Ръдиард Киплинг
Блей, блей, Черна овца (1)

Първата торба

Когато бях в дома на баща си, живеех на по-хубаво място.

Слагаха Пънч да си легне — бавачката и прислужникът, и Мита, високото момче от град Сурат с чалмата в червено и златно. Джуди, вече настанена под мрежата за комари, спеше дълбоко. Бяха позволили на Пънч да остане за вечеря. През последните десет дни той се радваше на многобройни привилегии, а на поведението му, най-често шумно и необуздано, хората от неговия свят откликваха с още по-голяма доброта. Седеше на ръба на леглото си и предизвикателно клатеше крака.

— Пънч баба̀^[83], няма ли да си лягаш? — предложи бавачката.

— Не — отсече Пънч. — Пънч баба̀ иска приказката за онази рани^[84], която била превърната в тигрица. Мита да ми я разкаже, а слугата да се скрие зад вратата и когато трябва, да ръмжи като тигър.

— Ама Джуди баба̀ ще се събуди — възрази бавачката.

— Джуди баба̀ вече е будна — обади се тъничко гласче откъм мрежата за комари. — Имало едно време една рани, която живеела в Делхи. Продължавай, Мита… — И момиченцето отново се унесе, когато Мита поде приказката.

Пънч за пръв път си подсигуряваше приказка след толкова нищожна съпротива. Дълго размишлява. Слугата ръмжеше като тигър в различни тоналности.

— Идеално! — авторитетно заяви Пънч. — Защо татко не идва да ме натупа?

— Пънч баба̀ заминава — обясни бавачката. — След седмица Пънч баба̀ вече няма да е тук, за да ми скубе косата. — Тя въздъхна тихичко, защото много обичаше момченцето.

— През Гхатите^[85] с влак ли? — попита Пънч и се изправи в леглото. — Чак до Нашик^[86], където живее принцесата тигрица?

— Тази година не в Нашик, малък сахиб — отговори Мита и го вдигна на рамото си. — Надолу до морето, където растат кокосови орехи, а после с голям кораб през морето. Ще вземете ли и Мита в Европа?

— Всички ще дойдете — заяви Пънч от висотата на Митовото силно рамо. — И Мита, и бавачката, и слугата, и Бхини от градината, и Салам капитан сахиб със змията.

В гласа на Мита не се долавяше нито капка присмех, когато отговори:

— Сахиб е много великодушен! — И смъкна момченцето на леглото.

Бавачката, седнала на озарения от лунна светлина праг, го приспа с нескончаемия протяжен химн, който пееха, когато ходеха в католическата църква в Парел^[87]. Пънч се сви на кравайче и заспа.

На следващата сутрин Джуди се развика, че в детската стая има плъх, затова той забрави да й съобщи чудесната новина. Пък и нямаше голямо значение, защото Джуди беше само на три и нямаше да разбере. Пънч обаче беше петгодишен и знаеше, че пътуването до Англия ще бъде много по-приятно, отколкото до Нашик.

* * *

Татко и мама продадоха каретата и пианото, изпразниха къщата, намалиха посудата за всекидневните хранения и дълго се съветваха помежду си, надвесени над купчина писма с пощенска марка от Роклингтън.

— Най-лошото е, че човек няма как да е сигурен в нищо — каза татко, подръпвайки мустаците си. — Писмата са чудесни сами по себе си и условията са доста разумни.

„Най-лошото е, че децата ще отраснат далеч от мен“, помисли си мама, ала не го изрече гласно.

— Има стотици случаи като нашия^[88] — горчиво отбеляза татко. — Ти ще се прибереш у дома след пет години, скъпа.

— Тогава Пънч ще е на десет, а Джуди — на осем. О, колко много, много, много време! И съм принудена да ги оставя при непознати хора.

— Пънч е общително хлапе. Навсякъде ще си намери приятели.

— А кой ще обича моята Джу?

Двамата стояха надвесени над легълцата в детската стая до късно през нощта и мисля, че мама тихо плачеше. След като татко излезе, тя коленичи до леглото на Джуди. Бавачката я видя и отправи молитва децата на мемхасиб винаги да обичат нея, а не някоя непозната.

Молитвата на мама пък беше малко нелогична. Накратко гласеше: „Нека тези непознати обичат децата ми и се държат добре с тях като мен, но нека запазя тяхната обич и доверие за вечни времена. Амин“. Пънч се почеса насън, а Джуди измрънка. Това бе единственият ответ на молитвата й, а на следващия ден всички отидоха на брега на морето, а там на пристана Аполо Бандер се разигра сцена, когато Пънч разбра, че Мита не може да дойде, а Джуди научи, че бавачката също трябва да остане. Пънч си намери много интересни неща на огромния параход — дебелите въжета, скрипеца, паропровода — много преди Мита и бавачката да изтрият сълзите от очите си.

— И да се върнеш, Пънч баба̀ — провикна се бавачката.

— Върни се, когато вече си бара сахиб^[89] — додаде и Мита.

— Добре — обеща Пънч. — Ще се върна и ще бъда бара сахиб Бахадур^[90].

В края на първия ден Пънч настоя да го свалят в Англия, която несъмнено беше съвсем наблизо. На следващия ден излезе силен вятър и на Пънч му беше много лошо. Щом се възстанови, той се закани:

— Когато се върна в Бомбай, ще го направя по суша, с карета. Този кораб е много лош.

Шведският боцман го утешаваше и с течение на времето момчето отново промени мнението си относно пътуването. Имаше толкова много за гледане, за пипане, за разпитване, че Пънч почти забрави за бавачката, Мита и слугата и трудно успяваше да си припомни дори няколко думи на индустани, който преди му беше като втори език.

С Джуди нещата стояха по-зле. В деня, преди параходът да пристигне в Саутхамптън, мама я попита дали не иска пак да види бавачката. Джуди отправи поглед към синьото море, погълнало кратичкото й минало, и попита:

— Бавачката ли? Коя бавачка?

Мама се разплака, а Пънч се озадачи. Тогава за пръв път мама пламенно го помоли да не допуска Джуди да забрави мама. Пънч виждаше, че Джуди е мъничка, съвсем мъничка, и че мама всяка вечер през последните четири седмици идва в каютата да приспива нея и Пънч с някаква загадъчна песен, която той наричаше „Сине, сърце мое“^[91], но просто не разбираше смисъла на молбата на мама. Обаче се зае да изпълни дълга си и в мига, в който мама излезе от каютата, попита Джуди:

— Джу, помниш ли мама?

— Ами да — отговори тя.

— Винаги да я помниш, иначе няма да ти дам хартиените патета, които червенокосият капитан сахиб ми изряза.

И Джуди обеща винаги да помни мама.

Мама още много пъти го помоли за същото, татко повтаряше същата молба толкова настойчиво, че детето се уплаши.

— Побързай да се научиш да пишеш, Пънч — рече татко, — за да ни изпращаш писма в Бомбай.

— Просто ще дойда в спалнята ви — отвърна Пънч и татко се задави.

Напоследък нещо все стискаше мама и татко за гърлото. Когато Пънч напомняше на Джуди, че не бива да забравя, те се давеха. Когато Пънч се излегна на канапето в пансиона в Саутхамптън и нарисува бъдещето си в пурпурно и златисто, те се задавиха. Същото се случи и когато Джуди поднесе устничките си за целувка.

Много, много дни четиримата скитаха по земята: Пънч нямаше на кого да раздава нареждания, Джуди беше твърде мъничка за каквото и да било, а татко и мама — мрачни, разсеяни и хълцащи.

— Къде е нашата индийска гари^[92]? — питаше Пънч, изморен от отвратителното превозно средство на четири колела с багажник за куфарите им отгоре. — Това нещо толкова говори, че не мога аз да говоря. Къде е нашата индийска гари? Преди да заминем, попитах господин Инверарити защо седи в нея, и той отговори, че вече била негова. Пък аз му викам: „Ще ви я дам“ — господин Инверарити ми харесва, затова. И го питам: „Можете ли да си пъхнете краката в кожените дръжки до прозорците?“. Пък господин Инверарити се засмя и отговори, че не може. Вижте! Мама пак плаче. Не знаех, че не бива да правя така.

Пънч извади крачетата си от ремъците на файтона, вратата се отвори и той тупна в прахта сред каскада от вързопи точно пред портата на неугледна малка вила, на чиято порта пишеше „Даун Лодж“.

— Да се махаме — каза Пънч. — Това място не е хубаво.

Обаче мама, татко и Джуди бяха слезли от файтона и вече внасяха в къщата целия им багаж. На прага стоеше жена в черно, широко усмихната, със сухи и напукани устни. Зад нея се виждаше мъж, едър, кокалест, с прошарена коса и с един куц крак, а зад него се подаваше дванайсетгодишно момче с черна коса и мазно лице. Пънч огледа тримата и се приближи безстрашно, както беше свикнал да постъпва в Бомбай, когато идваха посетители, а той се случеше да си играе на верандата.

— Приятно ми е, аз съм Пънч — представи се той.

Обаче те всички се бяха вторачили в багажа — всички освен мъжа с прошарената коса, който се ръкува с Пънч и каза, че той е „умно момче“. Настана голямо суетене и тропане с куфарите, а Пънч се сгуши на дивана в дневната и обмисли положението.

— Тези хора не ми харесват — каза Пънч, — но карай. Скоро ще си заминем. Винаги бързо си заминаваме отвсякъде. Иска ми се скоро да се приберем в Бомбай.

Обаче желанието му не се сбъдна. Цели шест дни мама току плачеше и показваше на жената в черно дрехите на Пънч — волност, която бе крайно неприятна за Пънч. „Може би тя е новата бяла бавачка“ — помисли си той.

— Ще й казвам Леляроза, ама тя не ми вика сахиб. Казва само Пънч — довери той на Джуди.

— Какво е Леляроза?

Джуди не знаеше. Нито тя, нито Пънч бяха чували някоя животина да се нарича „леля“. Техният свят се състоеше от татко и мама, които знаеха всичко, позволяваха всичко и обичаха всички — дори Пънч, който излизаше в градината в Бомбай и точно след като му бяха отрязали ноктите, пак ги правеше черни, защото, както обясняваше между две шляпвания с чехъла на страшно ядосания си баща, усещал пръстите си „много нови на връхчетата“.

Неизвестно по какви съображения Пънч прецени за разумно да застава така, че и двамата му родители да са между него и жената в черно и чернокосото момче. Не ги харесваше. Допадаше му само мъжът с прошарената коса, изразил желание да бъде наричан Чичохари. Кимаха си един на друг, когато се срещаха, и мъжът му показа едно малко корабче с приспособление, което го издигаше нагоре и го спускаше.

— Това е макет на „Бриск“, на малкия „Бриск“, пострадал здравата в Наварино^[93]. — Мъжът с прошарената коса изтананика последните думи и после замълча. — Ще ти разкажа за Наварино, Пънч, когато двамата с теб ходим на разходка. Обаче не бива да пипаш кораба, защото това е „Бриск“.

Много преди да излязат на въпросната разходка, първата от много подобни, събудиха Пънч и Джуди в една мразовита февруарска сутрин, за да се сбогуват с мама и татко, представете си. Този път и двамата плачеха. Пънч беше много сънен, а Джуди беше сърдита.

— Не ни забравяйте — помоли ги отново мама. — О, синчето ни, не ни забравяй и се постарай Джуди също да ни помни.

— Вече съм поръчал на Джуди да помни — отговори Пънч и се заусуква, защото брадата на татко го гъделичкаше. — Предупредих Джуди десет… четирийсет… единайсет хиляди пъти. Обаче Джу е мъничка… още е бебе… нали?

— Да — отвърна татко, — още е бебе и ти трябва да се държиш добре с Джуди и да се постараеш бързичко да се научиш да пишеш, и… и…

Пънч се върна в леглото. Джуди спеше дълбоко, а долу се чу трополенето на файтона. Татко и мама бяха заминали. Не за Нашик, той беше отвъд морета, а за някакво по-близко място, разбира се, и също така, разбира се, щяха да се върнат. Връщаха се, след като бяха ходили на вечеря, татко пък се връщаше отнякъде „сред снеговете“, както казваше, и мама ходеше с него, идваха си при Пънч и Джуди в къщата на госпожа Инвераръти на Марийн Лайнс. Със сигурност щяха да се върнат и този път. Затова Пънч заспа до истинската сутрин, когато чернокосото момче го посрещна с информацията, че мама и татко са заминали за Бомбай и че Джуди и Пънч ще останат в Даун Лодж „завинаги“. Когато през сълзи се обърнаха към Леляроза за опровержение, научиха, че Хари им е казал истината и че Пънч трябва прилежно да си сгъва дрехите, преди да си ляга. Пънч излезе и заедно с Джуди си поплакаха горчиво, а той опита да набие в русата й главица що е това раздяла.

Когато зрял човек установи, че е изоставен от съдбата, лишен от своя бог и захвърлен без ничия помощ, утеха или състрадание в нов и непознат за него свят, отчаянието му може да намери отдушник в злини, в описание на преживелиците му или в по-удовлетворителното решение на самоубийството, и по правило е много дълбоко. При същите условия обаче едно дете без особено големи познания надали ще прокълне бога и ще умре. То реве, докато нослето му почервенее, очите му засмъдят и главата го заболи. Пънч и Джуди бяха изгубили целия си свят, макар и съвсем не по своя вина. Седяха в стаята и плачеха, а чернокосото момче ги наблюдаваше отдалеч.

Макетът на кораба не помогна с нищо, макар че мъжът с прошарената коса уверяваше Пънч, че може да подръпва приспособлението и да го мести нагоре-надолу колкото си пожелае. Джуди пък получи обещание за свободен достъп до кухнята. Двамата обаче искаха мама и татко, които бяха отплавали за Бомбай, и скръбта им беше безутешна.

Когато сълзите престанаха, къщата бе притихнала. Леляроза беше решила, че е най-добре да остави децата да се наплачат, а момчето беше отишло на училище. Пънч вдигна глава от пода и подсмръкна печално. Джуди беше полузаспала. Трите кратки години от живота й не я бяха научили как да понася скръбта с пълно съзнание. Отнякъде се чуваше далечен и глух грохот — повтарящ се и тежък. Пънч знаеше какво означава този звук в Бомбай по време на мусона. Беше морето — морето, което трябва да преплаваш, за да се добереш до Бомбай.

— Побързай, Джу — провикна се той, — близо сме до морето. Чувам го! Слушай! Натам са тръгнали. Може би ще успеем да ги настигнем. Надали са искали да тръгнат без нас. Просто са ни забравили.

— Дааа, просто са ни забравили. Да тръгваме към морето — рече Джуди.

Вратата на коридора беше отворена, градинската порта — също.

— Това място е много, много, много голямо — установи Пънч, оглеждайки предпазливо пътя — и ние ще се изгубим. Обаче аз ще намеря някой и ще му разпоредя да ни върне в къщата ни, както правех в Бомбай.

Хвана Джуди за ръчичката и двамата хукнаха гологлави по посока на морския грохот. Вила Даун беше почти последната от редицата новопостроени къщи, които между хаотично пръснати купчини тухли опираха в полето, където понякога спираха цигански катуни и където тренираше артилерията на гарнизона. Не се виждаха почти никакви хора и децата бяха забелязани само от войниците, които се прицелваха надалеч. Половин час крачетата трамбоваха из полето, картофените ниви и пясъчните дюни.

— Много се изморих — каза Джуди — и мама ще се ядоса.

— Мама никога не се ядосва. Сигурно ни чака на брега на морето, докато татко купува билетите. Трябва да ги намерим и да заминем с тях. Джу, недей да сядаш. Само още мъничко и ще стигнем морето. Джу, ако седнеш, ще те шамаросам! — заплаши я Пънч.

Изкатериха се на още една дюна и пред тях се ширна сивото море в отлив. По брега щапукаха стотици раци, но нямаше и следа от мама и татко, дори кораб нямаше във водата… нищо освен кал и пясък, докъдето ти поглед стига.

Чичохари ги намери случайно — много кални и много отчаяни, Пънч беше потънал в сълзи, но се стараеше да разсейва Джуди с рачетата, обаче тя виеше към безмилостния хоризонт за „Мама, мама!“, и пак „Мама!“.