Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (9)

Глава 8

Бележки по наследството

Граф Фредерик по-богат, отколкото в най-смелите мечти — умолява Флора да се откаже от наследството на господин Мортимър. „Купете ми букетче за бутониерата, скъпа моя! Никой мъж, освен мен не бива да ви дава нищо. Дори от гроба!“

— Флора се страхува да му се довери. (избягвай „Флора се страхува“)

— Щом ми нямате доверие, значи не ни е писано да се оженим! — възкликна Фредерик и в сините му очи проблесна пламъкът на предадена душа.

— Как да направя своя графиня една жена, която не ми вярва, не ме обича?

И тогава я изоставя — след като я накарва да се откаже от наследството си. (Вероломно! Нечестиво! Харесва ми!)

Викарият изглеждаше нещастен, което можеше да се дължи на какви ли не причини.

— Кой дава тази жена? — попита той.

Вандър с гордост забеляза, че Миа не потръпна. Тя изгледа спокойно викария, преплете пръсти и отговори:

— Най-близкият ми жив роднина е на осем години.

Шишо се заклатушка напред.

— Тя има мен. Искам да кажа, аз ще й бъда родственик и ще я отведа там, където трябва. По пътеката, нали така?

Викарият го изгледа с отвращение.

— Сър Кътбърт, защо сте така замаян толкова рано сутринта?

— Рано ли е? — попита Шишо. Изглеждаше безкрайно изненадан.

— Мисля, че церемонията трябва да започне — заяви Вандър.

Изчакаха, докато викарият се суетеше с требника си, и Вандър започна да си мисли за безумните тиради на баща си. Майка му слушаше или поне се преструваше, че слуша, но търсеше друг мъж при всяка възможност.

Мисълта за нещастния съюз на родителите му го накара да погледне към Миа с искрена усмивка. Тя бе навела глава и утринната светлина, нахлуваща през източния прозорец на параклиса, превръщаше косата й в мед и злато.

Само преди няколко дни и насън не би си го представил, но започваше да проумява, че този брак наистина му предлага най-добрата комбинация: тя беше отчаяно влюбена и нямаше да му обърне гръб. Той не изпитваше никакви чувства и нямаше защо да се притеснява, че ще се влюби сляпо в някоя жена.

Сякаш усетила погледа му, Миа вдигна глава и погледна към него. Вярно, беше й обещал, че ще прекарват заедно само четири нощи годишно. Но може би нямаше да му е неприятно да й отпуска повече.

Погледът му се спусна по-надолу, към гърдите, издули износената й рокля. Имаше нужда от по-хубави дрехи. Вандър трябваше да я облече като херцогиня, а не като гувернантка.

А после вниманието му бе привлечено от роклята на Индия. Гърдите й бяха изложени на показ, макар и според изискванията на модата, а той не искаше Миа да излага своите.

— Защо се усмихваш? — прошепна бъдещата му съпруга.

Изненадан, той престана.

— Може би просто се радвам, че се женя.

— Защо ми се присмиваш!

Шишо забърза към тях.

— Ти застани там, Вандър — разпореди се той и посочи към олтара. — Аз ще въведа моето момиче в параклиса откъм двора, а ти ще се престориш, че тази сутрин не си го виждал. Важно е, нали разбираш. Младоженецът не бива да вижда булката преди сватбата.

Без да чака отговор, той сграбчи Миа за ръката и я измъкна от параклиса.

Торн се изсмя отсечено.

— Трябва ли да застана до теб? — обърна се той към Вандър.

Неочаквано Вандър си спомни сватбата на Торн. Двамата с Индия се ожениха в „Сейнт Пол“. Катедралата беше препълнена с членове на висшето общество, които искаха да видят как дъщерята на един маркиз се омъжва за копеле, пък било то и херцогско.

Вандър стоеше до Торн пред олтара и гледаше как Индия се приближава към тях. Лицето й грееше от щастие. Очите й не се откъснаха от Торн нито за секунда.

— Да — каза внезапно той и се обърна към херцога на Вилиърс: — За мен ще бъде чест, ако и вие се присъедините към мен.

— Ти си ми като син — отговори херцогът и го докосна по ръката. — Двамата с Торн ще оправим тази каша. Обещавам ти.

— Аз ще застана до госпожица Карингтън — обади се мрачно Индия.

Вандър кимна.

— Благодаря.

Шишо подаде глава в параклиса и се провикна:

— Вече да водя ли булката?

Викарият подсмръкна неодобрително и се обърна с лице към дъното на църквата. Вандър зае мястото си. Усещаше топлото присъствие на Торн до рамото си.

Шишо пое по пътеката, като държеше Миа за лакътя. Пристъпваше с високо вдигане на краката — очевидно се стремеше към церемониален ефект. По средата на пътеката обърка стъпката и залитна, като повлече Миа със себе си.

Индия ахна от ужас. За щастие Шишо успя да се подпре на една пейка и продължи.

— Кълна се в името Христово и във всички светии пред задната страна на чистилището, в един момент си помислих, че ще съборя и двама ни! — обади се бодро той, когато стигнаха до източната част и той предаде Миа на Вандър. — Остарявам и губя равновесие.

— Напомням ви, сър Кътбърт, да не изричате напразно името Божие в Неговия собствен дом! — намеси се троснато викарият.

Шишо му се намръщи величествено.

— „Мислиш ли, че понеже твоя милост е такъв светец, та вече няма да има на този свят вино и баници?“^[1]

Тази декламация накара Миа да се разхихика чаровно. Вандър все още се мъчеше да разтълкува речта на чичо си — какво общо имаха тук баниците и виното? — а Индия се мръщеше объркана. Но Шишо и Миа се усмихваха един на друг и той я тупаше по ръката.

— Това подейства, нали, скъпа моя? — измърмори Шишо.

— Беше съвсем на място.

Вандър вдигна вежда.

— Сър Кътбърт рецитира откъси от „Дванайсета нощ“ — обясни Миа. — Цяла сутрин не е спрял.

— Така ли? — това беше Индия, очевидно изненадана също толкова, колкото и Вандър.

Викарият прочисти гърло. Дори и той разглеждаше развеселен, макар и неохотно.

— Аз всъщност бих могъл да се обидя от този цитат, сър Кътбърт. Но трябва да престанете с тези ваши „смутове“, за да мога да се заема със задачата да венчая Негова светлост и госпожица Карингтън.

— Точно така! — съгласи се Шишо. — Време е да ги оженим.

Викарият зачете текста. Очевидно бе разбрал, че този брак, който сключваше, няма нищо общо с любовта, а всъщност и със светостта.

Думите се лееха над Вандър, а той мислеше за бъдещата си съпруга. Миа бе запозната с Шекспир. Шишо я харесваше. Неговият чичо може и да беше дърт пияница, но от всички роднини на Вандър той най-много се доближаваше до ролята на родител. Като момче Вандър го обичаше. И сега продължаваше да го обича.

Когато дойде неговият ред да изрече обета си, Вандър изпита неочаквано чувство на покой. Вярно, тя насила го принуди да встъпи в този брак и той навярно никога нямаше да може да й прости напълно.

Но щеше да се ожени за съпруга, която щеше завинаги да му бъде вярна. Тази мисъл събуди в гърдите му някакво примитивно чувство, собственическа жилка, която навярно бе развил в мига, в който майка му за първи път доведе в тази къща друг мъж.

Миа повтори обета си с ясен, спокоен глас. Вандър всъщност се учуди. Очакваше да я види обляна в сълзи сега, когато бе постигнала целта, към която се стремеше още от дете.

По време на церемонията тя не го погледна в очите нито веднъж. Гледаше само в ръцете си. Въпреки това му стана приятно, когато сложи на пръста й пръстен, който бе принадлежал на прабаба му.

Викарият ги обяви за мъж и жена, затвори требника и каза:

— Може да целунете булката.

Вандър не се бе замислял за тази част от ритуала.

Първата му мисъл беше, че не бива да се впуска в нехайни интимности от такъв характер — неговата нова херцогиня можеше да реши, че той редовно ще започне да демонстрира жестове на привързано ст.

Миа вдигна глава. Погледът й се впери в него, въпреки че в очите й не се четеше никакъв укор.

Преди Вандър да успее да помръдне, Шишо изрева:

— Е, момко, щом ти не щеш, тогава аз ще го направя!

С тези думи той завъртя Миа в ръцете си и я целуна звучно по устните. Тя се разсмя.

Вандър се насили да се отпусне. За бога, какво го интересуваше дали неговият чичо ще целуне булката му!

Торн, Индия и Вилиърс ги заобиколиха и започнаха да изричат добре обмислени благопожелания. Вандър видя как Миа примигна, когато за първи път чу обръщението „Ваша светлост“, отправено към нея. Изглеждаше трогателно несигурна.

— Добре — обади се Шишо, който явно се бе нагърбил с ролята на отговорник по церемониите. — Наредих на Нотъл да донесе шампанско и прилична сватбена закуска, така че да се махаме оттук. Надявам се, че можеш да изведеш жена си от параклиса? — завърши той и изгледа Вандър с присвити очи. За миг изглеждаше учудващо трезвен.

Вандър не отговори, а просто протегна ръка на съпругата си.

Неговата съпруга.

Миа тръгна по пътеката редом до Вандър, обзета от огромно облекчение. Свърши. Никой — дори онзи противен сър Ричард — не можеше да оспори брака й с херцога. Този брак я обвързваше с мъж, който я ненавиждаше, и я обричаше на самотен живот след официалното разтрогване, но сигурността на Чарли беше обезпечена.

Вече нямаше да има сър Ричард, неговата вечна готовност да даде някого под съд и да намира грешки във всичко. Миа незабавно щеше да намери учител и да му плати двойно, за да дойде с тях в Бавария. Щеше да уреди слагането на нови покриви на къщите в селото — миналата зима прокапаха, но сър Ричард беше убеден, че селяните сами трябва да си поправят покривите, дори когато собствениците на тези покриви бяха побелели в служба на семейство Карингтън.

Нещо повече, щеше да уволни всеки прислужник, който погледнеше към Чарли така, сякаш има два носа. Мисълта за Чарли поуспокои чувствата, които бушуваха в гърдите й. Беше му обещала, че ще се прибере преди свечеряване.

Животът скоро щеше да се върне към обичайния си ритъм. Миа щеше пак да се заеме с писането. Може би щеше да успее да завърши романа за около месец. Щеше да се престори, че този болезнен етап от живота й изобщо не е съществувал. Щеше да се упражнява в забравянето на унижения… това беше просто поредното унижение, колкото и голямо да беше.

По време на сватбената закуска присъстващите обсъждаха „Дванайсета нощ“ и това ги държеше на безопасно разстояние от някои по-деликатни теми.

— Пиесата не ми хареса — призна лейди Зенобия. — Струва ми се абсурдно, че графинята се заклева да остане в траур до края на живота си само заради смъртта на брат си. Но всъщност аз нямам нито братя, нито сестри и може би подценявам силата на тази връзка.

— Братята и сестрите са същества, които те привързват към себе си по най-подмолни начини — обади се съпругът й. — Аз се смятам за щастливец, задето имам всеки един и всяка една от моите.

— Но ако някой от тях умре, ще бъдеш ли готов да носиш траур до края на живота си и да обявиш, че не можеш да се ожениш? — настоя лейди Зенобия. — Цялата предпоставка на пиесата е абсурдна. Шекспир е създал нещо невъзможно и на това е основал цялата история.

— „Ах, ела, ах, ела, смърт“ — запя Шишо.

— Тази пиеса описва начина, по който скръбта може да надвие здравия разум — каза Миа. — Виола е леко полудяла от тъга. Когато моят…

Тя млъкна и се зачуди какво, за бога, прави. Никога не говореше за чувствата си. Навярно беше от шампанското.

— Доколкото разбирам, си загубила брат си, което означава защо аз те поведох по пътеката — рече Шишо. — По-голям или по-малък? Не мога да кажа, че съм чел подробно справочника на „Дебрет“.

— Брат ми Джон беше по-голям от мен. Всъщност загина в същия пожар като баща ми и покойната херцогиня — обясни Миа и успя да се усмихне едва-едва.

— Дяволски лош късмет — потупа я по ръката Шишо. — Предполагам, това обяснява защо си откачила малко.

— О, откачила ли сте? — попита Торн Дотри. Изглеждаше съвсем невинен, сякаш въпросът му не беше удивително нелюбезен.

— Ами да, разбира се! — отговори Шишо. — Виж, тя е тук, в тази къща, нали така? Омъжена за сина на любовницата на баща си. Това ако не е лудост, не знам кое е. Които си приличат, те се привличат, така се казва, а в това семейство лудостта е в изобилие.

След това любезно наблюдение Миа се огледа и осъзна, че всички чинии са празни. Двамата с Вандър трябваше да проведат последния разговор в семейния си живот. След като дори не можа да се насили да я целуне след церемонията, той навярно щеше да възликува при новината, че новата му съпруга възнамерява да го напусне още преди сватбената нощ. Спокойно можеше да му достави това удоволствие още сега.

Тя стана, може би малко по-нетърпеливо, отколкото изискваше любезността.

В очите на херцога на Вилиърс се четеше иронична развеселеност, докато й целуваше ръка на сбогуване.

— Тази сутрин мина забележително литературно. Признавам, скъпа моя, че сега ви намирам за много по-интересна, отколкото преди. Съпругата ми много ще съжалява, че не можа да дойде.

Миа поклати глава.

— Уверявам ви, Ваша светлост, у мен няма нищо интересно — и мислено кръстоса пръсти: някои хора можеше да сметнат тайна самоличност като писател за много интересна.

— Един момент — каза Вилиърс и в гласа му звънна смях. — Литературата не ми е силната страна. А паметта ми не е това, което беше преди.

— Разбирам — отговори учтиво Миа.

— „Ела и помогни ми, бъден ден“ — изрецитира Вилиърс, — „тоз възел твърде стегнат е за мен!“

— Уверявам ви, Ваша светлост, че няма никакъв възел — отговори Миа неискрено, — макар че се възхищавам колко добре познавате Шекспир.

— Бракът ме направи по-интелигентен — отговори той. Изглеждаше почти дружелюбен.

Миа бързо отдръпна ръката си. Последното, което искаше, беше тези хора да я смятат за приятелка. Тя не беше такава. Беше причинила на Вандър нещо ужасно, за да постигне собствените си цели, и скоро щеше завинаги да изчезне от живота им.

Гостите си тръгнаха и Миа се обърна към съпруга си, преди да е загубила всякаква смелост.

— Ваша светлост, трябва да обсъдим много неща — каза тя.

— Възможностите за разговор са безкрайни — изрече провлечено Вандър. — „Крал Лир“? „Хамлет“?

Миа не се учуди, че разговорът на литературни теми май не му е допаднал толкова, колкото на нея и лейди Зенобия.

— Говоря сериозно — настоя тя.

— Мога да ви отделя малко време. Искам да съблека тези дрехи и да отида в конюшните. Имам нов кон, който трудно свиква.

Миа реши на мига, че изпитва съжаление към горката жена, която ще се омъжи за Вандър.

Тази клетница щеше да бъде принудена да се задоволи само с някоя и друга минута за разговор, тъй като конете очевидно бяха по-важни от съпругите. Надяваше се, че на следващата херцогиня няма да й е трудно да свикне, защото Вандър е в конюшните и обгрижва кон.

— Десет минути — обеща тя.