Кийра Кас
Сирената (6)

Шеста глава

Четири дни живях в таен свят на съвършено блаженство. Изобщо не спях, защото за пръв път от много време се чувствах по-добре будна. Часове наред преглеждах рецепти в търсене на нещо малко по-изтънчено, но и подходящо за приготвяне в кухня на общежитие.

Сестрите ми, макар и да ме гледаха странно, задето си тананиках по цял ден, не ме разпитваха за тази внезапна промяна в настроението ми, навярно защото очакваха да не им отговоря. Но когато замайването ми не отшумя няколко дни, започнах да се питам как е възможно едно момче да упражни такова въздействие върху мен.

Повтарях си, че е напълно нормално да се увлека толкова по човек, чиято фамилия не знаех. Все пак мнозина хлътваха по актьори, музиканти и други знаменитости, които беше изключено да срещнат в истинския живот. Аз поне се захласвах по човек, когото познавах.

Нямах търпение да се видим отново, но гледах дотогава да поддържам отношенията ни закачливи и небрежни. Пишех му: От теб печката и приборите, от мен — продуктите?

А той отговаряше: Ще донеса и стомаха си. Защото торта е нормална храна. Дадено!

Как ти звучи глазура от сирене крема? — питах го.

Не ми звучи много изтънчено, ако трябва да съм честен — отговаряше той.

Дните преди сладкарската ни среща бяха изпълнени с такива невинни съобщения. Едно-единствено изречение от него ми държеше влага цял час. Още по-хубаво беше, че невинаги аз започвах разговора. До сряда въпросите на Акинли се бяха позадълбочили и идваха най-неочаквано.

Откога се занимаваш с готвене?

Имам чувството, че от цяла вечност.

Майка ти ли те е учила?

Всъщност сама се научих.

Усмивки. Изпрати ми няколко. От друг човек биха изглеждали нелепо, но бях почти сигурна, че докато той ги пращаше, наистина се усмихваше.

В четвъртък почти не си писахме, което не ме притесняваше. Така или иначе се опитвах да се убедя, че придавам твърде голямо значение на отношенията ни. По всяка вероятност предстоящата среща щеше да е единствена, защото нямаше да иска да ме вижда повече заради затрудненото общуване с мен. И така щеше да е най-добре. Та нима имахме бъдеще заедно?

Тъкмо това си повтарях, когато към десет същата вечер той ми изпрати снимка с обърканата си физиономия и думите: ЗАЩО МАТЕМАТИКА, ЗАЩО? Както лежах, прихнах в неудържим смях. Първо на първо, беше толкова, ама толкова сладък! Второ, беше ми изпратил снимка! Бях получила снимка от момче, направена специално за мен, и имах чувството, че по-хубаво нещо не ми се беше случвало през последния век.

На вратата ми се почука отривисто, но Елизабет и Миака я отвориха, преди да съм ги поканила.

— Добре ли си? — попита Елизабет с ръка на хълбока.

Поех си глътка въздух и спрях да се кискам.

— Да, добре съм.

Миака се огледа из стаята ми. Телевизорът не работеше и не държах книга в ръце.

— Кое е толкова смешно?

Вдигнах телефона си.

— Просто нещо, което видях.

— Може ли и ние да видим? — протегна ръка Елизабет.

Вероятно щяха да се зарадват, че съм срещнала момче, но просто исках да го запазя само за себе си поне още малко.

— Едва ли ще разберете — излъгах.

Двете се спогледаха и насочиха подозрителни погледи към мен.

— Добре… тогава те оставяме — каза Миака, взирайки се в мен, преди да затвори вратата.

Стиснах устни, за да не се разсмея отново от удоволствие, че си имам тайна, после отворих пак снимката на Акинли и се усмихнах на комично свъсените му вежди.

Прегледах телефона си за снимка, която да му изпратя в отговор, например с някоя от любимите ми рокли. В крайна сметка установих, че нито веднъж не се бях снимала сама. В телефона ми имаше снимки на небето, на птици, на сестрите ми… но нито една моя.

Отпуснах се върху възглавницата, като отметнах повечето си коса нагоре. Една част от лицето ми остана заровена в завивките, но когато щракнах снимката, бях сигурна, че се е получило естествено. После вперих поглед в момичето на дисплея — в блясъка в очите й, в загатнатата усмивка на страните й — и си помислих: Да, точно така се чувствам в този момент.

Изпратих му снимката с думите: По-добре се откажи и си лягай. Никой няма да го е грижа за оценките ти по математика след шест години. Повярвай ми.

Искаше ми се да му споделя колко много бедствия, на които бях станала свидетел, се забравяха за броени мигове от вечността.

Странно ли ще ти прозвучи, ако кажа, че си красива? — После си отговори сам: — Красива си.

Замислих се как изглежда водата, когато духна в нея. Сигурно така изглеждах и отвътре в този момент. Лека като въздуха, бълбукаща и готова да се пръсна от щастие.

Ще е странно ли и ако ти кажа, че обичам да говоря с теб, въпреки че не проронваш нито дума? Обичам да говоря с теб.

* * *

— Накъде си се запътила? — попита Миака в мига, в който ръката ми докосна дръжката на вратата следващата вечер.

А аз си въобразявах, че ще успея да се измъкна, без да забележат. От стаята на Елизабет ехтеше музика и през последните двайсет минути говореха разпалено за рокли.

— Ще се поразходя. Може да мина през магазина. Трябва ли ви нещо?

Тя огледа дрехите ми. Вкъщи носех удобни гащеризони или пуловери и ако това беше спонтанна разходка, най-вероятно нямаше да съм се преоблякла. Полата ми — с която знаех, че съм прекалила, но се чувствах толкова хубаво външно, колкото се чувствах вътрешно — съвсем ме издаваше.

— Не. Никоя храна не ми е привлякла вниманието напоследък.

Кимнах.

— Май скоро ще трябва да се пренесем в друг щат. Или в друга страна. Понякога миризмата на ново място възбужда апетита ми.

— Абсолютно! Трябва да го обсъдим. Не ми се иска пак да действаме прибързано.

— Да — съгласих се и наместих дамската чанта на рамото си. — И аз предпочитам да имаме стратегия.

Миака се усмихна и отново огледа дрехите ми.

— Е, ще си поговорим, като се върнеш.

Не казах нищо, но бях сигурна, че усмивката ми ме издаде не по-малко от полата. Какво да се прави. Дотук бях с тайните.

Минах през магазина и занесох покупките чак до общежитието на Акинли, като закъснях малко, понеже не можех да вляза сама в сградата. Според правилника на университета трябваше да ползваш документ за самоличност, за да влезеш в общежитията след шест вечерта, а тъй като дори не бях студентка, трябваше да изчакам някой, който да отвори вратата със своята карта, и да се промъкна след него.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита момчето, задържайки погледа си върху устните ми.

Поклатих глава.

— О, стига де. Тази торба ми изглежда твърде тежка за теб.

Той ме доближи и аз отново проклех притегателната ни сила. Знаех, че не съм в опасност, но продължавах да се чувствам неловко при подобни срещи. Отново поклатих глава.

— Сериозно, кажи на кой етаж отиваш. Мога да…

— Ей, Калѐн! — Вдигнах поглед и видях Акинли да върви по коридора. Ризата му беше разтворена и отдолу се виждаше сивата му тениска, но бях трогната, че изобщо е облякъл риза. — Започнах да се притеснявам. Здрасти, Сам.

— Здрасти.

Момчето изгледа гневно Акинли и тръгна към стълбището. Междувременно моето настроение се повдигна значително. Вече официално бях на първата си среща с момче.

— Дай и на мен. — Акинли взе едната торба от ръцете ми и ме поведе към асансьора. — Кухнята е на горния етаж. Да знаеш, че тази сутрин се упражнявах — похвали се той.

Вдигнах вежди.

— Да. Опържих си яйца. Не ставаха за ядене.

Едва сдържах смеха си, а асансьорът издрънча и вратите му се отвориха на втория етаж.

— Май всичко дойде оттам, че ми липсваха напътствия от спец, затова очаквам с тортата да се справя много по-добре.

Влязохме в малката кухня и видях, че Акинли се е подготвил. Беше извадил на плота тел за разбиване и купа, както и две кръгли тави с различен размер. Той остави торбата и взе нещо друго.

— Свалих я от вратата ни. Съквартирантът ми се размрънка, но така, ако имаш нужда от нещо, ще можеш да ми го напишеш тук.

Подаде ми бяла дъска, очукана дори след само няколко месеца ползване от студентите. Жестът му беше толкова трогателен, че едва не заплаках.

Той извади внимателно яйцата, захарта и брашното и ги подреди в задната част на плота, за да имаме място за работа.

— Това бадемова есенция ли е? Колко изискано. Но не забравяй, че днес съсипах закуската, така че ще трябва да ми обясняваш стъпка по стъпка.

Без да кажа нито дума, извадих принтираната рецепта и я сложих до купата.

— Така, да видим — каза той и взе листовете, за да ги прочете.

С всяко следващо изречение лицето му придобиваше все по-тревожно изражение. Като се опомни, надникна плахо към мен над ръба на листа.

— Добре, Калѐн. Научи ме да готвя!