Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (14) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Приложение
Корекции на „Балада за Леитиан“

Една от първите, може би дори най-първата от литературните задачи, които привличат баща ми след завършването на „Властелинът на пръстените“, е завръщането към „Балада за Леитиан“: не (излишно е да го казвам) за да продължи разказа от момента, достигнат през 1931 година (нападението на Кархарот срещу Берен пред портите на Ангбанд), а от началото на поемата. Текстовата история на писането е много сложна и няма какво повече да се каже за нея, освен че, макар отначало баща ми сякаш пристъпва към радикална преработка на „Баладата“ като цяло, импулсът скоро отслабва или е пренасочен и се свежда до кратки и разпръснати пасажи. Аз обаче привеждам тук като съществен пример за новите стихове след пауза от четвърт век един откъс от „Баладата“, описващ предателството на Горлим Нещастни, довело до гибелта на Барахир и всички негови спътници освен Берен. Това е най-дългият от новите пасажи и — което е твърде удобно — може да бъде сравнен с оригиналния текст, приведен в началото. Ще видите, че Саурон (Тху), властващ над Гаурхотския остров, е заменил Моргот; и че по качество на стиха това е чисто нова поема.

Започвам новия текст с кратък откъс, озаглавен „За Тарн Аелуин, Блаженото езеро“, който няма аналог в оригиналния вариант.

И си спечелиха такава слава,

че даже и потерите тогава

побягваха от пътя им със страх.

Награда щедра даваха за тях,

5 достойна даже за глава на крал,

но ни един войник не бе успял

да съобщи на смъртния им враг

къде се крие техният бивак,

защото там, где боровете стари

10 пълзят към заснежените върхари

в далечния и див Дортонион,

блестеше езерце в планински склон,

ту синьо денем, ту пък заблестяло

в дълбоки нощи като огледало

15 на Елберет за ярките звезди.

То бе благословено отпреди —

ни орк, ни звяр, ни вражеската сянка

не идваше натам; в спокойна дрямка

обгръщаше го шепнеща гора,

20 брези високи с сребърна кора,

наоколо се стелеше пуст рид,

със папрати и влажен торф покрит,

от който древни камъни стърчаха;

и там, край Тарн Аелуин без стряха

25 бунтовниците имаха бивак,

незнаен за омразния им враг.

За Горлим Нещастни

Сред тях, разказват, имало един

Горлим Нещастни, на Ангрима син,

свиреп боец. Той нявга за съпруга,

30 дорде съдбата му била по-друга,

взел Ейлинел — девойка нежна, бяла,

но горестна съдба ги връхлетяла.

Воювал той, а като се прибрал,

чифлика си опожарен видял;

35 сред есенния лес с мъгла покрит

опушени стърчали зид до зид,

а Ейлинел, добрата Ейлинел

незнайно где и кой я бил отвел

на смърт или пък в тежък робски плен.

40 Остави черна сянка този ден

завинаги в сърцето му злочесто;

съмнения терзаеха го често,

докато бродеше, или пък нощем

без сън лежеше, мислейки, че още

45 е жива, че се е спасила,

избягала от вражеската сила,

че ще подири пак съпруга свой

и ще реши, че е загинал той.

Затуй понякога напускаше бивака

50 и тайно, сам, рискуваше сред мрака

да слезе до дома опожарен,

помръкнал, изоставен и студен.

Уви, напразно чакаше в нощта

към своя дом да се завърне тя.

 

55 Не, не напразно, а за зла беда,

защото и в горите, и в града

Морготови безбройни съгледвачи

умееха да се спотайват в здрача

и да докладват. Ето че веднъж,

60 когато под унил и хладен дъжд

по буренясал път се върна пак

Горлим сред ранен есенен сумрак,

внезапна изненада — гледай ти! —

свещица зад прозорчето трепти;

65 и той пристъпи разтреперан, плах,

между надежда и внезапен страх,

и с трепет зърна Ейлинел в нощта!

Макар и променена, беше тя.

От глад и скърби беше изнурена,

70 облечена във дрипи, състарена

и тихо плачеше: „Горлим, Горлим!

Защо не се прибираш, мой любим?

Уви, аз зная, ти не би търпял раздяла

и значи гибел те е сполетяла!

75 А аз ще трябва сред света студен

самичка да живея ден след ден“.

 

Един-едничък вик нададе той;

свещта изгасна, чу се вълчи вой.

Усети как на рамото му пада

80 изневиделица десницата на ада.

Отведе го безмилостната стража

при командира на войската вража —

зъл некромант на име Саурон,

от всички пред Морготовия трон

85 най-гнусен, ненадминат по свирепост;

дошъл бе от зловещата си крепост

на острова Таур-ен-Гаурхот

да усмири бунтовния народ

и да открие тайния бивак.

90 Доведоха му пленника по мрак

и в шатрата сред вражеския стан

Горлим жестоко беше окован

за шия и ръце с вериги тежки;

подложен бе на мъки нечовешки,

95 та от страдание да се пречупи

и със предателство да се откупи.

Но нищичко Горлим не им разкри,

не наруши ни с думица дори

на клетвата свещения печат;

100 наложи им се най-подир да спрат.

Оставиха го смазан да лежи,

тогава тъмен силует се приближи

и заговори му за милата съпруга:

„Нима не искаш участта й да е друга?

105 Та с две-три кратки думи най-подир

ще я спасиш и ще си идете със мир,

ще бъдете приятели на краля.

Нима и тя това не би избрала?“

Тогаз Горлим, от болка премалял

110 и Ейлинел да види закопнял

(уверен, че са хванали и нея),

поддаде се на подлата идея

и скоро храбростта се бе стопила.

Полуохотно и полунасила

115 застана сам пред каменния трон,

от който му продума Саурон:

„Нищожно и безпомощно създание,

що чувам? Казват, имал си желание

за пазарлък със мен — кажи тогава

120 каква награда те задоволява?“

А клетият Горлим склони глава

пред трона и с измъчени слова

помоли онзи властелин известен

като жесток, коварен и безчестен

125 да го възнагради със свободата

да се оттегли мирно от войната

и да живее с милата съпруга.

Това му бе молбата — няма друга.

 

Тогава Саурон с усмивка рече:

130 „Нищожна е цената ти, човече,

за толкова предателство и срам!

Разбира се, охотно ще я дам!

Сега разказвай! Стига си мълчал!“

Горлим се вече бе разколебал;

135 ала под страховитите очи

не му остана смелост да мълчи —

от грешката до пълната измяна

не бе възможна никаква промяна

и трябваше да плаща свободата

140 с предателство към бойните си братя.

Накрая свлече се пред Саурон

и смях разтресе каменния трон.

 

„Нищожество! Да лазиш тъй не бива!

Стани на крак за чашата горчива,

145 която до ръба съм ти налял!

Не Ейлинел, а призрак си видял,

създаден, малоумна твар, от мен

с едничка цел да бъдеш заблуден.

Студена ще е твоята невеста!

150 Отдавна в гроба тя лежи злочеста,

храна за твари като тебе жалки.

Наградата ти идва подир малко —

със Ейлинел отново да се видиш

и право в нейното легло да идеш,

155 где няма рат, ни чест, а вечен сън.“

 

Извлякоха нещастника навън,

пред шатрата жестоко го убиха

и после в гроба влажен го зариха,

където костите на Ейлинел лежаха

160 откакто зли палачи я заклаха.

Тъй с люта смърт умря глупецът беден

и себе си прокле със дъх последен,

а Барахир в Морготовите мрежи

бе уловен безмилостно, понеже

165 с позора на Ангримовия син

магията над Тарн Аелуин

изчезна и разкриха се за всеки

бивакът скрит и тайните пътеки.

За Берен, син на Барахир, и неговото бягство

Оловни облаци от север налетяха,

170 унило вихри есенни запяха;

на Тарн Аелуин водите живи

сега лежаха горестни и сиви.

„Чуй, синко Берен — Барахир изрече.

— Ти знаеш, слух пристигна отдалече,

175 че Гаурхот е тръгнал на война

към нас; а вече нямаме храна.

По обичай на тебе се полага

да видиш кой все още ни помага

и да узнаеш кой е срещу нас.

180 Сега потегляй и на добър час!

Върни се скоро, в малката дружина

един от нас е ценен за седмина,

а пък Горлим го няма. Може той

да е загинал. Сбогом, сине мой!“

185 И Берен тръгна, но от тия думи нещо

изпълни го с предчувствие зловещо,

като че се прощаваха навеки.

 

През рид и дол, по горските пътеки

той бродеше под мрачен небосклон;

190 съзря огньовете на Саурон,

чу орките и вълците да вият

от жажда нови жертви да убият

и тръгна пак, че знаеше — във мрака

до лагера далечен път го чака.

195 Ала умора тежка го налегна

и той в една хралупа стара легна,

но пак дочу (или бе само сън)

как легиони крачат с тежък звън

на брони, мечове и боздугани

200 нагоре към планинските поляни.

След туй потъна сякаш в тежък мрак

като удавник, що се мъчи пак

живителния въздух да поеме,

и сам не знаеше след колко време

205 се озова до езеро печално.

Над него мъртвите дървета жално

се свеждаха под тягостното бреме

на черно и злокобно птиче племе,

и беше всеки клюн окървавен.

210 Опита да пролази ужасен

през храстите на гъсталака див,

но сетне зърна образ блед и сив

над стихналите езерни простори.

Той бавно наближи и заговори:

215 „Аз бях Горлим, но днес съм дух сломен,

изменник от измяна заблуден.

Недей да спиш, събуждай се от дрямка

и бързай, че Морготовата сянка

е вече над баща ти; всичко знае

220 Моргот за вашия бивак потаен

и пътя скрит през горското ви царство“.

И той разказа със какво коварство

бе изкушен; а след това заплака,

помоли прошка и изчезна в мрака.

225 А Берен от кошмара се съвзе

и мигновено рипна на нозе,

взе меч и лък, и в идващия ден

препусна като бързоног елен

през папрати, гори и камънак.

230 Преди отново да се спусне мрак

най-сетне стигна до Аелуин;

обагри залез хоризонта син,

но с кръв Аелуин се бе облял,

течеше кръв в отъпканата кал.

235 В брезите по алпийските ливади

седяха гарвани и лешояди;

а човките им бяха все червени

и стискаха меса окървавени.

Един изграчи: „Ха-ха, закъсня!“

240 „Ха-ха! — подеха други. — Закъсня!“

Баща си в гроб положи там по пладне,

отгоре струпа камъни грамадни;

не сложи там ни име, нито знак,

но трижди чукна със пестника як

245 по камъка и три пъти подир

извика името на Барахир.

Зарече се: „За теб ще отмъстя!

И на Ангбанд през черната врата,

ако потрябва, ще прекрача в мрака!“

250 И се отдалечи, но не заплака,

че прекомерно силна бе скръбта.

Бездомен, сам, той крачеше в нощта.

 

Не беше никак трудно да намира

из пущинака търсената диря.

255 Врагът, самоуверен, зъл и горд,

тръбеше шумно в чест на своя лорд

и горските пътеки и поляни

прегазваше с ботуши подковани.

Зад тях, укрит във горската прегръдка,

260 прокрадваше се Берен като хрътка,

додето ги настигна най-подире —

там, дето ручеят Ривил извира

и спуска се по камъните бели,

убийците на лагер бяха спрели.

265 Прикрит зад храст на близката могила,

огледа Берен вражеската сила —

не бяха много, но в открита сеч

не би ги победил със лък и меч.

Тогаз към тях пролази като смок.

270 Мнозина вече спяха сън дълбок,

но неколцина техни капитани,

край огъня насядали пияни,

се хвалеха с трофеи придобити

след боя от бунтовници убити.

275 Размаха пръстен скъп един от тях.

„Туй мое е! — извика той със смях.

— В страната няма други като него,

защото лично моя милост взе го

от Барахир, когото бях убил.

280 А чувал съм, че той го придобил

на елфите от някакъв си крал,

и на такваз цена се бил продал.

Не му помогна пръстенът; разправят,

за нищо тия пръстени не стават,

285 но мога към мизерната заплата

да си добавя малко чисто злато.

За тоя пръстен Саурон ме прати

и чака го във своите палати,

макар че има злато цял товар;

290 сребролюбив е всеки господар!

Затуй, другари, ще се закълнете,

че нищо не намерих по ръцете!“

Но звънна лък; пронизан през гръкляна,

той свлече се на горската поляна

295 и влажната земя, обрасла с мъх,

погълна жадно сетния му дъх.

Тогава Берен като звяр в нощта

към лагера им стръвно налетя.

Посече трима с меча си жесток,

300 взе пръстена, а след това със скок

изчезна в сенките и втурна се на бяг,

преди да екнат в горския сумрак

отчаяните вопли на уплаха.

Но сетне като вълци се събраха;

305 със скърцане на зъби, рев и вой

се втурнаха да дирят де е той,

обсипвайки с рояци от стрели

дървета, храсти, сенки и мъгли.

Но със стрелите, крясъка и воя

310 не можеха да устрашат героя;

по-бързоног от всички на земята,

уверен из горите и блатата,

той тичаше из планината дива

и пазеше го ризницата сива,

315 кована от джуджетата в Ногрод,

где чукове кънтят под скален свод.

 

Отдавна Берен бе прочут храбрец,

възпяваше го не един певец

и казваха, че неговата слава

320 във някой бъден ден ще надминава

честта на златния Хадор и таз

на Барахир или на Бреголас;

но скръб дълбока беше пресушила

сърцето му със страховита сила

325 и той не тръгваше да се сражава

с надежда за живот, възторг и слава,

а само за едно — Моргот проклети

стоманеното жило да усети,

преди самият той да падне повален;

330 боеше се единствено от плен.

Сам диреше заплахи и беди,

така съдбата своя заблуди

и толкоз подвизи велики стори,

че мало и голямо заговори,

335 и вдъхваше надежди тази реч.

Шептяха „Берен“ и ковяха меч,

и се приготвяха за бой мнозина,

а вечер край пламтящата камина

напяваха за Дагмор, меча верен,

340 и безпогрешните стрели на Берен;

как във самия стан на враговете

промъква се, без никой да усети,

и как, уж безнадеждно обкръжен,

изплъзва се и в нощ, и в ясен ден,

345 как гони хищните си преследвачи

и как погубва стръвните палачи.

Възпяха как касапина Горгол

в сърцето право с меча си пробол,

как трийсетина наведнъж свалил

350 и колко върколаци е убил,

и даже Саурон ранил в ръката.

Той сам-самин изпълваше страната

със ужас за Морготовите твари;

ела и бук му бяха за другари,

355 помагаха му зверовете диви

и птиците със песните звънливи,

и всичко живо, що за царство свое

избрало е планинското усое,

упътваше го из гората стара.

 

360 Но скръбна е съдбата на бунтаря.

По-силна от Морготовата власт

светът не беше виждал дотогаз;

десницата му с подлост и коварство

обгръщаше поробеното царство;

365 на удара отвръщаше със два,

за непокорство вземаше глава.

Тъй най-подир надеждата изстина

и всеки доблестен боец загина;

изсякоха навред горите горди

370 и плъзнаха зловещи черни орди.

Затваряха се клещи страховити

около Берен; плътно по петите

го гонеха шпионските потери,

а помощ вече нийде не намери.

375 И той разбра, че избор се налага —

да срещне гибелта или да бяга

от родните земи на Барахир.

Далече край тръстиковия вир

онези мощни кости тънат в тлен

380 на гроб незнаен в каменния плен,

напуснати от родния му син,

и ги оплаква Тарн Аелуин.

 

За Берен няма тук подслон и дом

и в късна зима тайно, пълзешком,

385 от примките на дебнещия враг

изчезва — сянка върху пресен сняг,

като вихрушка трепва и се скрива,

и сякаш цял Дортонион загива,

не ще погледне вече здрача син

390 над стихналия Тарн Аелуин.

Не пее вече лък в потаен кът,

стрелите остри вече не летят

и върху меко папратово ложе

глава бунтовна няма кой да сложи.

395 Звездите, дето Севера огряват

(Пламтящ трънак наричани тогава),

останаха зад него да блестят

над роден край; той тръгнал бе на път.

На юг потегли той и все натам

400 вървеше тъжен, изморен и сам,

и виждаше пред него да стърчат

зловещите стени на Горгорат.

По склоновете стръмни и студени

дори и люде с храброст надарени

405 не стъпваха; тъй страшно място беше,

че даже и окото се боеше

от тия скални зъбери сурови

с магия скрита в техните основи

и сенки от прастари времена,

410 преди да има слънце и луна.

Коварно зееха клисури диви

със извори и сладки, и горчиви,

и там магия дебнеше в скалите;

но по-далеч, незрима за очите,

415 освен от орловия остър взор,

надничащ от небесния простор,

едва се мержелееше една

от елфи обитавана страна —

Белерианд, Белерианд,

420 от взор човешки не видян.