Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (22)

Глава 22

Мери влезе в преддверието на градската къща на херцога и се закова на място. Не, къщата на херцога — нейната къща. Тя беше херцогинята.

Това бяха нейните лакеи — зяпаха я скришом. Нейната градска къща, нейната врата.

Нейният съпруг.

При тази мисъл през тялото й премина тръпка, която нямаше нищо общо с ужаса, с който си се бе представяла като съпруга на Седрик.

Трент се приближи зад нея и я докосна по гърба с топлата си ръка.

— Ако искаш да си смениш роклята, камериерката ти те чака в спалнята.

Мери се беше уморила да влачи след себе си планини от дантела, но не можеше просто така да влезе в някаква непозната спалня и да обясни на Луси… какво? Струваше й се, че животът й се е разбил на милиони късчета, и отчаяно копнееше да залепи поне някои от тях обратно.

Знаеше какво правят англичаните винаги в моменти на нерешителност. Усмихна се на иконома на Трент — нейния иконом.

— Благодаря, но първо бих желала чаша чай.

Две секунди по-късно вече беше настанена на диван в малка всекидневна. Шлейфът й беше събран в краката й, а съпругът й седеше до нея.

Самият поглед към него й въздейства като удар. Трент не беше хубав. Приличаше на ангел, прогонен от рая заради греха на високомерието, но в същото време беше мъж, от главата до петите.

Тя прочисти гърлото си.

— Как да те наричам?

На миг на лицето му се изписа объркване, преди да отговори:

— Майка ми се обръщаше към баща ми с титлата му.

— Трябва да те наричам Херцог?

— Всъщност го наричаше Трент — от херцога на Трент.

И аз бих предпочел това обръщение, но ако желаеш, можеш да използваш някое от малките ми имена.

— Трент звучи като река — отбеляза Мери. — А Мортимър не ми харесва.

Крайчецът на устата му се изви в крива усмивка, той се премести по-близо и я целуна по врата.

Мери неволно потръпна.

Трент отново я целуна, този път по брадичката.

— Първото ми име е Октавиъс.

Ръцете му я обгърнаха и я притеглиха към него.

— Аз съм шестият херцог, но осмият Мортимър.

— Не мога да бъда омъжена за император — каза Мери, опитвайки се да запази гласа си спокоен, макар че ударите на сърцето й се бяха ускорили. — Аз съм американка и ние не се кланяме на кралски особи.

Очите му се озариха от дяволита усмивка.

— Аз и не искам да се кланяш. Но няма ли да ми се покориш, Мери?

Гласът му стана по-дълбок.

— Ще се покориш ли на своя собствен император^[1]?

По кожата на Мери премина тръпка. Как така успяваше да накара тази дума да прозвучи толкова примамливо?

— Не — отвърна шепнешком тя, защото колкото и възхитителен да беше съпругът й, тя нямаше да се покори на никого.

Той се засмя.

— Бракът ни ще бъде много интересен!

Мери установи, че пръстите й са се заровили в косата му, а тя самата се бори с импулса да се отпусне и да се сгуши в него. Сигурна беше, че дамите не правят такива неща или поне не във всекидневните.

— Не мога да повярвам, че си решил да се ожениш за мен още, когато се срещнахме за първи път — промълви тя. — В здрача едва можех да те видя.

— Но говори с мен така, сякаш вече си херцогиня.

— Значи ти хареса как говоря?

— Да. Харесаха ми и фактите ти, и смехът ти. Роклята ти също може да е изиграла известна роля.

Мери се намръщи, докато се опитваше да си спомни какъв тоалет бе носила в нощта, в която се запознаха.

— На балкона цареше сумрак, но кожата ти блестеше на оскъдната светлина.

Пръстът му проследи линията на врата й, спусна се над извивката на гърдата й.

— Особено тук. Направо щеше да се изсипеш от роклята. В балната зала нямаше мъж, който да не те иска.

— Искаха състоянието ми — поправи го тя. — Бюстът ми може да е бил приятно допълнение.

Ръцете на херцога бяха покрити с мазоли, навярно от яздене, и ласката му беше толкова приятна, че Мери потръпна.

— Аз нямам нужда от състоянието ти. И трябва да призная, че ми стана приятно, когато разбрах, че нямаш амбиции да ставаш херцогиня.

— Наистина нямах — отговори тя не съвсем искрено. Имаше моменти, в които си бе мечтала да се омъжи за него — и превръщането й в негова херцогиня беше неизбежен страничен ефект от това начинание, — но жените трябваше да пазят достойнството си. Съпругът й и без това си имаше предостатъчно самоувереност.

— Твоето състояние и бюстът ти са приятно допълнение към теб, госпожице Мери Пелфорд, американка от Бостън.

През тялото й потече струя на щастие. Помежду им се бе надигнала болезнена жажда, лудост, от която краката на Мери се разтрепериха, така че лесно можеше да си представи как се плъзва по гръб, как той се отпуска с цялата си тежест върху нея, а дивата жажда я следва…

Той я привлече в прегръдките си, смаза гърдите й срещу своите. После наведе глава и я целуна за първи път откакто оставиха олтара зад гърба си. Самото докосване на устните им се оказа достатъчно, за да изтръпнат краката й.

В целувката на Трент имаше властност. Той раздвижи главата й, за да я нагласи точно както трябва срещу себе си. Но имаше ли значение, когато устните му бяха толкова твърди и сладки и беше толкова добър в това, което правеше? А освен това устата му не беше натрапчива и мокра. Целувката им беше като разговор — ту жадна, ту безкрайно нежна.

Най-накрая Трент се отдръпна и попита с предрезгавял глас:

— Значи нито Октавиъс, нито Мортимър ще свършат работа?

— Какво? — попита Мери. Звучеше като задъхана глупачка.

— Мортимър.

Тя поклати глава.

— Мортимър звучи като чичо, когото човек не би искал да покани на вечеря.

— Страхувам се да ти го кажа, но според традицията синовете ни ще носят името Мортимър.

— Ще трябва да помисля сериозно за анулирането — отвърна тя с престорена сериозност.

Това предизвика реакция. Дъхът й секна, когато Трент се наведе напред с лукав пламък в очите. Целуна я така страстно, че по крайниците й се стрелна вълна на удоволствие.

— Ами Джон? — попита след известно време той. — Това е третото ми име.

Мери изпробва името наум. Да, можеше да понесе да бъде омъжена за Джон. Макар че още по-добре би било…

— Джак — заяви тя решително.

Съпругът й сбърчи вежди.

— Не ти ли харесва? — попита тя.

— Преди Седрик ме наричаше Джак — отговори Трент с безстрастен тон. — Звучи детинско. Определено предпочитам Джон.

Мери бе чувала Седрик да се обръща към брат си единствено с „херцоже“, при това неизменно с лек сарказъм. Тя вдигна ръка и зарови пръсти в косата му.

— С „Джак“ звучиш като американец.

— Имаш ли представа колко ме притеснява тази идея?

— Точно затова. Моля те! Само когато сме сами? Ти можеш да ми казваш Мери.

— Искам да те заведа в Хоксмид, Мери — каза Трент.

Това не беше ли мълчаливо съгласие да го нарича както пожелае?

— Къщата ти в провинцията — прошепна Мери.

Ръцете му се плъзгаха по гърба й и оставяха след себе си възхитителна топлина. Трябваше ли да се преструва, че ласките му не й вдъхват желание да се свлече на пода като марионетка без конци? Тя се сгуши в коравото му тяло, заигра се с езика му, опита вкуса му, усети допира му.

— Моят дом — проговори Трент след известно време. — Някога посещавала ли си огромна къща?

— Баща ми живееше в голяма къща в Бостън. Къщата на чичо ми в провинцията е още по-голяма. Но имам чувството, че Хоксмид е различен.

— На първо място е по-стар.

— В Бостън няма сгради, които да са много стари — съгласи се тя. — Да не би да живееш в рухващ замък, като тези, които описва госпожа Радклиф?

— Не. Но майка ми го наричаше — без капка обич — „купчина стари камъни“. Не разполага с почти никакви удобства.

Мери кимна.

— Предполагам, че няма вътрешни тоалетни?

— Вътрешни тоалетни ли? — Трент изглеждаше изненадан. — Майка ми добави баня, което сметнаха за крайно прогресивно. С лодкарите и лакеите успяваме да поддържаме чистота и топлина.

— Но там има градини — отвърна просто Мери. — На какво разстояние е от Лондон?

— Само три часа, ако пътищата не са натоварени. Помислих си, че можем да поканим чичо ти и леля ти да ни гостуват след няколко дни. Казват, че в параклиса витаел духът на разярен монах. Сигурен съм, че това ще вдъхнови леля ти поне за хиляда стиха.

Това беше много предвидливо от негова страна. Мери наистина искаше са види Бес, дори и само защото леля й трябваше да й обясни някои неща, както казваше бавачката, когато Мери беше проявила непослушание.

— Ами Джордж и Кокиче? Те може ли да дойдат?

— Разбира се. Макар че ако нямаш нищо против, бих предпочел да пътуват с твоята камериерка и моя прислужник. Предполагам, че това ще е първото пътуване на Джордж с карета.

— Ще се научи — отговори Мери леко отбранително. — Вече се справя много по-добре.

Трент я целуна по устните.

— Той е интелигентно кутре, не се съмнявам. Какво ще кажеш да тръгнем днес?

Искаше да заведе невестата си там, в старата купчина камъни, която чувстваше своя, за разлика от тази лъскава градска къща, в която доскоро живееше Седрик.

— Много добре — отговори Мери, без да се замисля. — Ще ми трябва половин час или там някъде, за да облека пътна рокля и да приготвя малка чанта.

Челюстта му едва не увисна.

— Прекалено дълго ли е? — попита тя.

— На майка ми винаги й трябваха часове, ако не и дни, за да се приготви за пътуване.

— На мен не ми трябват — отговори Мери простичко, за да не обърква допълнително съпруга си. — Аз обичам да пътувам.

Ръцете на Трент отново я обгърнаха.

— Мери — промълви той с този свой дрезгав глас, от който тя се разтапяше цялата. — Няма да консумираме брака си в карета.

Ръцете й обвиха врата му.

— Няма ли? — прошепна тя и очите й се разшириха, когато устата му се разтегли в усмивка.

— Макар че е…

— Завършек — от бога да го просиш? — попита дяволито тя и се засмя.

— Боя се, че Бог няма нищо общо с желанията ми по въпроса — отговори Трент и устните му се задържаха над нейните. — Ще те отведа у дома — на мястото, където предците ми за първи път са обладавали съпругите си. Тази градска къща е прекалено нова.

— Нова ли? — успя да изрече Мери. — Колко е стара?

— Прадядо ми я е построил през хиляда седемстотин и двайсета.

— Няма да е зле да знаеш — каза Мери и се отдръпна, за да го погледне в очите, — че твоята и моята представа за „ново“ чувствително се различават. Моята страна е нова. На двайсет и седем години.

— Тази къща е нова — отговори той с несиметрична усмивка. — На осемдесет и три години е.