Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (11)

Глава 11

Когато Седрик пристигна да я изведе на разходка в Хайд Парк, Мери повери Джордж на момчето, което отговаряше за ножовете.

— Когато имаме гости, кучето ще трябва да стои заключено — съобщи й Седрик, когато тръгнаха по пътеката. — Освен това настоявам да не го пускате в салона, докато не се уверим, че може да му се има доверие.

— Разбира се! — възкликна Мери и се зачуди защо, за бога, е променил мнението си. Предположи, че се е намесил херцогът. — Джордж се учи да чака, докато го изведат в границата, освен когато се уплаши.

След като уредиха въпроса с Джордж, двамата продължиха да вървят мълчаливо. Мери се помъчи да измисли подходяща тема за разговор.

— Нямам търпение да видя болницата ви, когато я завършат — каза най-накрая тя. — Начинанието ви е наистина прекрасно.

— За жалост няма да можете да я видите, защото се намира в една от онези части на Лондон, които уважаваните дами не посещават. Ще поръчам рисунки, за да можете поне да придобиете представа.

— Но сигурно ще мога да направя поне едно кратко посещение! — промълви Мери, стресната от безпрекословния тон на годеника си.

— Болницата не само че се намира на опасно място, но и пациентите ще са от по-грубите. Макар че като се замисля, вие, американците, сте толкова безразсъдни и прями. Вие самата не сте деликатна като английска дама. Подозирам, че сте способна сам-сама да отблъснете нападение на цяла орда индианци.

Той се засмя и Мери последва примера му, макар че нейният смях звучеше малко неискрено.

— Не смятам, че с фуркет мога да се защитя от томахавка.

— Тома-какво?

— Томахавка. Това е оръжието на индианските племена. Много прилича на бойна брадва. Във всеки случай „Спитълфийлдс“ е не по-опасен от който и да било голям град — увери го Мери. — В „Таймс“ прочетох, че най-жестоките престъпници живеят в район, наречен „Девилс Ейкър“, близо до Уестминстърското абатство, а аз съм ходила в абатството много пъти.

— Изключено — заяви Седрик. — Има още нещо, за което искам да поговорим. Смятам, че трябва да наемем учител, специализиран в дикцията.

Усъвършенстването на акцента й нямаше да разреши по-големия проблем: самия начин, по който говореше. Според госпожица Феърфакс английските дами бяха като дълбоки спокойни езера.

— Много е лошо да защитаваш бурно мнението си повтаряше постоянно гувернантката й. — Джентълмените ценят кротката природа.

Мери може и да беше много неща — и ако се наложеше, наистина можеше да изработи восъчно цвете, — но дълбоко спокойно езеро със сигурност не беше. Така например остана с много лошо впечатление от думите на Седрик, че й е забранено да пристъпва в цели части от Лондон.

— О, исках да ви кажа, че приех покана за вечеря у госпожа Бенет от ваше име — рече Седрик. — Както и леля ви и чичо ви, разбира се.

— С толкова малко предупреждение? — стресна се Мери. — Леля ми беше останала с впечатление, че не сме поканени.

— Вечерята е в чест на хората, допринесли за набирането на средства за болницата — каза Седрик. — Госпожа Бенет с радост добави вас и господин и госпожа Пелфорд, след като й посочих пропуска й. Дори и брат ми обеща да дойде, защото финансира крилото на семейство Алардайс.

Херцогът щеше да присъства.

Херцогът може би щеше да присъства.

Това нямаше значение за нея. Той беше само бъдещият й девер.

— Да се връщаме ли? Косата ви започна да се къдри от мъглата и заприличва на мъх — и Седрик се подсмихна на собствената си шега.

Докато се обръщаха, Мери докосна бретона си. Проблемът се дължеше на железните маши, с които камериерката й Луси й правеше стегнати къдрици всяка сутрин. Днес си беше сложила сламено боне, украсено с перца, но навярно трябваше да се спре на шапка с широка периферия.

Истината бе, че започваше да се убеждава със сигурност: просто не можеше да постигне онова ниво на изисканост, задължително за лейди Седрик Алардайс. Уроците по дикция нямаше да помогнат. С всеки ден упорито се чувстваше все повече като американка, не по-малко.

Двамата се заизкачваха по каменните стъпала към градската къща на чичо Тадеус и Седрик я потупа по ръката.

— Не го вземайте присърце.

Мери се обърна към него, благодарна, че е разбрал колко е разстроена.

— О, Седрик — искам да кажа, лорд Седрик, — чувствам се ужасно!

— Всичко може да се поправи — рече той с утешителен глас.

— Така ли мислите?

— Ще трябва да уволним камериерката ви и да наемем някоя французойка.

— Но…

Седрик се усмихна.

— Шекспир възхвалява любимата си за нейните „гарванови плитки“^[1].

— Наистина ли?

Ако отново чуеше някое от глупавите мнения на онзи драматург, наистина щеше да се разфучи.

— За жалост в тази цивилизована епоха изискваме много повече от тоалета на представителките на нежния пол.

Нима й казваше, че прическата й е с два века изостанала от модата?

Ако не си беше обещала — не, ако не се беше зарекла, — че никога повече няма да развали годеж, Мери щеше да скъса със Седрик още в този миг.

Но не можеше. Беше дала дума.

Сбогува се с годеника си и отиде да потърси леля си, опитвайки се да не обръща внимание на онова упорито гласче в главата си, което настояваше, че учител по дикции и френска камериерка няма да помогнат. Нищо не можеше да я превърне в приемлива английска дама.

Оказа се, че Бес е в малкия салон с кучетата.

Кокиче си беше присвоила новата кадифена възглавница на Джордж, оставяйки на кутрето едно място на пода. Когато Мери влезе, Джордж стана толкова бързо, че се спъна в лапичките си, преди пак да подскочи и да се приближи да я поздрави.

— Добър ден — провикна се Мери, наведе се и го почеса по ушите.

— Добър ден, скъпа — отговори Бес и присви очи. — Сега, като се замисля, това боне не ми харесва. Перата стърчат на всички страни, като на ядосана кокошка.

Мери се изправи и подаде палтото и грозното боне на Дженкинс, който излезе в коридора. После вдигна Джордж и го занесе на дивана.

— Ще позвъня за още питки — каза Бес, превръщайки думите си в действие. — Май съм ги изяла всичките.

Мери отчаяно се опитваше да реши дали да не признае тревогите си за предстоящия брак.

— Лельо Бес — каза най-накрая тя, — имам проблем, който искам да обсъдим.

— Проблемът ти е какво да направиш с косата си — отвърна Бес, като я огледа внимателно. — Тази прическа не е красива. Мисля, че ще трябва да пратим Луси обратно в Бостън и да наемем някоя парижанка.

Дженкинс се върна, затова Мери стисна зъби и зачака Бес да уточни колко питки иска.

— Косата ми се накъдри, защото ти настояваш Луси да я прави на къдрици — каза тя, когато двете отново останаха сами.

— Модата е сурова господарка — отговори Бес безгрижно. — Луси трябва да приложи някаква отвара. В „Списание за дами“ предлагат прилагане на тинктура от сески-нещо си върху косата.

— Сески-нещо си? Какво, за бога, е това?

— Нещо като желязо. Май не си спомням името.

Тя се намръщи.

— А може да бъркам и за ефекта. Може да е било съвет за боядисване на коса.

— Косата ми ще трябва да остане с този цвят, лельо Бес, защото Седрик току-що ми съобщи, че е настоял пред госпожа Бенет да ни включи в списъка си с гости за вечерята утре.

— Така и предположих — рече леля й и посочи към една картичка на съседната масичка. — Преди около час пристигна покана.

— Той смята, че липсата ни на покани е била недоглеждане.

— Не ми се струва много вероятно — отговори бодро Бес.

Мери се наведе напред, хвана с щипците бучка захар и я пусна елегантно в чашата си. Това поне бе едно от правилата на етикета, които бе овладяла.

— Сигурна съм, че госпожа Бенет не е останала доволна, когато Седрик й е посочил пропуска й.

— Несъмнено е така, но трябва да отидем — въздъхна Бес. — Пише, че лейди Каролайн ще присъства. Според мен младата дама не може да си позволи Седрик, но тя май не е съгласна. С радост би ти отнела годеника. Не бива да го допускаш, Мери!

— Да, но…

Леля й вдигна ръка и й отправи повелителен поглед, който показваше, че е доловила съмненията на Мери и не ги споделя.

— Слава богу, че привлече вниманието на Седрик, преди косата ти да стигне до това състояние! — добави тя. — Трети развален годеж ще означава катастрофа, мила моя, както се съгласихме, преди да стигнем до английския бряг.

Малко по-късно Мери се оттегли на горния етаж и се замисли за утрешния ден. Ако обичаше драматичните фрази, би казала, че вечерята се очертава като гладиаторски бой между нея и лейди Каролайн.

Съвършената английска дама срещу изтъканата от недостатъци американка.

Искаше й се това да я вълнува повече. Не можеше да разбере какво точно се бе объркало в годежа й. Не ставаше въпрос само за липсата й на маниери. Седрик никога не я поглеждаше с онзи пламък, който светеше в очите на Бърти и да, и в тези на Дермът.

Тя безмилостно прогони спомена за начина, по който я гледаше херцогът. Каквото и чувство да се четеше в неговия поглед, то беше крайно нередно. Само при мисълта за това я заливаше топлина чак до стъпалата и това също беше крайно нередно.

Най-накрая Мери реши, че е задължена пред Седрик — както и пред себе си — да се опита да се усъвършенства още един път. По-голямата част от следващия ден прекара в подготовка за вечерята у госпожа Бенет — седна на една табуретка и се зачете в книга за маниерите на масата, докато Луси укротяваше ситно накъдрената й коса.

Бистрият бульон се пиеше от купичката. Останалите супи не. Трябваше деликатно да вдигне купичката с вода за миене от чинията и да я постави отляво. И така нататък.

Можеше да го направи. Американките постоянно си пробиваха път през дивата пустош. Една лондонска трапезария не беше дива пустош, макар че чичо й Тадеус бе стигнал до заключение, че събрани на групички, англичаните приличат на глутници чакали.

— От ноктите и зъбите им капе кръв — повтори на няколко пъти мрачно той и отказа да ги придружи на вечерята.

Беше ли възможно да отблъсне чакал с игла за шапка?

Мери поклати глава, за да се върне към действителността, и започна главата „За особеностите на роклята, с оглед на общественото положение на дамата.“

След няколко минути пусна книгата на пода.

Преди да дойдат в Лондон, двете с Бес бяха прекарали три месеца в Париж. Във Франция прекараха много приятни часове в разглеждане на френски скици на нови модели рокли, холандска коприна и италиански лен — и това време и внимание намираха отражение в гардероба, който Мери бе пренесла през Ламанша.

Коприната с вълнообразни отблясъци, която смяташе да облече вечерта, бе украсена с перли и сребриста дантела. Струваше цяло състояние, но си заслужаваше. Приличаше на броня.