддавам на потисканата си ярост, че съм точен само за да не издам колко малко ме засяга времето на другите. Открих накрая, че любовта не е състояние на душата, а знак от зодиака.

Станах друг. Опитах се да препрочета класиците, които ме бяха напътствали в моето юношество, ала не можах да ги изтърпя. Потънах в романтичните четива, които ненавиждах, когато майка ми с твърда ръка искаше да ми ги наложи, и от тях проумях, че непобедимата сила, която тласка света, не е щастливата, а несподелената любов. Когато музикалният ми вкус преживя криза, аз се почувствах изостанал и остарял и отворих сърцето си за произволните наслади.

Питам се как можах да пропадна в този постоянен световъртеж, който сам си причинявах и от който се страхувах. Витаех сред блуждаещи облаци и си говорех пред огледалото с напразната илюзия да разбера кой съм. Дотолкова се бях побъркал, че по време на една студентска манифестация с летящи камъни и бутилки трябваше да положа неимоверни усилия, за да не застана най-отпред с плакат, който да огласи святата истина: Луд съм от любов.

С помрачен разсъдък от безмилостния спомен на заспалата Делгадина, но без най-малък умисъл промених духа на неделната си колонка. Каквато и да беше темата, аз я пишех за нея, смеех се и плачех за нея и във всяка дума влагах живота си. Вместо в традиционния стил на вестникарската хроника, към който винаги се бяха придържали бележките ми, сега ги пишех под формата на любовни писма, които всеки можеше да нарече свои. Предложих във вестника текстовете ми да не се набират на линотип, а да се публикуват в ръкопис с моя калиграфски почерк. На главния редактор това естествено му се стори като нов пристъп на старческо тщеславие, но генералният директор го убеди с едно изречение, което още се носи из редакцията:

— Не се заблуждавайте: тихите луди изпреварват бъдещето.

Общественият отглас бе незабавен и възторжен, с многобройни писма от влюбени читатели. Някои от бележките четяха в новинарските програми по радиото в случай на необходимост в последната минута, а копия на циклостил или с индиго се въртяха в обращение и дори ги продаваха като контрабандни цигари по ъглите на улица „Сан Блас“. От самото начало бе очевидно, че писмата се подчиняват на горещото ми желание да изразя себе си, но постепенно свикнах да ги обмислям, докато ги пишех, и все така с гласа на деветдесетгодишен човек, който не се е научил да мисли като стар. Интелектуалната общност, както винаги, прояви нерешителност и разединение и дори графолозите най-неочаквано изпаднаха в противоречия заради погрешните анализи на калиграфския ми почерк. Тъкмо те разделиха мненията, разпалиха полемиката и извадиха на мода носталгията.

Преди края на годината се договорих с Роса Кабаркас, че в стаята ще останат вентилаторът, тоалетните принадлежности и каквото още занеса в бъдеще, за да я направя обитаема. Пристигах в десет, винаги с нещо ново за нея или за удобството на двама ни, и посвещавах няколко минути да извадя скрития реквизит и да подредя театъра на нашите нощи. Преди да си тръгна, никога след пет, отново прибирах всичко под ключ. Тогава стаята пак ставаше занемарена, каквато си беше за тъжните любови на случайните клиенти. Една сутрин чух, че Маркос Перес, най-слушаният глас по радиото още от разсъмване, решил да прочете неделната ми бележка в понеделнишкия си новинарски блок. Когато успях да потисна гаденето, казах слисан: Вече го знаеш, Делгадина, славата е много дебела госпожа, която не спи с тебе, но щом се събудиш, винаги е пред леглото и те гледа.

Една сутрин останах да закуся с Роса Кабаркас, която бе престанала да ми изглежда толкова грохнала въпреки строгия траур и черното боне, което вече й покриваше веждите. Закуските й се славеха с великолепие и изобилие на пипер, от който почвах да плача. След първата хапка жив огън й казах, облян в сълзи: Тази нощ и без да е пълнолуние, ще ми пари задникът. Не се оплаквай, каза тя. Ако ти пари задникът, значи, слава на Господа, още го имаш.

Изненада се, когато споменах името на Делгадина. Не се казва така, възрази, името й е… Не ми го казвай, прекъснах я аз, за мен е Делгадина. Тя сви рамене: Добре де, в края на краищата е твоя, но ми напомня названието на диуретик. Разказах й за надписа за тигъра, който момичето бе написало на огледалото. Не е била тя, каза Роса, защото не знае нито да чете, нито да пише. Тогава кой? Тя сви рамене: Може да е бил някой, който е умрял в стаята.

Използвах тези закуски, за да излея душата си пред Роса Кабаркас, и я молех за дребни услуги за благосъстоянието и добрия вид на Делгадина. Съгласяваше се, без да му мисли, с лукавството на ученичка. Много смешно!, ми каза един ден. Чувствам се все едно, че ми искаш ръката й. Всъщност, хрумна й, защо не се ожениш за нея? Вкамених се. Сериозно, настоя тя, ще ти излезе по-евтино. В края на краищата проблемът на твоята възраст е бива ли те, или не, но ти ми каза, че си наред. Възразих й: Сексът е утехата на човек, когато не му достига любов.

Тя избухна в смях: Ах, мъдрецо мой, винаги съм знаела, че си голям мъж, винаги си бил такъв и се радвам, че продължаваш да бъдеш, докато враговете ти слагат оръжие. Ненапразно за теб се говори толкова. Слуша ли Маркос Перес? Всичко живо го слуша, казах, за да прекъсна разговора. Тя обаче настоя: И професор Камачо и Кано каза вчера в „Часът за от всичко по малко“, че светът вече не е какъвто беше, защото не са останали много мъже като тебе.

В края на седмицата заварих Делгадина с температура и кашлица. Събудих Роса Кабаркас, за да ми даде някой домашен цяр, и тя ми донесе в стаята аптечка за първа помощ. Два дни по-късно Делгадина продължаваше да е на легло и не бе могла да се върне към рутинното пришиване на копчета. Лекарят й предписал домашно лечение за обикновен грип, който минава за една седмица, но бил разтревожен от общото й състояние на недохранване. Не можех да я виждам, чувствах, че ми липсва, и се възползвах от случая да подредя стаята без нея.

Занесох и една рисунка с перо на Сесилия Порас, направена за сборника с разкази на Алваро Сепеда „Всички бяхме в очакване“. Занесох шестте тома на „Жан-Кристоф“ от Ромен Ролан, за да запълвам нощните си бдения. Така че когато Делгадина можа да се върне в стаята, я завари достойна за уседнало щастие: въздухът бе пречистен с ароматизирано средство против насекоми, стените в розово, лампите с приглушена светлина, свежи цветя във вазите, любимите ми книги, хубавите картини на майка ми, окачени другояче, според днешната мода. Бях заменил старото радио с ново на къси вълни и го държах настроено на програма за класическа музика, за да се научи Делгадина да спи с квартетите на Моцарт, но една нощ го намерих нагласено на станция, която предаваше модни болера. Несъмнено това беше нейният вкус и го приех без болка, защото в най-добрите си дни и аз бях преживял същото сърдечно увлечение. Преди да се върна у дома на другия ден, написах на огледалото с червилото за устни: Момиче мое, сами сме на света.

По това време ме обзе странното усещане, че тя израства преждевременно. Споделих го с Роса Кабаркас, но на нея й се стори нормално. Навършва петнайсет на пети декември, ми каза. Съвършен Стрелец. Притесних се, че е толкова реална, та дори навършва години. Какво ли можех да й подаря? Велосипед, каза Роса Кабаркас. Два пъти на ден трябва да прекосява града, за да иде да пришива копчета. Показа ми в килера велосипеда, който използвала, и наистина ми се стори бракма, недостойна за толкова обичана жена. При все това ме трогна като осезателно доказателство, че Делгадина съществува в реалния живот.

Когато отидох да й купя най-хубавия велосипед, не можах да устоя на изкушението да го изпробвам и направих няколко произволни кръгчета по рампата на магазина. Продавачът ме попита на колко съм години и му отвърнах със старческо кокетство: Ще навърша деветдесет и една. Служителят каза точно това, което исках да чуя: Изглеждате с двайсет години по-млад. Самият аз не разбирах как още помня ученическите си умения и се почувствах преливащ от сияещо доволство. Запях. Първо на себе си, тихичко, а после с пълен глас със самочувствието на великия Карузо, между пъстрите сергии и безумната гмеж на градския пазар. Хората ме гледаха развеселени, подвикваха ми, насърчаваха ме да се запиша за участие в Обиколката на Колумбия в инвалидна количка. Аз им махах с ръка с жест на щастлив мореплавател и не спирах да пея. Същата седмица, в чест на декември, написах още една дръзка бележка: „Как да бъдеш щастлив на велосипед на деветдесет години“.

В нощта на рождения й ден изпях на Делгадина цялата песен и я целувах по цялото тяло, докато останах без дъх: гръбнака, прешлен по прешлен до слабичките хълбоци, откъм страната с бенката и откъм страната на неуморното сърце. Колкото повече я целувах, толкова по-топло ставаше тялото й, излъчвайки диво ухание. Тя ми отвърна с нови трептения на всеки милиметър по кожата и на всеки милиметър откривах нова топлина, собствен мирис, нов стон, тя цялата откликна отвътре с арпеж, а зърната на гърдите й разцъфнаха, без дори да ги докосвам. Започвах да се унасям призори, когато усетих нещо като ропот на тълпи от хора в морето и паника от дърветата, които ме пронизаха в сърцето. Тогава отидох в банята и написах на огледалото: Делгадина, живот мой, дойдоха коледните бризи.

Един от най-щастливите ми спомени е за объркването, което изпитах в една такава сутрин на излизане от училище. Какво ми става? Учителката ми каза смаяна: Хей, момче, не виждаш ли, че са бризите? Осемдесет години по-късно, когато се събудих в леглото на Делгадина, го изпитах отново и беше същият декември, който пристигаше навреме с прозрачните небеса, пясъчните бури и уличните вихрушки, които помитаха покриви и вдигаха полите на ученичките. Тогава градът се сдобиваше с призрачен екот. Във вечерите на бриза виковете от градския пазар се чуваха и в най-високите квартали, сякаш се намираха зад ъгъла. Не беше странно тогава, че поривите на декември ни позволяваха да откриваме по гласовете приятелите си, пръснати из най-далечните бардаци.

С бризите обаче дойде и лошата вест, че Делгадина не може да бъде с мен на коледните празници, а ще е със семейството си. Ако ненавиждам нещо на този свят, това са задължителните празници, когато хората плачат от радост, с фойерверките, с тъпоумните песнички, с гирляндите от разтегателна хартия, които нямат нищо общо с едно дете, родено преди две хиляди години в някакъв жалък обор. Въпреки всичко, когато настъпи нощта, не можах да изтърпя тъгата и отидох в стаята без нея. Спах добре и се събудих до плюшено мече, изправено на два крака, сякаш беше полярна мечка, и картичка с надпис: За грозния татко. Роса Кабаркас ми бе казала, че Делгадина се учи да чете с уроците ми, написани на огледалото, и хубавият й почерк ми се стори възхитителен. Но самата Роса ме разочарова с ужасната новина, че мечето е подарък от нея, така че в новогодишната нощ си останах в моя дом и в моето легло още от осем часа и заспах без огорчения. Бях щастлив, защото когато удари полунощ, между бесните удари на камбаните, сирените на фабриките и на пожарните, воплите на параходите, гърмежите от бомбички и ракети, усетих, че Делгадина влезе на пръсти, легна до мен и ме целуна. Бе толкова реално, че в устата ми остана лакрицовият й мирис.