Ръдиард Киплинг
Блей, блей, Черна овца (2)

Втората торба

Ах, безутешна печал попарва духа!

От всички създания под необятната синева

най-безнадеждни сме ние, най-дълбока надежда

нявга таили,

вярвали най-безпределно; а сега сме заклети неверници.

Градът на страшната нощ

Досега още не е ставало дума за черната овца. Тя се появи по-късно и появата й до голяма степен се дължи на Хари, чернокосото момче. Джуди — кой не би обикнал мъничката Джуди? — получи специално разрешение и се озова право в кухнята, а оттам — в сърцето на леля Роза. Хари беше единственото дете на леля Роза, а Пънч беше излишното момче в къщата. Нямаше специално място нито за него, нито за незначителните му занимания, беше му забранено да се изтяга по диваните и да обяснява разбиранията си за света и надеждите си за бъдещето. Изтягането се тълкуваше като проява на леност и протриваше диваните, а от малките момчета не се очакваше да говорят. На тях им говореха, за да повлияят полезно на възпитанието им. Тъй като беше безспорният деспот в къщата в Бомбай, Пънч не проумяваше напълно как така няма никакво значение в новия си живот.

Хари можеше да се пресяга през масата и да взема каквото си поиска, Джуди можеше да посочи и да получи желаното. На Пънч бяха забранени и двете. Мъжът с прошарената коса беше голямата му надежда и опора месеци наред, след като мама и татко заминаха, затова Пънч забравяше да напомня на Джуди за мама.

Пропускът имаше извинение, защото междувременно леля Роза го запозна с две много впечатляващи неща: с абстрактното понятие Бог — близък приятел и съюзник на леля Роза, за когото се смяташе, че живее зад печката в кухнята, защото там беше топло — и една мръсна кафеникава книга, пълна с неразбираеми чертички и точки. Пънч винаги се стремеше да угажда на всички. Затова той свърза разказите за сътворението с онова, което си спомняше от индийските вълшебни приказки, и предизвика възмущението на леля Роза, когато повтори постигнатия резултат пред Джуди. Това се оказа грях, тежък грях, и Пънч беше мъмрен четвърт час. Не проумяваше в какво се изразява прегрешението му и се стараеше да не го повтори, защото леля Роза го предупреди, че Бог чува всяка изречена от него дума и е много сърдит. Ако беше вярно, защо Бог просто не се появи да му го каже, зачуди се Пънч и просто прогони тази мисъл от главата си. По-късно опозна Бог като единственото нещо на света, което е по-ужасно от леля Роза — като създанието, което се спотайва някъде отзад и брои ударите на пръчката.

Обаче в онзи момент се занимаваха с много по-важен проблем от вярата. Лела Роза го настани на масата и му обясни, че А и Б заедно дават АБ.

— Защо? — попита Пънч. — А си А, а Б си е Б, как така ще са АБ?

— Защото аз ти казвам — отвърна леля Роза — и трябва да го повториш.

Пънч послушно го повтори и в продължение на един месец и до голяма степен против волята си сричаше кафеникавата книжка, без да проумява смисъла. Обаче чичо Хари, който се разхождаше много и най-често сам, имаше навика да влиза в детската стая и да предлага на леля Роза Пънч да се разходи с него. Рядко говореше, но показа на Пънч цял Роклингтън — от калните брегове и пясъка на залива до големите пристанища, където корабите пускаха котва, доковете, където винаги се чуваха чукове, складовете и лъскавите месингови плотове в канцеларията, където чичо Хари ходеше веднъж месечно с някаква синя хартийка и в замяна получаваше монети, защото вземаше пенсия за инвалидност. Пънч научи от неговата уста и историята за битката в залива Наварино, след която цели три дни моряците от нашата флота били глухи и разговаряли помежду си само със знаци.

— Заради трясъка на оръдията — поясни чичо Хари. — А някъде в тялото ми още има парченце от куршум.

Пънч го изгледа любопитно. Нямаше понятие какво е това куршум — представяше си го голям колкото снаряда на оръдието на доковете, по-голям от собствената му глава. Как така в тялото на чичо Хари ще има такова гюле? Искаше да го попита, но се боеше да не го ядоса.

Пънч така и не знаеше какво е гняв — истински гняв, — докато един ужасен ден, когато Хари взе кутията с боичките му, за да нарисува лодка, Пънч се възпротиви силно. Тогава се появи чичо Хари, промърмори нещо за „чужди деца“ и започна да удря с пръчка чернокосото момче през раменете, докато то не се разплака и не се развика, когато пък дотича леля Роза и обвини чичо Хари в жестокост към собствената му плът и кръв, а на Пънч здравата му се разтрепериха мартинките.

— Не бях виновен — обясни той на момчето, обаче и чичо Хари, и леля Роза твърдяха, че е, че си съчинява истории, затова цяла седмица след случилото се чичо Хари не разговаря с него.

Обаче същата тази седмица донесе огромна радост на Пънч.

Повтаряше до пълна изнемога фразата „Котката лежеше на изтривалката, когато плъхът влезе в стаята“.

— Вече наистина мога да чета — заяви Пънч — и няма да прочета повече нищичко.

Прибра кафявата книжка в шкафа, където се намираха учебниците му, и по случайност попадна на доста внушително томче без корици със заглавие: Списание „Шарпс“. На първата страница се мъдреше страховита рисунка на грифон, а отдолу бяха написани стихове. Грифонът крадеше по една овца всеки ден от някакво германско село, докато не се появи някакъв мъж с ятаган, който разсече звяра на две. Един бог знае какво беше „ятаган“, а историята му определено беше за предпочитане пред онази за котката.

— Това е интересно — отбеляза Пънч — и сега ще науча всичко на света.

Четеше, докато светлината помръкне, без да разбира нищичко, но запленен от погледа към нови светове, които очакваха да бъдат открити.

— Какво е „ятаган“? Какво е „овчица“? Какво е „подъл узурпатор“? Какво е „тучни пасища“? — питаше той с пламнали бузи слисаната леля Роза, преди да си легне.

— Кажи си молитвата и си лягай — отговаряше тя и това беше единствената помощ, която получаваше Пънч от нея във връзка с четенето — неговото ново и увлекателно занимание.

— Леля Роза знае само за Бог и такива неща — твърдеше Пънч. — Чичо Хари ще ми обясни.

По време на следващата разходка се оказа, че и чичо Хари не може да му е от помощ, но той поне остави Пънч да говори и дори приседна на една пейка да изслуша разказа му за грифона. По време на другите разходки последваха нови разкази, защото Пънч продължаваше да проучва огромния брой стари книги в къщата, които никой не поглеждаше — като се започне от поредицата за Франк Фарли^[94] и ранните стихове на Тенисън, публикувани анонимно в списанието, и се стигне до каталозите на изложението от 1862 година, пъстри и сладостно неразбираеми, и по някой и друг лист от „Приключенията на Гъливер“.

Веднага щом Пънч бе в състояние да навърже няколко ченгелчета, той писа до Бомбай и помоли да му изпратят по пощата „всички книги на света“. Татко не можеше да удовлетвори тази скромна молба, но му изпрати приказките на Братя Грим и на някой си Ханс Андерсен. Ако го оставеха, Пънч можеше по всяко време да се отнася в своя свят, извън обсега на леля Роза и нейния Бог с неговите забрани и далеч от молбите на Джуди да си играе с нея.

— Не ми пречи, чета. Върви да си играеш в кухнята — изсумтяваше Пънч. — Леля Роза те пуска там.

Джуди тъкмо бе започнала да сменя зъбките и беше раздразнителна. Обърна се към леля Роза, която се нахвърли на Пънч.

— Чета — обясни той и на нея. — Чета книга. Искам да чета.

— Правиш го само за да се фукаш — изтърси леля Роза. — Ще видим тази работа. А сега си поиграй с Джуди и да не си отворил книга една седмица.

На Джуди не й беше особено приятно да си играе с Пънч, който изгаряше от възмущение. На дъното на тази забрана имаше дребнавост, която го озадачаваше.

— Обичам да правя това, а когато разбра, тя ми забрани. Не плачи, Джу, не си виновна, моля те, не плачи, иначе тя ще обвини мен, че съм те разревал.

Джу предано избърса сълзите си и двамата си поиграха в нейната стая — помещение в сутерена, където най-редовно ги изпращаха следобед, докато леля Роза спеше. Тя пиеше вино — тоест надигаше някаква бутилка в килера уж за корема си, обаче ако не спеше, понякога се отбиваше в детската, за да провери дали децата наистина си играят. Кубчетата, дървените халки, кеглите и куклената посуда не могат да забавляват вечно, особено когато можеш да попаднеш в нов приказен свят само като разгърнеш книга, затова по-често заварваше как Пънч чете на Джуди или й разказва нескончаеми приказки. Това бе сериозно провинение в очите на закона, затова леля Роза отвеждаше Джуди и оставяше Пънч да си играе самичък: „И се постарай да те чувам!“.

Не беше весело занимание, та да издава весели звуци. Накрая той изобретателно измисли следното: подпираше масата с кубчета, все едно е на три крака, като оставаше да направят четвъртия. Пънч можеше с една ръка да се занимава с масата, а с другата да държи книга. Кара така до деня, в който леля Роза връхлетя изненадващо и го уличи в лъжа.

— След като си достатъчно голям да ме лъжеш, значи си достатъчно голям да си изядеш боя — заяви тя.

— Аз… не съм животно! — слиса се Пънч. Пребледня от спомена за чичо Хари и пръчката.

Леля Роза беше скрила тънка пръчка зад гърба си и тутакси започна да налага Пънч по раменете. За него това беше откровение. Вратата на стаята беше затворена и той остана сам да плаче разкаяно и да си изработи свое собствено житейско верую.

Реши, че леля Роза може да го бие колкото си иска, но това е жестоко и несправедливо, а мама и татко никога не биха го допуснали. Освен ако, както намекваше леля Роза, не й бяха дали тайни нареждания. В такъв случай Пънч наистина се оказваше изоставен. Би било разумно от негова страна в бъдеще да умилостивява леля Роза, но пък тя го обвиняваше дори когато беше напълно невинен, че се „фука“. Беше се „фукал“ пред гости, когато беше затрупал един непознат господин — чичо на Хари, не негов — с въпроси относно грифона и ятагана и какво точно представлява двуколката, с която пътува Франк Фарли — до едно прелюбопитни неща, които той си умираше да разбере. Явно нямаше как да се предпази от леля Роза.

В този момент влезе Хари, застана далеч и отвратено измери с поглед Пънч — размъкната купчинка в ъгъла.

— Ти си лъжец… невръстен лъжец — заяви Хари с огромно удоволствие. — И ще пиеш чай тук, долу, защото не си достоен да разговаряш с нас. И повече да не си посмял да обелиш дума на Джуди, докато майка не ти разреши. Ще я развалиш. Ще общуваш само с прислугата. Майка така нареди.

След като доведе Пънч до втори пристъп на сълзи, Хари се качи горе с новината, че Пънч продължава да се бунтува.

Чичо Хари седеше неловко в дневната.

— Да му се не види, Роза — каза той накрая, — защо не оставиш детето на мира? Когато е с мен, е много възпитано хлапе.

— Пред теб се държи добре, Хенри — каза леля Роза, — но се опасявам, силно се опасявам, че той е черната овца в семейството.

Хари чу и запомни прозвището, за да го използва по-нататък. Джуди плака, докато не й наредиха да спре, защото не си струвало да лее сълзи за брат си, и вечерта завърши с връщането на Пънч в горните селения, където беше подложен на строга лекция, която му разкри страховитите пъклени мъки в образност, твърде силна за ограничения ум на леля Роза.

Най-мъчителен за него беше укорът в тъжните очи на Джуди и Пънч си легна, изпаднал в дълбоката пропаст на унижението. Спеше в една стая с Хари и знаеше какво мъчение му предстои. В продължение на час и половина трябваше да отговаря на въпросите на младия господин относно причините да излъже толкова сериозно и точно какво наказание му е наложила леля Роза, и също така да изрази дълбоката си признателност за религиозните наставления, които Хари сметнеше за нужно да му даде.

От този ден започна падението на Пънч, вече получил прозвището Черната овца.

— Ако си неблагонадежден за едно, значи си неблагонадежден за всичко — заяви леля Роза и Хари усети как Черната овца му пада в ръчичките. Щеше да го буди посред нощ и да го пита как може да е такъв лъжец.

— Не знам — отговаряше Пънч.

— Ами тогава не мислиш ли, че трябва да станеш и да се молиш на Бога за ново сърце?

— Дда.

— Ставай и се моли!

И Пънч се надигаше от леглото с бушуваща омраза в сърцето срещу целия свят, видим и невидим. Все се забъркваше в неприятности. Хари умееше да го подлага на кръстосан разпит какво е правил през деня, а Пънч, вбесен и сънен, рядко съумяваше да не се заплете в половин дузина противоречия — до едно надлежно докладвани на леля Роза на следващата сутрин.

— Но това не беше лъжа — измъчено започваше да се оправдава Пънч, ала накрая цопваше в калта още по-безпомощен. — Не съм казвал, че съм се молил два пъти през деня, но това беше във вторник. Знам, че се молих веднъж, сигурен съм, но Хари каза, че не съм… — И така нататък, докато напрежението избиваше в сълзи и Пънч биваше позорно отпратен от масата.

— Преди не беше толкова лош — казваше Джуди, ужасена от списъка с прегрешенията на Черната овца. — Защо сега си?

— Не знам — отговаряше Черната овца. — Не съм, те просто ме объркват. Знам какво съм направил и искам да го кажа, обаче Хари винаги преиначава и леля Роза не вярва на нито една моя дума. О, Джу, недей и ти да ме обвиняваш, че съм лош.

— Леля Роза казва, че си — отговаряше Джуди. — Каза го и на викария, когато той се отби вчера.

— Защо разправя на хората разни неща за мен? Не е честно! — възмути се Черната овца. — Когато бях непослушен в Бомбай — наистина непослушен, а не с измислени пакости като тук, — мама казваше на татко, той ми съобщаваше, че знае, и точка. Никой друг не знаеше, дори Мита.

— Не помня — замислено признаваше Джуди. — Тогава съм била мъничка. Мама обичаше и теб колкото обичаше мен, нали?

— Разбира се. Татко също. Всички.

— Леля Роза харесва мен повече от теб. Казва, че ти си същинско изпитание и черна овца и че трябва да избягвам да говоря с теб.

— Винаги ли? Не само когато ти е изрично забранено?

Джуди тъжно кимна. Черната овца се извърна отчаяно, но Джуди обгърна шията му с ръце.

— Няма значение, Пънч — прошепна тя. — Въпреки това аз винаги ще си говоря с теб, винаги. Ти си моят брат, макар да си… макар леля Роза да казва, че си… лош, а Хари да повтаря, че си малък страхливец. Казва, че ако те оскубя силно, ще се разплачеш.

— Ами оскуби ме — подкани я Пънч.

Джуди подръпна косата му колебливо.

— Дръпни по-силно, с все сила дръпни! А така! Не ме интересува колко силно ще дърпаш. Ако говориш с мен както винаги, ще ти позволя да ми оскубеш цялата коса, ако искаш. Обаче знам, че ако Хари дойде и те накара да ме оскубеш, ще се разплача.

Двете деца скрепиха съглашението с целувка и сърцето на Черната овца се ободри. Прояви огромна предпазливост и като се стараеше да избягва Хари, заслужи снизхождението на леля Роза и позволението цяла седмица да чете необезпокояван. Чичо Хари го водеше на разходки и го утешаваше с грубовата нежност; той никога не го наричаше Черна овца.

— Сигурно така е полезно за теб, Пънч — казваше той. — Хайде да поседнем. Изморих се.

Сега стъпките му водеха не към морския бряг, а към гробището на Роклингтън, насред картофените ниви. Прошареният мъж седеше часове наред пред някой надгробен камък, а Черната овца прочиташе епитафията, после с въздишка се отправяха обратно към къщи.

— И аз скоро ще легна там — каза той на Черната овца една зимна вечер, когато лицето му беше бяло като излъскана сребърна монета. — Да не вземеш да кажеш на леля Роза.

Един месец по-късно той направи рязък завой по средата на разходката и тежко закрачи обратно към къщата.

— Помогни ми да си легна, Роза — промърмори. — Това беше последната ми разходка. Куршумът най-сетне ме уцели.

Сложиха го да си легне и две седмици над къщата бе надвиснала сянката на болестта му. Черната овца сновеше незабелязано. Татко му изпрати нови книги и му беше поръчано да кротува. Той се оттегли в собствения си свят и беше напълно щастлив. Щастието му оставаше ненакърнено дори нощем. Лежеше в леглото и си измисляше истории за пътешествия и приключения, докато Хари беше долу.

— Чичо Хари ще умре — каза Джуди, която вече живееше почти постоянно с леля Роза.

— Много съжалявам — сериозно рече Черната овца. — Той ми го каза много отдавна.

Леля Роза чу разговора им.

— Няма ли да спреш злото си езиче? — гневно възкликна тя. Имаше сини кръгове край очите.

Черната овца се оттегли в детската и прочете „Поникни като цвете“^[95] с дълбок и озадачен интерес. Беше му забранено да го чете, защото е „греховен“, обаче светът се разпадаше, а леля Роза беше потънала в скръб.

— Радвам се — каза Черната овца. — Сега тя е нещастна. Обаче не беше лъжа. Аз знаех. Той ме предупреди да не й казвам.

През нощта Черната овца се събуди внезапно. Хари не беше в стаята, а от горния етаж се чуваха ридания. После в мрака прокънтя гласът на чичо Хари, който запя песента за битката при Наварино:

„Азия“ предвождаше флотилията,

следваха я „Албион“ и „Генуа“.

„Той се подобрява“ — помисли си Черната овца, който знаеше всички седемнайсет строфи на песента, обаче кръвта в мъничкото му сърце се смръзна при тази мисъл. Гласът политна една октава по-нагоре и зазвуча пронизително като боцманска свирка:

Сетне — красивата „Роза“ с угаснал огън

и „Литъл Бриск“, изложен на врага.

През онзи ден в Наварино!

— В онзи ден в Наварино, чичо Хари! — провикна се Черната овца наполовина развълнуван, наполовина уплашен и той не знаеше от какво.

Отвори се врата и леля Роза изпищя нагоре по стълбите:

— Тихо! Тихо, за бога, дявол такъв! Чичо Хари е мъртъв!