Каролайн Линдън
Скандален залог (11)

Глава единадесета

Според Дъглас кампанията му течеше прекрасно и на двата фронта.

Олбрайт се оказа първокласен конспиратор и с жар се хвърли в замислената измама. Под прикритието на редовни боксови срещи те планираха какво да кажат и кога. Олбрайт изразяваше пред Спенс растящите си съмнения, че Маделин едва ли е лейди Констанс, а Дъглас не спираше да споделя убеждението си, че е именно тя. В отчетите си не пропускаше да спомене колко пъти я е посещавал, колко е добре дошъл в дома й, както и всяка вечер, когато е напускал събиране или соаре с нея под ръка пред погледите на всички; всичко това придаваше достоверност на разказите му. В резултат Спенс започваше да вярва все повече и повече на Дъглас и след няколко дни двамата заговорници прецениха, че е назрял моментът за крайната им цел: да направят поредното обзалагане със Спенс.

— Колко да му поискам? — попита Олбрайт на излизане от боксовия салон след поредния им мач.

— Колко ти трябват?

— Двеста ще ми дойдат много добре — отвърна Олбрайт.

— Добре е — кимна Дъглас. — Не е прекалено много, за да събуди подозренията му, но не е и малко, за да изглежда незначително.

Според двамата Спенс заслужаваше да загуби малко пари, но в момента нямаше как да го предизвикат. Без доказателства за самоличността на лейди Констанс той щеше да стои и да чака. Целта на Дъглас бе да подтикне Спенс да направи публична декларация, та след това да я атакува и опровергае и така да заличи всякакво съмнение относно Маделин. Като се обзаложи, че Маделин Уайлд не е лейди Констанс, Олбрайт щеше да го подтикне в желаната посока; Дъглас възнамеряваше да го тласне още по-далеч: да подметне как в крайна сметка не вижда никаква причина да дели наградата. В желанието си да вземе парите на Олбрайт и решен да не допусне Дъглас да го лиши от полагаемото му се, Спенс щеше да се озове право в капана. Така не само щеше да изглежда пълен глупак, обвинил невинна жена в скандално поведение, но да „олекне“ с двеста паунда за Олбрайт и без да види в замяна и пени от обявената от Честъртън награда.

— Ще му кажа тази вечер — обяви Олбрайт с блеснал от трепетно вълнение поглед. — А ти?

— Възнамерявам да заведа дамата на разходка с карета утре. Ще се погрижа да узнае за намеренията ми.

Приятелят му се засмя.

— Браво на теб. Надявам се да постигнеш успех във всички начинания.

Дъглас намигна и се сбогува. Тръгна към дома си обзет от приятни мисли за утрешния ден.

Успя да склони Маделин да се обръща към него на малко име и да му позволи и той да я нарича така. Беше добре дошъл в дома й и изглеждаше щастлива, когато се виждаха по светски събития; редовно съумяваше да я разсмива. Колкото и странно да изглеждаше, но след като преустанови обичайните начини да й подскаже колко се интересува от нея, чувствата й към него сякаш станаха по-топли. Доскоро залагаше на желанието на жените да ги очароват и да флиртуват с тях; гледаше на преследването като забавление и за двете страни. Но откакто престана да я притиска така настойчиво, както го правеше обичайно, Дъглас откри неподозирани неща за нея.

Тя, например, си тананикаше докато върви. При една от разходките им в парка се усъмни дали ушите не го подвеждат. Нищо подобно! Дори изненадан разпозна леко неприлична песен, станала напоследък популярна в някои от по-шумните кръчми; погледна я невярващо, а тя само му се усмихна.

Разбираше и от конни надбягвания. Не беше срещал жена, която да се вълнува от самото състезание, а не с каква рокля и шапка ще я видят. Маделин познаваше конете. Отказваше да залага на тях, но ги обсъждаше компетентно и с интерес.

Беше левичарка. Откри го при едно гостуване. Видя ръцете й — без ръкавици, естествено. По левия й палец и показалец имаше следи от мастило — според игривото й признание била писала писма преди появата му. А това отново го наведе на мисълта за огромното количество хартия. Какво пишеше тя? Надяваше се да са писма, а не поредното описание на греховна нощ.

Колкото и да се насилваше да се убеди, че всичко е плод на фантазията и пълна измислица, представата тя да се вижда с друг мъж по този начин го изваждаше от равновесие. Да не говорим за двама, трима или петдесет, дори всички да бяха въображаеми, както и самите им действия. А дори и да мислеше за него, докато пише, това не правеше нещата по-добри; Дъглас не искаше да има нищо въображаемо в еротичните им взаимоотношения. Впрочем, засега изобщо нямаше изгледи за такива.

Е, с известен късмет, ще промени това положение утре.

Тя, както беше разбрал, не обичаше тълпите. Затова избра местенце извън града. В очертаващия се прекрасен слънчев ден и с кошница за пикник в багажника, той й помогна да се качи в каретата.

— Сложила си солидни ботуши — одобри той.

Беше й пратил бележка с подобна препоръка.

— Ти ме посъветва. — Тя кокетно наклони глава — Но не обясни защо.

— Защото е изненада.

Скочи на капрата до нея и потеглиха.

По време на пътуването тя се опита да отгатне къде отиват. Той се усмихна в отговор на Кенсингтън; засмя се при предположението за Гринуич, но почти излезе от пътя, когато тя попита лукаво:

— Да не би да ме отвличаш и да отиваме в Гретна Грийн^[1]?

— Какво?! Не — възрази той и се опита да овладее коня.

Нае и животното, и каретата за деня и още не ги бе опознал напълно. Дръпна по-здраво юздите, но това нямаше нищо общо с намека й.

— Да, очевидно. — Очите й сияеха, докато му се присмиваше. — Само предположението за брак почти отне живота и на двама ни.

— Не е вярно…

Най-после овладя коня и той продължи в тръс, като от време на време разтърсваше глава. Дъглас си повтаряше, че лудото биене на сърцето му се дължи на внезапно възникналата, но вече овладяна опасност, а не от нелепото предположение, че с Маделин са се отправили към Гретна Грийн и споделят всеки ден — а и нощ — заедно по време на дългото пътуване на север. Същевременно — какъв елегантен начин да докаже, че намеренията му са напълно почтени. Но пък щеше да се окаже женен.

Погледна я с крайчето на окото си. Самодоволната усмивка още не бе слязла от лицето й, сякаш го е надлъгала по някакъв начин. Да не би да спомена Гретна Грийн, защото мисли за брак? С него?

— Често ли джентълмени се опитват да те отведат в Гретна? — поинтересува се той с пълното съзнание, че това изобщо не би му допаднало.

— Не. Щеше да ми е за пръв път. — Наклони глава и го погледна изпод периферията на шапката си. — Същото важи и за теб, предполагам.

— Да. — Прочисти гърло. — Тази каретата обаче не е пригодена за подобно пътуване.

Беше открита и не бе подходяща за дълъг път.

— Определено не е.

— Би било самонадеяно да се отправя към Гретна Грийн, ако не съм сигурен дали дамата иска да се омъжи.

— Точно така.

— Същевременно — продължи той, — ти не скочи, ужасена от подобна мисъл.

Той я погледна; в същия момент и тя извърна очи към него. За миг той се запита да не би…

Тя отново се обърна напред и леко се засмя.

— Защо да бягам? Хората отиват в Гретна Грийн, за да се венчаят. В това отношение съм в пълна безопасност с теб.

Той свъси вежди. Да, в сметките му не влизаше брак, но въпреки това…

— Наистина ли смяташ така? Никой от нас не е женен. Възможно е да го направим.

— Но не е приемливо. — Веждите на Маделин се стрелнаха нагоре и устните й се свиха сякаш е на път да чуе пикантна клюка. — Или греша? Нима си мислил да се венчаеш?

— Не! — отсече Дъглас спонтанно.

Да, ни най-малко не възнамеряваше да се обвързва. Но го засегна начинът, по който тя отхвърли подобна вероятност. В края на краищата той бе желана партия, по дяволите. Ако искаше да се ожени, щеше да си намери жена до дни. С какво право Маделин се чувства в безопасност с него? Не и когато той я желае така силно. Вярно, не с брак, но тя не бива да отхвърля с лека ръка и такава възможност.

— Точно затова не се тревожа. — Тя докосна леко ръката му. — И двамата сме наясно, че не си от мъжете, които се женят.

Той още размишляваше над думите й, когато отби от пътя и спря каретата. С известно усилие прогони тези мисли. Какво неприятно нещо спомена тя — женитба — та развали внимателно планирания му излет. Насили се да се усмихне.

— Готова ли си да се захващаш за работа?

Погледна го развеселена. Каретата стоеше в края на овощна градина, а към тях приближаваше прислужник с кошници в ръка.

— Каква по-точно?

— Ще берем череши. Сезонът им започна, а днес овошките са на наше разположение.

По лицето й се изписа невероятно задоволство.

— Череши ли?

— Много ги обичам. — Той се усмихна широко, невероятно облекчен от нейното задоволство. Скочи и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. — Възнамерявам да занеса вкъщи цяла кошница, затова ще трябва да си набереш сама, ако искаш да сториш същото.

— Колко некавалерско — престорено възнегодува тя.

Въпреки това пое кошницата от прислужника и го последва в градината.

В продължение на час браха череши. Дъглас предложи да мести стълбата й от дърво на дърво, но тя отхвърли помощта му с небрежен жест. Хвана го да гледа с възхищение глезените й и не спря да го замеря с череши, докато той не се оттегли до друго дърво.

— Защо точно череши? — попита тя, когато напълниха кошниците и седнаха да се насладят на пикника.

— Кражбата на плодове от овошките беше едно от прегрешенията ми като юноша. — Пъхна една череша в устата си. — Любимият ми плод.

— Крадец значи? — засмя се тя.

— Да. И се покайвам. Заслужават го. Не си ли съгласна?

Взе добре узряла червена череша, и я поднесе към устните й.

— Изядох огромно количество. Устните ми ще са алени дълго време.

Тя ги издаде напред, за да илюстрира за какво говори.

Дъглас впи очи в устата й. Изпусна черешата и нежно прокара пръст по устните й.

— Каква красота… — промълви той.

Тя не помръдна, видимо омаяна като него. Изражението й се промени: омекна и й придаде леко изненадан вид. Той бавно се наклони към нея, нащрек за всеки неин знак как ще се отдръпне. Вместо това тя приближи лице към неговото и затвори очи миг, преди да я целуне.

Той отново се почувства юноша; едва си поемаше дъх от вълнение. Сърцето му биеше учестено. Устните й, впити в неговите, бяха сладки като черешите. Тя леко ги разтвори и той усети как потръпва. Тя се обърна изцяло към него и постави ръце на раменете му. Хванал я за брадичката, той впи още по-дълбоко устни в нейните; усети как се опиянява от вкуса им.

С тихо простенване тя се притисна към него. Ръцете й обвиха врата му и тя не възрази той да я постави в скута си. Вместо това тя разтвори крака, възседна го и се притисна към него; откликваше на ласката му страстно и той бе на път да си загуби ума. Пипнешком разкопча бюстието й и разголи плътта й пред жадния си поглед.

— Маделин… — прошепна той, обсипвайки шията й с целувки. — Боже! Не мисля за нищо друго, освен за теб.

Тя се изви в ръцете му, докато той сваляше бюстието й.

— Като приятел ли? — промълви тя.

Той простена. Кожата й бе свежа и по-бяла от сметана.

— И така, и нещо повече. Позволи ми да те любя.

Тя застина.

— Какво имаш предвид?

Дъглас прокара пръст по ключицата й.

— Остави ме да ти покажа…

Тя потрепери.

— Както показваш на кръчмарските сервитьорки и танцьорките в операта ли?

Пръстите му застинаха.

— Чакай да отгатна — продължи тя. — Те са сладострастни и кокетни. Смеят се и се кикотят. После те отвеждат в леглото си или те оставят ти да ги отведеш в твоето. — Тръсна глава, въпреки че все още, леко задъхана и замаяна, го бе възседнала. — Такива момичета са наясно колко е деликатно мъжкото достойнство. Представям си как крещят, стенат или въздишат, докато си над тях, или ги задоволяваш върху някой стол.

— Какво против столовете имаш? — попита той тихо.

Миглите й трепнаха — единственият признак, че го е чула.

— Нищо. Но това не е любене. Това е обладаване.

Дъглас прокара ръка по гърба й и си представи какво ли е да докосне голата й кожа.

— Има ли значение как се нарича, ако и на двамата носи наслада?

— Така те уверяват те, но пък им е добре платено да го правят, нали?

Той се усмихна и отново сведе лице към гърдите й.

— Парите нямат нищо общо…

Тя се отдръпна.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна той, без да се замисля.

Тя сви рамене.

— Тогава опитай. Следващия път, която някоя е на коленете ти, готова да те отведе в леглото, й кажи, че си без пукната пара. Кажи й, че си бедстващ и да видим дали охотно ще те отведе в постелята.

Полуразвеселен, полураздразнен от приказките й, Дъглас направи физиономия.

— Предпочитам ти да ми покажеш какво смяташ, че трябва да е любенето.

Тя повдигна брадичката му. Очите му се впиха в меките й, червени и разтворени приканващо устни.

— Опитай…

Не му се мислеше за фриволна сервитьорка седнала на коленете му сега, когато съзнанието му бе обсебено единствено от Маделин. Самата мисъл да се приближи и да я целуне, а тя да престане да го занимава с глупости от рода на разликата между обладаване и любене, го влудяваше.

— Звучиш сигурна в думите си — той се опитваше да се съсредоточи върху разговора. — На какво си готова да се обзаложиш?

В момента на изричането разбра колко лоша идея е. Нима досега не загуби всеки облог с нея? Но вече бе прекалено късно. Или имаше вероятност късметът му да се обърне? Наистина бе крайно време. Не разчиташе тя да попадне в леглото му заради облог, но в момента се чувстваше достатъчно безразсъден да предприеме всичко.

Маделин изправи рамене и сви устни. Той долови златни искрици да проблясват в очите й. Тя бързо стана, изгледа го изпитателно и постави обутия си в ботуш крак върху главата му. От откровения й, бавен и изучаващ поглед кръвта във вените му закипя. Боже, копнееше за тази жена и бе готов да заложи всичко, което притежава, за да я има.

— Ако съм права и тя те отхвърли, никога повече няма да ми говориш, да ме посещаваш и да ме безпокоиш, по какъвто и да е начин, така ли?

Дъглас трепна. Не му се искаше да приеме подобни условия.

— Защо точно така?

— А защо не? Ако си убеден в правотата си, какво значение има дали аз ще спечеля? Така и така нямаш какво да губиш.

Никак не му харесваше. Не обичаше да залага при риск да загуби нещо.

— А в замяна ти ще ми предложиш нещо изкусително.

— Добре… — Тя наклони глава. — Да помисля… Какво би те изкушило? Ако спечелиш… — Направи дълга пауза. Въображението на Дъглас се развихри от представата за всички неща, които би искал да спечели от нея. — Ако спечелиш, публично ще призная авторството си на писанията.