Ръдиард Киплинг
Блей, блей, Черна овца (3)

Третата торба

Всяко скитане накрая

свършва в ласки и любов!^[96]

„Какво ли ще стане с мен сега — зачуди се Черната овца, когато приключиха полуезическите погребални ритуали, типични за семействата от средната класа, и леля Роза, още по-страховита в черен креп, се върна в живота му. — Не съм направил нищо нередно, за което тя да знае. Но сигурно скоро ще сбъркам, а тя ще е много ядосана след смъртта на чичо Хари, Хари също ще е ядосан. Най-добре да си стоя в детската.“

За жалост, плановете на Пънч бяха осуетени, защото беше решено да го изпратят в същото училище, където учеше Хари. Значи, всяка сутрин щеше да ходи дотам заедно с Хари, а сигурно и вечер щяха да се прибират заедно. Обаче изгледите да бъде свободен помежду тези два отрязъка от деня му подействаха ободряващо.

— Хари ще издава всичко, което правя, обаче аз пък няма да правя нищо нередно — каза Черната овца.

Почерпил сили от това добродетелно решение, той отиде на училище, но там установи, че образът, който беше нарисувал Хари за него, го е изпреварил и в резултат животът му ще бъде ад. Огледа новите си съученици. Някои от тях бяха много мръсни, други говореха на диалект, много пропускаха Х, имаше двама евреи и един негър, или поне много тъмнокож.

„Този е хабши^[97] — помисли си Черната овца. — Дори Мита се присмиваше на хабши. Според мен това място не е хубаво.“ Възмущава се поне един час, докато не си каза, че всякакви протести от негова страна ще бъдат окачествени от леля Роза като „фукня“ и че Хари ще го издаде пред момчетата.

— Хареса ли ти в училище? — попита леля Роза в края на деня.

— Мисля, че е много хубаво място — тихо отвърна Пънч.

— Нали си предупредил момчетата за нрава на Черната овца? — попита леля Роза Хари.

— О, да! — отвърна цензорът на морала на Черната овца. — Знаят всичко за него.

— Ако бях с татко — каза Черната овца, дълбоко засегнат, — дори нямаше да разговарям с тези момчета. Той нямаше да ми позволи. Те живеят в магазините. Виждал съм ги да влизат — бащите им живеят там и продават разни работи.

— Значи си твърде добър за това училище, така ли? — попита леля Роза с огорчена усмивка. — Черна овца, трябва да си благодарен, че другите момчета изобщо разговарят с теб. Не всяко училище приема малки лъжци.

Хари не пропусна да извлече солидна полза от непредпазливата забележка на Черната овца, в резултат на което няколко момчета, включително онзи хабши, демонстрираха на Черната овца равенството на всички хора, като го цапардосаха по главата, а утехата, която му даде леля Роза, се изразяваше в коментара й, че „така му се пада, като е толкова суетен“. Той обаче се научи да не споделя мнението си открито, спечели благоразположението на Хари с предложението да му носи книгите от време на време и други подобни и така си подсигури мъничко спокойствие. Животът му не беше песен. Беше на училище от девет до дванайсет и после от два до четири без съботите. Вечер го изпращаха в детската да си пише домашните за следващия ден, а всяка нощ се провеждаше страховитият кръстосан разпит на Хари. Почти не виждаше Джуди. Тя беше станала много религиозна — на шест години лесно попиваш религията — и болезнено се разкъсваше между естествената си обич към Черната овца и обичта си към леля Роза, която в нейните очи беше непогрешима.

Мършавата жена се отплащаше за тази обич с лихвите и когато дръзнеше, Джуди се възползваше от този факт, за да облекчава наказанията на Черната овца. Неуспехите в училище бяха наказвани у дома със седмица без четене на друго освен учебниците и Хари ликуващо носеше у дома новината за такива неуспехи. Освен това Черната овца трябваше преди лягане да разказва уроците на Хари, който в повечето случаи успяваше да го доведе до отчаяние и го утешаваше със страховити предсказания за следващия ден. Хари беше едновременно шпионин, шут, инквизитор и заместник-палач на леля Роза. Изпълняваше многобройните си задължения с достойно за възхищение усърдие. Сега, след смъртта на чичо Хари, Пънч нямаше на кого да се оплаче от действията му. Черната овца беше лишен от всякакво уважение в училище, у дома, разбира се, беше напълно отритнат и беше признателен за всяка проява на съжаление от страна на прислужниците — сменяха се често в Даун Лодж, защото и те все се оказваха лъжкини. „Всички сте от един дол дренки с Черната овца“, беше чувала от устата на леля Роза всяка Джейн или Елайза в даден момент още преди да е изтекъл първият месец. Черната овца свикна да пита момичетата дали вече са ги сравнили с него. Те наричаха Хари „мастър Хари“, Джуди официално беше „мис Джуди“, обаче Черната овца си беше просто Черната овца.

С течение на времето споменът за мама и татко бе напълно засенчен от неприятната задача да им пише писма под строгия поглед на леля Роза всяка неделя и Черната овца съвсем забрави какъв живот беше водил преди това. Дори молбите на Джуди да се помъчи да си припомни Бомбай не го оживяваха.

— Не помня — отговаряше. — Знам, че раздавах заповеди и че мама ме целуваше.

— Леля Роза също ще те целува, ако си добър — уверяваше го Джуди.

— Пфу! Не искам да ме целува леля Роза. Ще каже, че го правя, за да ми сипе допълнително.

Седмиците станаха месеци, дойдоха празниците, но точно преди тях Черната овца извърши смъртен грях.

Сред многото момчета, които Хари беше насъскал да „цапардосват Черната овца по главата, защото той няма да се осмели да отвърне“, имаше едно особено натрапчиво. Веднъж то има нещастието да удари Черната овца, когато Хари не беше наблизо. Юмрукът беше силен и Черната овца разярен започна да раздава удари наляво и надясно с все сила. Момчето се свлече и изстена. Черната овца беше слисан от собствената си постъпка, обаче усетил лишеното от съпротивителни сили тяло под себе си, го разтърси с две ръце в бясна ярост и после започна да души врага си с искреното намерение да го убие. Намесиха се други момчета и заедно с Хари издърпаха Черната овца и го изпратиха у дома целия натъртен, ала възторжен. Леля Роза не беше у дома. Преди да се е прибрала, Хари се зае да му чете лекция, че убийството е смъртен грях, и го описа като прегрешението на Каин.

— Защо не се би с него почтено? Защо го нападна, когато беше на земята, малко псе?

Черната овца вдигна очи към гърлото на Хари и после към един нож на масата.

— Не разбирам — уморено каза той. — Ти постоянно го настройваш срещу мен и ми повтаряш, че съм страхливец, когато се разплача. Остави ме на мира, докато се прибере леля Роза. Тя ще ме набие, ако й кажеш, че заслужавам бой, така че всичко е наред.

— Нищо не е наред — високомерно заяви Хари. — Ти едва не го уби. Всъщност нищо чудно той да умре.

— Ще умре ли? — попита Черната овца.

— Ами сигурно и тогава ще те обесят.

— Добре — примири се Черната овца и се докопа до ножа върху масата. — Тогава ще убия и теб. Ти говориш и вършиш разни работи… не разбирам защо никога не ме оставяш на мира… Затова пет пари не давам какво ще стане!

Нападна момчето с ножа и Хари хукна нагоре по стълбите към стаята си, заплашвайки Черната овца с най-здравия бой, който е ял, когато леля Роза се прибере. Черната овца седна в основата на стълбите с ножа в ръка и се разплака, задето не бе успял да убие Хари. Прислужницата излезе от кухнята, измъкна ножа от ръката му и го утеши, обаче Черната овца остана безутешен. Леля Роза здравата щеше да го напердаши, после щеше да го отупа и Хари, щяха да забранят на Джуди да говори с него, после щяха да разкажат всичко в училище и после…

Нямаше кой да му помогне и на никого не му пукаше, затова най-уместният изход беше смъртта. С нож щеше да боли, но преди година леля Роза му каза, че ако глътне боя, ще умре. Отиде в детската стая, извади вече непотребния Ноев ковчег и изсмука боята на всички животни, които бяха останали. Вонеше отвратително, обаче Пънч успя да оближе гълъба на Ной, преди да се върнат Джуди и леля Роза. Качи се горе и ги посрещна с думите:

— Моля те, лельо Роза, мисля, че убих едно момче в училище, опитах се да убия и Хари, а след като свършиш с речта за рая и ада, може ли да ме набиеш, та да приключваме?

Единственото обяснение за нападението, както го представи Хари, бе, че дяволът се е вселил в Черната овца. Ето защо му наложиха не само превелик побой — веднъж от леля Роза и после още веднъж, когато бе съвсем смирен, от Хари, но продължиха да го споменават в семейните молитви заедно с прислужницата Джейн, която беше откраднала студено кюфте от килера и изсумтя на всеослушание, когато я изправиха да отговаря за постъпката си. Черната овца беше целият насинен и схванат, обаче ликуваше. Тази нощ щеше да умре и да се отърве от всички тях. Не, нямаше да моли Хари за прошка и нямаше да отговаря на въпросите му, преди да си легнат, макар че онзи го наричаше „младия Каин“.

— Ял съм пердах, правил съм и други работи — каза той. — Пет пари не давам. Ако ми продумаш тази нощ, Хари, ще стана и ще те убия. А сега ти ме убий, ако искаш.

Хари отнесе дюшека си в празната стая и Черната овца легна да мре.

Тъй като майсторите на Ноевия ковчег явно са знаели, че има голяма вероятност техните животни да се окажат в устата на някое дете, бяха използвали подходяща боя. Знае се от достоверен източник, че когато следващото морно утро надникна през прозореца, Черната овца се чувстваше добре и в идеално здраве, срамуваше се от себе си, беше обаче обогатен от съзнанието, че в бъдеще има начин да се защитава от Хари.

Когато слезе за закуска през първия ден от ваканцията, го посрещна новината, че Хари, леля Роза и Джуди заминават за Брайтън, а Черната овца ще остане у дома с прислугата. Последната му простъпка идеално подпомогна плановете на леля Роза и я снабди с удобно извинение да остави момчето у дома. От Бомбай татко, който явно наистина долавяше инстинктивно от какво се нуждае малкият грешник в този момент, му беше изпратил тази седмица колет с нови книги. С тях и в компанията на Джейн, на която плащаха с храна, Черната овца остана самичък за цял месец.

Книгите му стигнаха за десет дни. Изгълта ги твърде бързо, на големи глътки, като четеше по двайсет и четири часа. Сетне дойдоха празните дни, когато, потънал в мечти и повел въображаеми армии нагоре-надолу по стълбите, Пънч броеше стълбовете на перилата и измерваше всяка стая в педи — петдесет надлъж, трийсет нашир и отново петдесет обратно. Джейн се сприятели с много нови хора и след като Черната овца я увери, че няма да издаде отсъствията й, излизаше всеки ден задълго. Черната овца следваше лъчите на залязващото слънце от кухнята в дневната, после нагоре към своята спалня, докато не се спуснеше сивкав здрач, и тогава хукваше надолу към кухненския огън и четеше на неговата светлина. Беше щастлив, че са го оставили сам и може да чете на воля. В късните часове обаче се плашеше от сенките на пердетата, от помръдването на вратите и от скърцането на капаците на прозорците. Излизаше в градината, ала там пък го стряскаше шумоленето на лаврите.

Зарадва се, когато всички се върнаха — леля Роза, Хари и Джуди, — преливащи от новини, а Джуди, обсипана с подаръци. Кой не би обичал преданата малка Джуди! В отговор на радостното й бъбрене Черната овца й довери, че разстоянието от вратата на коридора до първата площадка на стълбите е точно сто осемдесет и четири педи. Лично го беше измерил.

Сетне всичко се върна постарому, но с една разлика и един нов грях. Черната овца беше добавил нов порок към многобройните си недостатъци: феноменална непохватност — беше толкова неумел в действията, колкото и в думите. Сам не разбираше защо разлива всичко, което похване, защо събаря чаши, протегне ли ръка, и защо си удря главата във врати, които са очевидно затворени. Сивкава мъгла бе обгърнала целия свят и той се свиваше месец подир месец, докато накрая Черната овца остана сам-самичък с полюшващите завеси, същински призраци, и безименните дневни ужасии, които в крайна сметка се оказваха просто дрехи по закачалките.

Ваканциите започваха и свършваха, а Черната овца виждаше много хора, чиито лица му се струваха еднакви, ядеше бой, когато се налага, Хари го измъчваше при всеки сгоден случай, ала Джуди неизменно го бранеше, макар с това сама да си навличаше гнева на леля Роза.

Седмиците нямаха край, а мама и татко бяха съвсем забравени. Хари завърши училище и стана банков чиновник. Избавен от присъствието му, Черната овца реши, че вече няма да се лишава от полагащото му се удоволствие да чете. Ето защо, когато се изложеше в училище, казваше, че всичко е наред, и у него се породи дълбоко прозрение към леля Роза, когато видя с каква лекота я заблуждава. „Твърди, че съм малък лъжец, когато не лъжа, а сега, когато я лъжа, не забелязва“ — помисли си Черната овца. Преди леля Роза му приписваше лукавства и коварни планове, които дори не му бяха хрумвали. В светлината на отвратителното си прозрение за нея той й го върна тъпкано. Никак не му беше трудно в дома, където неговите най-невинни мотиви, естественият му копнеж за мъничко обич бе приеман като желание само за повече хляб и конфитюр или за подмазване пред непознати хора и стремеж да измести Хари на заден план. Леля Роза долавяше някои видове лицемерие, ала съвсем не всички. Той противопоставяше детската си хитрост на нейната и побоите престанаха. С всеки изминал месец му ставаше все по-трудно да чете учебниците, а дори страниците на другите книги започваха да се размазват пред очите му. И така Черната овца седеше мрачен сред сенките, които се сгъстяваха край него и го откъсваха от света, измисляше страховити наказания за „скъпия Хари“ или плетеше поредната нишка от мрежата с измами, с които оплиташе леля Роза.

Сетне се случи катастрофата и паяжината се разкъса. Невъзможно беше да предвиди всичко. Леля Роза лично поразпита за успеха на Черната овца и се изуми от получената информация. Стъпка по стъпка, със същата наслада, както когато обвиняваше прегладняла прислужница в кражбата на малко студено месо, тя тръгна по следата на простъпките на Черната овца. За да избегне наказанието, което щеше да го откъсне от книгите му, той седмици наред я беше правил на глупачка — нея, Хари, Бог и целия свят. Ужасно, направо ужасно, и показателно за помътен мозък.

Черната овца мислено изреди простъпките си. „Ще ми нанесе един голям бой, а после ще ми лепна знака «лъжец» на гърба, както правеше преди. Хари ще ме фрасне и после ще се моли за мен, а тя ще се моли за мен, ще ме нарича дяволско изчадие и ще ми дава да уча химни. Обаче аз съм си прочел всички книги, без тя да разбере. Ще твърди, че през цялото време е знаела. И тя е една дърта лъжкиня“, мислеше си той.

В продължение на три дни Черната овца остана затворен в спалнята си — за да се подготви. „Значи, два побоя. Един в училище и един тук. Този тук ще боли повече.“ Чувстваше го още докато си го мислеше. Бяха го били в училище пред евреите и пред черното момче заради отвратителното престъпление, че е излъгал у дома за оценките си. Леля Роза го наби у дома за същото и после извади табелката „лъжец“. Заши я между лопатките му и го накара да излезе така навън.

— Ако ме принудиш да го сторя — тихо я предупреди тихо Черната овца, — ще опожаря тази къща до основи и сигурно ще те убия. Не знам дали ще мога да те убия… толкова си кльощава… обаче ще опитам.

След това кощунство не последва наказание, макар че Черната овца се подготви да се вкопчи в изпосталялата шия на леля Роза и да стиска, докато не го пребият. Може би леля Роза се страхуваше, защото, след като бе стигнал дъното на греха, Черната овца бе добил нова дързост.

Във вихъра на всички тези неприятности в Даун Лодж пристигна гост от чужбина, който познаваше мама и татко и комуто беше поръчано да види Пънч и Джуди. Черната овца беше изпратен в дневната и беше настанен до ниска масичка, отрупана с порцелан.

— Внимателно, млади човече — каза гостът и бавно обърна лицето на Черната овца към светлината. — Каква е тази голяма птица на оградата?

— Каква птица? — попита Черната овца.

Гостът дълго се взира дълбоко в очите на Черната овца и после изведнъж каза:

— Мили боже, момчето е почти сляпо.

Много делови посетител. Раздаде нареждания на своя отговорност, че Черната овца няма да ходи на училище, нито да отваря книга, докато не пристигне мама.

— Тя ще дойде след три седмици, както ти е известно — каза мъжът, — а аз съм Инверарити сахиб. Аз те въведох в този зъл свят, млади човече, и ти, изглежда, добре си оползотворил времето си. Не бива да правиш нищичко. Ще можеш ли?

— Да — отговори Пънч замаян. Знаеше си, че мама ще дойде. Значи, може би пак щяха да му теглят един бой. Слава богу, че и татко няма да идва. Напоследък леля Роза все повтаряше, че заслужава да го ступа мъж.

През следващите три седмици Черната овца беше под забрана да върши каквото и да било. Прекарваше времето си в някогашната детска стая и разглеждаше старите играчки, за които трябваше да се отчете пред мама. Леля Роза го цапваше през ръцете дори ако счупи някоя дървена лодка. Обаче това прегрешение беше незначително в сравнение с другите, за които толкова зловещо намекваше леля Роза.

— Когато пристигне майка ти и чуе каквото имам да й казвам за теб, ще разбере какво представляваш — каза тя мрачно и държеше Джуди под око, да не би момиченцето да отиде да утешава брат си, застрашавайки собствената си душа.

И ето че мама пристигна — с карета, нежна, развълнувана. О, каква мама! Толкова млада, тъй безразсъдно млада и красива, с нежно поруменели бузи, с блеснали като звезди очи и глас, който не се нуждаеше от помощта на протегнатите ръце, за да привлича към сърцето. Джуди хукна към нея, но Черната овца се поколеба. Да не би това чудно същество да се преструваше? Надали щеше да протяга ръце, ако знаеше за прегрешенията му. Дали пък не искаше да изтръгне нещо от Черната овца с ласките си? Само цялата му обич и цялото му доверие, ала точно това Черната овца не знаеше. Леля Роза се оттегли и остави мама, коленичила между децата си полузасмяна-полуразплакана, в същата стая, в която Джуди и Пънч се бяха разплакали преди пет години.

— Е, деца, помните ли ме?

— Не — честно призна Джуди, — обаче всяка вечер казвам: „Бог да благослови мама и татко“.

— Малко — отвърна Черната овца. — Помня обаче, че ви пишех всяка седмица. Не за да се фукам, а за да не стане после нещо.

— Да не стане после нещо ли? Че какво може да стане, скъпо момче? — И тя отново го привлече към себе си.

Той пристъпи непохватно, колебливо. „Не е свикнал на ласки — бързо отсъди майчиното сърце. — С момиченцето е по-лесно.“

„Тя е много малка, за да навреди на някого — помисли си Черната овца. — Ще се уплаши, ако й кажа, че ще я убия. Какво ли би рекла леля Роза?“

Имаше късна напрегната вечеря, след която мама взе Джуди на ръце и я отнесе да си легне, като я отрупа с ласки. Вероломното създание вече бе изменило на леля Роза и въпросната дама бе силно уязвена. Черната овца стана и понечи да излезе от стаята.

— Ела и ми пожелай лека нощ — нареди леля Роза и подложи изпитата си буза.

— Пфу! Никога не съм те целувал, няма и сега да се преструвам! — каза Черната овца. — Разкажи на тази жена какво съм правил, да видим какво ще каже.

Черната овца си легна с усещането, че е изгубил рая, след като е надзърнал вътре през портата. Половин час по-късно „тази жена“ се приведе над него. Черната овца вдигна дясната си ръка. Не беше честно да идва да го удря в тъмното. Дори леля Роза никога не постъпваше така. Само че не последва удар.

— Нищо не можеш да ми сториш! Няма да кажа нищо, което леля Роза вече не ти е казала, обаче тя не знае всичко — каза Черната овца толкова ясно, колкото можа, защото нечии ръце вече го прегръщаха.

— О, синчето ми… мъничкото ми синче! Аз съм виновна… аз съм виновна, скъпи… но откъде да знаем? Прости ми, Пънч! — Гласът заглъхна до шепот и две горещи сълзи парнаха челото на Черната овца.

— Тя и теб ли разплака? — попита той. — Да видиш как плаче Джейн! Но ти си добра, а Джейн е родена лъжкиня… така казва леля Роза.

— Шшт, Пънч! Момчето ми, не говори така. Опитай се да ме обичаш поне мъничко… поне мъничко. Само да знаеш колко силно го желая. Върни се при мен, Пънч баба̀! Аз съм твоята майка… твоята мама… другото няма значение. Знам, да, скъпи, знам. Вече няма значение. Пънч, обичаш ли ме поне мъничко?

Удивително е колко ласки е способно да понесе едно десетгодишно момче, когато е съвсем сигурно, че няма кой да му се смее. Никой не беше обръщал внимание на Черната овца, а ето че тази красива жена се държеше с него, с Черната овца, с дяволското изчадие, комуто бе отсъден вечният пъклен огън, все едно е малък бог.

— Много те обичам, мила мамо — прошепна той най-накрая, — и се радвам, че се върна. Но сигурна ли си, че леля Роза ти е казала всичко?

— Всичко ли? Какво значение има? Обаче… — гласът й бе прекъснат от ридание, което беше и смях — Пънч, клетото ми, скъпо полусляпо момче, не мислиш ли, че е било малко глупаво от твоя страна?

— Не, така си спестявах боя.

Мама потръпна и изчезна в мрака, за да напише дълго писмо на татко. Ето един откъс:

„… Джуди е сладка, пълничка пуританка, която обожава онази жена и със същата сериозност, с която носи религиозните си убеждения — а е само на осем, Джак!, — мъкне някакво чудовищно нещо, която нарича «турнюр». Току-що го изгорих и детето спи в моето легло, докато пиша. Тя веднага дойде при мен. Обаче не разбирам Пънч. Не е недохранен, обаче е в плен на тревогата си от разни дребни прегрешения, които онази жена е раздула и представя като смъртни грехове. Помниш ли как са възпитавали и теб, скъпи мой, когато страхът от Бога нерядко е бил началото на лъжите? Бързо ще спечеля Пънч. Ще отведа децата в провинцията, за да ме опознаят, и като цяло съм доволна, или поне ще бъда, когато ти се прибереш у дома, скъпи, и тогава най-сетне отново ще сме всички заедно под един покрив!“

* * *

Три месеца по-късно Пънч, който вече не беше Черната овца, беше установил, че е истински притежател на жива и прекрасна мама, която е също сестра, приятелка и утешител, и че той трябва да я закриля, докато татко се върне у дома. Измамата не подхожда на един закрилник, пък и когато човек може да прави каквото си пожелае, каква полза от нея?

— Мама много ще се ядоса, ако влезеш в тази канавка — каза Джуди в продължение на разговора им.

— Мама никога не се ядосва — отговори Пънч. — Тя само казва: „Малко си пагал^[98]; това не е хубаво, но аз ще те науча“.

Пънч влезе в канавката и се окаля до коленете.

— Скъпа мамо — провикна се той, — омърлях се до ушите!

— Тогава иди и да се измиеш до ушите! — разнесе се ясният глас на мама откъм къщата. — И не бъди толкова пагал!

— Нали ти казах? — рече Пънч. — Вече е различно, ние сме с мама, все едно никога не е заминавала.

Не съвсем, Пънч, защото, когато младите устни са отпили голяма глътка от горчилката на омразата, подозрителността и отчаянието, и цялата обич на света не може да заличи онова, което са научили, ала все пак може за известно време да насочи помръкналите очи към светлината и да вдъхне вяра там, където я няма.